Марина Фиорато
Дъщерята на Сиена (8)

Седма глава
Вълчицата

Изпълнено с много тъга, слънцето залязваше в края на поредния обруган от битки ден в Милацо, когато младият Рикардо Бруни бе взет в малкия отряд, който трябваше да отиде на разузнаване из хълмовете наоколо. Генерал Алварес и Леон — прочутият испански военачалник, се бе заел да гори села, приютяващи австрийците. Предните отряди на испанците минаваха през селата, заключваха селяните и подготвяха терена за нахлуването на основните войски с факлите.

В едно от селата отрядът на Рикардо попадна на малка църквица с каменен кръст, в която бяха натъпкани всички селяни, с изключение на един. Млада жена се опитваше да издърпа огромната греда, с която испанците бяха залостили вратата на църквата. „Не мога да я вдигна сама — простена тя, — а синът ми е вътре с баба си. Време е да го нахраня!“ Рикардо чуваше виковете и писъците отвътре, над които ясно се извисяваше острият плач на бебе. Мъжете започнаха да слизат от конете си един по един, но пръв при нея стигна Рикардо. „Помогнете ми!“ — приплака тя.

Тя беше руса, с прасковената кожа на Юга и умоляващи очи, тъмни като теменужки. Докато го дърпаше отчаяно за ръката, той усети сладката топлина на тялото й. Очите му се насочиха от лицето й към мястото, където гърдите и опъваха връзките на корсажа й. Онова, което видя там, го накара да отстъпи крачка назад. От всяко от зърната й в тъканта на роклята пълзеше по едно тъмно петно. Биенето на сърцето му се превърна в тропот на далечни копита.

Капитанът сложи ухо на земята и промърмори: „Най-малко стотина коне. Идват насам. Да изчезваме!“. Нямаше нужда да обяснява — те бяха само петима. И Рикардо, с подкосени от страх колене, позволи да го измъкнат оттам.

Жената пищя след тях, докато не се изгубиха от погледа й, а после се обърна пак към огромната греда на вратата на църквата, отчаяно опитвайки се да я вдигне. Рикардо продължи напред, стиснал очи, докато зад тях Алварес и Леон и неговите сто конника нахлуваха в селото с факлите си. Искаше му се да може да си затвори и ушите.

През онази нощ на студения хълм той нито усещаше топлината на огъня, нито чуваше песните, които мъжете пееха, за да поддържат духа си. Обърна гръб на огъня и се загледа в малката църква в долината под тях, която гореше весело — на фона на пламъците кръстът беше като черен силует.

На сутринта отрядът се заспуска бавно надолу по хълма, над който бе надвиснала зловеща тишина. Не се чуваха дори птичи песни. От църквата бяха останали само овъглени останки, както и стотици черни скелети вътре и един отвън, с ръка, протегната към вратата. „Така е — въздъхна капитанът с неохотно уважение, сритвайки черепа на самотния скелет отвън с ботуша си. — Вълчицата не изоставя вълчето си, дори когато то гори!“

Рикардо започна да повръща върху пепелта и докато изпразваше стомаха си върху разораната от пламъците земя, той се закле никога повече да не се страхува.

* * *

Рикардо усети, че някой го разтърсва по рамото. Отвори очи. Намираше се в сламата на обора на Кулата, а срещу него стоеше баща му. Скелетите автоматично изчезнаха като дим. Рикардо се надигна и седна. Погледна към набитото тяло на баща си и се усмихна — наполовина с облекчение, наполовина с неясно съжаление. Беше сутрин и отвън се чуваше тракането на копита и цвиленето на ядосан кон. Доменико Бруни, с квадратно лице и голяма брада, наклони глава настрани и върна усмивката на сина си, забравил напълно за печалните дни в леглото. Отново имаше работа, следователно пак бе щастлив.

— Хайде, подай ми ръка, мързел такъв! — изрече той, но с много обич. Неизползван за деня, гласът му прозвуча дрезгаво. — Довели са ми един доста темпераментен приятел за подковаване.

С тези думи Доменико подаде ръка на сина си, за да го вдигне. Над китките му се виждаха черните кожени гривни, характерни за занаята на подкованите, и ръцете, както и цялото му тяло, миришеха на коне. След този странен сън и след всичко, случило се през вчерашния ден, Рикардо не можеше да си представи нищо по-успокояващо от ръката на баща си. Сграбчи я, изправи се на крака и прегърна с обич баща си, след което двамата поеха дружески през улицата. По-младият мъж, извисяващ се с една глава над баща си, изобщо не приличаше на него, но Доменико беше единственото му семейство, а семейството бе всичко.

Рикардо го последва в ковачницата, където един млад жребец подскачаше и се въртеше, а мастилените му хълбоци блестяха от пот в светлината на утрото. Песента на камбаните, чуруликането на скорците, миризмата на страховития кон — всичко това го върна бързо към реалността. Разбира се, че няма да помогне на херцогинята. Това беше неговата контрада — Торе, Кулата. Това бяха неговите хора. Той си беше у дома.

Черният звяр риеше неспокойно с копита и въртеше очи от страх. Вездесъщият Зебра, на една от безбройните си разнообразни мисии из града, правеше галантен опит да удържи юздите му. Малката му триъгълна шапчица лежеше на земята, стъпкана от копитата на коня. Носът му кървеше след челна среща с животното. Рикардо бързо хвърли един парцал на момчето и извика:

— Отдръпни се!

Нямаше нужда да го подканя два пъти. Момчето се оттегли на дървения тезгях, за да наблюдава драмата, след което откъсна две парчета от парцала, нави ги като тампони и ги пъхна в кървящите си ноздри.

Рикардо погледна в очите неспокойния кон. Веднага разбра, че животното не е с лош нрав — всъщност конете рядко биваха лоши. Обикновено нещо ги плашеше, щом се държаха така, и при този стана веднага ясно какъв е обектът на страховете му. Конят виждаше ковашкия тезгях и инструментите на баща му — чуковете, керпедените — ковашките клещи, копитния нож, рашпилата и сантрача — инструмента за изваждане на камъчета от копитата и за самото им издялване. Рикардо тръгна право към него, като започна да му говори — за всичко, което му хрумнеше. Хвана огромната, тежка кадифена глава в ръце, усети топлия допир на гривата и масивния череп под кожата. После сви длани и ги постави точно зад очите на животното, за да го изолира от света наоколо, да му позволи да гледа само напред. Само към него.

— Бонджорно — изрече той.

Конят веднага се успокои, изпръхтя и започна да гризе закачливо яката му. Рикардо усети дъха му на сладко сено върху бузата си. Искаше му се да отпусне глава върху черната копринена буза и да затвори очи.

И той имаше нужда да слезе на земята, да ограничи собствения си кръгозор. Имаше нужда да парира нежеланите гледки от мисления си взор — събитията от предишната вечер, нощта в двореца, картата, разкритието за Деветимата и преди всичко — образа на Пантерата, разлагащия му се труп, разпънат като на кръст на площада. Сети се за херцогинята и добрите й очи, за това как го беше спасила, за загрижеността й Пантерата да бъде погребан с всички почести. Но освен това разбираше и защо тя беше принудена да остави тялото там, където си беше. Разбираше, но вътрешно му призля.

Спасението от всичко това бе да помогне на баща си. Да сведе целия свят до един кръг, до закотвената за земята опора, каквато представляваше една конска подкова. Да направи нещо типично за жител на Сиена с човек, който също като него беше жител на Сиена, роден и живеещ тук. Да забрави за херцогинята и онова, което й беше обещал.

Мислеше и почти непрекъснато за красивата Пиа, за нейната дълга лъскава коса, черна като бузата на този кон, за това как би изглеждала, разстлана върху бяла възглавница. Когато беше казал на херцогинята, че имат нужда от помощ, си беше мислил за Пиа, за това как бе изглеждала на пиршеството, за страха, който бе зърнал в очите й — същият като страха на животното пред него. По едно време бе възнамерявал да изрече името й пред херцогинята, да й гарантира, че Пиа ще помогне. Нещо му подсказваше, че Пиа с радост би напуснала онзи дом, за да отглежда децата си — ако ще и да са на Нело — без заплахата на кървавия орел.

Но беше стиснал уста. Бе забелязал смразяващия поглед на Нело, когато тя бе насочила усмивката си към Рикардо, и не желаеше да увеличава проблемите й. Нело беше човек, който в един момент можеше да говори за Палио, а в следващия — да влачи пребит труп в нощта, който ще се затопли на зазоряване и ще се представи пред града вонящ. Рикардо шептеше всичко това на коня в топлото му, леко мърдащо ухо, което галеше носа му като черно перо. Да, слушам те.

Начинът, по който започваше денят му, му харесваше — простичкият ритъм на чука, миризмата на срязана подкова. Познатите мъдрости на баща му падаха от устните му върху камъните подобно на гвоздеи.

— Без подкови няма кон.

— Кон с една подкова е все едно ние да вървим на пръсти или да пазим равновесие върху един пръст.

— Всичко е в крака, в подковата!

Рикардо погледна с усмивка баща си, щастлив, че настроението на баща му се повишаваше с наближаването на следващото Палио, което бе след малко повече от месец. Доменико си говореше, без да очаква никакъв отговор. И без да получава такъв. Говореше за този кон, за други коне, за обучението, което се провеждаше в близката Марема, за евентуалните жокеи, за победителите и губещите.

Зебрата слезе бавно от дървения тезгях и се приближи към майстора, за да наблюдава подковаването. В град, обсебен от конете, Доменико Бруни беше с ранга на шаман или алхимик — само той знаеше какво ще изцели окуцял кон и как да изработи специални подкови, за да оправи неравномерна походка. За жителите на Сиена той вършеше ежедневно магии, затова често в ковачницата му пристигаха странници и от други градове, за да му искат съвети за зобта на конете, за обяздването, за оборите. Затова и Зебрата не пропускаше да се помотае наоколо при първа възможност, едновременно помагайки и пречейки, с надеждата някой ден и той да усвои поне мъничко от необятните знания на Доменико.

Подобно на повечето мъже, Доменико с удоволствие говореше по темата, която обичаше най-много, а тъй като беше и добър човек, сега започна да си говори със Зебрата, чиито отговори излизаха приглушено заради тампоните в носа му. Макар и зает с младия жребец, Рикардо чу как дрезгавият глас на баща му започваше да учи момчето на абсолютно същите неща, на които и той бе учен като дете — за анатомията на копитото, топографията, хълмчетата и долинките, имената и термините, които бяха като географска ширина и дължина в света на баща му. Гледката на стареца и момчето, приведени над копитото, върна Рикардо към собственото му детство и неговото образование — единственото, което някога бе имал. Изпаднал в истински екстаз, Зебрата се бе привил одве и наблюдаваше внимателно майстора, запленен от магията му. Доменико пък беше на седмото небе, че има нов ученик.

— Копитото е като замък или цитадела. Отвън има много здрави стени — с копитото е същото. Този тъмен пласт най-отвън е стената — тя е твърда и чуплива. Стените са като щит, който защитава по-мекото копито отвътре — те са много издръжливи, поемат удара на копитото и го разпределят равномерно.

Насочи сантрача навътре към концентричните линии на копитото и продължи:

— Това е водната линия, след стените — точно като рова на замъка. Тя е много устойчива — поема силата на ударите върху земята и поддържа външната стена. Бялата линия е вътрешният слой на стената. Ето този жълтеникав пръстен, виждаш ли? Той е като покрития с трева насип около замъка. Има повече шупли, затова се износва по-бързо от твърдите стени и малко поддава. Ето, виждаш ли тук този улей? Вътре има пясък и камъчета — посочи Доменико, а после продължи: — Когато се слага подкова, тя се фиксира към стената. Прикрепва се с гвоздеи, които обаче се вкарват косо. Ето, гледай ме сега! Вкарваш ги тук през външния ръб на бялата линия и те излизат при повърхността на стената.

Доменико сграбчи здраво предния крак на коня между коленете си и започна да зачуква подковата. Рикардо продължаваше да говори на коня, да го гали, да подръпва нежно ушите му. Конят не помръдваше.

— Боли ли го? — попита Зебрата, ококорил очи, запленен от искрите, които хвърчаха от подковата.

— Теб боли ли те, когато си гризеш ноктите? — отговори на въпроса с въпрос Доменико. — Не, не те боли. Освен ако не ги гризнеш твърде бързо, разбира се. Същото е и тук. Защото тъкмо това е копитото — като човешкия нокът. Ако вкараш гвоздеите правилно в стените, конят няма да почувства абсолютно нищо.

Продължи да чука, а след малко продължи и урока си:

— От вътрешната страна на стените са триъгълниците на конското копито. Става въпрос за този тъмен остров в средата, който е като стражата на двореца. Ето това, което прилича и на сърце, виждаш ли го? То е мекичко и като го натиснеш лекичко, пак се изправя. Задачата му е да погълне ударната вълна при допира на копитото със земята. И ако копитото е нокътят, то тази триъгълна част е меката възглавничка на пръста.

Тук Доменико пусна копитото на земята и то изтрака. После хвана ръката на Зебрата и започна да натиска меките възглавнички на пръстите на детето с втвърдените си, мазолести пръсти. Рикардо си спомни как, когато беше на същата възраст като Зебрата, баща му беше хванал и неговите пръсти и бе притиснал към тях своите. После Доменико пак се приведе и пое в ръка следващото копито.

— А това тук е ходилото — продължи. — При подкованите коне е меко, защото никога не докосва земята. Освен това е ронливо, като чиабата — ходило на стара обувка, и можеш да го изстържеш с този инструмент. Ето, виждаш ли?

Онагледи думите си с действия и Зебрата проследи с ококорени очи как меката плът започна да се рони върху земята подобно на пясък от пясъчен часовник.

Доменико се помести, за да избегне сянката, която хвърляше върху копитото.

— А това тук е последната третина — портите на замъка, тук, отзад. Нарича се решетка — нещо като подвижната решетка на вратата на крепостта. Това, при петата на копитото, е нещо като вътрешни сгъвки на стената. И над всичко останало, точно както и в замъка, на върха има коронка. Това е короната на копитото! — завърши тържествено той и плъзна изкривения си пръст по блестящото копито на младия жребец, за да покаже коронката.

Изведнъж Рикардо осъзна, че и животът на баща му може да бъде описан като едно конско копито — големият амфитеатър на Пиаца дел Кампо и по-малкият амфитеатър — на копитата на животните, които се състезаваха там. Това бе светът му, целият му свят. И докато чукът пееше върху подковите, Рикардо си даде сметка, че копитото прилича също така и на картата, която бе видял тази сутрин в двореца — Сиена с нейните гранични стени и нейните третини. За момент това откровение му се стори знаменателно, подобно на ключ към бъдещето на града. И тъй като засега нямаше представа какво да прави с тази идея, я разказа на младия жребец, който закима мъдро. От унеса му по златното бъдеще на Сиена го извади грубият глас на баща му, който, след като подкова и четвъртото копито, се провикна към детето:

— Стига уроци за днес, Зебра! Хайде сега да отидеш до фонтана и да ми напълниш тази кофа с вода, става ли?

Рикардо се бе унесъл дотолкова, за миг изобщо не си даде сметка какво бе казал баща му. Но не след дълго значението на тези думи проникна в съзнанието му. Доменико бе изпратил Зебрата да донесе вода от Пиаца дел Кампо, от същия онзи фонтан, край който гниеше трупът на Пантерата и вонеше все повече с издигането на слънцето.

Той пусна главата на коня и побягна, без да обръща внимание на виковете на баща си. Обаче Зебрата беше чевръсто дете и когато голямата раковина на площада се разтвори пред очите на Рикардо, той го видя пред себе си, тичащ весело към водата под сянката на двореца и голямата кула, с кофа, подскачаща в ръката му. И преди да успее да го спре, Зебрата разбута тълпата край фонтана. Рикардо забави примирено крачка. Беше закъснял. Видя как над главите им премина черен облак скорци. И когато писъкът на детето прониза въздуха, те се заковаха за миг, а после като един се обърнаха, връщайки се обратно към кулата. Рикардо се втурна към Зебрата, коленичи, хвана главата на момчето и я сложи на рамото си, далече от грозната гледка. Стражата вече беше тук, както и един лекар, който бе закъснял най-малко с дванайсет часа. Неочаквано Зебрата повърна и Рикардо постави малката му главица под една от струите на фонтана, за да се освежи. А после натопи кърпичката си във водата и изтри внимателно челото и устата на детето. Устните на Зебрата бяха меки, кожата му — нежна. Той не заслужаваше всичко това.

И в този момент Рикардо си даде сметка, че цялата му сутрин бе минала като сън. Сън за Сиена, но не такава, каквато беше, а каквато би трябвало да бъде. И докато стоеше и гледаше мрачно в далечината, момчето обви с ръце крака му и се притисна силно към него. Рикардо внимателно отдели ръцете му от крака си, отново приклекна и огледа лицето му — лице, което никога повече нямаше да вижда света без злото в него. Лице, изгубило завинаги невинността си.

Стига толкова!

— Зебра, искаш ли да спреш всичко това? — прошепна му Рикардо. — Искаш ли всички тук отново да заживеем в мир?

Една старица, една застаряваща жена и един младеж. И към тази странна групичка — дете. Безполезна работа. Така би казала херцогинята, да. Обаче Зебрата имаше право да ходи навсякъде, никой не го мразеше и никой не му задаваше въпроси. И след като момченцето кимна, Рикардо разбра, че е приключил с пазенето на тайна.

— Тогава ми помогни! — рече. — Разбери кога точно Пиа Толомей ходи на изповед в църквата на Орлите!