Хаим Оливер
Гол от засада (19)

2.
Някои неочаквани последици от победата

Вестта за победата се разнесе мълниеносно из квартала, а по обед, когато гражданите между 6 и 12 години разказваха как протече удивителният двубой, за всички бе ясно, че на спортния хоризонт е изгряла нова звезда и че тя е ни повече, ни по-малко онзи тайнствен РЕДУТ от нелегалните позиви.

По улици, паркове и сладкарници хората оживено коментираха намаления състав на РЕДУТ, радваха се на пренебрежението на играчите към външния си вид, чудеха се на маймуноподобната резерва, която вкарваше голове с фанелки, но най-много се прекланяха пред новаторската система 1–7, която чисто и просто не дала на ГРЪМ И МЪЛНИЯ да си поеме дъх.

Най-големият футболен капацитет в квартала полковник о.з. Храбров бързо узна новината. Той остави всичко и изхвърча навън.

Чу вестта и режисьорът Антон Антонов. Без да се бави, той също излезе.

Само старшина Марко не знаеше нищо, тъй като целия предобед бе прекарал при един свой колега от Вечерния университет, зубрейки международно право. Като се прибра в къщи, той завари доктор Веса да бърка кипящото вишнево сладко. Старшината деликатно гребна с дървена лъжица и лизна.

— Кисело е! — забеляза той.

— Как няма да е кисело! — отвърна доктор Веса гневно. — Синовете ти още не са донесли захарта, за която ги пратих в осем часа заранта! Ха сега, побъркай ти, а аз да ида да оправя стаите.

Страшно ядосан, той грабна лъжицата и започна да върти, мърморейки, че като се върнат, синчетата ще има да видят… Тогава звънна телефонът. Старшината изтича.

— Другарю Марко? — чу той на слушалката. — Вие ли сте? Говори ви директорът на Института по кибернетика. Поздравления за победата! Желая ви нови успехи!

— Благодаря! — отвърна, старшината и се върна при тавата, твърде озадачен. За какво ли го поздравяват? Вярно, снощи бе задържал двама побойници, но чак такава победа това не е!

След миг нов звън и пак глас, този път женски:

— Ужасно се радвам за грандиозната победа! Приемете поздравленията от името на жените в квартала. Хип-хип-ура!

— Благодаря, благодаря! — отвърна съвсем объркан вече старшината и остана замислен над телефона, докато усети миризма на прегарящо сладко и изтича в кухнята.

Звънна се и трети път, сега на вратата. Старшината погледна през шпионката и не повярва на очите си: на прага стоеше лично полковник о.з. Храбров. Марко отвори.

— Добър ден! — каза полковникът о.з. и протегна десница.

— Добър ден. Заповядайте! Моля, седнете! Ще пийнете ли една сливова?

— Спортистите не консумират спиртни напитки! Пък и нямам време. Дойдох с важна мисия и мисля, че ще се разберем, тъй като и двамата еднакво силно милеем за интересите на родината.

— Разбира се — каза предпазливо старшината, незнаейки накъде бие гостът.

— Ще бъда откровен — рече полковникът о.з. и засука мустак. — По войнишки.

— Слушам ви!

— Старшина, дайте ми синовете си!

— Синовете си? — запремига старшината. — За какво ви са?

— За да служат на националния футбол.

— Но те са още малки — отвърна усмихнато Марко. — Много време имат те до националния футбол. И едва ли ще станат футболисти.

— Вие не ме разбрахте, старшина. Родината ги зове за футболния отбор на ЦПК ПЛИСКА.

— Ама те не са футболисти! — все по-учуден, отговори старшината. — Големият ми се развива като физик, а по-малкият ще стане космонавт или пожарникар, още не е решил окончателно.

— Скромничите, старшина! Аз зная цялата история. Освен това в ПЛИСКА ще ги направя големи футболисти. Ще спечелят луди пари, ще пътуват в чужбина, ще си купят лека кола, а покрай тях вие ще станете младши лейтенант.

Старшина Марко се изправи и с достойнство продума:

— Другарю полковник о.з., аз синовете си на ПЛИСКА не давам!

— Защо, моля? — попита полковникът о.з. и също се изправи.

— Защото, ако някога синовете ми влязат в някой отбор, то това ще бъде само БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ!

— Значи вие отказвате да помогнете на най-великия отбор на България?

— Велик отбор е само БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ!

— Ха-ха!

— Ха-ха, ами! Ще видим другата неделя, когато ще ви изядем с парцалите!

— Ще видим, ще видим!

Откъм кухнята отново долетя миризма на прегоряло.

— А сега, другарю полковник от запаса — каза старшината, — извинете, но трябва да ви оставя, защото варя сладко.

О.з. Храбров вдигна рамене, обърна се кръгом и измарширува навън.

Едва успял да вземе пак лъжицата, старшината трябваше да посрещне нов гост: другаря Антон Антонов. Режисьорът се огледа наляво-надясно, седна, прошепна:

— Тук ли са?

— Кой?

— Вашите синове.

— Не. Преди четири часа жената ги пратила за захар и още не са се върнали.

— Знаменити синчета имате, честна дума!

Старшината се изкашля скромно в шепата си:

— Ами! Немирници, само бели ми правят. А като се върнат сега, такъв пердах ще им тегля, че звездите ще видят посред бял ден. Пропадна ми сладкото! Стана един киселяк!…

— Това също е много интересно за филма — каза режисьорът, извади бележник и си записа последните думи на старшината.

— Какъв филм?

— Ами този, дето ще снимам за вашите синове и за целия им славен колектив. Ще го излъчим по интервизията, а може и по евровизията. — Той намигна и дружелюбно добави: — Ще има роличка и за вас, Марко!

Старшината припряно скочи:

— Искате ли едно сладко от вишни? Хем горещо! Още е в тавата.

— Оставете, Марко! По-важно е да поприказвам с вашите синове. Искам да чуя всичко от тяхната уста. Бихте ли ми устроили среща с тях?

— Разбира се!

— И знаете ли какво? — другарят Антон Антонов отново съучастнически намигна. — Имам още един сюрприз за вас: когато филмът бъде готов и децата ви се прочуят по цял свят, аз ще ги препоръчам да влязат в ЖСК СЛАВА.

— Другарю Антонов — продума тихо старшината, — аз като привърженик на БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ извънредно много уважавам най-стария си противник ЖСК СЛАВА, но да видя синовете си в него, не!

Режисьорът се изправи:

— Ваша работа, Марко, но, ох, колко грешите! Довиждане!

Останал сам, старшина Марко дълго седя неподвижен, опитвайки се да свърже в логична връзка двете посещения. Откога неговите синове са станали футболисти, и то толкова желани? Каша! Объркана каша!… Марко решително се върна в кухнята и жестоко забърка все по-сгъстяващата се каша.

Но дойде последният гост и с него последният удар: едно съсухрено, прегърбено и беззъбо старче, кривокрако и с треперещи ръце. Марко се уплаши да не се разпадне на съставните си части и веднага го настани в креслото. Старчето се представи, фъфлейки през единствения си зъб:

— Пампонов, завеждащ детския отдел във вестник „Вечерни футболни новини“.

— Много ми е приятно. С какво мога да ви бъда полезен?

— С много, господине, с много! — отвърна старчето. — Тъй като не успях да стигна навреме за мача между РЕДУТ и ГРЪМ И МЪЛНИЯ, бих желал да ми кажете нещо за РЕДУТ и за неговия капитан професор Кънчо.

Старшината издаде лек миши писък.

— Какво казахте? РЕДУТ?

— Да, господине — изфъфли детският спортен редактор, — да ми разкажете за РЕДУТ, за неговата биография. До края на седмицата трябва да напиша информация от трийсет реда, а нямам никакъв материал, едва днес научих за съществуването на РЕДУТ. Ако не предам статията навреме, могат да ме преместят в отдела за възрастни, а аз нямам никакво желание да работя за възрастни. Аз се чувствувам тъй млад, хи-хи! — старчето се задави от кашлица.

В главата на старшина Марко нещо щракна. За един кратък миг пред взора му преминаха белите позиви по стените, шоколадените петна върху витрините, яйцата в стаята на леля Гица, снощното влизане на синчетата през прозореца, изчезването им от дома днес. И разбра.

В гърдите му забушува буря от десет бала, но той не се издаде. Мълчаливо разтвори големия домашен албум, в който, подредена в снимки, се разгръщаше цялата история на семейството: Марко като напет ерген, Веса като кръшна мома, после двамата като младоженци, накрая като щастливи родители на две закръглени момчета…

Тракайки с костите си, Пампонов разглеждаше тия материали, а когато видя снимките с белите позиви и шоколадените петна, едва не припадна от възторг. С такава находка не можеше да се похвали нито един спортен журналист.

В дъното на албума той напипа някакъв лист.

— А това какво е? — изфъфли той.

Старшината уплашено грабна листа от ръцете му и го прибра в джоба си.

— Нищо, нищо!

Можеше ли да признае, че това е квитанцията за глобата от трийсет лева, която мацачите на кварталните витрини трябваше да платят на народната милиция? Представи си как в края на месеца касиерката ще му удържи тия трийсет левчета от заплатата и меланхолично въздъхна.

— Разкажете ми сега за капитана на РЕДУТ! — помоли Пампонов.