Марина Фиорато
Дъщерята на Сиена (10)

Девета глава
Еднорогът

Бащата на Виоланте имаше някога стаичка с всякакви странни вещи в своя дворец в Бавария. В дъждовните следобеди, когато учителят я освобождаваше, тя обичаше да ходи в малката стаичка с ламперията и да разглежда бащината си колекция от чудеса. Предметът, който я привличаше най-често, беше един голям рог, поставен в самостоятелен стъклен шкаф, бял като кост и извит като крак на стол, остър като рапира. Миниатюрното картонче, облегнато на шкафа, казваше, че това е рог на еднорог. Виоланте притискаше възглавничките на малките си пръстчета към стъклото, оставяйки върху него отпечатъци, за които знаеше, че ще ядосат баща й. Но искаше да се приближи колкото е възможно повече до този рог, да го докосне.

Докато растеше, научи, че само девица може да улови някое от тези приказни създания. И макар да не споделяше с никого, непрекъснато търсеше еднорози по време на ежедневните си разходки из гората, обръщаше се бързо с надеждата да хване някое от тези същества неподготвени и неведнъж и дваж бе убедена, че е видяла проблясък на бяло, изчезващо между дърветата. Продължи това свое тайно търсене, дори когато вече беше достатъчно голяма, за да разбира що е това девица. Така и не зърна еднорог, но продължи да го издирва в произведенията на изкуството. Понякога сънуваше, че е хванала такъв и че той отпуска тежката си глава в скута й, в позите, които бе виждала по гоблените и в Книгите на часовете.

Като млада булка, вдъхновена от библиотеката във флорентинския дворец на Фердинандо, тя започна да търси красивите създания по книгите. Веднъж, макар и изпълнена с много свян, прочете на Фердинандо един абзац от спомените на Марко Поло, запленена от факта, че великият пътешественик е виждал еднорог със собствените си очи. Фердинандо се бе изсмял и бе отбелязал:

— Той описва тук носорозите — грозни зверове с рога от Африките. Еднорози не съществуват!

Виоланте бе затворила книгата и я бе оставила така, сякаш пареше.

— Съществуват! — бе изрекла тихо.

Това беше първият път, когато се бе осмелила да му противоречи. Фердинандо се бе приближил и бе повдигнал брадичката й. Тя не смееше да го погледне в красивите очи, за да не види презрението му.

— Е, щом съществуват — бе рекъл, — ти все още можеш, да си хванеш един, моя малка девице!

И после я бе оставил с отпечатък от ръката си върху лицето й, усещайки пълната тежест на думите му. Защото месец след венчавката им тя си бе все така недокосната.

* * *

— Някогашният и бъдещият крал — повтори Виоланте. — Някогашният и бъдещият крал.

Разхождаше се между рафтовете на библиотеката си и прокарваше с любов пръсти по гърбовете на книгите. Погледна към петната по ръцете си, а после и към красивите книги с техните ярки като скъпоценни камъни кожени корици, обковани по ъгълчетата със злато. Тя щеше да умре и да изгние, но тези книги щяха да останат във вечността.

Беше започнала да харесва литературата и музиката, след като се бе омъжила за Фердинандо. Бе приела неговите предпочитания като собствени, а когато стана ясно, че в сърцето му няма любов за нея, книгите и музиката й бяха останали единствената утеха. Обитавайки студената зима на пренебрежението на Фердинандо, тя поне бе имала възможността да се радва на компанията и почитта на неговия кръг от приятели, в това число композиторите Скарлати и Вивалди, чиито имена щяха да живеят вечно чрез творбите им. Книгите на Фердинандо бяха нейното наследство — тя ги бе взела всичките в Сиена и бе напълнила библиотеката с тях. Търсеше убежище в тези прекрасни разкази, виждаше се в образите било на трагичната Изолда, било на невярната Гуиневир — все жени, които никога не би могла да бъде, но жени, които някога сигурно са успели да уловят еднорог.

А сега със застаряващите си пръсти търсеше решението на една загадка, която още ехтеше в главата й след разговора с Рикардо — фразата, която той й бе донесъл от катедралата: Някогашният и бъдещият крал. Тя бе пърхала доста време из главата й, напълно неуловима, и накрая се бе загнездила там като гълъбица в гнездото си. Продължи да търси сред книгите.

Рикардо седеше и се дивеше на стаята, в която се бе озовал. Тук имаше много повече книги от всичките, които някога бе виждал през живота си. Бяха се срещнали, както и преди — в кулата, и Рикардо й бе разказал всичко за срещата, на която беше станал свидетел, завършвайки със загадъчното указание за мястото на следващата среща след девет дена — в църквата на някогашния и бъдещия крал. После херцогинята бе привела Рикардо през вътрешната врата, свързваща кулата с двореца. Гретхен, вече с нощната си плитка, се бе присъединила към тях, поздравявайки младежа с леко, но приятелско кимване на глава.

— Гретхен — изрече по едно време херцогинята, — върви да намериш Зебрата. Доведи го, а после и ти самата се върни.

И така, вече ставаха четирима в този крайно непривичен съюз за спасението на града — военен съвет, състоящ се от най-малко войнолюбивите хора, които някой можеше да си представи. Накрая Виоланте свали от лавицата подвързана в зелена кожа книга, дебела и тежка като камък.

— Ето тук! — посочи. — Някогашният и бъдещият крал!

Постави книгата внимателно върху тъмната дървена маса, около която се бяха настанили. Рикардо се опита да разчете буквите, но те не бяха на език, който той познаваше.

— Какво е това? — попита.

— Това е „Смъртта на Артур“ от сър Томас Малъри, английски писател.

— Кой е Артур?

— По-скоро кой е бил. Артур Пендрагон, древен крал на британците.

— И какво общо има той със Сиена?

— Нямам представа, но именно така е бил наричан — „Някогашния и бъдещия крал“.

Докато говореше, Виоланте започна да разлиства шумолящите под пръстите й печатни страници.

— Той бил син на голям тиранин на име Утер Пендрагон. Артур измъкнал легендарния му меч Ескалибур от един камък, макар че никой друг човек не можел да го измъкне. Той бил крал на голям двор, наречен Камелот, където рицарите му се събирали около кръгла маса. Имал красива съпруга на име Гуиневир, която му изневерила с неговия най-велик рицар — Ланселот.

Тук Виоланте погледна предпазливо към Рикардо изпод пясъчните си мигли. Искаше да го предупреди за опасностите, съпътстващи любовта към омъжена жена.

— И в края на живота си върнал своя меч обратно на Господарката на езерото — завърши разказа си тя.

Рикардо поклати глава. Всичко това му изглеждаше пълна глупост. Хвана се за единствения елемент, в който откриваше смисъл:

— В катедралата един от заговорниците носеше меч, макар и намиращ се в църква, и каза, че това било негово право, нещо, свързано с някаква битка.

Виоланте, която седеше срещу него, отбеляза:

— Битката при Монтаперти. Човекът с меча трябва да е от Ока — квартала на Гъската. По време на битката при Монтаперти хората от квартала на Гъската се били толкова храбро срещу флорентинците, че получили правото да носят меч навсякъде и по всяко време. Тогава получили и титлата „управители“ на Сиена. — Иронията на тази титла не й убягна. — Капитанът на Гъските е Орса Ломбарди. Човекът с меча трябва да е бил той.

— Възможно ли е тогава следващата им среща да е в църквата на Гъските? След девет дена? Нали управителят е нещо като крал?

— Ще помислим върху този въпрос — отговори херцогинята, не особено убедена. — Нека първо питаме Зебрата какво знае за онези коне, за които са говорили Деветимата.

Виоланте не си спомняше кога за последен път бе водила истински разговор с мъж. С Конти — главния й съветник, говореше само за сухите държавни дела, а по време на официални вечери водеше единствено любезния разговор, очакван от хората с нейното положение. Но след разговорите си със своя девер Джан Гастоне, водени след като тя се бе омъжила за мъж, който не я обича, и преди той да бе оженен за жена, която не обича, не бе говорила истински с никого. Той я бе водил в Градините Боболи, където двамата бяха разговаряли съвсем искрено за природата на любовта. И днес, за първи път от много време насам, тя бе принудена да мисли, докато говори. Усещането беше приятно. Заспалият й мозък започваше да се събужда.

Вратата се отвори и влезе Гретхен, бутаща пред себе си Зебрата. Детето се прозяваше и почесваше, а косата му стърчеше като на младо жребче. Очевидно е бил измъкнат от нечие сено. Домът на Зебрата бе целият град и всяка вечер спеше в различен обор, така че бе истинско чудо, че Гретхен го бе открила толкова бързо.

— В нашите собствени конюшни, мадам, моля ви се! — отбеляза старицата, стиснала уста.

Зебрата се ухили сънливо.

— Няма значение — кимна Виоланте. — Седни. Искаш ли нещо?

Детето веднага ококори очи и бързо изрече:

— Ще съм доволен и на мляко с хляб, като онова, което ми дадохте онзи ден!

Виоланте кимна към Гретхен, която бързо излезе. Херцогинята се приведе напред в стола си толкова, че корсетът й се впи в тялото й.

— Зебра, кога идва следващият панаир на коне в нашия град? — попита.

— В сряда след две седмици, милейди.

— Твърде късно — отбеляза Рикардо, който крачеше зад гърба на момчето. — Деветимата ще се срещнат само след девет дена… Казаха, че дотогава ще вкарат избраните от тях коне в конюшните си. Както и един за Нело, и един за „момчето от Кулата“, тоест за мен. Доколкото схващам, планът им е да вкарат десет нови коня в града, но тайно. Девет от тях ще бъдат асини.

— Асини? — погледна го неразбиращо херцогинята.

— Магарета. Кранти. Бавни и глупави — вметна услужливо Зебрата.

Тези думи накараха Виоланте да си спомни историята с вонящото магаре, хвърлено преди седмица върху портата Камолия.

— Слушам те — кимна тя на младежа.

— Само един от тези коне, този на Нело, ще бъде състезателен. Възнамеряват да си подсигурят жребия с помощта на някого от квартала на Жирафа, така че само Новите Деветима и моят квартал, на Кулата, да се състезават на следващото Палио през август. Според законите на града само десет могат да участват — и те ще бъдат определени от тях. И ще спечели Нело.

Зебрата все още не беше изгубил типичната детска способност да говори директно, без заобикалки.

— Да, ама търговците могат да докарат коне и по поръчка. Външните търговци и капитаните могат пък да отидат до други градове!

— Какво знаеш за този човек, за когото споменаха — някакъв си Боли от Арецо, който бил основният доставчик за панаира Сан Мартино? Корумпиран ли е?

— Нищо подобно, милейди! — извика Зебрата, ококорил очи. — Методите му са прави като римски път!

— Това не означава нищо. Търговецът може и да не знае за какво са конете. Може просто да му е поръчано да докара девет кранти и един бегач.

— Не знам как стоят нещата, но ще ви кажа следното — намеси се Зебрата. — Конят на Нело ще трябва да е истинска звезда! Лесно е да си добър бегач, но чак да спечелиш… — Обърна се към Рикардо и двамата подеха най-мъжкия от всички разговори в Сиена — за коне. — Ти вече участва, видя ъгъла Сан Мартино. Трябва да си с върховен кон, за да се справиш!

— Като Берио ли?

— Като Берио, но както е казал един от заговорниците, Виченцо вече е яздил Берио на юлското Палио. А законите забраняват една и съща контрада да язди един и същи кон два пъти през годината. Но пък лично аз досега не съм виждал по-добър жребец от Берио.

— Очевидно е, че полагат усилия да не оставят нищо на случайността — намеси се Виоланте в разговора им. — И все пак не разбирам как това ще им позволи да вземат властта в града.

— Чрез залозите — отсече бързо Рикардо.

— Залозите ли? — погледна го недоумяващо херцогинята.

— Точно така — кимна Рикардо. — Деветимата ще създадат свой собствен синдикат за залози. На всяко Палио се разиграват огромни суми пари, обаче този път никой от останалите квартали няма да знае, че надпреварата е предрешена. Така Деветимата ще успеят да натрупат достатъчно пари само за едно състезание, за да финансират държавния преврат и да ви свалят.

Виоланте преглътна.

— Но и това не е всичко — изрече съчувствено конникът. — Да не забравяме и приказките за Ромул!

— Зебра, ти чувал ли си да наричат някого Ромул? — обърна се херцогинята към момчето.

— Не съм, милейди. Само детето на вълчицата.

— Ромул и Рем, близнаците символи на Сиена. Известни са на всички, техни статуи има навсякъде — обади се за първи път и Гретхен.

— Много добре — въздъхна дълбоко Виоланте. — Засега да оставим този въпрос. Да обобщим какво знаем със сигурност. Кои са танцьорите в този кадрил?

Настъпи мълчание.

— Кои бяха на срещата? — подсказа херцогинята.

— Фаустино — отговори веднага Рикардо. — И Салваторе.

— Да подходим по-методично! — отсече херцогинята, взе перо и хартия и записа: — Фаустино Капримулго от Акуила, Орела. Салваторе Толомей от Чивета, Кукумявката.

— Ранучо Одешалки от квартала Вруко, на Гъсеницата, както стана ясно — допълни Рикардо, — и после онзи човек с меча.

— Орса Ломбарди, от контрада на Ока, Гъската — помогна му херцогинята и добави: — Предположихме, че те може би играят ключова роля в този заговор като управители на града, приносителите на меча. — Записа го. — Какво знаем още за квартала на Гъската?

— Че основният им занаят е бояджийството — отговори Рикардо. — Те боядисват всяко знаме за Палио, което ще бъде спечелено от победителя. Могат да променят бялото в черно.

— Напълно вярно — съгласи се херцогинята. — Освен това са строители и на ботини — скритите под града канали, които отвеждат отровните бои навън.

Това накара Рикардо моментално да си спомни за първия и единствен път, когато беше слизал до ботините — когато бяха носили трупа, с който започна всичко. Но преди да отвори уста, се отвори вратата и на прага й се показа Гретхен с поднос. Зебрата се нахвърли гладно върху храната.

— Има и още едно име — отбеляза Рикардо, след като прислужницата излезе. — Габриеле. Той се опита да убеди Фаустино да ме убие. А когато Орса и Фаустино започнаха да се карат, Орса рече: „Не, Габи, не се опитвай да ме спреш!“.

— Габриеле Дзондадари, капитан на квартала на Вълната — контрада Онда — обади се Зебрата с пълна уста.

— Но защо точно те? — смръщи се херцогинята.

Всички очи се извърнаха към нея.

— Искам да кажа, че те са беден, незначителен квартал — поясни тя.

— Заради морския бряг — отговори Рикардо. — Те пазят бреговете отвъд Марема. Контролират всичко, което влиза и излиза от града, включително конете.

Настъпи мъртвешка тишина, която бе нарушена от херцогинята:

— Добре тогава, да обобщим! Участват контрадите Акуила, Чивета, Ока, Бруко, Онда. Кулата — чрез вас, синьор Бруни, е също техен съюзник, независимо дали го знаят или не. Подозирам, че преди събитията на Палио е била избрана контрадата на Пантерата, но вие, синьор Бруни, сте им предоставили заместител. Освен това се стремят към съюз и с Жирафа. После идва мистериозният Ромул. Всъщност пропуснахме един.

— Кого?

Херцогинята трудно би забравила точно това име.

— Еднорога — рече тя. — Леокорно.

— Ромул и Еднорога бяха посочени като ключ към всичко — спомни си Рикардо, но те нямаха представители на срещата.

— Може би ще говорят на следващата — отбеляза замислено херцогинята — и тогава ще разберем целта им.

— При условие че сме там — изтъкна назидателно Рикардо.

— Първо трябва да разберем къде ще се проведе тази среща.

* * *

Когато Пиа беше извикана от Фаустино Капримулго, тя изпита много по-голям страх от онзи, който бе изпитала (възможно ли е да бе само преди седмица?), когато Салваторе я бе извикал на рождения й ден. Широките усмивки на Николета засилваха още повече страха й. Пиа отдавна бе разбрала, че най-голямото щастие за слугинята й е да я види нещастна. Когато бе зърнала за първи път отрязаната коса на Пиа, лицето й определено бе светнало.

Но сега страхът й бе придружен и от известна умора. От венчавката й бяха изминали цели четири дена и макар да папаше с кръв чаршафите си всяка нощ, тя си знаеше, че няма да може да разчита на тази измама още дълго. Впрочем нещо й подсказваше, че не само измамата й пазеше Нело далече от леглото й. В най-необузданите си фантазии си представяше, че той е физически негоден за това, но веднага след това отхвърляше тази своя мечта, спомняйки си какво се бе случило с момичето на Бенедети. Значи е нещо друго. Докато вървеше след туловището на Николета надолу по стълбите, Пиа не можеше да не се запита какво ли още й предстои да преживее.

Когато влезе в салона на свекъра си, изживя приятна изненада. Във въображението си го беше превърнала отдавна в звяр. Но мъжът, който я посрещна, седеше на бюро, бялата му коса беше чиста и подстригана, дрехите му бяха спретнати и изчеткани, тесните му панталони — бели, катарамите — излъскани до блясък. Той дори се усмихна и се надигна почтително от стола си, когато тя влезе. Пиа се огледа. Стаята беше много приятна — покрито с опъната кожа бюро, перата и мастилниците в строен ред най-отпред, листите хартия и свитъците — подредени от двете страни, а върху попивателната — дървен глобус, който да напомня, че и отвъд Сиена съществува свят.

Тя си позволи да се загледа в глобуса. Никога досега не бе виждала тези държави, нито дори нарисуваното синьо море, в което те плуваха. Нейният роден полуостров и Европа се намираха точно в светлината, нахлуваща през прозореца. В тъмните сенки се криеха Африките, Индиите и останалите.

Все едно се намираше в кабинета на цивилизован човек. Единствената аномалия бяха дългите дървени рафтове за книги, където нямаше книги. Нейните собствени книги й липсваха почти толкова, колкото й липсваха и роклите на майка й, защото дори Салваторе знаеше, че един благородник трябва да има библиотека. И тъкмо това издаваше Фаустино. Той не беше благородник. И когато тя погледна над усмивката към извития, подобен на клюн нос и студените жълтеникави очи, го видя такъв, какъвто всъщност бе — звяр, който беше пребил човек до смърт в подземията си. Един дивак, не много по-различен от онези, които живееха в сенчестата част на глобуса, онази, която тя не виждаше.

Пиа пристъпи напред гордо, с високо вдигната брадичка. Изострените й напоследък сетива й подсказаха, че той ще иска нещо. Вероятно съдействието й. И, напълно скована от страх, тя знаеше, че ще му даде онова, което иска. Куражът й се изтри, за да разкрие прехода на цветовете — отвътре тя беше жълта, жълта като очите на Фаустино, жълта като знамето на Орлите. Една страхливка.

Но когато той зададе въпроса си, тя не успя да скрие своята изненада.

— Скъпа моя, би ли желала да се научиш да яздиш?

Устата й сигурно се отвори, очите й навярно се разшириха. Това беше незаконният син на въпроса, който й бе зададен преди няколко дена, на сватбеното й пиршество, от конника.

Свекърът й постави ръце на гърба си и се обърна към прозореца, където кулите на града пронизваха залязващото слънце. После рече:

— Това е умение, подходящо за омъжена жена. За млад човек като теб трябва да е много скучно да седи по цял ден сама сред тези стени.

Пиа не повярва почти на нито една негова дума. От къде на къде Фаустино ще се притеснява дали на нея й е скучно или не? Загледа се внимателно в него, докато се обръщаше отново към нея, и разбра, че той вече ще стигне до най-главното.

— Останах с впечатлението, че младият синьор Бруни би могъл да те научи. Онази шега по време на пиршеството ме накара да се замисля и оттогава насам много мислих. И реших, че това ще те развесели, а освен това ще ти помогне да разбереш голямата страст на твоя съпруг.

Пиа сведе очи и направи реверанс.

— Както желаете.

— Добре, добре — стисна доволно ръцете си Фаустино. — Ще разпоредя необходимото. — И после, заедно с устата, се усмихнаха и очите му, когато каза: — И още едно нещо — в гардероба си ще откриеш нова рокля. — Небрежността му беше добре премерена. — Ще я облечеш, нали? Тази вечер ще вечеряш с мен и Нело!

Знаеше се, че това е рядка привилегия, която той не раздаваше на кого да е, но този път звучеше съвсем искрено.

— Разбира се — кимна тя.

— Добро момиче, добро момиче. Николета ще се погрижи за твоите… коса и бижута. — Дори и той имаше благоприличието да сведе очи от странно подкъсената й коса. — Николета! — изрева, отваряйки вратата, до която се бе озовал удивително бързо.

Пиа бе вдъхновена от една идея. Но трябваше да действа бързо, преди да се появи слугинята.

— Сир, като стана въпрос за дрехи… Моята майка имаше облекло за езда, в гардероба й в дома на баща ми. Ако бъдете така добър да разпоредите да го донесат, ще ми свърши добра работа по време на уроците по езда.

— Какво? — извърна се Фаустино, изненадан не толкова от въпроса, колкото от смелостта й да отвори уста и да се обърне към него. — О, да, разбира се! — кимна. — Ще се погрижа да бъде направено. Хубава идея!

Съгласието му беше дадено небрежно, но нещо подсказваше на Пиа, че обещанията на Фаустино струват много повече от тези на баща й. Мислейки го за дивак, тя го беше подценила. Силна природна интелигентност вземаше превес над бруталността му, а мисленето му се отличаваше с цялостност и изчерпателност, до най-дребния детайл. Тя беше сигурна, че молбата, която бе отправил към нея, е част от някакъв много по-голям и безкрайно по-сложен план, и че той ще успее да задържи всички тези кълба във въздуха, подобно на цветните топки на жонгльора, който бе вървял след нея на сватбата. А сега тя също имаше още едно кълбо, което да хвърли във въздуха. Постара се тонът й да бъде точно толкова небрежен, колкото и неговия, и заговори бързо, защото вече чуваше тежките стъпки на слугинята от горния етаж.

— И ако позволите, слугите ви биха могли да донесат и останалите й рокли. Тя имаше няколко много хубави рокли, за които съм сигурна, че няма да посрамят и вашия дом, и които бих могла да нося, за да ви спестя огромната щедрост, която проявявате към мен!

Той кимна, а кехлибарените му очи просветнаха от удоволствие заради булката, която бе купил на сина си, отдавайки й дължимото заради проявения кураж, доволен от спестовността й. А после, точно когато в стаята се появи лъхтящата Николета, очите му се насочиха към нещо от другата страна на прозореца.

Проследявайки погледа му, Пиа видя едър мъж в кожените дрехи на търговец на коне, водещ два коня в двора под тях. Единият кон беше бял, а другият черен — същинско въплъщение на този град.

— Аха, Боли пристигна, браво! Моля да ме извиниш, скъпа!

Разговорът беше приключил.

Докато вървеше след Николета нагоре по стъпалата, усмивката на Пиа беше почти толкова широка, колкото и на слугинята й. Вече започваше да схваща как се играе тази игра.

* * *

Рикардо работи безмълвно и добросъвестно с баща си цялата сутрин в очакване на коня, който Фаустино бе решил да му подари. Но нищо не стана. Само пчелите си жужаха лениво над цветята, надничащи от пукнатините между камъните.

Следобедната си сиеста Доменико реши да прекара в къщата, която беше най-доброто убежище в непоносимата жега. Рикардо пък легна на сламата в конюшните, но не успя да се отпусне. Опита се да се самоубеди, че Фаустино е променил намеренията си, че самият той не е разбрал добре какво иска да каже капитанът на Орлите. И че дори и да му подарят кон, то той сигурно ще е катър или кранта, която в никакъв случай няма да застраши победата на Нело.

После двамата с баща му отново се хванаха на работа и продължиха, докато скорците не се запътиха към гнездата си и небето не се изпълни с мрак. И едва тогава чаткането на копита възвести приближаването на кон, воден за поводите от Зебрата. Когато кон и дете приближиха, Рикардо погледна за момент ясните очи на Зебрата и момчето му кимна незабележимо. Конят беше от Фаустино. И беше прекрасен.

Доменико ахна и изпусна пилата си върху камъните на калдъръма. Конят беше фантастично красив, толкова бял, че блясъкът на силните му хълбоци заслепяваше очите. Имаше дълга глава с благороден, горд профил. Челюстта му беше дълбока, ушите — малки, но очите му бяха огромни и изразителни, а ноздрите — издути. Вратът му беше здрав и вирнат високо над ниските, мускулести и широки рамена. Конят стоеше абсолютно неподвижно. Само високо поставената опашка се въртеше леко, галейки слепоочията на Зебрата — и това беше единственият знак, че не е мраморна статуя.

Доменико подсвирна ниско и продължително и приближи коня, прокарвайки ръка по елегантните му крака и проверявайки подковите една по една.

— Чисто нов — отсече. — По-добре и аз не бих могъл да го подкова. — Тупна приятелски коня по задницата, но той изобщо не помръдна. — И какъв красавец само!

— Никога не съм виждал по-красиво бяло от това — отбеляза Рикардо.

— По-красиво сиво! — поправи го баща му. — Погледни внимателно краката и копитата му. Сивата козина се забелязва. Роден е сив. Впрочем… — Приближи се предпазливо странично на коня и опипа внимателно левия бут на задницата му. Жребецът изобщо не помръдна. Доменико откри каквото търсеше и се дръпна удивено назад.

— Какво има? — запита озадачено Рикардо.

— Опипай го! — кимна баща му.

Рикардо се приближи към коня, говорейки му нежно, и животното го погледна спокойно с огромните си очи. Той прокара внимателно пръсти по издутите мускули на задницата и меката козина. Пръстите му уловиха малък белег — чертичка, която завиваше и се превръщаше в друга чертичка.

— Но това е „л“! — извърна се Рикардо към баща си с широко отворени очи.

— Какво? — обади се неразбиращо Зебрата, местещ поглед от единия мъж към другия. — Какво означава това?

— Той е липицанер! — ахна благоговейно ковачът.

Рикардо, който си спомняше отлично всички истории, които баща му някога му бе разказвал наместо приказки, поясни:

— Той е от Испанската школа по езда. Развъждат ги в Липица, в земите на Хабсбургите. Рядка и невероятна порода. Само за царски особи и благородници. Раждат се черни, но постепенно стават бели. — Изричайки това, той не можа да не направи връзката със знамето на Сиена. — И ги жигосват с едно „л“ на лявата част на задницата.

— Може ли да пипна? — попита детето.

Рикардо го вдигна, усещайки топлината и тежестта на тялото му, докато малките пръстчета с изгризани нокти заопипваха дамгата. Зад тях Доменико плесна развълнувано с ръце и се провикна:

— Боже господи, никога не съм докосвал подобен кон, не и откакто подковах коня на херцог Козимо през 1703 година! Но даже неговият кон беше неаполитански, а не липициански! Исусе Христе! И такъв кон да се появи в моите конюшни! Но пък подковите му са нови, а гърбът му е сресан като коприна. Защо си ми го довел, Зебра? Чий е този кон?

Рикардо стисна лекичко детето, докато го връщаше на земята. „Всичко е наред — означаваше това стискане. — Можеш да му кажеш.“

— Този кон е на Рикардо! — отговори гордо момчето. — Дар от Фаустино Капримулго за помощта, която оказа на умиращия му син!

Ковачът се ококори от изумление. После поклати глава и отбеляза:

— Е, синко, очевидно вече си имаш могъщ приятел! Подобен кон се среща толкова често, колкото можеш да видиш и зъби при кокошките, а и не е никак евтин. Ти да си собственик на липицанер! Моят син, собственик на липицанер!

Не ставаше много ясно с кой от двамата се гордее повече — с коня или сина си, но потупа едновременно и двамата по раменете, смеейки се щастливо.

Рикардо се загледа в благородното създание, стоящо напълно неподвижно, и не можа да не се зарази от радостта на баща си. Но едновременно с това му прилоша, защото знаеше, че с този подарък на него му се възлагаше някаква важна роля в големия план. От друга страна, беше объркан. Този принц сред конете изобщо не приличаше на асино, на кранта — приличаше на истински бегач. Жребецът имаше широки гърди, широка задница и мускулести рамене. Краката бяха мускулести и силни, с широки стави и ясно очертани сухожилия. Копитата бяха дребни, но здрави, новите му подкови блестяха върху калдъръма. Рикардо не бе в състояние да проумее какво точно цели Фаустино, подарявайки му толкова качествен кон, но паралелно с това не можеше да сдържи и детинската радост, надигаща се в гърдите му. Никога досега не бе имал собствен кон, а ето че сега това животно, красиво като луната, беше изцяло негово. И той се усмихна широко.

Конят бе пристигнал на всичко отгоре обязден с красиво кожено седло и стремена, които звъняха и проблясваха.

— Така! — кимна възторжено Доменико. — Ще ти помогна да се качиш. Можем да го заведем и в конюшните, но ми изглежда достатъчно стабилен и не мисля, че ще помръдне, дори да го яхнеш неподготвен. Трябва веднага да отидеш при Фаустино и да му благодариш!

— Ти сериозно ли?

— Разбира се. Не чу ли, като ти казах, че той е могъща личност? Ти си му направил услуга, той ти благодари с този невероятен кон, а сега ти трябва да отидеш и да му благодариш. Такъв е редът на нещата. Защо се колебаеш?

За съжаление Рикардо не можеше да обясни на баща си причината за своята неохота. От друга страна, си даваше сметка, че да отиде там, би било най-естествената реакция в случая.

— Освен това не забравяй, че моят занаят зависи от всички квартали на града, така че не можем да си позволим да обидим нито него, нито неговия квартал!

Внезапно Рикардо осъзна, че така получава разрешение да види отново Пиа. Стъпи в сключените длани на баща си, скочи на гърба на коня и хвана юздите. Миг по-късно обаче се озова върху калдъръма, силно замаян, чудещ се как се е оказал там. Пробва пак, като този път Зебрата държеше повода, а баща му — хамута. Справи се малко по-добре — остана на гърба на коня близо три удара на сърцето, преди животното да отметне назад глава и твърдият му череп почти да смачка брадичката на Рикардо. Отново на земята, младежът усети металния вкус на кръв в устата си. Беше прехапал език. Погледна обезсърчено коня и можеше да се закълне, че той му отвърна със закачливо пламъче в очите. Но нито се въртеше, нито се дърпаше от ръцете им, нито пък се вдигаше на задни крака. Оставен на мира, липицанерът си стоеше напълно неподвижно. Просто отказваше да изтърпи ездач на гърба си.

Рикардо пробва да го яхне десетина пъти, Доменико — три. На Зебрата не му беше позволено да опитва. Накрая тримата мъже — младият, старият и момчето, застанаха в полукръг около красивото, неразгадаемо животно. Ковачът се разсмя, но на неговия син му беше доста трудно да види смешното в тази ситуация. Не би могъл да спечели състезанието с кон, който не можеше дори да яхне.

Накрая пробва и метода, който никога досега не го бе предавал — застана пред коня, пое тежката му бяла глава в ръцете си и започна да му шепти, държейки ръце от двете страни на очите му, като наочници, както бе правил стотици пъти преди. Докато му говореше, забеляза точно в центъра на главата му зараснала рана във формата на звезда. Жребецът слушаше спокойно думите му и дори пръхтеше от задоволство. След това Рикардо опита пак да го яхне. Зебрата и ковачът наблюдаваха сцената със затаен дъх. И видяха как Рикардо полита елегантно над главите им и пада директно на земята.

Доменико потърка едва наболата си бяла брада и изпод пръстите му се чу стържещ звук.

— Е, Кардо — отбеляза, — очевидно ще ти трябва повече време с този красавец. Сега най-добре върви до Орела пеша, докато не е паднала нощта. — Цъкна два пъти с език и хвана поводите на коня. — А аз ще настаня този непохватен приятел.

За днес победен, Рикардо се загледа след красивия кон, който мина през вратата и изчезна в мрака. Можеше да се закълне, че животното го погледна през рамо и изпръхтя закачливо. Получил урока си, той хвана смирено ръчичката на Зебрата и се изпълни с неочаквано спокойствие, когато малките му пръстчета се сключиха около неговите.

Двамата се насочиха дружно към квартала на Орлите и когато пред очите им изникна дворецът на Фаустино, Рикардо остави Зебрата под закрилата на мрака, а самият той беше въведен в големия салон на горния етаж.

* * *

Пиа не можеше да повярва, когато зърна отражението си в огледалото, което й поднесе Николета. Прислужницата бе посветила толкова време на разкрасяването й, че камбаните вече бяха ударили четири пъти. Роклята, която Фаустино й беше купил, бе ушита от плат със златни нишки. Корсетът пък беше толкова твърд от филиграна, че предостави на Николета предостатъчно възможности да измъчва господарката си, като драска кожата й. Задушаващият позлатен колан на корема даде допълнителен шанс на прислужницата да й причини болка, стягайки връзките толкова силно, че лицето на Пиа се зачерви.

След това Николета хвана срязаната й коса със сребърна мрежичка и изрисува клепачите й със златна боя, бодейки до насълзяване очите й. Накрая започна да слага на врата й златни вериги, като ту я задушаваше, ту прищипваше врата й отзад. Не спря, докато не докара веригите до сто и не покри напълно с тях монетата на Клеопатра. Но нито едно от униженията, на което я подлагаше тази груба слугиня, не бе в състояние да отнеме от силата на древната царица.

Защото, когато се погледна в огледалото, Пиа разбра, че никога досега не бе изглеждала по-съблазнително. Знаеше, че я подготвят за нещо, и докато слизаше надолу, си взе назаем част от мощта на нейната далечна предшественица. Единствено мисълта, че тази вечер — вечерта на златната рокля — би могла да бъде нощта, в която Нело ще поиска да си вземе своето, помрачаваше донякъде настроението й.

Трапезарията изглеждаше различно, когато не беше украсена за пиршество. Там седяха само две фигури, в двата края на дългата маса. Тя зае мястото си точно между тях. Храната се оказа простичка — обикновена вечеря от охлюви, каша и вино, на чийто фон тоалетът й изглеждаше още по-необикновен. Пиа се хранеше мълчаливо, докато двамата мъже разговаряха, без да й обръщат никакво внимание. Беше сигурна, че бе накипрена и натъкмена като част от някакъв тайнствен замисъл, но нито един от мъжете не я забелязваше. От предишната любезност на Фаустино нямаше и следа. Едва когато двамата мъже надигнаха своята марсала в края на вечерята, играта се изясни.

— Синьор Бруни! — обяви един прислужник.

И той беше в стаята.

Всичко стана толкова бързо и толкова неочаквано, че Пиа едва не се задави с виното си и усети топлината му чак в гърдите и главата си. Седнал начело на масата, Фаустино поздрави синьор Бруни с хищническата си усмивка. Конникът я зърна и зяпна, но вниманието й беше привлечено по-скоро от неговата реакция спрямо Нело.

През последните няколко дена Пиа се бе научила да държи ушите си отворени, а устата — затворена. Изостреният й невероятен интелект й помагаше да запълва бързо празнините в информацията. Сега тя видя как синьор Бруни се заковава пред съпруга й и пребледнява, но после с облекчение забеляза как гостът се овладява. Съвсем естествена реакция — той бе зърнал за първи път Нело с гарвановочерна коса, боядисана от собствените й ръце. Може би с бледата си кожа и розовите очи, които нито едно аптекарско изкуство не бе в състояние да скрие, той приличаше много на мъртвия Виченцо, докато кръвта му изтичаше върху пясъка на пистата по време на Палио.

При появата на конника Нело пак се изпълни с отрова и негодувание. Пиа отново застана нащрек — но защо съпругът й се страхува толкова много от този човек и защо го ненавижда? Възможно ли е да съзира в него призрака на брат си, също като него тъмен, висок и популярен мъж? Възможно ли е все още да се чувства заплашен от призрака на Виченцо? Пиа обърна гръб на съпруга си и проследи синьор Бруни как прави лек поклон пред Фаустино с една особена, небрежна елегантност, която не можеше да бъде нищо друго, освен вродена.

— Синьор, безкрайно съм ви благодарен за повече от великодушния подарък!

Фаустино махна с ръка почти свенливо и отбеляза:

— Хубаво, хубаво. Е, язди ли го вече?

— Ами… ще се наложи да се опознаем по-добре.

Полумесецът от белите зъби на Фаустино проблесна в сумрака на стаята и той изрече:

— В такъв случай ти пожелавам да му се радваш! Той не е никак лош кон! — И усмивката му стана още по-широка, като че ли му се надсмиваше.

И тъй като господарят на къщата очевидно не беше предразположен към продължаване на разговора, синьор Бруни се поклони отново, обърна се и без да поглежда към Пиа, тръгна към вратата.

Пиа бе крайно озадачена. Значи свекърът й бе подарил на синьор Бруни кон? Да не би да е някой от онези, които тя бе зърнала да влизат в двора им? Ако е така, кой ли му е дал — черния или белия? И да не би този кон да е благодарствен отговор за помощта, която бе оказал на Виченцо? Ръката на госта вече беше върху бравата на вратата, когато Фаустино го повика и рече:

— Измислил съм му име.

Конникът го погледна объркано.

— На коня, скъпи ми приятелю! Нарекох го Леокорно — Еднорога. Заради цвета му, естествено. Но освен това той има белег на челото си, който много прилича на отрязан рог.

Пиа усети някаква шега, която не й беше известна.

— Но, разбира се, конят вече е твой — махна с ръка Фаустино, — така че можеш да го наречеш както желаеш!

— О, не! — Синьор Бруни очевидно не искаше да обиди човека, който му беше направил такъв щедър подарък. — Името е прекрасно, ще го запазя. И отново ви благодаря!

Фаустино го изгледа с присвити очи, сякаш се опитваше да вземе някакво решение. Накрая отсече:

— Ако държиш да ми благодариш, има още едно нещо, което можеш да направиш за мен!

Пиа зачака вцепенена — нямаше никакво съмнение, че вече щеше да чуе истинската причина, поради която я бяха натруфили и натъкмили.

— Както вероятно си спомняш, по време на сватбеното пиршество се пошегувахме, че можеш да научиш моята снаха да язди.

Синьор Бруни погледна към Пиа, а тя автоматично сведе очи, засрамена от този театър, който се разиграваше без нейното съгласие.

— Е, оказва се, че тя няма нищо против да се научи — продължи небрежно Фаустино. — Двамата с баща й сме на мнение, че е съвсем подобаващо за една дама от Сиена да се научи да борави с коне и да язди. Затова бих искал ти да станеш неин учител. По час-два на ден, само до игрите Палио. Дотогава синът ми ще бъде доста зает с подготовката си.

Синьор Бруни погледна към Нело, който също сведе розовите си очи под новия си черен бретон.

— Ще ти плащам, разбира се — допълни Фаустино.

На Пиа вече всичко й се изясни — беше накипрена така, че да съблазни конника, да не му даде шанс да откаже. Той изглеждаше крайно притеснен и тя се почувства унизена от арогантността на свекъра си. Той беше като Пиндар за Кресида и сега бузите й пламнаха.

— Разбира се — запелтечи синьор Бруни. — За мен ще бъде чест. Но само…

— Да?

Конникът изправи гръб и изрече бързо:

— Но само ако съпругът й, синьор Нело, позволи!

Пиа за пореден път се удиви на благоприличието и почтеността на този човек. Чувствата, които това заключение събуди у нея, я стоплиха не по-малко от виното. Само с едно изречение той я бе превърнал от лека жена обратно в съпруга, бе поставил всичко на съвсем открити основи, искайки позволението на съпруга й.

Нело се надигна от стола си и се насочи към синьор Бруни. Пиа стисна ръце в юмруци под масата. Сега той би могъл да развали всичко. Да провали шансовете й да се научи да язди, да провали шансовете й да помогне на синьор Бруни и на херцогинята, да провали шансовете й да има отдавна мечтаната почтена компания — човек, различен от Нело и Николета. Пиа се приготви смело да чуе отговора, за който нямаше никаква представа какъв ще бъде — нищо, че Нело беше покорен син и надали би посмял да противоречи на баща си. Беше приятно за разнообразие да го погледа с презрение вместо със страх.

Нело се приближи до синьор Бруни и разликата във височината им, която тя забеляза, я избави от страховете, че съпругът й може да удари госта. Двамата мъже бяха толкова близо един до друг, че й се наложи да наостри слух, за да чуе думите на Нело.

— Имаш позволението ми — рече той. — В момента имам по-важни грижи.

Омразата, която бликаше от странните му очи, противоречеше напълно на думите му. После болезнено бялата му ръка сграбчи здраво яката на синьор Бруни и той просъска:

— Но не смей да слагаш моята съпруга на твоя кон!

— Нело! — изръмжа заплашително Фаустино, но Нело вече беше излязъл. След малко всички чуха стъпките му надолу по стълбите. Когато Пиа се обърна отново към свекъра си, той бе поставил отново светската си маска и от гнева към сина му нямаше и следа. После се усмихна — с онази вече добре позната на Пиа усмивка, която не стигаше до очите му. — Така! — отсече, премествайки поглед от единия към другия. — Виждате ли? Всичко е уредено. Значи утре, тук, в нашия двор, в… колко? Да кажем девет часа?

И когато Рикардо се поклони и излезе, тя вече беше сигурна. Фаустино наистина беше сводник. Тя трябваше да разсейва синьор Бруни, да не му позволява да тренира за състезанието. Тя беше като дрънкулка, която трябваше да се поклаща пред очите му, накипрена и изрисувана като уличница в златни одежди. Фаустино беше забелязал, че конникът се беше влюбил в нея — още на сватбеното пиршество. Затова бе решил да запълни времето му с Пиа, за да не може да се подготви за Палио. Този план щеше да позволи на Нело пък да тренира на воля. Междувременно уроците щяха да подхранват омразата на Нело към синьор Бруни, докато не стигне до такива дълбини, че да го накара да извърши и немислимото, за да го победи на конната надпревара.

В първия удобен момент Пиа се измъкна от стаята с колкото й бе възможно по-голямо достойнство, стараейки се да не показва гнева си. Тя, вече омъжена жена, беше предложена на този учител по езда. Ала дори и гневът й не бе в състояние да потуши топлината, която усещаше в сърцето си и която нямаше нищо общо с виното — онова дребно въгленче на задоволството, че някой все още я смята за привлекателна.

Веднъж озовала се в стаята си, тя изпита странно безсилие. Тъкмо се канеше да прилегне на леглото си — слава богу, отново сама, — когато забеляза, че вратите на гардероба й леко зеят. Имаше известен шанс да… Тя отвори гардероба си и пред очите й се разкри чудо.

Фаустино бе удържал на думата си и въпреки множеството му пороци тя не можа да не му благодари мислено. Прокара ръка по роклите. Ето ги тук всичките — яркочервената, жълтата, зелената, роклята за езда от мека кожа в телесен цвят с поли, разделени на две. Влезе в гардероба и зарови лице в тях, опивайки се от тъканите и аромата им. Ако можеше, щеше да остане да спи тук.

Майка й бе отново с нея.

* * *

— Тя там ли беше?

Въпросът на Зебрата, изречен от дълбините на сенките, стресна силно Рикардо, докато напускаше дома на Акуила.

Той постави пръст на устните си и поклати глава. Приклекна така, че очите му се озоваха на едно ниво с тези на момчето, и прошепна:

— Зебра, познаваш ли някого в кухните на Орела?

— Разбира се! Катерина, главната готвачка!

— Върви при нея да си изпросиш храна и междувременно разбери кога Нело заминава за замъка на Орлите в Марема!

Зебрата веднага изчезна през портите. Докато го чакаше, Рикардо се замисли за новия си кон — Леокорно. Еднорогът, както го беше кръстил Фаустино заради ярката му белота и белега на челото.

Не след дълго Зебрата се върна с кексче в ръка и усмивка на уста.

— Онзи заминава за Кастел ди Пиетра утре, рано сутринта, за да започне обучението си. С новия си кон! — При тези думи момчето кимна многозначително по посока на конюшните.

— Новият кон ли? — изгледа го Рикардо. — Хайде, ела да го видим!

Зебрата се ококори, но без повече въпроси поведе Рикардо към вътрешния двор, през една очевидно добре позната вратичка в стената на галерията. Минаха тихо по калдъръма и отвориха малката врата на конюшните на Орлите. Рикардо забеляза прясната слама и блестящите такъми, новите дървени греди и не можа да не ги сравни със скромното работно място на баща си. В аплика на стената гореше маслена лампа. Рикардо я свали и тръгна навътре, поглъщайки с пълни гърди познатия мирис на коне и слама. В сенките пред очите му блесна черен гръб и той се насочи към новия кон на Нело — огромен звяр, чисто черен, с широки рамене, риещ неспокойно и пръхтящ от едва сдържана мощ. За себе си Рикардо не се тревожеше — вече бе започнал познатия поток от успокоителни думи към коня, — но дръпна бързо Зебрата към главата му. Ако това наистина беше състезателен кон, той със сигурност би бил доста темпераментен, а конникът не искаше момчето да получи някое копито в челото. Конят изви очи към Рикардо, показвайки му бялото им, започна да пръхти и да клати глава. Рикардо прокара ръка по краката му.

— Познаваш ли го? — прошепна Зебрата.

— Не, не ми е познат — промърмори Рикардо. — Но очевидно е силен приятел и напълно готов да бяга. Но не е много красив.

Зебрата почеса брадичка по начин, който бе видял у възрастните мъже, и отбеляза:

— Състезание с красота не се печели! — Сиенска поговорка, стара колкото света и напълно вярна.

— Напълно вярно! — усмихна се Рикардо. Но после леко се смръщи и подвикна тихичко: — Зебра!

— Какво?

— Козината му е доста груба. Нуждае се от сресване. Има вид на болен! Усещаш ли миризмата? — Рикардо подуши въздуха и Зебрата последва примера му. Въпреки миризмата на слама и коне във въздуха се долавяше и някакъв друг, необичаен, химичен мирис, като в аптека.

— Сигурно му дават някакви лекарства.

— Да, но… Има нещо… не мога да разбера какво…

Отново погледна към коня. Нещо го притесняваше. Много би искал да види този неспокоен кон как бяга, защото това беше най-сигурната проверка, но Нело щеше да тренира в Марема, далече от погледите на Сиена.

— Зебра — прошепна Рикардо, внезапно озарен от една идея, — какво ще кажеш за една нощ в гнездото на Орела, а? Навит ли си?

Зебрата сви рамене и отбеляза:

— Сламена постеля като всички други. Пък и тук ме познават добре.

Рикардо погледна детето — към рошавата му кестенява коса и ясните зелени очи, и веселите лунички около чипото носле. Прилив на обич към момчето изпълни гърдите му, но и известни опасения дали изобщо трябва да го оставя тук.

— Сигурен ли си? — попита.

Детето кимна. Очите му вече се затваряха.

Нормално — минаваше полунощ. Нека да поспи.

— Добре тогава. Остани тук, наспи се, а на сутринта им предложи да им помогнеш с коня. Искам да знам как се движи с Нело на гърба си!

— А ти?

— Утре сутрин отново съм тук! — изрече щастливо. — Ще уча Пиа да язди!

Умората на Зебрата бе голяма, но не достатъчно, за да притъпи природната му интелигентност. Той погледна многозначително Рикардо изпод вежди. Това като че ли отрезви младежа. И докато минаваше тихо през вътрешния двор, той си каза, че щом и едно дете е в състояние да разгадае толкова лесно чувствата му, за него ще бъде по-добре да се научи да ги прикрива по-успешно.

* * *

Пиа зърна синьор Бруни от прозореца си — въведе един бял кон в двора на двореца на Орлите точно преди камбаните да ударят девет часа.

Ако не беше толкова притеснена, сигурно щеше да се запита защо конникът не язди красивия си подарък. Но докато Николета подреждаше косата й с обичайните си подръпвания и пощипвания, Пиа бе заета да приглажда одеждите си. Костюмът за езда на майка й й прилягаше така, сякаш бе ушит специално за нея — меката, гъвкава, бродирана бежова кожа обгръщаше талията й и оттам се издуваше в пищна пола, разделена на две, предназначена да се разтваря върху гърба на коня. Чувстваше се странно от това, че сега беше същият размер, какъвто е била майка й, когато е починала. Окриляше я единствено мисълта, че майка й също е можела да язди и че сега тя щеше да усвоява умението, с което майка й очевидно много е обичала да си прекарва времето — както показваха ожулванията и петната по странната дреха.

Докато оправяше дрехите си, Пиа забеляза, че долу, на двора, синьор Бруни прави същото. Той опъваше надолу жакета си, подръпваше нагоре ботушите си за езда и оправяше коприненото шалче на врата си, боядисано в бургундовочервено и синьо — цветовете на Кулата. И докато той приглаждаше тъмните къдрици под кадифената панделка, придържаща вързаната му на тила коса, Пиа се улови, че красотата му я залива, макар същевременно тя упорито да й се съпротивляваше. Този човек беше тук, за да я научи да язди. Тя искаше неговите умения и нищо повече.

Външният вид на синьор Бруни не бе убягнал и от погледа на Николета. Докато я оправяше, тя не спираше да бърбори:

— В името на сан Бернардино, този коняр изглежда много добре! Нищо чудно, че господарят… — Тук прислужницата млъкна, прехапвайки благоразумно езика си. — Както и да е. Готови сме. Хайде, да ви няма!

Пиа тръгна към вратата, но после се обърна изненадано:

— Ти няма ли да дойдеш?

Николета поклати глава и с треперещи устни изрече:

— Господарят заръча да ви оставя да се оправяте сама. — После вдигна брадичка и допълни: — От мен имат нужда в къщата! — Утеши се, като намести елегантната триъгълна шапчица с перо върху нежната глава на Пиа твърде грубо.

Докато слизаше сама по стълбите, Пиа усети, че настроението й се вдига. Но едновременно с това застана нащрек.

Да не би Фаустино да си мислеше, че след като я остави без придружител, тя ще опетни честта на сина му? Както заради собствената си чест, така и заради шпионите на свекъра си тя вече бе взела решение, че ще се отнася към синьор Бруни любезно, но така, както изискваше благоприличието.

Когато излезе в сенчестия двор, тя поздрави хладно синьор Бруни.

— Синьора Капримулго! — поклони се дълбоко той.

— Синьор Бруни — кимна тя, все още не свикнала с името му.

— Моля ви, синьора, наричайте ме Рикардо!

Думите му бяха изречени безкрайно почтително, но тя си имаше свои причини да предпочита фамилията му — заради реката Бруни от легендите, реката, над която се простира мостът Пиа.

Забеляза, че погледът му се плъзга одобрително по костюма й за езда — малко старомоден, но щеше да свърши работа. В сенките стоеше послушно красив бял кон, а до него — дребната пъстра кобила, изведена за нея. Това трябва да беше един от конете, които онзи пират — как му беше името, Боли? — бе довел вчера в двора им заедно с неговия черен двойник. Очевидно това беше и конят, за който говореха снощи Фаустино и конникът, същият, за който Нело бе казал, че тя не трябва да язди.

Прозорците, надвиснали над големия вътрешен двор, като че ли ги наблюдаваха със стъклените си очи. Учителят й не се усмихваше, тя — също. Тя забеляза, че той също си дава сметка за невидимите очи, които ги следяха отвсякъде. И той очевидно също бе стигнал до извода, че времето, което щяха да прекарват заедно, е опасно и за двамата, поради което бе наложил известна дистанция. В църквата на Орлите, защитени от решетката в изповедалнята, двамата бяха разговаряли свободно. Но сега, след като се налагаше ежедневно да се виждат, познанството им трябваше да започне отначало, от друг ъгъл. Пиа бе решила, че трябва да демонстрира поведението, което се очакваше от ранга й. Синьор Бруни бе неин учител по езда и син на ковач. Ала подчинявайки всичките си инстинкти на строгостта на класовите разделения, тя щеше да бъде принудена да крие и изгарящото я любопитство относно мистериозния бял кон, херцогинята и заговора на Деветимата. От друга страна, това нямаше да й бъде особено трудно — и без това бе отдавна научена да крие чувствата си.

— Споменахте, че никога не сте яздили, синьора — започна синьор Бруни, очевидно самозабравил се в любопитството си. — Защо не сте се научили?

— В Сиена ездата е предимно мъжка територия — отговори сковано тя. Не подобаваше на положението му да я разпитва. — Не сте ли забелязали?

Синьор Бруни сви рамене, но по начин, по който даже това небрежно движение изглеждаше елегантно. После рече:

— В семейството ми няма жени. Не познавам майка си. Вкъщи сме само баща ми и аз.

Студенината на Пиа се стопи. Значи, също като нея, и той бе израснал без майка.

— Майка ми имаше много умения.

— Язди ли?

— Преди да почине — да. Но аз не я помня. — Замълча — точно толкова, колкото да му даде време да осъзнае, че те имат едно общо нещо — израснали са без майка. А след това допълни:

— Тази рокля, с която сега съм облечена, е нейна.

— Значи ездата е в кръвта ви. Сигурен съм, че тя ще ви помага и направлява! — възкликна съвсем искрено той и се усмихна. Дори и да беше репетирал това изречение цяла вечност, пак не би измислил да каже нещо по-мило и по-успокояващо на Пиа.

Пиа погледна крадешком към прозорците. И въпреки че на пръв поглед като че ли никой не ги следеше, тя предпочете засега да се придържа към вече избраната линия на поведение. Разговорите за Деветимата и за херцогинята трябваше да почакат, но не можеше да се сдържи да не говори. Отшелничеството й, нещастието й и страхът й се оказаха по-силни от намеренията и възпитанието й. Защото за първи път през живота си имаше до себе си толкова отзивчив слушател.

— Така и не ми позволиха да яздя. В случаите, когато не ходех пеша, съм прекарала живота си в карета, носилка или стол — отбеляза тя и го погледна изпод вежди. — Може би не разбирате, но аз съм единствената наследница на рода Толомей. Майка ми е починала при раждането ми и затова баща ми ме третираше като чуплив предмет. — Горчивината в гласа й беше осезаема. — Аз бях неговата най-добра брачна инвестиция и той полагаше големи усилия да не пострадам.

— А сега? — попита той като човек, който вече знае отговора. Зелените му очи излъчваха доброта.

— Сега вече няма значение. Омъжиха ме. Сделката е сключена, договорите са подписани. Сега вече на всички им е все едно дали ще страдам или не.

Вече бяха стигнали до конете си. Припомняйки си предупреждението на Нело, Пиа не протегна ръка към белия жребец, а потупа нежно кобилката по пъстрия врат.

— Май не ви е страх от конете, а? — отбеляза със задоволство той.

Припомняйки си последното Палио, когато бе хванала поводите на Берио и му бе позволила да й гризе ухото, Пиа поклати глава.

— И наистина искате да се научите да яздите? Тези уроци не са против волята ви?

— О, разбира се, че искам! — блеснаха очите на Пиа. — Даже много! — Приведе се към него толкова, колкото позволяваше приличието, и прошепна: — Синьор Бруни, трябва да се науча да яздя бързо и надалече!

И погледна право в дълбините на очите му — очи, зелени като маслини, които я погледнаха с разбиране.

— Много добре! — кимна отривисто той. — Да започваме тогава!

И поведе малката кобилка към средата на двора, към слънцето. Темпераментното животно тръскаше енергично грива и стремената на седлото подрънкваха. Пиа с интерес забеляза как синьор Бруни заговори спокойно в кадифеното й ухо. После укроти кобилката с тяло и ръце и се обърна към Пиа, огледа я отгоре до долу и попита:

— Готова ли сте?

Приведе се, сключи ръце в готовност и започна да обяснява:

— Поставете левия си крак в стремето, но само пръстите на крака, точно така! — Пиа изпълни указанията му. — После сложете другия си крак в ръцете ми. След това се повдигнете два пъти и подскочете. Направете засилване, засилване, подскачане. И мятате другия крак през седлото. Точно така! Браво!

Пиа вече седеше върху кобилката и се стараеше да свикне с усещането на седлото под себе си. Започна да поставя другия си крак в другото стреме, което не се оказа никак лесна работа, защото металната скоба отказваше да седи на едно място — и едва не падна. Несигурността на позицията й и разстоянието между нея и земята я изненадаха. Беше сигурна, че ако животното направи и една крачка, тя ще падне. Кобилката премести тежестта си и Пиа се залюля, сграбчвайки бялата му грива с двете си ръце.

— Не се притеснявайте! — изрече той с усмивка в гласа. — Пуснете гривата!

— Тогава как да се задържа?

— С колене.

Пиа стисна кобилката с крака и усети, че става по-стабилна. Опита се да изпъне гръб. Да, вече беше по-добре. Синьор Бруни вдигна висящите юзди и й показа как да ги държи — оправяше пръстите й отново и отново, докато накрая тя разбра какво трябва да прави. Търпението му беше завидно.

— По три пръста над всяка юзда, отпускате ги върху палци, а кутретата контролират. Юздите ръководят коня, а тези, най-малките пръстчета — докосна ги едно по едно, — ще казват на коня ви какво искате от него да прави. С тези пръстчета сякаш говорите директно в устата на коня. Така му казвате какво искате, но и той ви казва какво иска. Постепенно ще започнете да се чувствате един друг, чак до юздите. Ако правите нещата както трябва, утре ще изпитвате огромна болка в тези пръстчета, сякаш са били смазани с менгеме.

Прикрепи един доста по-дълъг повод към сложния механизъм на конските юзди и поясни:

— Това е водещ повод. Ще започнем с позиция свободно. Просто стойте върху кобилата, опитайте се да усетите ритъма й и да се държите за нея с колене. Високо вдигната глава, пети надолу. Научете се да седите стабилно върху гърба й. Това е единственото, което ще правим засега.

Тя притеснено се загледа в него, в този толкова висок и уверен мъж, как размотава повода и се отдалечава заедно с него, докато не стигна до центъра на двора. Цъкна два пъти с език и конят започна да върви бавно в широк кръг. В началото, дори и при това спокойно ходене на животното, Пиа имаше чувството, че ще се строполи от гърба му. Но постепенно уцели стойката си на седлото, точно както беше казал учителят й — гърбът й се поизправи още повече, хвана правилно юздите, заби пети здраво в стремената.

— Браво! Браво! — провикна се синьор Бруни.

Пиа усети, че започва да й става приятно — да живее в настоящия момент, тук, в този прекрасен двор, обградена от стотици години история и всички кули на града около нея, и горещото синьо небе над главата й. Седнала на коня, тя се почувства по-силно от всякога като част от Сиена, усети родството си с хилядите ездачи преди нея, превърнали се в емблема на града.

Когато слънцето се вдигна високо (прекалено скоро!), синьор Бруни забави коня, спря го и й подаде ръка, за да й помогне да слезе. Жестът му беше напълно почтен и кавалерски, но усещайки топлината на пръстите му, тя едва не се разплака. За първи път, откакто бе напуснала дома на баща си, някой я докосваше с доброта. Беше се изморила да бъде блъскана, изтезавана и обиждана от слугинята си, да бъде играчка под ножиците в ръцете на съпруга си. А тази ръка беше различна — силна, мила, състрадателна. Тази ръка казваше: Позволи ми да ти помогна, позволи ми да те насоча, за да не се нараниш. Не бих искал ти да се нараниш! Този допир й подейства толкова приятно, че тя остави ръката си в неговата една частица по-дълго, отколкото позволяваше приличието, дори когато вече бе стъпила здраво на земята и с двата си крака. Но докосването изведнъж се промени. Той бе обърнал ръката й и гледаше черното петно на дланта й.

— Какво…

Тя издърпа бързо ръката си от неговата и погледна бързо към прозорците, които бяха като очи.

Той също свали ръце и изрече:

— Косата на Нело.

Това беше твърдение, не въпрос.

Тя прецени, че не е необходимо да кимва. Той отново се бе загледал в нея — въпросително, мило. Пиа имаше усещането, че синьор Бруни бе доловил атмосферата на брака й — онова, което Нело бе сторил с косата й, другото, което тя бе сторила с неговата. Бе забелязал този странен съюз между неподходящи птици. Сега тя сведе очи, неспособна да срещне неговите. Имаше чувството, че ако постои още малко под изпитателния му зелен поглед, няма да има сили да се върне в къщата. Затова се обърна и тръгна да пресича двора, но много по-бързо, отколкото възнамеряваше.

— Почакайте! — провикна се след нея той. — Има нещо, което бихте желали да знаете!

Тя побягна.

Докато се качваше по стълбата си, дочу шепот:

— Господарке!

Пред заслепените й от слънцето очи се материализира дребна черно-бяла фигура. Зебрата.

— Синьор Бруни ми заръча да ви кажа, че съпругът ви е заминал за Марема, за да тренира. Слугите ми казаха, че ще отсъства най-малко две седмици!

И после й се усмихна — втората прекрасна и съвсем искрена усмивка, която бе получила за този ден.

— Синьор Бруни предположи, че бихте искали да го знаете — добави детето.

Пиа кимна замаяно и заизкачва бавно високата стълба. Костюмът за езда й тежеше, тежеше й и умората. Но стаята й се видя изведнъж светла и просторна и докато се отпускаше на леглото, изпъвайки се в цял ръст, най-сетне осъзна какво й беше казал Зебрата. И от гърдите й излезе дълбока въздишка на облекчение.

Нело беше заминал, а синьор Бруни искаше тя да знае това.

Значи вече нямаше нужда да се крие, нямаше нужда да оставя кървави петна по леглото си. Нело искаше да спечели Палио много повече, отколкото искаше нея. Очевидно искаше да я обладае като победител — както беше планирал и брат му Виченцо. На брака си щеше да може да се наслаждава цял живот, но за подготовката за Палио разполагаше само с три седмици. Пиа се чувстваше толкова щастлива, че реши точно сега да не мисли за тази доживотна присъда. Защото за четиринайсет блажени дни тя щеше да спи спокойно нощем, без да се страхува от повдигането на резето.

И тази мисъл я накара да осъзнае колко уморена се чувства всъщност и как страхът бе изпивал ежедневно енергията й. Успокояването доведе сладката дрямка. Нямаше сили нито да се надигне, нито да съблече костюма за езда на майка си. Защо пък да не го използва като завивка? Тъкмо щеше да чувства майка си още по-близо. Но докато се унасяше в сън, ароматът на кон от кожата й напомни не за майка й, а за него.