Хаим Оливер
Гол от засада (12)

4.
Високопланинска аклиматизация и непредвидена опасност

През тия минути редутаблите летяха със столчетата на витошкия лифт и викаха „Аларипи!“. Слязоха в подножието на Черни връх и бодро закрачиха нагоре.

Скоро нагазиха в огромна снежна пряспа, която се белее там до средата на август. Върхът бе обвит в мъгла, която пълзеше по нанадолнището. Най-горе се извисяваше наблюдателницата, забила антени в небесната синева.

Наоколо нямаше жива душа. Беше едновременно лято и зима, студено и топло, тихо и ветровито — с една дума, условия най-близки до мюнхенските, така както ги бе описал Дани Берлински. Редутаблите се впуснаха незабавно в енергични упражнения за аклиматизация.

Най-напред, изправени на самия връх, те дълбоко задишаха разреден въздух 126 пъти. След това слязоха по-надолу и вдъхнаха 126 пъти по-малко разреден въздух. Някои получиха сърцебиене, но нали по-добре сърцебиене тук, отколкото по време на мача с Бразилия? В това упражнение най-зле беше Йогата с хилавите си дробове. Той изплези език още на седемдесет и второто вдишване.

Второто упражнение бе крос по пресечена местност — от скалите към върха и от върха към скалите, дванайсет пъти. Когато най-после спряха, стори им се, че над тях греят не едно, а дванайсет и даже тринайсет слънца и бяха те червени, сини, зелени… На Митко Пеле му се виждаха черни… В тази дисциплина се наложи Влади Моторетката, който като мълния шареше нагоре-надолу, и стигна на финиша много преди другите.

Последва най-важното упражнение: аклиматизация, тоест приспособяване към резките температурни промени. Съблякоха се голи и се затъркаляха по мокрия сняг. Сетне минаха на слънце и се пекоха. И пак в снега, и пак на слънце, и така седем пъти. В резултат всички изгоряха, заприличаха на варени раци и неудържимо се разкихаха. Митко Пеле даже се разкашля. Единственият, който нито кихаше, нито кашляше, бе Дани Берлински. Когато завистливо го запитаха как постига това, той отговори:

— Мене баба Зора прави кал.

— Каква кал, бе? — попита удивен Йогата, бършейки влажния си нос.

— Много прост — отвърна Дани. — Баба Зора мене пече на слънце, после хвърля в студена вода.

— Това не се казва кал, а каляване! — поясни проф. Кънчо и Дани любезно благодари за урока по български език.

Трябва да отбележа, че в тия тежки тренировки не взе участие Тото Тотото. Той заяви, че не е дошел тук да тича като диване по снега, не, благодаря, нека тичат другите, дето се нуждаят от сили. Той и без това си е най-големият футболист на всички времена, нали? Седна встрани и докато другите се търкаляха по преспата, той ровеше в раниците и вадеше салам, банички и шоколад. Когато се натъпка здравата, легна под скалите, покри очи с шалчето и задряма. Събудиха го чак за обед и когато установиха, че раниците са празни, никой не пророни дума от страх да не би най-великият футболист да се разсърди…

Върнаха се по тъмно, мръсни, червени, кихащи, кашлящи и гладни.

Минавайки по улиците, проф. Кънчо поразгледа някои от местата, които предната нощ бе намацал с цар-шоко. Резултатът беше великолепен: позивите бяха изчезнали напълно. Спокоен, че никой вече не може да обвини редутаблите в разпространяването на нелегални позиви, той се прибра в къщи.

А какво стана там, по-добре да не разправям! Защото ако избитото млечно зъбче на Митко Пеле бе предизвикало драма, то неговата кашлица причини трагедия.

Доктор Веса едва не припадна при вида на своите синчета, опръскани с кал до ушите. Най-напред ги бухна във ваната, а после даде на Митко Пеле едно малко кафяво хапче, което извади от стъклена тубичка с червен етикет.

Десет секунди след като тя излезе от стаята, проф. Кънчо заспа. И след още десет секунди бе събуден от сигнала „Да громим…!“ Изтръгна се от лапите на съня, скочи към прозореца. На тротоара стоеше Гошо Йогата, мокър като кокошка, зъзнещ, с мътни очила. Проф. Кънчо му подаде ръка и го изтегли горе.

— Какво се е случило? — попита той.

— Тревога девета степен! — прошепна Йогата. — Откриха ни!

— Кой?

— Момчето с бенката на бузата.

— Откъде знаеш?

— Знам! Преди малко, като се върнах в къщи, той беше се скрил в бараката и си мислеше, че няма да го усетя, но нали чета мислите на другите, аз прочетох и неговите мисли и като се обърнах, го видях. Тогава той избяга, а леля Гица се развика и изля върху мене цял леген…

— Хм… — промърмори загрижено проф. Кънчо. — Това е смъртна опасност. Трябва да вземем мерки!

— Аз имам една тайна мисъл — рече Йогата. — Огледа се, видя, че Митко Пеле спи, и прошепна няколко думи.

— Еха! — отвърна с блеснали очи проф. Кънчо. — Още утре сутрин! Предупреди другите! Само че трябва да се пазим от двамата инженери, дето го охраняват.

— Не бой се, всичко ще свършим свръхтайно!

Йогата тромаво скочи на тротоара, като остави подир себе си локвичка кална вода.

Проф. Кънчо отново заспа и този път спа до сутринта.

А Митко Пеле, ослушвайки се в спокойното дишане на брат си, отвори очи. В дома бе тихо. Той предпазливо стана, запали нощната лампа, стъпи на стола и взе от аптечната стъклената тубичка с червения етикет.

Да, не се е излъгал! Още когато майка му извади кафявото хапче от тубичката, той бе зърнал надписа върху етикета. Взря се по-отблизо, напрегнато засрича. Не можа да разчете всички букви, но първите две позна веднага, а те бяха ДО!

Без да се колебае, той пъхна тубичката в дупката на дюшека, където съхраняваше револвера с тапи и портрета на другия Пеле.

Свършил тази важна работа, половин-защитникът №6 заспа. И засънува неспасяемия гол във вратата на бразилците…