Марина Фиорато
Дъщерята на Сиена (14)

Тринайсета глава
Охлювът

След обезпокоителния разговор с бащата на Рикардо Джулиано Дами пое обратния път през квартала на Кулата. Знаеше, че трябва да се върне при господаря си преди отсъствието му да бъде усетено, но в момента имаше много неща на главата си, а и винаги бе обичал градовете през нощта. На фона на обсипаното със звезди небе дворецът изглеждаше приказен, нощта беше топла, а във въздуха се носеше леко ухание на зюмбюл. Сетивата му вкупом се съюзиха срещу него и той забави крачка. Ако някой го беше попитал защо се влачи, той щеше да каже, че мислите му го забавят.

Някой наистина го попита.

Чу след себе си стъпки. А после глас в тъмнината:

— Защо вървите толкова бавно?

Дами се обърна. Сигурно беше загубил форма, защото имаше най-доброто ухо в цяла Тоскана, настроено да чува всичко — от клюките на прислугата и завръщащи се късно съпруги до гневни кредитори. Без да променя ленивата си походка, той се върна към човека, който му зададе този въпрос. Лунната светлина му показа младеж с фантастична красота — пепеляворуса коса, перлена кожа с едва набождаща млада брада, кадифени очи и плътни устни. Дами плъзна потъмнелите си пурпурни очи към лицето на младия непознат и го изгледа многозначително.

— Защо вървя бавно ли? — Усмихна му се лениво. — Може би съм охлюв. Какво ще кажете? — Плъзна дългите си пръсти по бузата на младежа. Бавно, много бавно. — А вие? Може би и вие сте охлюв? Защото трябва да признаете, че вие също вървяхте много бавно.

Младежът се усмихна. Плътните му устни се разтвориха, за да разкрият перфектни бели зъби. Бавно, много бавно, той хвана един от пръстите на Дами между устните си и го засмука. Дами получи своя отговор. На връщане към двореца двамата вече вървяха много по-бързо от преди.

* * *

Виоланте се събуди от обичайния си сън за близнаците с необичаен трепет в сърцето. Постепенно събитията от вчерашния ден нахлуха в съзнанието й. Пристигането на Джан Гастоне, завръщането на Дами в живота й — мъж, към когото изпитваше едновременно страх и омраза, без самата тя да знае защо. Кошмарното пиршество, което й върна толкова много болезнени спомени. А днес Рикардо щеше да поеме с коня си на дългия път към „Сан Галгано“, защото тя все още не можеше да реши дали да разкаже всичко на своя девер.

Лежа дълго след събуждането си, вторачена в гънките и диплите на завесите на леглото си. През отворения прозорец в стаята влетя лястовичка. Птицата кацна на таблата на леглото й, наклони главицата си и се загледа в нея с черните си, дребни като мъниста очи. Но преди Виоланте да успее да я погали, птицата излетя право през прозореца, с безотказна решимост и целенасоченост. Присмивайки й се.

Виоланте отметна завивката си и позвъни за Гретхен. После се облече, закуси и присъства на съвета си, затъмнена както винаги от гладкия, нагъл изказ на Франческо Мария Конти. Едва след това изкачи стъпалата към покоите на Джан Гастоне. Беше видяла състоянието му след края на вечерта и знаеше, че е продължил да гуляе и да се забавлява и след пиршеството, защото бе чула достатъчно смях и музика, както и други звуци, които не смееше да анализира, излизащи от стаята му до малките часове на нощта. Затова изчака достатъчно, докато се реши да отиде при него. Херцогинята никога не бе пила повече от една чаша вино на сядане на масата, даже и насред дълбините на нещастния си брак. И нямаше никаква представа как подобни ексцесии могат да повлияят на състоянието на човека на следващия ден.

Но когато, след като я поканиха, влезе в стаята, тя бе приятно изненадана от вида на Джан Гастоне. Беше станал от сън, вече облечен в прилични дрехи, бакенбардите му бяха избръснати, а перуката — сресана и подредена. Краката му бяха потопени в сребърен леген, от който се издигаше ухание на лавандула, и тя за първи път долови, че в него има нещо царствено. Поведението му и приятелската усмивка, с която я дари, я накараха да се престраши. И загледана през него към прозореца и пътя на лястовичката — към града, нейния и неговия град, херцогинята започна разказа си.

Очевидно й предстоеше да свикне да очаква неочакваното. Наличието на опозиция изненадващо извади Джан Гастоне от обичайната му вцепененост и апатия, зареди го с нова енергия. Бързо отхвърли всички идеи да молят баща му за помощ, за намесата на оръжия и армии, и отсече:

— Флоренция няма никаква свястна армия! Регистърът на гарнизона показва, че по-голямата част от пехотинците са над седемдесет, а хората със зъби — единици. Единствената пехота и кавалерия, която си струва името, е армията на сестра ми от пфалцграфството.

При тези думи деверът й сви презрително устни и тя не успя да схване кое от двете не му се нрави повече — мисълта за старческата армия на Флоренция или присъствието на войските на ненавистната му сестра.

— Скъпа сестро, ще се справя лично с този проблем! — обяви, с което очевидно смяташе разговора за приключен. — Ще имаш удоволствието да получиш моята защита, а онези предатели — капитаните, ще разберат какво е да си имаш работа с един Медичи!

Виоланте се опита да запознае своя девер с подробностите от онова, което вече знаеше и което подозираше, но той не желаеше да чува нищо повече по въпроса. Махна с ръка и единственото, което попита, беше:

— Кога е следващата среща на тези деветима предатели?

След кратко колебание херцогинята отговори:

— Довечера, в девет часа. В кръглата църква на Монтесиепи, точно над абатството „Сан Галгано“ извън града. Моят… човек от квартала на Кулата трябва да бъде там и да подслуша целия им разговор.

Джан Гастоне като че ли не си спомняше името на въпросния човек — ако изобщо си бе направил труда да го запомни.

— Имаш предвид онзи хубавичкият ли? — подхвърли.

Тя прецени, че няма никакъв смисъл да му противоречи, и простичко отговори:

— Да.

— Много добре! — кимна Джан Гастоне. — Остави тази работа на мен, скъпа снахо!

Нямаше какво друго да стори, освен да напусне покоите му. Докато затваряше голямата врата зад гърба си, Виоланте усети, че се смалява. Закова се на място и преглътна тежко. Не беше очаквала да бъде извадена напълно от разрешаването на проблема. През последните десет години тя бе управлявала този град. През последните двайсет дена се бе борила той да остане в ръцете на Медичите. И едва сега си даваше сметка какви патерици са били тези две цели за нейната болна душа. И какво ще прави оттук нататък, след като й ги отнеха, за какво ще живее?

* * *

Пиа разбра, че моментът е настъпил.

Тази вечер и Нело, и Фаустино заминаваха за „Сан Галгано“. Веднага, след като видеше как каретата им отпрашва по пътя към града, тя трябваше да оседлае Гуиневир и да поеме бързо и надалече, много далече оттук, далече от Сиена. Нямаше никакъв план. Знаеше само, че трябва да избере един път и да го следва — до някъде, до където и да е, и там да започне наново.

Нямаше никакво злато, с изключение на медальона на Клеопатра. Ако успееше да се измъкне, може би на юг, би могла да го продаде за някаква дребна сума пари. Вероятно Палма, Месина или Капри — все места, където никога не бе ходила, но за които беше чувала достатъчно. Изнежени, пропити от слънце места, чиито екзотични имена повтаряше през детството си подобно на поеми. В наивността си Пиа въобще не се сети да се запита дали би било лесно за човек, израснал сред лукс и разкош, да се превърне в слуга на други. В този момент единственото, което знаеше, бе, че всичко друго би било по-добре от онова, което се очакваше от нея като съпруга на Нело.

Прекара деня си във вихрушка от нервно очакване и странна неохота. Не умееше да се самоанализира достатъчно, за да си признае, че някаква дребна част от нея не искаше да заминава никъде. Да избяга от Тоскана, би означавало никога повече да не види Рикардо Бруни, никога повече да не се смее с него, нито да яздят заедно, нито да си разменят по някоя забранена целувка. Ала винаги, когато мислите й политаха към Рикардо, тя започваше да се укорява — заради чувствата си и заради времето, което бе прекарала с него. Защото в Сиена тя бе съпруга на Нело, което щеше да рече, че и без това не би могла да бъде с Рикардо, а да го вижда всеки ден наоколо, без да може да бъде негова, би било истинско изтезание за нея.

Цял следобед се луташе безутешна из замъка. От един ветровит процеп за стрелци зърна коняря, който извеждаше екипажа от четири сиви коня в двора, подготвяйки ги за впрягане в каретата. Пиа изчисли, че оттук до „Сан Галгано“ е около час път с карета. Слуга, въоръжен с кофа и четка, покриваше герба на Орлите с черна боя. Слънцето вече слизаше към хоризонта, а Деветимата трябваше да се срещнат в девет часа. Това щеше да рече, че каретата скоро ще потегли и тя ще бъде свободна. Усети отново онова странно прокобно присвиване в корема си, но въпреки това заслиза надолу към конюшните, за да нахрани Гуиневир с овес и да й даде сили за пътешествието.

В конюшните ухаеше успокоително на сено и коне. Докато Пиа хранеше и галеше кобилата си, не пропусна да даде шепа овес и на черния жребец на Нело, както и да провери състоянието на бинтования му крак, избутвайки леко главата му, когато той както винаги се опита да захапе ухото й. Огледа седлото на Гуиневир, за да се увери, че всичко си е на мястото. Беше благодарна на синьор Бруни, че бе настоял тя да научи името на всеки елемент от седлото и сбруята, като я караше да оседлава коня си отново и отново. Учителят й казваше, че ездата си е цяло преживяване, затова всеки ездач трябва да знае всичко за коня и оседлаването му. А когато тя му бе подметнала, че в крайна сметка това е работа на прислугата, той се бе изсмял. Синьор Бруни. Колко ли време щеше да мине, докато престане да мисли за него?

В далечината се чуха стъпки. После и гласове. С всяка следваща секунда ставаха по-силни. Ръководена от някакъв древен, необясним инстинкт, Пиа се шмугна бързо в отделението при Гуиневир. Миг по-късно разпозна гласовете — Нело и Фаустино. Бяха облечени за път, с високи ботуши и наметала с качулки. Пиа би могла и да не се крие, защото бе напълно невинна — просто бе дошла при коня си. И въпреки това не го направи, защото в мига, в който долови насоката на мъжкия разговор, схвана, че би си навлякла много неприятности, ако се покаже.

— … войски с хиляда мъже? — Това беше Нело. — Не мислиш ли, че е малко прекалено?

После гласът на Фаустино:

— Трябва да се подсигурим. А Ромул ще разполага и с мъжете на всичките контради на Деветимата.

— И тези войски… ще бъдат въоръжени, така ли?

— Разбира се. Пики и мускети. Все пак ще сваляме херцогинята. Това е държавен преврат, Нело, а не карнавал!

Пиа чу как Нело пристъпва недоволно като капризно хлапе.

— Все още не разбирам защо всъщност ни помага.

— Херцогинята е бездетна, както и онзи неин тлъст пияница, дето й се пада девер и дето пристигна вчера от Флоренция. Както и неговата сестра Анна Мария Луиза. И когато всички те умрат — а това ще бъде скоро, защото всички са вече на години, — в Тоскана ще настъпи вакуум във властта.

— Е, и?

Фаустино въздъхна и рече:

— Погледни това ведро вода.

Пиа подскочи от страх при дрънченето на метал, когато капитанът срита ведрото с ботуша си.

— Ако го напълниш догоре и го оставиш под дъжда, какво ще се случи?

— Ще си остане пълно — отговори бавно Нело.

— Точно така, остава непроменено. Но ако оставиш под дъжда празно ведро, тогава какво става?

— Дъждът го пълни.

— Именно! Тоскана съвсем скоро ще се превърне в празно ведро. А дъждовете наближават.

— Но защо Ромул помага на Деветимата да го напълнят?

— Защото ние сме за предпочитане пред другата алтернатива.

— Която е?

— Дон Карлос от Испания — чужденец, и което е още по-лошо, син на Елизабет Фарнезе. А фамилията Фарнезе са най-омразните съперници на Ромул. Ако Карлос стане велик херцог, фамилията Фарнезе ще си възвърне династичните права. Поради тази причина Ромул ще ни помогне да превърнем Сиена отново в република и да се отървем от херцогинята!

И после пак гласът на Нело, този път мрачен:

— Изобщо не ме интересува какво ще стане с херцогинята, стига състезанието да се проведе! Три по двайсет и още десет удара на сърцето, само толкова ми трябват — седемдесет удара на сърцето до победата. И нищо, абсолютно нищо не трябва да ми попречи!

Пиа се вледени. Скри глава под мишницата си, настръхнала от страх, да не би да чуят дишането й.

— Естествено, естествено — побърза да го успокои баща му. — Това се разбира от само себе си. Но не забравяй, че за да спечелим облозите, трябва да спечелим и състезанието, така че това е точно толкова важно за Деветимата, колкото и за теб.

Пак Нело:

— Спомена, че наследникът на херцогството е пристигнал от Флоренция. Той няма ли да застраши начинанието ни?

— Ни най-малко — увери го Фаустино. — Той едва се придвижва без помощ, а какво остава да предприеме нещо срещу нас! Единственото, което подсказва пристигането му тук, е, че ще можем да гръмнем с един куршум два заека. Освен това, ако синьор Джан Гастоне все пак се намеси, вече съм предприел необходимите мерки — нещо като гаранция, в случай че реши да си придава важности.

След това се чу скърцане на други ботуши — очевидно се появиха кочияшът и лакеят. И разговорът приключи. Пиа чу как вратите са затварят, а после трополенето на колелата на каретата, докато я изкарваха, за да впрегнат в нея екипажа от четири коня. Сърцето й биеше като лудо, докато стоеше неподвижна сред сламата. Най-сетне се чу дългоочакваното чаткане на копита — каретата потегли и постепенно се отдалечи. Едва тогава тя се осмели да вдигне глава изпод мишницата си.

Не й беше необходимо дори да обмисля ситуацията. Вече не мислеше за голямата къща в Капри, където щеше да бъде слугиня, нито за опасността, на която доброволно се излагаше. Дълбоко в сърцето си знаеше, че вече притежава идеалното извинение, за да се откаже от плановете си. Прецени, че това е неин морален дълг — да спаси града, а може би и живота на херцогинята. Ала нито един от тези мотиви не беше решаващ. Най-важният бе, че всъщност искаше да види отново синьор Бруни.

Стегна седлото на Гуиневир с вече обиграни, макар и треперещи пръсти, изведе я на двора и се метна леко на гърба й. После вдигна качулката на мантията на главата си и потегли, брулена от вятъра. Полетя заедно с Гуиневир към хълмовете и към абатството „Сан Галгано“.

* * *

Пиа стигна до абатството точно преди залез-слънце. След като бе напуснала замъка, бе поела по пътя на югозапад, към Гросето. Но оттам нататък пришпори коня право през хълмовете, за да изпревари каретата. Така заникът я завари в Монтесиепи. В мига, в който пред нея изникна огромното абатство, всичките й страхове да не го пропусне се изпариха. Пое през тучната дъбрава. Последните отблясъци на слънцето нахлуваха между зелените листа на дърветата и сенките им минаваха през хълбоците на Гуиневир подобно на рибен пасаж.

Самото абатство се оказа обширно пространство от камък, в мащаби, които Пиа изобщо не беше очаквала. В гърдите й се надигна тревога. Самата църква беше голяма колкото тяхната катедрала, само че разрушена — каменните стени и счупените й арки пронизваха потъмняващото небе над главата й. Пиа се смъкна от гърба на Гуиневир, свали и юздите, за да ги завърже, и кобилата приведе глава и благодарно започна да пасе от сочната трева. Хълбоците й блестяха от пот, по устата й бе избила пяна. Пиа я потупа гальовно — тя се бе оказала много вярна спътница в това скоростно и трудно пътешествие.

Със съзнанието, че всеки миг е ценен, Пиа премина предпазливо през руините на вратата и се огледа. Древното абатство беше открито към небето — перфектен правоъгълник от тъмносиньо, обрамчен от камък. От най-високата част на кръстокуполния кораб едно-единствено кръгло прозорче я наблюдаваше подобно на непримигващо синьо око. Север. Значи кръглата църква на отшелническата обител трябва да е през тази зееща врата и малко нагоре по хълма.

Пиа тръгна бързо през манастирската част, населявана днес единствено от духове. Почти очакваше да чуе отглас от църковен напев или стъпки на отдавна споминал се монах. Но огромното място беше необичайно тихо. Вярата го бе напуснала много отдавна и то бе преминало във владение на един по-стар бог. Гората настъпваше към него от всички страни и съвсем скоро щеше да погълне дори монолитната църква преди него. През всеки от зеещите прозорчета, отдавна лишени от красивите си дъгоцветни стъкла, се виждаше единствено тучната зеленина. Млади филизи вече бяха започнали да си пробиват път между старите камъни, разклащайки ги подобно на стари зъби. Пиа имаше чувството, че е попаднала в някой друг век.

Внезапно някой сложи ръка на рамото й и тя се вцепени от ужас. Очакваше да види или Нело, или призрачна ръка от скрипториума и призрачно лице, засенчено от качулка. Обърна се. Да, фигурата действително беше с качулка, но лицето под нея беше на Рикардо Бруни.

Той започна ненаситно да я целува — стотици, хиляди пъти, под погледите на гората и нейните тайнствени създания. Беше толкова щастлив, че я вижда, че изобщо не спомена нищо за глупостта, която я бе довела тук, при него, близо до опасността. Но когато двамата най-после се откъснаха един от друг, той стисна рамото й и прошепна уплашено:

— Как се озова тук?

— На кон — отговори с усмивка тя. — Яздих бързо и надалече, точно както си ме учил. Гуиневир е завързана в горичката оттатък църквата.

— А Нело?

— Той идва с Фаустино. Но идват с каретата, а тя може да върви само по големия път, така че са по-бавни. Аз тръгнах след тях и пристигнах преди тях, като минах напряко през полята и горите. Но няма да се забавят още дълго. А ние дори не сме на правилното място. — Докосна го и извика: — Хайде, ела! Имам да ти разказвам много неща по пътя.

Той я хвана за ръка и изобщо не я пусна, докато вървяха през запустелите руини и покрай позлатените от залязващото слънце камъни. През северния трансепт навлязоха в света на гората и виковете на странни създания около тях ги накара да се сгушат един до друг. Пиа започна да му шепти, че е разбрала за Ромул и за голямата опасност, в която се намира херцогинята. Редеше разказа си почти с неохота, защото само за момент си помечта синьор Бруни — Рикардо, да се обърне, да я метне на Леокорно и да я отведе, сега и завинаги. Но тя беше негова булка само във фантазиите си, в тази гора. А в нейния свят законите на Сиена я обвързваха за друг.

Ускориха крачка и не след дълго достигнаха до малка църква на върха на хълма, толкова малка и кръгла, колкото абатството беше огромно и правоъгълно. В края на гората се спряха колебливо, давайки си сметка, че всеки момент ще напуснат прикритието си.

Като постави пръст на устните си, Рикардо остави за малко Пиа, за да огледа терена. Когато се върна, я хвана за раменете и изрече:

— Трябва да се връщаш, преди да те открият!

Пиа не каза нищо. Само бавно поклати глава, а тъмните й очи не се откъсваха и за миг от лицето му. Затова той я взе със себе си в малката църква. Вътре тя беше кръгла като римски храм или параклис на тамплиерите. В каменния мрак пред очите им се очерта огромен нащърбен камък, стърчащ от покрития с плочки под, с нещо черно и кръстовидно над него — дръжката на меч, забит в камъка, мечът на Сан Галгано, а може би и на самия Артур. Мечът на обезверен войник или на човек, достоен за крал. Рикардо се загледа в него. По друго време би хванал дръжката, само за да провери легендата, но точно сега нямаха време.

— Да се скрием тук! — Посочи към редица дървени пейки. — Не могат да влязат от никъде другаде, освен оттук, за да стигнат до олтара.

Пиа легна зад пейките в най-тъмната част на кръглата църква, а Рикардо, без нито миг неловкост или колебание, легна до нея, разтвори обятията си и тя се сгуши върху гърдите му. Усещайки за първи път цялото си тяло притиснато до неговото, на нея й се наложи да си напомни, че това е свято място. Извиси мислите и очите си към небесата. Куполът на ротондата изплува сред сумрака — една дълга, перфектно описана спирала, също като черупката на охлюв, извиваща се все по-навътре и по-навътре, изработена от бял камък, редуващ се с червени тухли. Докато Рикардо притискаше Пиа към себе си, тя следваше с погледа си спиралата на охлюва. Времето пълзеше бавно, а ако зависеше от нея, би го накарала да пълзи още по-бавно. Беше й напълно достатъчно да го прегръща и да гледа към спиралата. Защото ако погледнеше в очите му, с нея щеше да бъде свършено.

Сякаш изминаха часове, когато светлината на факлите освети мрака. Сърцето на Пиа заби бързо и болезнено. Рикардо сложи пръст върху устните си и й кимна, подканяйки я към края на редицата. Девет факли минаха по пътеката и се превърнаха в кръг, всяка от тях осветяваща фигурата с качулка, която я държеше. И Пиа за пореден път долови екота на миналото и на монасите, но този път ехото не беше от свята музика или тътрене на сандал, а от дяволската сила на черната меса. За момент тя се ужаси, че под качулките няма никаква плът, а само зеещата чернота на демони.

Както винаги, първи наруши тишината Фаустино.

— Е, часът настъпи! Ромул ще бъде с нас съвсем скоро, за да планираме нападението. Но първо е ред на нашата гражданска задача. Всичко ли е готово за Палио?

— Да. Изработих механизма за подправяне на жребия, като за това ми помогна самият Ромул. След като всичко мине по план, ще бъдат разпределени и конете — изрече друг глас.

— А нашите синдикати?

— Залагането ще става по групи. Сформирали сме синдикати във всеки от кварталите и всеки търговец и благородник, чак до най-скромния пекар и водоносец, са дали своя дял.

— А после?

— Като техни капитани те ни имат доверие, че ще заложим парите на жокей на кварталите си. Но аз ще заложа всички пари на Нело, както сме се разбрали, така че нашата контрада пак ще спечели, въпреки че победата ще бъде ваша. Загубите ще бъдат посрещнати от останалите квартали, които нямат никакво понятие за начинанието ни.

— По този начин Деветимата ще станат богати и могъщи, а останалите ще станат бедняци и скоро ще изчезнат.

Пиа и Рикардо се спогледаха. Това залагане щеше да превърне половината жители на града в просяци.

— А какво става с Ромул?

— Неговата роля в сделката съвсем скоро ще стане ясна. Очакваме го всеки момент — изрече гласът на онзи, който беше говорил за жребия. — Но накратко казано, той ще се включи по съответния начин по време на самото състезание, докато целият град се е стълпил на площада.

— Чувам карета… трябва да е той! — Това беше по-млад, носов глас. Пиа неволно се стегна. Нело — не сред Деветимата, но спотайващ се в сенките извън техния кръг.

Пиа надигна предпазливо глава. Наистина се чуваше тропот на карета. На карета голяма и толкова тежка, че Пиа усети вибрациите й чак в гърдите си.

Деветимата се смълчаха, очаквайки появата на главата на конспирацията. Пиа се надигна и погледна над пейките. Всички присъстващи бяха застинали, факлите им леко просъскваха. Тя стисна Рикардо и също зачака.

Отвън се дочу цвилене на коне, а после скърцането на човек, слизащ от каретата, след това придвижващ се с бавни, тътрещи се стъпки по плочите на лапидариума. Деветимата се обърнаха като един, когато една огромна фигура се намести в кръга на светлината от факлите. Пиа чу как Рикардо тихичко ахна.

— Кой е този? — попита тя.

— Джан Гастоне де Медичи!

Пиа се смръщи. Възможно ли е да не е чула правилно разговора в конюшните на замъка? Възможно ли е деверът на херцогинята да е по някакъв начин замесен в този заговор? Фаустино като че ли по-скоро се страхуваше от него, дори бе взел предпазни мерки в случай на намеса от негова страна.

Един възрастен глас се обади неуверено:

— Ромул?

Бърз като острие на кама, Фаустино го сряза:

— Затваряй си глупавата уста, Орса! Имаш грешка! Това е наследникът на стария херцог, дебелият пияница от Флоренция!

— Внимавайте, синьор! — избоботи Джан Гастоне заплашително. — Разговаряте с един Медичи!

Пиа се загледа внимателно в Деветимата. Съвсем ясно се виждаше, че те нямаха представа дали да останат, или да побегнат. Но Фаустино очевидно нямаше такива страхове. Той повдигна леко глава и се подготви да се изправи лице в лице със ситуацията, като не направи почти никакво усилие да овладее презрението в гласа си.

— С какво можем да ви помогнем, милорд? — попита.

— По-скоро аз мога да ви помогна!

— Откъде разбрахте, че ще бъдем тук?

Джан Гастоне размаха тлъстата си ръка и сянката му проряза светлината на факлите.

— Ние знаем всичките ви тайни! Освен това сред вас има един, който слуша всичко, знае къде се срещате и който е лоялен към мен! Това може и да ви изненада, но опасявам се, че сте попаднали в голяма заблуда за себе си!

По тялото на Пиа пролазиха тръпки. Знаеше, че Джан Гастоне говори за Рикардо, че той е наясно, че младежът е скрит някъде из църквата и сега се наслаждава безкрайно на тази игра на котка и мишка. Молеше се само херцогът да не спомене името на конника, а да се възползва от възможността да подметне на Фаустино, че всъщност един от тях Деветимата е къртицата.

— Невъзможно! — отсече Фаустино, но след известно време, с доста променен тон, добави: — Какво ви кара да мислите така? Може би ще споделите великата си мъдрост с вашите покорни поданици!

Промяната в тона на Фаустино не убягна от вниманието на Пиа. Той очевидно бе решил да поддържа разговора, за да го държи в църквата. Очевидно отвън имаше нещо, което Орелът не желаеше да бъде видяно от наследника на Тоскана. Тя приближи устни до ухото на Рикардо и прошепна:

— Печели време!

Той кимна и отвърна с шепот:

— Не мърдай оттук!

И когато тялото му напусна нейното, тя усети студ — студ от това, че пак бе сама.

Студът на едно лошо предчувствие.

Рикардо се плъзна в мрака, придържайки се към сянката на малката църква. Щом се озова навън, той профуча покрай каретата на Медичите, която се извисяваше в мрака насред зеления проблясък на гората. Всичко изглеждаше наред. Укроти конете с опитната си ръка и запълзя безшумно по пътеката. Изкатери се на най-близкото дърво и се настани сред клоните му, контролирайки дъха си, подготвяйки се да чака.

Не му се наложи да чака дълго. По билото се показа покрита карета, която спокойно съперничеше на каретата на Медичите. Екипажът й се състоеше от шест дорести коня. Когато зърна каретата на Медичите, кочияшът на втората моментално спря впряга си. Скочи долу, огледа герба на вратата на първата карета, а после се върна и поговори известно време с човека, когото возеше. Триъгълната шапка на кочияша закриваше лицето на пътника, но бялата ръкавица с двата огромни пръстена не остана незабелязана от погледа на Рикардо. Кочияшът скочи обратно на капрата, цъкна с език и обърна конете си на широкия път, поемайки обратно надолу по хълма под лунната светлина. Каретата постепенно се превърна в детска играчка, след това в точка, а накрая се стопи напълно.

Срещата с Ромул може и да се бе провалила, но Рикардо не беше вчерашен. Вече бе видял герба на вратата на каретата, който съвпадаше напълно с един от пръстените върху ръкавицата. Кръстосаните ключове на свети Петър.

* * *

А вътре в кръглата църква Пиа усети, че Джан Гастоне наистина не знае какво да прави по-нататък. Драматичната му поява очевидно бе изчерпала всичките му разумни идеи.

— Считайте се за предупредени от Медичите! — изрече той. — Знаете, че много лесно мога да накарам полковете си, които са съвсем наблизо, да запишат имената ви и да ви отнемат всички земи и имущества! Но този път ще бъда благосклонен, стига да ми обещаете, че ще се разотидете и повече няма да споменавате тази глупост за Деветимата!

На Пиа й беше пределно ясно, че Джан Гастоне няма никакви полкове наблизо. След като бе живяла толкова дълго с баща си и неговите превземки и пози, тя бързо схвана, че херцогът само се перчи, а няма нищо зад гърба си. Примъкна се тихичко до края на пейката и се загледа в Джан Гастоне, който започна да отстъпва назад.

— Е, какво ще кажете? — смотолеви.

Стеснявайки зловещо кръга си, Деветимата го гледаха предизвикателно. Никой от тях не каза нищо. Единственото движение бе от пламъците на факлите им. Пиа знаеше, че в ръкопашен бой те биха могли да надвият и натрапника, и неговите лакеи, ала нещо очевидно ги караше да се сдържат, и в известен смисъл неподвижността и мълчанието им бяха още по-заплашителни.

Джан Гастоне продължи да отстъпва и да реди високопарни фрази, които звучаха все по-кухо и по-безсмислено. Заключителните си думи изтърси на прага:

— И не забравяйте, че един от вашите е мой човек! Очите на Медичите са навсякъде!

Когато чу отдалечаващия се тропот на каретата на Медичите, Пиа си даде сметка, че опасността се бе прехвърлила тук, вътре. Но дори когато Фаустино се провикна гневно да претърсят църквата, тя не усети страх. Нямаше накъде да бяга — залавянето й беше неизбежно. Лежеше си там, под пейката, и чакаше, загледана в концентричните кръгове на покрива, следвайки пътя на спиралата, докато Деветимата стесняваха все повече и повече кръга около нея. И когато факлите им най-сетне осветиха скривалището й, и когато тя зърна жестокостта в очите на съпруга си, единственото, което й даде сили и надежда, бе, че Рикардо е успял да се измъкне.

* * *

Рикардо едва не бе прегазен от каретата на Медичите, която като че ли бягаше от руините.

Изпълнен от внезапно грозно предчувствие, той се спусна безшумно към църквата, но картината, която видя там, го накара да се закове на място. Пиа, която съвсем доскоро бе в неговите обятия, сега се намираше в ръцете на Нело, който я държеше не нежно, а с нож, опрян на гърлото. Рикардо се загледа в коварното острие на Нело. Ако се разкриеше, Пиа щеше да бъде мъртва още преди да е стигнал до нея, а той щеше да се издаде. Ако не се покажеше, Нело щеше да я накаже по кошмарни, ужасяващи начини, за които той дори не смееше да мисли. А после съвсем неочаквано си спомни за Виоланте и си даде сметка, че й дължи нещо — дължи й да довърши онова, което бяха започнали.

С прималяло сърце и изпълнен с ненавист към самия себе си, Рикардо се скри, проследявайки с поглед как Деветимата напускат кръглата църква и абатството.