Олег Шмельов, Владимир Востоков
Завръщането на резидента (16)

Глава 16
Повикване в Москва

Не бяха минали и двадесет и четири часа от момента, когато на поляната беше намерена в безсъзнание и с пробита глава Светлана Сухова, а предполагаемият престъпник по словесен портрет вече се търсеше в Москва, Ленинград и в повече от двеста по-големи града, които получиха по телекса необходимите сведения. Малко по-късно всички, включени в търсенето, ще получат и снимка на престъпника, което ще опрости задачата.

Но за тези, които търсят, много по-важно е да установят личността на престъпника: къде живее, къде и какво работи и т.н. Това беше първата грижа на подполковника от милицията Михаил Петрович Орлов. Делото се пое от прокуратурата, следователят също започна своята работа.

Отчитайки немаловажното обстоятелство, че човекът, когото наричаха Виктор Андреевич, е имал някакви причини да се страхува от фотообектива (това се изясни от, разказа на Алексей Дмитриев), беше предприето търсене и в друга посока — в миналото. Поискаха справка в картотеката на всички съдени и отбили наказанията си за криминални престъпления. Трябваше да се изчака, докато се изясни дали заподозреният не е престъпвал съветските закони през миналите години.

Началникът на градското управление на МВР свърза Орлов с майор Семьонов от КГБ и на краткото съвещание при него се договориха за взаимодействие и разграничение на сферите, а специално за линията на поведение към пребиваващия в града италианец Пиетро Матинели. Майорът веднага изпрати снимката на Виктор Андреевич по своите канали, за да се установи дали не се числи сред търсените държавни престъпници.

Машината заработи. Най-неотложно засега беше едно: да се установи личността на този, който се представяше за Виктор Андреевич. Това се изясни на втория ден. В жилищно-експлоатационна кантора №4 отговорничката за паспортите позна на снимката един от живеещите в кооперацията в техния жилищен комплекс. Тя каза също, че той има кола жигули.

По-нататък не беше трудно да се установи, че Виктор Андреевич Кутепов, понастоящем пенсионер, с работил до 1971 година като адвокат в юридическата консултация в централния район, член е на градската колегия на адвокатите. От личното му дело се виждаше, че пенсионерът Кутепов през 1935 година е завършил Харковския университет, до войната е бил следовател в Донбас, а по време на войната е призован в армията и работел във военната прокуратура; след четиридесет и пета година е в този град. Ерген, самотен. Безпартиен. Има и домашния му телефон.

Да се каже, че в юридическата консултация помнеха добре Кутепов, е малко. Макар и пенсионер, той не прекъсвал връзките си с родния колектив. Често ходел в кантората, по молба на колегите ги сменял за дежурство. Понякога водел защита на граждански дела. За него се изказваха с най-хубави думи.

Преди да отиде при Виктор Андреевич по местоживеене, Орлов му позвъни по телефона. Телефонът не отговаряше. Квартирата беше заключена с два ключа. Орлов помоли домоуправителя да поговори със съседите на Кутепов. Оказа се, че никой не го е виждал през последните два-три дни. Гаражът на Кутепов също беше празен.

Орлов измоли от прокурора заповед за отваряне на квартирата и гаража на Кутепов. Кутепов го нямаше ни жив, ни мъртъв. В квартирата нямаше следи за внезапно напускане.

Сутринта на 24 май, сряда, Орлов се обади на майора от КГБ Семьонов и му съобщи придобитите сведения. След като му благодари, Семьонов каза:

— Мрежата е хвърлена, ще видим какво ще стане. Сега е време да поговорим с Нестерова. Как мислиш?

Те още от първата среща бяха минали на „ти“ — от една страна, че бях горе-долу на еднаква възраст, и от друга, че имаха сходни професии, но най-вече поради взаимна симпатия.

— Ти ли ще отидеш, или аз да се заема с тази работа? — уточни Орлов.

— Този италианец може да пристигне в четиринадесет и двайсет или с вечерния самолет. Ако ти сега я потърсиш и извикаш при себе си, аз също ще дойда.

— Ще опитам.

Галина Нестерова си беше в къщи. В девет и половина тя седеше в кабинета на Орлов. Пет минути по-късно пристигна и Семьонов.

По предложение на Орлов тримата седяха около масичката — Орлов и Галя от едната страна, Семьонов от другата. Семьонов започна:

— Молим ви, Галина Николаевна, не смятайте това за формален разпит. Необходимо ни е да знаем нещо повече за отношенията на вашата приятелка с Виктор Андреевич.

Зашеметяването, в което беше изпаднала Галина, когато научи за нещастието със Светлана, още не бе преминало окончателно — това се забелязваше и по изплашения поглед, и по вялите движения, но все пак сега тя не изглеждаше толкова бледа и убита.

— Как се чувствува Светлана? — унило попита тя.

Орлов каза истината:

— Засега не е добре.

— Говорихте ли с нея?

За човек, извикан не заради формалния разпит, а затова, че е съпричастен към разследването на едно тежко престъпление, отговорът на този въпрос има първостепенно значение: по-лесно е да се отговаря на въпросите на следователя. Но ще бъде крайно наивно да се мисли, че ей така, без много труд ще навлиза в тайните на следствието. Именно затова Орлов, както и Семьонов, разбраха, че Нестерова зададе въпроса без всякаква задна мисъл.

— Не — каза Орлов. — Тя не може да говори. В безсъзнание е.

Галя наведе глава. След кратка пауза Орлов попита:

— Отдавна ли дружите с нея?

— От училище, от осми клас.

— Познавате ли майка й?

— Разбира се.

— А Виктор Андреевич кога се появи?

— Миналата година.

— Как Светлана се запозна с Виктор Андреевич?

Галя не отговори веднага, просто искаше да си спомни подробностите.

— Той познаваше Пиетро.

— И Пиетро ли ви запозна с Виктор Андреевич?

— Не. Виктор Андреевич донесе на Света колет.

— Какъв колет?

— Пътувал до Италия и Пиетро изпратил по него някои неща.

Семьонов погледна Орлов, направи някакъв знак с ръка във въздуха, непонятен за Галя, но Орлов прекрасно го разбра, стана и отиде до бюрото, извади от чекмеджето снимката и я подаде на Семьонов, а той я сложи пред Галя:

— Казвате, че Виктор Андреевич познаваше Пиетро. Вижте тази снимка внимателно…

Галя учудено погледна познатата й снимка и вдигна очи към Семьонов.

— Това сме ние в кафенето „Над реката“.

— А според вас кой е този на съседната маса? Вижте, надига се от стола.

Тя отново погледна снимката и каза неуверено, полувъпросително:

— Прилича на Виктор Андреевич.

Когато оня ден Орлов показа на Галина Нестерова увеличеното лице на Виктор Андреевич от тази снимка, тя ясно, без колебание го позна, а сега се поколеба. Това е лесно обяснимо, но при едно условие — ако в момента на фотографирането приятелките още не са го познавали.

Орлов попита:

— Тогава вие познавахте ли Виктор Андреевич?

— Не… Не… Той по-късно дойде при Светлана, много по-късно — съживила се за малко, отговори Галя.

— А тука той е отделно, така ли? — попита Семьонов.

— Във всеки случай не е с нас…

— И той не ви ли заговори тогава?

— Не.

— Какво излиза? Нали казвате, че са се познавали с Пиетро…

— Не мога да разбера — виновно си призна Галя.

Орлов и Семьонов се спогледаха. Едно от двете: или Виктор Андреевич и Пиетро Матинели действително се познават добре до момента на фотографирането и тогава трябва да се предполага, че има някакъв сговор между тях, или са съвсем непознати и към всичко последвало по-нататък има отношение само Виктор Андреевич.

— Добре — каза Семьонов. — Виктор Андреевич ви е предал колет от Пиетро… Какво имаше в него?

Галя леко сви рамене. Явно, въпросът й беше малко неприятен.

— Разни вещи… Козметика…

— Скъпа ли беше пратката?

— Да… Достатъчно скъпа — неохотно отговори Галя.

— Вещите италиански ли бяха?

— Не само италиански.

— За вас също ли имаше нещо? — продължи Семьонов.

— Онзи път… — Тя се замисли. — Извинете, трябва да си спомня…

— Нима имаше и друг път? — без да чака отговора на предния въпрос, попита Семьонов.

Галя кимна.

— И пак чрез Виктор Андреевич?

— Да.

— И колко колета получихте?

— Три — каза съвсем тихо Галя.

Замълчаха. После отново започна Орлов:

— И какво? Как беше мотивирано всичко това?

— Виктор Андреевич казваше, че Пиетро обича Светлана.

Орлов не обясни какво има предвид, но Галя разбра и млъкна. Това подсказа на Орлов и Семьонов, че въпросът е попаднал върху готова почва, ако може така да се каже, излиза, че вече е задаван такъв въпрос. И отговорът идва от само себе си.

— А лично за себе си Виктор Андреевич не искаше никаква изгода, така ли?

Галя като че ли започна да се уморява от този, разговор. Твърде голямо беше напрежението за нея през последните два дни. Тя въздъхна дълбоко и продължително и каза още по-тихо:

— Напротив.

— Как да разбираме това? — попита Семьонов.

— Той ни черпеше даже.

— Били ли сте у него в къщи?

— Не.

— А той у вас?

— Бяхме веднъж за около един час. Тримата…

Семьонов каза:

— Е, хайде… За днес стига. Благодаря ви, Галина Николаевна…

Тя стана. Станаха и те.

— Ще ви трябвам ли още? — попита тя.

— Не е изключено — каза Орлов. — Това тревожи ли ви?

— Ами вижте, майка ми настоява да отида на почивка.

— Далече ли?

— В Крим.

— Но ако не греша, в института сега започва сесията.

— Аз си взех зачотите, а изпитите може и после.

— Е, това си е семейна работа — каза Семьонов. — Само ни оставете адреса и може да заминете.

Орлов й даде един лист от бюрото, извади от джоба химикалка. Тя написа адреса на приятеля на семейството, генерала в оставка, у когото тя и майка й почиваха няколко години подред: Крим, Алуща…

След като освободиха Галина Нестерова, Орлов и Семьонов се разделиха. Всеки си имаше своя работа.

Орлов извика Алексей Дмитриев и тръгнаха заедно първо у Алексей в къщи, после в гаража. Орлов се интересуваше от бравите, макар че малко ги разбираше, на вратата в апартамента и от гаража. След като ги разгледа, той позвъни от телефона на Льоша във вагоноремонтния завод, където работеше старият шлосер, великият спец по бравите, до чиято помощ прибягваше криминалният отдел за експертиза и консултация, и изпрати кола за него. Докато чакаха шлосера, Орлов и Льоша беседваха на отвлечени теми, пиха квас, приготвен от бащата на Льоша още за Първи май. Когато шлосерът пристигна, Орлов каза на Льоша, че трябва да извадят бравата от външната врата на апартамента и катинара от гаража, а на тяхно място да поставят нови. Орлов даде пари на шлосера и го изпрати в магазина да купи брави. Орлов се интересуваше от тези части на старите брави, които се докосват до ключа при отваряне и затваряне. Шлосерът трябваше да разглоби бравите и да занесе упоменатите части в оперативно-техническия отдел на управлението. Но преди това чичо Ваня трябваше да постави новите брави.

След като даде тези разпореждания, несложни за века на научно-техническата революция, но жизнено необходими не само за запазване имуществото в апартамента на Дмитриеви, а и за следствието по делото, Орлов си тръгна.

Несравнимо по-сложна беше поставената от Орлов задача на специалистите от оперативно-техническия отдел. Те трябваше да отговорят на един въпрос: дали бравите от апартамента и гаража на Дмитриеви са отваряни някога с някой от дадените им единадесет ключа. Тези ключове Орлов беше намерил из разните чекмеджета и сандъчета в квартирата и гаража на Виктор Андреевич Кутепов.

Задачата беше трудна, особено ако се има предвид времето, което винаги работи в полза на престъпника и против тези, които го търсят. Този, който е участвувал в кражбата на семейство Дмитриеви, е отварял бравите преди една година. Колко пъти след това те са отваряни и затваряни?… Нима може да се задържи в бравите някаква следа от страничен ключ в продължение на една година?

Извънредно трудна задача за лаборантите експерти-криминалисти, но в практиката си Орлов имаше случаи, които му позволяваха сега да вярва даже в невъзможното. Например онова неотдавнашно дело за убийството на колекционера Ю. Имаше различни версии — около двадесет, и всички еднакво правдоподобни и убедително обосновани. А Орлов се спря на най-неправдоподобната. Човека, когото той заподозря, имаше сигурно алиби. И нито една, макар и косвена, улика. И най-важното, че подозираният твърдеше, че никога не е ходил в квартирата на убития и даже не знае адреса му, а Ю. беше убит в дома му.

Тъкмо в това време оперативно-техническият отдел беше получил нов прибор — лазерен микроанализатор и началник-отдела Лузгин изнесе кратка лекция пред инспекторите от криминалния отдел и следователите от прокуратурата, разказа им за широките възможности на този прибор, призова всички да не забравят за него в ежедневната си работа.

Като че ли Орлов първи прибягна към помощта на лазерния микроанализатор. Експертите от отдела взеха образци от дамаската на креслата в квартирата на Ю. и костюма на заподозрения. Спектроанализът фиксира в тъканта на едно от креслата наличия на власинки от плата, от който беше ушит един от костюмите. И когато Орлов каза на престъпника с какъв костюм е бил облечен, когато се е намирал в квартирата на Ю., и в кое кресло е седял, онзи се разчупи като орех под чугунена ютия — с първия удар го смаза.

Така че, ако някой от ключовете от връзката, която Орлов даде в лабораторията, е мушкан в бравите на Дмитриеви, криминалистите ще намерят следите му, ако не… Е, какво пък, в такъв случай Орлов ще завърже своята инициатива заедно с индукцията и дедукцията в една кърпа и ще отиде да се учи при стажанта Удовицки, който работи в управлението вече три месеца и всичко прави строго по учебниците и по наставленията на теоретичните светила на юриспруденцията. Не, той, Орлов, випускникът на МГУ, категорично е за науката, но явно не умее да приложи в практиката най-новите научни достижения. Ако се окаже, че Кутепов тук няма нищо общо, Орлов ще се опита ignotum per ignotus^[1].

Работата на майора от държавна сигурност Евгений Михайлович Семьонов беше от много по-деликатно естество. Предстоеше му да изясни каква е ролята на италианеца Пиетро Матинели в тази история. Когато работата засяга чуждестранни граждани, правата на следователя се регламентират не само от закона. Той тук навлиза в една област, където, освен обикновените норми действуват и правата на протокола.

Семьонов прекара пет часа в Химкомбината, където Матинели заедно с други италиански специалисти, съветски инженери и работници е монтирал италианските машини в азотноторовия комплекс. Майорът проведе разговор с няколко работници от комбината, в това число и с инженера, който имаше право да нарече Пиетро Матинели свой приятел (те си пишеха писма, инженерът даде на Семьонов да прочете писмата на Пиетро). От отзивите на хората, които обикновено са по-точни от всякаква писмена характеристика, се изгради един удивително симпатичен образ на цялостен, открит и прям човек, умеещ и да се пошегува, и да не се обижда от шегите, по руски незлоблив. Той не се стараел да си извоюва авторитет, не се подмазвал, не се нагаждал, а дори започнали да търсят неговите съвети. Целият му живот бил наяве. Даже семейните проблеми на Пиетро станали известни едва ли не на целия комбинат, когато получел писмо от Милано (привеждал се случая с писмото от майка му, в него тя се оплаквала от сестра му, която изчезнала от къщи за три дни). Пиетро участвувал в художествената самодейност на комбината — разбира се, като певец. Взел участие и в отбора по баскетбол. (И между нас казано, той бил най-добрият сред ИТР играч на покер.) За разлика от някои свои съотечественици Пиетро работел не „от“ „до“, а толкова, колкото налагала работата, просто до премаляване, както бяха свикнали съветските инженери при общите монтажи. Изобщо беше си спечелил доверие на „свой човек“, което не се дава така лесно.

Всичко това имаше немаловажно значение за характеризиране личността на Пиетро Матинели. Но за майор Семьонов беше по-важно как той ще се държи при сегашното си пристигане.

Пиетро трябваше да престои в града само четири дни. Целта на командировката му бе окончателно да регулира дребните несъответствия с първоначалния проект, които се бяха появили през изтеклата година. Италианската фирма, загрижена за запазване на високата си марка, настояваше за изключително точно изпълнение на поръчката и именно заради това идваше инженер Матинели.

Той пристигна от Москва със самолета в четиринадесет и двадесет. Посрещна го инженерът, с когото Пиетро се беше сдружил и на когото пишеше писма. Те се прегърнаха и потупаха по гърба. След това, оживено разговаряйки, дочакаха предаването на багажа, всеки взе по един куфар и излязоха на площадката, където ги чакаше колата от комбината.

За Пиетро беше запазена стая в хотел „Москва“, където беше живял цялата година, сега един етаж по-надолу. Другарят му смяташе, че той те поиска да се настани и отдъхне, но Пиетро го помоли най-напред да го закара до универмага. Като остави в колата в недоумение своя посрещач, Пиетро се скри зад въртящата се врата.

Изкачи се по стълбата, взимайки по две стъпала наведнъж. Но поривът му пресекна, когато видя зад паравана на грамофонните плочи не тази, която беше зажаднял да види.

— Кажете, моля, Светлана Сухова… — започна той смутено и момичето, намалявайки звука на грамофона, където се въртеше „Дилайла“ в изпълнение на Том Джонс, не му позволи да довърши:

— Тя не е на работа.

— Извинете, само за днес ли, или…

— Идете при директора. Аз не зная.

Тя с двете ръце — първо надолу, после надясно — му показа как да отиде при директора. Пиетро изтича по стълбата.

Директорът, необикновено пълна жена с миловидно лице и мъжки глас, най-напред поиска да разбере кой е Пиетро, а след това вече каза, че Сухова е много болна и лежи в болница. Тя не му даде нито адреса на болницата, нито домашния адрес на Светлана.

От универмага Пиетро се върна в колата като от погребение. Приятелят му не разбираше откъде се появиха тези облаци върху челото на веселия допреди десет минути италианец, който все питаше: „А помниш ли?“, и звънко се смееше по всеки повод. Разбира се, не беше трудно да се досети, но тактично се престори, че не забеляза нищо. Като отнесе куфара до стаята, той се сбогува с Пиетро и му каза, че утре ще го чакат в комбината. Колата ще бъде на входа в девет часа.

По пътя за хотел „Москва“ майор Семьонов си спомни прочетения в Юрий Олеша израз — скомина на душата. Отначало си помисли, защо му хрумна така изведнъж? Но веднага разбра — този израз съвсем точно определяше неговото състояние сега. Паметта му уточни веднага, че Олеша го беше казал не за душата, а за пръстите. Може някой също да е писал за скомина на душата, но Семьонов не си спомняше кой. Той перифразира произволно: именно някаква противна скомина на душата му се появяваше винаги когато мислеше за неизбежното посещение при Пиетро Матинели. Той се чувствуваше едва ли не виновен. И знаеше, че скомината няма да премине, докато не приключи с този неприятен въпрос. Но да се настройва на такава вълна, щеше да бъде непрофесионално. Ето защо, качвайки се с асансьора на етажа, където живееше Пиетро Матинели, майор Семьонов се постара да се успокои.

Италианецът все още беше мрачен, но посрещна Семьонов приветливо. Като изслуша искреното съжаление, че се е наложило да го безпокоят и погледна разтворената служебна карта на Семьонов, той не вдигна очи и не се огорчи.

Седнаха около малката масичка. Запалиха по цигара. Семьонов каза:

— Аз ви виждам за първи път, но ми са известни много неща за вашия живот.

— С какво мога да ви бъда полезен? — вежливо попита Пиетро.

— Необходимо ми е да чуя някои неща лично за вас. Не се ли интересувате защо и откъде съм събрал сведенията за вас?

— Това ми е все едно — безразлично отговори Пиетро.

— В такъв случай няколко въпроса. Познавате ли продавачката в универсалния магазин Светлана Сухова?

— Да, разбира се. — По лицето на Пиетро можеше да се, забележи, че той иска да зададе ответен въпрос, но се въздържа.

— Изпращали ли сте й от Италия колети?

— Колет… Да, изпращал съм.

— Вие ме поправихте. Може би не чух добре?

— Да, един колет.

— Кога беше това?

— О, още през миналата година… Да, в края на юли… Джовани тогава пътуваше за насам.

— А писма писали ли сте й?

— Две.

— Кога се запознахте със Светлана?

— През май миналата година. Днес се запознахме, на другия ден заминах.

— А тя писала ли ви е?

— Джовани ми донесе едно кратко писъмце от нея.

Семьонов отвори своето плоско куфарче, извади от плика снимката, направена от Льоша в кафенето „Над реката“.

— О, аз имам такава снимка — зарадва се Пиетро. — Поставил съм я на масата си в Милано.

— От Светлана ли е?

— Да, беше в плика.

— Погледнете внимателно, познавате ли всички?

Въпросът беше поставен нарочно неопределено.

— Това е Светлана, това Галина, а това съм аз. — Нокътят на Пиетро премина през лицето на Виктор Андреевич, който се намираше между Светлана и Пиетро и малко над тях.

Семьонов сложи снимката в куфарчето и попита:

— Има ли сред тукашните ви познати човек на име Виктор Андреевич?

Пиетро се позамисли.

— Има Виктор Дибенко… Виктор Сазонов… Как са по баща, не зная.

Семьонов се надигна от стола. Пиетро също стана.

— Още веднъж моля да ме извините за безпокойството — каза Семьонов.

— Може ли да ви попитам нещо?

— Моля.

— Какво е станало със Светлана?

— Тя внезапно се разболя.

— Може ли да я видя?

— Лекарите забраняват.

— За дълго ли?

— Страхувам се, че да.

— Това е… как да кажа? Сериозно ли е?

— Доста неприятно. Но не е смъртоносно.

— Но от какво се е разболяла? Може би са необходими лекарства?

— Лекарства има.

Пиетро разтвори дланта на лявата си ръка върху сърцето и удари с десен юмрук по нея:

— По дяволите! Защо така? — Той толкова се развълнува, че изведнъж забрави всичко, което знаеше на руски.

Семьонов счете за ненужно да го утеши.

Като се прибра в кабинета си, той позвъни на Орлов:

— Ти не усещаш ли, че нашата кола буксува?

— Защо? — попита Орлов.

— Моят клиент не познава твоя.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Няма причина да не вярвам, макар че всичко може да се предполага.

— Ако ти си прав…

— По-добре ела.

— Може. Само че най-напред трябва да намина към специалистите.

За да опишем правилно настроението на Орлов, по-добре да заимствуваме едно сравнение от бита на гостоприемните домакини. Как се чувствува оправната домакиня при очакване на много гости, когато в най-голямата стая на дългата маса върху дебелата покривка, щръкнала по ъглите от колосването, в овалните, кръгли и квадратни блюда се извисяват пет вида салати, а в плоските чинии — рибни и месни предястия — домашен специалитет, когато в печката се допича едра зачервена пуйка, а на балкона в голямо гледжосано гърне чака своя час туршията от ябълки? Но няма да продължаваме в този дух, тъй като сравнението с домашно-гастрономическия ред не е много подходящо тук и може да не се хареса на Орлов, макар че той има чувство за хумор и няма да се обиди от това сравнение. То е неподходящо най-вече заради това, че Орлов понастоящем е лишен от семейни радости, тъй като младата му жена-архитект замина за Далечния Изток да представи на поръчителите своя проект. Накратко казано: Орлов се чувствуваше отлично, когато вървеше по дългия коридор в другото крило на управлението, където бяха лабораториите на оперативно-техническия отдел. Той трябваше да получи официално, отпечатано на машина, подписано и подпечатано потвърждение на това, което преди беше видял със собствените си очи в лабораторията с лазерния микроанализатор.

В катинара от гаража на Алексей Дмитриев не намериха следи от чужд ключ. Затова пък в бравата от апартамента тези следи бяха толкова ясни, че нямаше никакво място за съмнение. Старши инспекторът, направил анализа, обясни на стоящия зад гърба му Орлов, че чуждият ключ не е съвпадал точно с резбата на бравата и е оставил следи, а собствените ключове са толкова изтъркани, че не са изтрили тези следи.

Старши инспекторът направи съответната бележка върху един от единадесетте прономеровани плика — според броя на представените за експертиза ключове. След това сглобиха бравата и опитаха да я заключат и отключат с отбелязания ключ. Малко трудно, но ключът ставаше.

Орлов благодари от все сърце на експерта, взе бравите и ключовете и ги занесе в кабинета си, като ги скри в касата, където обикновено пазеше веществените доказателства.

Той беше в чудесно настроение, тъй като се беше подготвил добре за бъдещата — както сам се надяваше — среща с Кутепов. Друг е въпросът дали ще му се наложи да се срещне с него лично. Но в края на краищата това не е толкова важно…

Като каза на секретарката на отдела къде могат да го потърсят в екстрени случаи, Орлов се отправи към Семьонов.

— Ако ти си прав — влизайки в кабинета, повтори думите си, на които го беше прекъснал Семьонов, — ако твоят клиент не се познава с моя, то цената на Кутепов значително се повишава. Ето, чети.

Семьонов пробяга с очи заключението на експертизата и каза:

— На милицията й върви.

— Така е — с удоволствие призма Орлов, — но се опасявам, че Кутепов ще премине в твои ръце. Погледни само как се страхува от популярност: не е искал да се фотографира, а след това заради тази снимка се вмъква в чуждия апартамент. Не е глупав гъсокът.

— Като че ли го няма сред криминалните…

— Той не е криминален. Тук има нещо друго.

— А аз се мъча да гадая от какво толкова се е изплашил заради една снимка? — каза Семьонов неумело наивно. — Има и паспорт, и служебна карта. В личното му дело също има снимка. Да не е станала някаква злополука, да са го пречукали…

Орлов очакваше такива разсъждения.

— Видях личното му дело — там няма снимка. Служебната карта човек носи със себе си. А в паспортния отдел кой ще се сети да гледа снимката? Не-е, той се страхува точно от безконтролната фотореклама. Лежи някъде в аналите неговата физиономия, непременно лежи… — Орлов погледна Семьонов с премрежени очи. — Слушай, престани да си правиш експерименти с мен. Ти самият как мислиш?

Семьонов се усмихна.

— Знаеш ли какво мисля?

— Кажи де!

— Може да е смахнат тоя твой Кутепов?

— Фантазирай по-нататък.

Семьонов се облегна на стола и започна наставнически:

— Вие имате на лицето си красноречив белег, другарю детектив. Може човек да се досети, че е получен при изпълнение на служебния дълг. Така ли е?

— Да допуснем.

— Любопитно е да чуем къде и кога?

— Ще ти разкажа някой път.

— Добре, няма да се отклоняваме… Освен белега имате доста голям кичур побелели коси, те също трябва да са резултат от службата. Така ли е?

— А също така стоене на дълга опашка за квас през горещите дни. — Още при първото си запознаване със Семьонов Орлов беше забелязал неговия маниер да прави такива встъпления, когато имат сериозен разговор. Този маниер му харесваше и той с удоволствие му пригласяше.

— И така, къде отиде вашият опит, другарю детектив? — продължи Семьонов. — Кой нормален човек ще започне да ходи по апартаментите заради една-единствена снимка, а още повече, че тази снимка може да е правена при затворен обектив? Защо три пъти е донасял на прекрасното младо момиче колети със скъпи вещи, а след това изведнъж е решил да го убие? Мълчите? — Семьонов стана, отвори прозореца.

— Да — съгласи се Орлов, — с мотивите положението се влошава.

— Там е работата, Миша — с обикновен тон каза Семьонов. — Ти, разбира се, си прав, Кутепов не се побира в стандартните рамки. Не е субект от градски мащаб.

— Смяташ, че Москва ще поеме делото в свои ръце?

— Ще бъде добре, ако е съвместно с нас.

— При това положение аз нямам вече какво да правя.

След това Семьонов разказа на Орлов за своето посещение при Пиетро Матинели. За него беше интересно да сравни отговорите на Пиетро с това, което бяха научили от Галина. Нестерова. Не беше възможен сговор между него и нея, а ако е така — техните думи заслужаваха внимание. Може би те знаеха много повече неща, но не им бяха задавали повече въпроси…

Разговорът им беше прекъснат от вътрешния телефон — викаха Семьонов при началника.

— Ако потрябвам, аз съм в кабинета — му каза Орлов вече в коридора.

— Да беше отишъл при жена си — наставнически забеляза Семьонов, заключвайки вратата на кабинета.

— Много трябва да пътувам.

— Защо така?

— Тя е към Байкал.

— А, извинявай…

Разделиха се на стълбата.

А след половин час последва продължение и завършване на прекъснатия разговор. Семьонов каза по телефона:

— Миша, ти си авгур.

— Авгурите са гадаели по вътрешностите на птиците.

— Значи ти си магьосник и вълшебник.

— Москва ли? Казвай направо.

— Чакат ме.

— Открили ли са нещо?

— Да. Там ще ми кажат подробностите.

— Ще успееш ли за самолета в двадесет и един и петнадесет?

— Да.

— Е, на добър час!

В дванадесет и половина през нощта, когато Орлов се канеше да ляга, телефонът иззвъня. Обаждаше се дежурният от градско управление:

— Михаил Петрович, има две телефонограми от Москва. Генералът заповяда да ви се обадя веднага.

— Може ли да ми пратите кола?

— Ще опитам.

Като се качи в дежурната, Орлов мина в залата с телеграфа. Операторът му подаде телефонограмите, залепени вече на бланки. Едната беше циркулярна, до всички градове и съобщаваше за прекратяване търсенето на Кутепов. В другата, която беше само за тях, се съобщаваше, че Кутепов е намерен в Москва, живее в хотел „Минск“. До пристигането на инспектора, който се занимаваше с делото, той е взет под наблюдение от Московското градско управление на МВР.

Орлов се свърза с генерала, който му заповяда да тръгне с първия самолет на другата сутрин.

— Необходима ми е заповед от прокурора за арестуването на Кутепов каза Орлов.

— Кой ти пречи за това? — сърдито каза генералът с басовия си глас.

— Щом се съмне, тръгвам.

— Добре. Ще изпратим някого с дневния самолет да ти е в помощ. Съобщи адреса.

Но това не беше всичко. Докато Орлов говореше с генерала, телетипът прие нова телефонограма: „Майор Семьонов моли подполковник Орлов съобщете часа на тръгване, ще ви посрещнат“.