Хаим Оливер
Гол от засада (27)

5.
Нощта преди финала

Спомняте ли си онази не много далечна нощ преди първия мач на ННФК РЕДУТ с отбора на ГРЪМ И МЪЛНИЯ?

Спомняте ли си какво представляваха редутаблите тогава? Една неизвестна група от осем момчета, едно момиче и една маймуна, но колко сплотена и изпълнена с решимост да спаси спортната чест на родината!

Имаха те тогава само един-единствен чифт футболни обувки и няколко гуменки, но умееха да играят футбол!

И бяха насинени и изподрани от тренировки, но мускулите им бяха железни!

И кихаха, и кашляха от аклиматизацията, но знаеха, че по-късно никакви снегове и бури на Баварските Алпи не могат да ги засегнат!

И не се возеха на мерцедеси и пьожота, а правеха мъжествени кросове по скалите на Черни връх!

И нямаха покровители, консултанти и обожатели, а разчитаха само на себе си, пак на себе си и единствено на себе си!

И бяха готови на всякакви жертви, включително на конфликти с леля Гица, само и само да постигнат заветната цел — златните медали в Мюнхен!

Сега бяха тук, на върха на славата си, истински богове на стадиона в навечерието на своя решителен двубой. Ето защо в тази августовска нощ преди финала А аз реших да видя какво правят те и как се готвят за мача.

Най-напред повървях подир шествието, което ги придружаваше по домовете им. После надникнах в жилищата им. Ето какво установих:

№1 — ЛЬОНКА ПАНТЕРАТА

Помните ли? Тогава той до късна нощ, смеейки се до сълзи, бе отбивал пред холния прозорец дузпите, които братята му биеха с пухените възглавници и модните шапки на мама…

Сега уморено се прозя, не се усмихна дори и си легна. И засънува, че МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ му бият единайсет дузпи и всички единайсет стават голове… И се събуди, облян в пот…

№2 — ПРОФ. КЪНЧО и №6 — МИТКО ПЕЛЕ

… Тогава таткото ги бе смразил с наказанието да чистят вишни за сладкото и да слушат музиката на софийските пенсионери…

Сега старшина Марко и доктор Веса ги настаниха около трапезата и макар че бяха надумкани с торти и сокове, получиха още няколко хиляди калории във вид на майонеза, сладолед и крем, от което коремите им се опънаха като — цигански тупани. После доктор Веса ги съблече, направи им масаж на краката и ги положи в леглата с пожелание да спят добре.

В стаята се носеше упоителна миризма на шоколад и това неочаквано върна мислите на проф. Кънчо към „Хелиополис“. Колко отдавна не бе слизал в подземната лаборатория! Колко отдавна не бе правил опити за добиване на цар-шоко!… Но и защо ли ще се вре в това миризливо мазе, когато тук си има колкото си иска шоколад — с пълнеж и без пълнеж, с лешник и без лешник? Капитанът на РЕДУТ присегна, взе от една от кутиите шепа бонбони и ги натъпка в устата…

От своя страна половин-защитникът №6 пъхна ръка в дупката на дюшека, извади стъклената тубичка с червения етикет и я прибра в джоба на панталоните.

Утре е решителният ден, трябва да бъде готов!

№3 — ГОШО ЙОГАТА

… Тогава той бе стоял под телескопа, за да разчете по звездите резултата от мача…

Сега дори не се качи в „Нострадамус“. Йогата също отдавна не бе стъпвал в своята обсерватория, напълно убеден, че звездите и бездруго са на страната на РЕДУТ.

Отвори пакета, който му бе подарил ККДЖЗЗМФ: бе комплект германски технически фокуси. Едва го погледна и го бутна под леглото, при старите играчки…

Главата му бе съвсем празна, по-празна от междузвездния вакуум… Той се прозя.

№4 — ИВО КРЪСТНИЧЕТО

Помните ли? Тогава той не беше още член на РЕДУТ, а само кандидат за националния отбор по вдигане на щанги — лека категория, имаше страхотни мускули и вдигаше трийсет кила наведнъж.

Сега, влачейки мързеливо крака към леглото, той видя в ъгъла някаква гира и по навик се опита да я вдигне. Не можа.

Гирата тежеше пет кила!…

№5 — БОБО ЧЕРНОТО ОКО

… Тогава той мечтаеше да влезе в РЕДУТ.

Сега беше редовен редутабъл, но му беше скучно и си мислеше за Пловдив и за битките с команчите от Сахат-тепе. Защото редутаблите са си редутабли, а той все пак е индиански вожд и жадува за скалпове…

Скочи върху леглото и нададе бойния вик на апалахите…

№7 — ДАНИ БЕРЛИНСКИ

Помните ли? Тогава той бе устоял на съблазънта да изяде четиринайсетте кебапчета, които баба Зора му бе опекла.

Сега дядо Анжел устрои в негова чест величествен прием с коктейли — солени бадеми, пушени акули, китайски бамбукови пръчки, румънска мамалига и японски раци. Присъствуваха видни лица, между които директорката на кланица „Милосърдие“, директорът на Института по кибернетика, главният редактор на „Вечерни футболни новини“, артисти, режисьори, журналисти и други. Всички те, след като унищожиха съдържанието на бюфета, наобиколиха дясната свръзка на РЕДУТ, за да чуят интервюто, което журналистът Пампонов взимаше от него. Ето част от разговора:

Пампонов: Хер Берлински, какво мислите за родния футбол?

Дани Берлински: Наш роднински футбол на много високо ръгнище. Утре ние убием МЛЕЧНИ ЗЪБИ и изплюем костилки.

Пампонов: Кому дължите вашите главозамайващи успехи?

Дани Берлински: Наш главозамайване ние дължиме на цяла наша общественост. Ние викаме горещо „данке!“ на танте Гица, на роднинска телевизия, на роднински наши вестници и на всички други обуватели, които подкопаха наш отбор.

Пампонов: Вие очевидно искате да кажете „обожатели, които подкрепиха нашия отбор!“

Дани Берлински; Да, и на тях ние посраняваме наш утрешен велик побед!

Пампонов: Вашето посвещение ни трогва дълбоко! Желаем триумф в борбата с МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ.

Всички изръкопляскаха, а Дани се намърда до бюфета и така се наплюска с румънска мамалига и пушена акула, че едва се довлече до леглото.

№8 — ТОТО ТОТОТО

… Тогава той бе избягал от сутерена на вуйчо си и бе отишел да спи в „Океана на бурите“, гладен и жаден.

Сега бе се излегнал върху кушетката на леля Гица, хрускаше пържени картофи, а около него като самодиви в бяла премяна няколко ДЖЗЗМФ шетаха и пълнеха тавата с картофи… Една му вишновка в чаша поднасяше, друга му на китара свиреше, а трета му гласно „Конника без глава“ четеше…

№9 — ВЛАДИ РАКЕТАТА

… Тогава той бе се заредил с енергия, като бе пробягал стълбището от първия до дванайсетия етаж и обратно пет пъти и бе скачал на въже петстотин и шест пъти…

Сега нагласи новата си моторетка в средата на стаята, яхна седлото и пусна мотора.

Кооперацията се разтърси, махалата се разхълца от адския шум, но никой не се обади: всички с умиление си мислеха, че Влади кара своята нова моторетка…

Това продължи, докато бензиновият резервоар се изпразни…

№10 — НЯМА

№11 — СИСУЛУ СОФИЙСКИ И №111 — УХУРУ НЕАНДЕРТАЛСКА

Помните ли? Тогава двамата кротко спяха, погълнали точно по хиляда калории.

Сега Сисулу напразно се мъчеше да заспи, защото Ухуру непрекъснато се стряскаше в съня си и мъчително пъшкаше. Тя сънуваше кварталната вакханалия, дивите крясъци, изкривените горилоподобни лица, ослепителния блясък на прожекторите и заплашителното бръмчене на камерите, което тъй много напомняше ръмженето на кръвожадните тигри в джунглата…

Сисулу заспа чак призори…

Не спеше Андреа. Както тогава. Сама-самичка в стаята си, тя ридаеше и мокреше със сълзите си захвърлените фанелки, които бе някога извезала със собствените си ръце.

Спокойно спяха единадесетте Млечни зъба.