Марина Фиорато
Дъщерята на Сиена (6)

Пета глава
Пантерата

Пантерата — младежът, който сега лежеше мъртъв в тъмницата на Орлите, беше някога здраво и весело дете, растящо щастливо в дома на баща си. Неговият баща — капитанът на Пантерите, беше аптекар, който бе натрупал цяло състояние и бе успял да си купи елегантна нова къща в квартала на Пантерата, в западната част на града. Капитанът бе преценил, че на новата му къща подобават предмети, съответстващи на новото му положение, затова я бе напълнил с картини.

Младият наследник на Пантерите имаше своя любима картина — платно на сиенския майстор Сасета. Минаваше покрай нея всеки ден в гостната, където тя висеше над огромния скрин. На нея бе изобразена пантера, хваната в капана на дълбока яма. Великолепно животно, отпуснато на задните си хълбоци, с издути от напрежение черни мускули, оголило острите си като бръснач снежнобели зъби. Около ръба на ямата се бяха събрали група селяци — някои от тях замеряха звяра със съчки и камъни, други му хвърляха храна. Младежът бе неизменно поразен от благородството, което се излъчваше от пантерата — обречена да умре, но не скланяща глава. Беше поразен също така и от отношението на овчарите — някои от тях добри, други зли, едните вещаещи смърт, другите — живот. И веднъж попита баща си какво означава тази картина.

Бащата сведе очи към сина си и, предвид крехката му възраст реши да му разкаже историята простичко. Пантерата е паднала случайно в тази яма, така му каза. Овчарите са я открили и са сигурни, че тя ще умре. Някои са решили да я мъчат и в последните й мигове, а други — да облекчат мъките й с храна.

— А умряла ли е накрая пантерата? — бе попитало момчето.

— Не — бе отговорил бащата. — Храната й върнала силите, тя успяла да изскочи от ямата и тръгнала да търси овчарите. Убила онези, които са я мъчили, а след като видяла, че добрите овчари се плашат от нея, ги успокоила с думите: „Помня добре онези, които искаха смъртта ми с камъни, но помня и другите, които ми дадоха подкрепа в трудния час! Затова забравете страховете си от мен! Аз се връщам като враг само на онези, които са ми сторили зло!“.

Момчето като че ли бе напълно задоволено от обясненията на баща си. Баща му си мислеше, че има предостатъчно време да запознае сина си с по-дълбокото значение на картината, с положението на Пантерите в Сиена, с връзките им, със съюза им с контрада на Кулата и съперничеството им с Орлите, с последиците от всичко това за търговията и политиката. Имаше достатъчно време за това.

Но тогава не знаеше, че никога няма да има този шанс.

* * *

Рикардо Бруни се събуди с усещането, че умиращата Пантера е при него. Примигна няколко пъти, за да се увери, че той е единствената жива душа в обора, и се почеса яростно на местата, където сламките се бяха отпечатали в плътта му. Затвори очи и чу камбаните да отброяват седем часа.

Отвори ги тъкмо в момента, когато Зебрата се вмъкваше през малката вратичка, вградена в голямата порта. Момчето застана пред него, връчи му печата на херцогинята и с тържествен глас изрече:

— Викат те в двореца!

Без да каже нищо, Рикардо започна да върти печата в ръцете си и да оглежда кръга от червени топки върху златен щит. Опита се да си представи какво ли е да си част от фамилия, която е толкова велика, че си има собствен герб. Предположи, че херцогинята желае да му благодари по някакъв начин за проявеното вчера кавалерско отношение, макар че, докато си сваляше шапката, той изобщо не предположи, че е бил забелязан сред толкова много нацупени капитани на квартали.

В напълно непривичен за него стил той се замисли за външния си вид. Чорапите му отдавна не бяха бели, късото му палто беше покрито със сламки, на един от ръкавелите липсваше копче, на една от обувките му — катарама. Но не можеше да стори нищо по въпроса. Само върза косата си наново и постави триъгълната шапка на главата си. Въздъхвайки вътрешно, той плесна Зебрата леко по главата, усмихна се, за да смекчи обидата, и му подхвърли едно руспо — флорентинска златна монета. Тя се завъртя във въздуха и падна в ръката на момчето.

— Ако се наложи още един ден да приемам вестите ти, ще остана без пукнат грош! — подхвърли през смях войникът.

А после се запъти към близкия дворец. Целият му живот бе преминал под сянката на неговата кула — кулата, която отброяваше часовете и дните му, докато растеше като стрелка на слънчев часовник. Това бе същата кула, която бе дала името на неговия квартал, защото се възправяше като страж над всички къщи наоколо. И въпреки това той никога досега не бе стъпвал в самия дворец. Отново се изпълни със същото любопитство, което го бе завладяло, когато бе повикан у Фаустино.

След като каза името пред огромните порти, Рикардо беше въведен в огромна зала, по чиито стени пълзяха всевъзможни картини — рисунки на места, които той познаваше добре, но които бяха предадени толкова достоверно, че сякаш ги наблюдаваше през прозореца. Ето я катедралата, ето го дворецът на Киджи, ето я вилата на папата. А там пък беше Хълмът на лошото ядене — на няколко крачки от стените на града, където бяха избити двайсет човека по време на сбиване между фамилиите Салимбени и Толомей, защото на пиршеството е имало прекалено малко печени птици. Отгледан и възпитаван да мисли само за коне, той инстинктивно насочи поглед към голямата конна кавалкада и сред благородниците забеляза една благородничка, яздеща настрани, чиито поли са диплеха от двете страни на гърба на коня и достигаха почти до колената на задните крака на жребеца. Докато стоеше и съзерцаваше прехласнато неподвижната фигура на картината, двойните врати в другия край на залата се отвориха.

Херцогинята беше облечена от глава до пети във виолетово, точно както и вчера. Странен цвят за жена на нейната възраст. Но когато Рикардо се вгледа в кръглите й очи с цвят на зелена маслина и късите й мигли, и във ветрилото от бръчки, което изведнъж се разтвори от тях, когато тя се усмихна, се почувства неизвестно как и защо успокоен. Огледа широката, добродушна уста, меката челюст под нея, забеляза пищната талия и още по-пищната гръд, които дори корсетите й не можеха да скрият. Тя не беше красавица и сигурно никога не е била, но в нея имаше нещо неустоимо майчинско. А това въобще не отговаряше на очакванията му за срещата с нея.

Не отговаряше на очакванията му и онова, което тя започна да му говори. С лекия си германски акцент тя започна да обяснява, че стенописите показват доброто и лошото управление и че тя иска да върне на гражданите на Сиена щастливите, мирни времена и да сложи край на безсмислените съперничества между кварталите, които обикновено завършват със смърт като тази на Виченцо. Каза, че го е видяла как се втурва да помогне на умиращия младеж. А после поиска помощта му.

Отказът му беше любезен, но категоричен. Не че не беше съгласен с нея — напротив. Аргументите й бяха напълно основателни, през цялото време държеше ръцете си като открит, искрен човек и освен това му каза, че това място, където сега се намират — Палацо Публико, е било и винаги ще бъде сърцето на града, но гражданският, а не религиозният му център. Каза му също така, че каменният сочещ пръст на Торе дел Манджа, който завършваше ъгловия свод на зъберите на палата, е най-високата кула по тези земи и се възправя гордо в небето като символ на свободата на гражданите. Рикардо разбираше всичко това. Но се налагаше да й откаже. Тя беше външен човек. Той не се съмняваше в обичта й към поверения й град, но Фаустино, макар и да беше чудовище, си беше кореняк сиенец. Та нима чертите на Капримулго да не се виждаха в някои от образите, които красяха стените? Рикардо не беше в състояние да застане срещу сиенец, срещу свой съгражданин.

— Съжалявам, мадам!

Поклони се и се сбогува с нея, без да успее да види разочарованието в очите й.

* * *

Бяло за вдругиден.

След като се показа като птичка, която мечтае да излети от клетката си, Пиа бе принудена да преживее подрязването на крилата си. Изобщо не й позволиха да припари до голямата зала, където бяха поднесени закуски в памет на Виченцо. Заключиха я в стаята й за целия ден. Тя не смееше да погледне в гардероба към роклята, която толкова много я ужасяваше, но знаеше, че дрехата е там. Понякога, когато станеше течение, украсените със скъпоценни камъни поли прошумоляваха отвътре или закачалката почукваше по вратата.

Накрая тя заспа, но се събуди и се опита да рецитира любимите си стихове или да си припомни части от любимите си легенди. Но това упражнение не успя да я развесели особено. Всичките й любими героини — Гуиневир, Изолда или Клеопатра, така, както ги беше създал Уилям Шекспир, имаха злощастен край. С усилие на волята се опита да не си спомня за своята предшественичка — първата Пиа Толомей, трагичната героиня на Данте, която бе освободена от затвора в кулата едва от ръката на ревнивия си съпруг.

През нощта, която настъпи, Пиа се опита да потърси някаква надежда. Опита се да си повярва, че баща й, една истинска Кукумявка, за нищо на света няма да я омъжи за непознат жених от друга контрада. Но с избледняването на утринното небе тя си даде сметка, че всичките й надежди умират. Настъпваше Денят на Бялата рокля.

Може пък да не бе преценила Нело добре, може би белезите по ръката й от него бяха случайност. Може би той е мил човек — надали човек, с когото природата се е подиграла по такъв начин, че да живее цял живот в сянката на брат си, би имал жестока душа, нали? Най-малкото не той бе озлочестил дванайсетгодишната наследница на Бенедети и не той я бе накарал да се обеси в избата си.

С високо вдигната брадичка Пиа отвори вратата на гардероба и извади бялата рокля. Безмълвно изтърпя унижението да бъде разсъблечена и пак облечена от Николета. После прислужницата започна да прави прическата й. Бъбреше и се усмихваше, сякаш Пиа бе нейна родна дъщеря, но всъщност забиваше перлите в косата й прекалено силно, така че главата й се разкървави, а диамантените гребени прокарваше буквално до скалпа й. И когато накрая слугинята вдигна пред нея едно огледало, Пиа зърна лице със съвършена красота, но напълно непознато за нея. В последен опит за неподчинение тя измъкна монетата на Клеопатра изпод корсажа си и я постави да виси върху красивата, ужасяваща, кошмарна бяла рокля. Това бе последното нещо, останало от Пиа от рода Толомей.

Днешната процесия бе малко по-различна от вчерашната. Този път се запътиха не към църквата на Орлите, а нагоре по каменните улици към катедралата, чиито камбани огласяха целия град. Страховитата Николета, нагиздена с най-хубавата си премяна, се правеше на шаферка на Пиа, а зад нея подскачаше пъстра групичка менестрели, актьори и акробати. Фалшиви тромпети и акордеони подготвяха ухото за предстоящата врява, докато я следваха нагоре по Виа дел Капитане.

На Пиаца дел Дуомо, подслонила се под сянката на огромната черно-бяла катедрала, се бе събрала тълпа. Всички контради в различните си цветове се бяха стекли, за да станат свидетели на тази странна венчавка между Кукумявка и Орел.

А вътре, сред мрака на църковните напеви и тамяна, вече чакаха фамилиите на Чивета и Акуила. Застанал при олтара, бащата на Пиа благоволи да я дари с едно кимване, но не и с усмивка, докато поемаше ръката й, за да я представи. По типичния си обичай Салваторе не пропусна да се намърда под подходящия сноп светлина, ала този път му се наложи да го сподели с друг — с Нело Капримулго, нейния годеник, сам приличащ на слънчев лъч. Бялата му коса и кожа блестяха, беше облечен в коприна, бяла като нейната зловеща рокля, но червените му очи опровергаваха цялото усещане за чистота, защото бяха демонични. Надеждите на Пиа за добър съпруг се сгромолясаха. Салваторе постави ръката й в ръката на Нело и наследникът на Орлите я сграбчи така брутално, както бе държал ръката й след Палио. Първите белези от него вече избледняваха към жълто под бялата й рокля, но тя знаеше, че щеше да има още, при това много.

Пиа изслуша литургията така, сякаш всичко това се случваше с някой друг, а не с нея. Неспособна да погледне към жениха, тя плъзна пресъхналите си от плач очи към огромната недовършена стена на нефа, започната в дните на Деветимата и изоставена, когато парите им свършиха. Това беше паметник на разхищението, въплътено в камък. Самата тя бе човешкото въплъщение на разхищението. Деветнайсет години на обещания, отглеждана, обучавана и пазена като дъщеря на контрада Чивета, свършваха тук — също недовършени, в деня на бялата рокля.

Започна да я обхваща паника. Разтрепери се и стисна устни за всички необходими отговори. И когато се стигна до обетите, тя отказа да проговори. Последва ужасяваща сцена, в която баща й и Николета се заеха да я увещават, после да я заплашват, а накрая да се опитват с пръсти и нокти да й разтворят устата насила като на животно, докато от нея не потече слюнка.

Накрая Нело се приведе към нея и прошепна в ухото й така, както бе сторил преди брат му:

— Виченцо ми каза, че си уплашена от историята за курвата на Бенедето.

Пиа беше толкова шокирана, че се насили да го изслуша. Все пак момичето нямаше и тринайсет години.

— Нямам право да петня паметта му. Затова трябва да ти кажа, че не той, а аз я обесих на куката за бутове. Защото ние си споделяхме всичко с Виченцо, да, всичко!

Пиа се люшна напред от ужас и се вгледа в очите му, надявайки се той да се е пошегувал. Но той само кимна и допълни:

— Аха, виждам, че ме разбираш, нали? Защото не можехме да й позволим да се разприказва. Но има моменти, в които трябва да мълчиш, и други, в които трябва да говориш!

От този момент нататък Пиа изпълняваше всичко, което се иска от нея. Позволи на Нело да й постави на пръста пръстен — като орел, поднасящ й кървав диамант с човката си. Изстрада целувката му за наслада на всички присъстващи. Хвърля монети към възторжената тълпа на площада. Дори хвана ръката на съпруга си, докато се връщаха към дома на Капримулго.

Дадоха й разрешение да се върне в стаята си, за да се подготви за пиршеството. Прекрачвайки прага й, Пиа се разпадна. Коленете й се подкосиха и тялото й бе разтърсено от горки ридания, които уплашиха самата нея с ожесточеността си. След известно време притисна ръце към устата си, опитвайки се да се успокои. Потърси огледалото. Знаеше, че ако се появи разчорлена на вечерята, ще бъде наказана. Но Николета бе отнесла огледалото — може би от страх да не би господарката й да го счупи и да си причини нещо със стъклото. Тази мисъл обаче й даде една идея.

Преди да слезе за вечеря, тя извади една от иглите с перли от косата си и започна да я забива многократно в китката си. Не се опитваше да сложи край на живота си — беше едновременно прекалено смела и прекалено страхлива за подобно дело. Просто през последните няколко дена бе започнала да става изобретателна. Като държеше китката си максимално далече от роклята си, за да не остави петна, тя разпръсна тъмни пръски кръв върху чаршафа — там, където снощи би трябвало да са лежали бедрата й, за да наподоби начина, по който изглеждаше постелята й веднъж месечно.

Първият път, когато това се бе случило — когато тя току-що бе навършила тринайсет, си бе помислила, че умира. Без майка тя нямаше представа какво става с нея. Прекалено добре възпитана, за да говори за лични неща с прислугата, тя се моли в продължение на четири дена, докато кървенето продължи — и накрая то спря. За да се върне на следващия месец. Вече напълно зряла и наясно със ставащото с нея, тя реши да превърне това проклятие в благословия. Откъсна една тясна дълга лента от долната си риза и я напои обилно с кръвта от китката си, едновременно с това притискайки раните си, за да спре кръвта. Когато кървенето спря, тя постави и ризата, и тясната лента в сандъка за перачката. Знаеше, че Николета ще ги види — тя виждаше всичко. И дано това бе достатъчно, за да задържи Нело далече от леглото й!

После Пиа върна виновната, зацапана с кръв игла обратно в косата си и вдигна резето на вратата, примигвайки от болката в китката си. Затворът й се бе превърнал в нейни покои. Вече нямаше ключове. И нямаше смисъл — след като я бяха венчали, бяха издигнали около нея най-сигурните решетки на света. И тъй като нямаше представа какво друго да прави, тя слезе на тържествената вечеря, мислейки си, че знае какво да очаква.

Смрачаваше се и, както му беше наредено, Рикардо Бруни се яви на пищното пиршество в двореца на Орлите. Беше си мислел, че ще бъде помен за Виченцо, но докато се качваше по стълбата към главната зала, чу звън на кристални чаши и смях, а когато влезе в салона, завари огромната маса огъваща се под свещи и цветя, и плодове, подредени като пирамиди — също като големите пирамиди в Египет. Гостите в снежнобелите си перуки и бляскавите обувки с катарами бяха облечени в толкова ярки цветове, че поменът автоматично беше изключен като възможност. Това събиране приличаше по-скоро на сватба.

Мястото, отредено за Рикардо, се оказа до Фаустино — проява на голяма чест. Само капитанът беше облечен изцяло в траурни одежди — черно палто и бричове, черни обувки с квадратни катарами и бяла перука, завързана с черна панделка.

Срещу него седеше Нело — рядко споменаваният по-малък брат и сега наследник на квартала на Орлите. Чертите му бяха като лошо копие на тези на Виченцо, сякаш ученик се е опитал да имитира работата на своя майстор. Рикардо вече разбра защо този втори син бе държан досега в сянка. Че кой мъж, особено такъв, с чувствителността на Фаустино ще парадира със син, лишен от цвят като труп, с очи в странно червеникаворозово и коса в чисто бяло като тази на баща му?!

А точно до Нело седеше най-красивата жена, която Рикардо някога беше зървал.

Неизменно нащрек, Фаустино хвана погледа на госта си и побърза да представи дамата.

— Позволете ми да ви представя Пиа от рода Капримулго, преди Пиа от рода Толомей, дъщеря на квартала на Кукумявката и съпруга на сина ми Нело!

Пиа Толомей.

Тя кимна леко в неговата посока — едно едва забележимо повдигане и спускане на перфектната й брадичка. Съболезнованията, които Рикардо смяташе да й поднесе, замряха на устните му — в рамките само на един ден тя бе сменила един съпруг с друг. И въпреки това поздравленията също не му се сториха уместни. Жената изобщо не говореше и Рикардо, който разбираше човеците почти толкова, колкото разбираше и конете, усети, че не скръбта е чувството, което я прави мълчалива — булката излъчваше по-скоро враждебност. Схванал намека, той зае мястото си срещу нея. Предположи, че надменността й е естествено отношение на една омъжена благородничка към сина на низш ковач.

Рикардо не яде почти нищо, а още по-малко изрече, но той беше наблюдателен човек и долавяше бързо подземните течения на емоциите, които вряха и кипяха между най-видните граждани на Сиена, събрали се на масата около него. Дори и в момент на траур кварталът домакин не пропускаше да парадира с богатството си. Блюдата бяха от хубави по-хубави: заек папарделе, печени меса скотиля и бобена яхния риболита, следвани от сладки бисквити кавалуки — все изискани версии на ястията, които той ядеше на всеки празник, ястия, които за него носеха аромата и вкуса на родния дом. Всяка от вкусните гозби се поднасяше върху лъскава оловна чиния, а той бодеше хапките с двузъба сребърна вилица с дръжка от слонски бивни. Но нямаше апетит. Очите му непрекъснато се плъзгаха към Пиа. Изпитваше невероятна наслада само от това, че стои в една стая с такава жена, но същевременно не бе в състояние да забрави онази кошмарна касапница, намираща се точно под краката им, където мъртвият син на квартала на Пантерата лежеше накълцан като свиня.

Рикардо протегна ръка към каната с кианти едновременно с Фаустино и в този момент си даде сметка, че белокосият капитан се напива все повече. Синът Нело водеше самовлюбен и все по-едностранчив разговор с баща си за коне, за който Рикардо подозираше, че е предназначен по-скоро за него, отколкото за господаря на къщата. Нещо странно ръководеше поведението на този младеж — не скръб и не негодувание, а нещо съвсем друго. Внезапно Рикардо долови някакъв проблясък в очите на Нело — не беше повече от миг под светлината на свещите, но осъзнаването му дойде изневиделица. Нело беше щастлив.

А междувременно Пиа, булката на Нело, не вдигаше очи от чинията си и трошеше хляба между нервните си пръсти, подреждайки малки купчинки върху покривката. Под ръкава на снежнобялата й рокля Рикардо забеляза множество белези от рязане. Изглеждаха съвсем пресни. Вляво нейният баща — Салваторе Толомей, кръгъл като бъчонка, говореше със заместниците си за квоти зърно и не обръщаше никакво внимание нито на дъщеря си, нито на притесненията й.

Делегацията на квартала Чивета, на Кукумявката, беше поканена, защото, противно на всички традиции, Салваторе бе продал дъщеря си на Орлите. На Рикардо му беше ясно защо те са тук, но защо лично той е тук — в това изобщо не беше сигурен. Фаустино му бе благодарил достатъчно вчера сутринта, тогава какво още му дължаха Орлите? Зачуди се какво ли ще искат от него. Но докато мълчеше и слушаше, започна да получава някои насоки. Височайшият му домакин нито веднъж не засегна темата за Палио и за Виченцо, нито дори за прибързаната венчавка на вдовицата му. Говореше само за града — наставления, които той редеше със сочещ пръст, облегнато на него рамо и пропит с вино дъх.

— Свети Бернардино — изфъфли Фаустино, — нашият личен светец, е казал: „Оставете своите контради, обединете се под моя символ и под знамето на Христос!“ Това се вижда и в катедралата! — Разклати неопределено пръст към прозореца. — Този зелен медальон, с лъчи като слънчевите! Обаче те не завършиха катедралата, да, не я завършиха! Построиха една стена и толкова! Отказаха се! — Пое си дълбоко дъх, заби пръста си в рамото на Рикардо и продължи: — Разбираш ли сега? Господ никога няма шанс да стори каквото и да било в този град! В крайна сметка остават пак контрадите!

Той правеше впечатление на Рикардо като човек, който обикновено владее себе си и настроенията си, но очевидно събитията от последните два дена му бяха дошли в повече. Съдбата му бе отнела сина и някъде сред мъглата на объркания си от виното ум Фаустино изпитваше необходимост да сграбчи с огромните си хищни нокти всичко, което му попадне пред погледа. И въпреки ужасите, на които бе станал свидетел вчера сутринта, на Рикардо внезапно му се наложи да се бори със съчувствието, което го заля към този нещастен баща.

Капитанът продължи да фъфли настойчиво:

— Но ние казваме не! Деветимата казаха не! Деветимата казаха: „Обединете се в своите общности! Всяка от тях ще има свой собствен символ, своя собствена църква! Няма да включвате своите семейни флагове, нито ще издълбавате своя герб и своето мото в камъка на вашите арки! Ще бъдете лоялни на своята контрада, защото кварталът е всичко!“. И още много неща. Защото ако имаме приятели, ако имаме съюзи, ще можем да си изземем обратно града от корумпираните херцози и ще можем да му се радваме такъв, какъвто е бил при онези благородници, нашите предци!

Фаустино бе толкова развълнуван, че всеки момент щеше да се разплаче. Рикардо си помисли, че за днес бе чул почти едни и същи приказки от двама коренно различни човека — една добра жена и натрапница и един лош мъж и кореняк. По някакъв стряскащ начин Фаустино като че ли разчете мислите му.

— Свети Бернардино — изрече той — е знаел какво говори. Неговият собствен символ — името на Христос и слънчевите лъчи, също са в Палацо Публико. Но те не завършиха катедралата. Не и Божия дом. Оставиха го необитаем. Не, те довършиха двореца! Домът на Деветимата! Същото онова място, където сега се помещава онази кучка на Медичите!

С тези думи Фаустино се обърна към единствения си останал син.

Освободен от хищническия поглед на своя домакин, Рикардо отпи от бокала си и събра кураж да се опита да поразвесели мъничко младата дама срещу себе си. Тя изглеждаше пребледняла и измъчена — разбита от загубата или може би печалбата си, не му беше много ясно. Подобно на него, и тя бе външен човек за дома Акуила, но за разлика от него тя беше тук пленница. Седеше между гърбовете на съпруга си и баща си, игнорирана и от двамата, вече напълно безполезна, след като съюзът между фамилиите беше подсигурен. Единственото, което се изискваше от нея, бе да си мълчи и съвсем скоро да осигури наследник.

Рикардо започна да рови из чинията с вилицата си и да подрежда по някакъв странен начин бобените зърна. Веднъж вдигна към нея очи и забеляза как тя свива въпросително вежди. После внезапно обърна към нея чинията и й се усмихна, подканяйки я да погледне. Беше оформил от бобените зърна перфектен бял кон, с гордо изпънатия врат и голямата опашка на арабски жребец. Белите бобени зърна проблясваха върху излъсканата оловна чиния — вихрогон, минаващ пред лицето на луната. Тя сведе поглед към чинията му. Рикардо можеше да се закълне, че по друго време би се усмихнала. Вместо това обаче клепачите й се вдигнаха и тя за първи път го погледна право в очите.

Беше прелестна.

Той, подобно на всички останали, знаеше, че фамилията Толомей са потомци на египетски царе. Салваторе Толомей и всички капитани на Кукумявката преди него никога не се уморяваха да разказват на хората за династията на Птолемеите и за прочутата царица Клеопатра, чиито преки наследници са те. Но освен тази изтъркана история Рикардо не знаеше почти нищо за Кукумявката — единственото дете и наследница на Салваторе. Преди да замине на война в Милацо, той бе познавал Пиа само като мълчаливо, мрачно момиче с дълги черни плитки, дебели като въжета. Преди тя не заслужаваше вниманието му, защото тогава той бе търсил по-лесна плячка — по-големи, по-руси и по-знаещи момичета, все от неговата контрада. Но сега, след като бе станала жена, Пиа се бе превърнала в най-красивото създание, което някога бе зървал.

Кожата й беше бяла като магарешко мляко, със съвсем лек нюанс на розовото върху скулите, като пролетен цвят. Тя като че ли беше събрала в себе си десетките столетия красота на Птолемеите — онова, което беше отдавна загинало, бе оживяло отново, дишащо, първично. Огромните й очи бяха толкова тъмни и толкова бездънни, че сякаш подканяха наблюдателя да отгатне къде започват зениците й и къде свършват. Клепките и миглите над тях можеха да бъдат описани като един цялостен щрих — сякаш Бог се бе превърнал в художник, с един замах бе очертал с тънка четчица края на клепките й и после бе продължил оттам да ниже една по една дългите й изящни мигли.

Тя не носеше нито перука, нито пудра по лицето си като другите дами. Лъскавата й коса, най-черното черно, което проблясваше като злато под светлината на свещите, беше наполовина вдигната с цяло съзвездие от перли и диаманти, забодени в гарвановочерните й къдрици, и наполовина спусната на масури, които падаха върху млечната й гръд. Шията й беше обградена от перли, които изобщо не можеха да съперничат на кожата й, а между перфектните й гърди почиваше кротко една златна монета. И целият водопад от диаманти, които украсяваха горната част на роклята й, не можеше да се съревновава с блясъка на очите й, нито пък бялата коприна на булчинската й рокля — със сиянието на косата й.

Тя беше възкръсналата Клеопатра, извадена от саркофага си и отново дишаща и красива, с плътни розови устни и поруменели бузи. Но беше тъжна, ужасно тъжна. И когато Нело се приведе, грабна грубо ръката на булката си и я стисна болезнено, на Рикардо му се прииска да го убие.

Нямаше представа дали Пиа бе обичала мъжа, който вчера издъхна в ръцете му, но усещаше, че тя не таи нито капка любов към новия си съпруг. Нехаещ за присъствието на Нело, Рикардо започна да пие от красотата на Пиа, докато не се изпълни целият, и в този процес и малкото останал му апетит си взе сбогом с тялото му. Чувстваше, че трябва да говори с нея, да каже нещо, но мозъкът му беше като чисто бял лист. Сведе очи към коня, който бе направил от бобчета в чинията си, и изтърси единствения въпрос, за който можеше да се сети:

— Яздите ли?

Докато говореше, вътрешностите му се свиха — каква неземна радост да говори с тази възкръснала царица! Тя поклати леко глава и къдриците й паднаха върху гръдта й, проблясващи под светлината на свещите. За момент той реши, че тя няма да проговори, но внезапно чу:

— Не. Така и не се научих.

Изрече го така, сякаш подобен начин за прекарване на времето е под нивото й, след което сведе презрително очи. На Рикардо му се стори, че цялата маса се е заслушала и предположи, че където и да отиде, тя събира всички погледи.

Фаустино, който вече беше зачервил добре гребена, се приведе напред и подвикна:

— Но ти можеш да я научиш, нали? — И го сръга в ребрата. А после се обърна към единствения си останал син и подметна: — Нали така, Нело?

Лицето на Нело се скова от безсилен гняв — не смееше да противоречи на баща си, но кожата му стана още по-бледа и от преди (ако това изобщо беше възможно), а червените му очи блеснаха бясно. Давайки си сметка, че няма никакъв начин да отговори на капитана, без да обиди най-малко половината от присъстващите, Рикардо запази мълчание. Пиа сведе ниско удивителните си очи, а мигът се разтегли и опъна като струна на клавесин. Тишината бе нарушена чак тогава, когато Фаустино се изправи неуверено на крака. Докато непохватно се опитваше да му помогне, Рикардо осъзна, че капитанът се кани да изнесе реч пред компанията, затова седна обратно на мястото си, скри ръце под масата и ги сви в юмруци от притеснение.

— Там, отвъд онзи прозорец — започна домакинът с пиянски патос, — през моста и оттатък манастира, има хълм, изгърбен като дърта кобила. Виждате ли го? Викат му Коле Маламеренда. Да, Салва — това към капитана на Кукумявките, — знам, че ти го виждаш, знам, че знаеш за него.

Заобленият баща на Пиа гледаше право във Фаустино, присвил въпросително тъмните си вежди, не особено сигурен накъде води всичко това.

— Хълмът на лошото ядене. Твоята фамилия, Салва — Толомеите, веднъж организирали там пиршество, за да се помирят със Салимбените. И двете къщи се събрали на масата, но ето и сладостта на историята — или по-точно нейната липса. — Тук само той се засмя. — На масата нямало достатъчно печени птици. Схващате ли, приятели? Нямало достатъчно ядене за всички. — Мълчанието, възцарило се над масата, стана още по-тежко. — И така фамилиите пак се скарали и твоята фамилия, Салва, избила двайсет и един от Салимбените и затова оттогава насам кръстили мястото Хълма на лошото ядене!

Тук домакинът млъкна, клатейки глава и леко поклащайки тяло.

— Така. Сега правим помен за кончината на моя син, но освен това обединяваме нашите два квартала чрез брачен съюз. Сега между нас има договор — нашите син и дъщеря, свързани чрез свещен брак. Птиците на масата са предостатъчно, така че между нашите две фамилии няма да се пролива кръв. Затова, добре дошли на всички на тази странна трапеза — едновременно помен и сватба!

Махна величествено с ръка, за да обхване всички присъстващи, и междувременно едва не събори един голям свещник.

— Добре дошла при нас, Пиа! — кимна той към снаха си и й помаха. — Съжалявам, че ти се наложи да смениш единия син с другия. — Тук Рикардо затаи дъх и не посмя да погледне към Нело. — Но въпреки това добре си дошла при нас, Пиа, както и твоят баща! Съюзът между нас е нещо много добро за този дом. Добре дошъл и на нашия Торе! — Ръката на Фаустино се стовари върху рамото на Рикардо като чук. — Ето го. Този благороден човек от квартала на Кулата, този добър човек! Рикардо. Наистина много добър човек! Не се уплаши нито от копитата на хвърчащите покрай него коне, нито от кръвта! Опита се да го спаси, него!

Рикардо усети как всички погледи се насочват към него, но виждаше само Пиа. Онзи ден, докато не откъсваше очи от умиращия Виченцо, дали е знаела, че ще бъде принудена да смени единия брат с другия, че договорът ще продължи да важи? Фаустино прекъсна мислите на Рикардо, като стовари юмрука си върху масата с такава сила, че чиниите и чашите подскочиха, а пламъците на свещите ги последваха.

— Но аз няма да позволя да бъде забравен, смъртта му няма да бъде напразно! Ще накараме приятелите си да ни познават, ще накараме и враговете си да ни познават! Орли и кукумявки, цялото мрачно семейство на хищниците! Ние можем да преследваме дребните птици заедно! И ако си на страната на Акуила, ако си един от Орлите, за теб винаги ще има предостатъчно дребни пернати!

И той се отпусна тежко на мястото си, сподирен от гробовна тишина. Рикардо така и не смееше да погледне към Нело. Баща му беше пределно ясен: „Съжалявам, че ти се наложи да смениш единия син с другия“. Вместо това погледна към Пиа и в огромните й очи прочете страх. Обидата към нейния съпруг не бе убягнала от вниманието й и Рикардо усети някакво непонятно за него присвиване в корема, странната болка на лошото предчувствие.

Значи това бил той, страхът.

Но страхът му не беше за него самия, а за нея. Погледна косо към мрачното лице на Фаустино. Нещо току-що бе обявено, някаква ръкавица беше хвърлена.

И насред тази страховита тишина плясъкът от ръцете на Фаустино прозвуча като гръмотевица. В залата се появиха четирима пажове. Всички бяха накипрени в цветовете на Орела — жълтото и черното. Първата двойка носеше голям сладкиш от кухнята, а втората — знамето на Палио, сгънато на перфектен триъгълник. Поставянето на сладкиша на масата предизвика всеобщо ахване, последвано от ново ахване при поставянето на знамето пред домакина. Рикардо фиксира с очи огромното плато, сложено точно пред него — сладкарите на Фаустино бяха надминали себе си. Пудингът беше едновременно прекрасен и ужасяващ — голям бял захарен кон, изправен на задните си крака върху небесни облаци от целувчен крем, а върху гърба на коня — самата Смърт, със спусната над лицето качулка и коса, вдигната над главата й. Но мантията на Смъртта не беше изцяло в черно, а в черно и бяло, като знамето на Сиена. Леко клатушкайки се, Фаустино се присегна, отчупи края на косата на Смъртта и я поднесе на Рикардо. Беше лакрица — странен избор на бонбон за погребение, но за сватба — буквално катастрофален.

След това Фаустино вдигна знамето на Палио и го поднесе под носа на Рикардо, галейки го, сякаш беше гълъб с подрязани криле.

— Онази ялова кучка ми го изпрати — изфъфли като пояснение. — Херцогинята. Изпрати ми го като израз на съболезнования за сина ми. — Издиша продължително. — Благороден акт от нейна страна. Жалко.

Рикардо наостри уши.

— Жалко ли?

— До Палио дел Асунта ще я няма. Има време само до шестнайсетия ден на август. Novus novem^[1].

Рикардо се запита колко ли точно е пиян Фаустино и дали може да му се вярва. Да не би херцогинята да е в опасност? И този латински израз накрая… Рикардо не беше образован кой знае колко, но латинският беше достатъчно близо до тосканския диалект, за да се досети, че има нещо общо с „девет“ и „нов“. Но какво ставаше днес с него, за бога? Откога бе започнал да се вълнува за съдбата на другите? И защо студеното му сърце бе разтърсено днес от двама души — от една млада жена и от една по-възрастна? А онзи ден също — какво го беше накарало да се втурва насред летящите копита на конете, за да помага на Виченцо? Именно този жест го бе довел тук тази вечер, както и в двореца и в неговото подземие на ужасите вчерашния ден. Май беше най-добре да няма нищо общо с всичко това, с нито един от всички тези хора. Изправи се на крака.

— Нело! — изрева Фаустино.

По-малкият му син се изправи и застана лице в лице с Рикардо. Рикардо замръзна на мястото си.

— Вземи го с теб! Покажи му! — изкомандва Фаустино. А после се обърна към госта си и рече: — Синьор Бруни, Рикардо, лека нощ!

Рикардо се запита дали по този начин Фаустино не е дал знак на сина си да сложи край на живота му. По гърба му пролазиха тръпки, докато напускаше залата след Нело. Усещаше погледа на Пиа върху себе си, но не смееше да се обърне.

После двамата тръгнаха по облицованите с ламперия коридори. Рикардо знаеше, че Нело не е никак доволен от присъствието му, че го презира заради безразсъдното му състрадание към по-големия му брат. Ала нещо го караше да се отнася към него много любезно, нещо, което нямаше нищо общо със заповедта на баща му. Очевидно по някаква си своя причина Нело имаше нужда от него.

— Говори се, че ти ще яздиш за Кулата на Палио дел Асунта — направи учтиво Нело първия си ход.

Рикардо беше сигурен в това, но предпазливо отговори:

— Стига да ме изберат.

Нело кимна и отбеляза:

— В такъв случай трябва да знаеш, че за Орлите ще яздя аз. И ще победя!

Това не беше предизвикателство. Нело не го каза, за да го провокира. Изрече го с абсолютна увереност и което беше още по-важно — задоволство. Рикардо разбра, че предположенията му са били верни — Нело всъщност се радваше, че брат му е мъртъв. Защото сега той можеше да бъде шампионът на Орлите — нещо, за което сигурно е мечтал през цялото си детство, когато са го мислели за чудовище. Рикардо предпочете да не отговаря. Следваше бледата фигура пред себе си, която внезапно го поведе по добре позната каменна стълба. Давайки си сметка къде отиват, гостът едва не се препъна.

Пантерата беше все още там. Съсипаната му плът бе започнала да вони и да се опъва по костите в горещината на лятото. Нело започна да развързва трупа. С все по-засилващо се чувство на нереалност Рикардо се зае да му помага. Хлъзгавите въжета падаха под ръцете му, разкривайки желирани съсиреци кръв върху китките на Пантерата. После Нело разстла върху каменните плочи на пода голям чувал за зърно. Рикардо нямаше никакъв друг избор, освен да му помогне да увият тялото в чувала. После той хвана краката, а Нело — главата, но вместо да се върнат отново по стълбите, Нело се насочи към една стена с издялан в нея каменен орел. Приближиха се. Светлината от близкия факел хвърляше сенки върху жлебовете. На нейния фон единственото око на орела проблясваше. Нело притисна палец към окото и стената се отвори — но не бавно и със скърцане като стояла дълго затворена гробница, а бързо и тихо, като често използвана врата.

— Хайде! — подкани го призрачнобелият човек.

Тайната врата се затвори зад тях чрез някакви скрити механизми и двамата се оказаха в каменен тунел с факли, поставени в аплици по стените на един човек разстояние. Това беше един от ботините — подземната мрежа от водопроводи и капали, която минаваше под всички квартали и отвеждаше към хълмовете. Двамата носеха тялото внимателно по каменните пътеки, избягвайки случайните локви зеленясала вода. Рикардо не откъсваше очи от Нело, който вървеше пред него и чиято бяла коса проблясваше под светлината на факлите.

Опасенията на Рикардо нарастваха и започваха да тежат като камък в стомаха му.

— В някоя частна гробница на Пантерите ли ще бъде положен? — Гласът му бликна напред и се върна обратно след него, подгонвайки го като сборище духове, извадени от некропола си и стенещи в ушите му.

Смехът на Нело, който последва, също обиколи тунелите и се върна. После той рече:

— Ще бъде положен на най-хубавото място в целия свят. Но не е частно, за съжаление.

Пътят беше дълъг, а зловещият товар — тежък, но Рикардо нямаше нищо против, щом това означаваше, че мъртвият син на Пантерите ще получи някаква последна почит. Въпреки това ръцете вече го боляха, когато Нело най-сетне спря и остави своя край от тялото върху плочите. Рикардо последва примера му. Над тях кървящата по ръбовете на тайна врата светлина очертаваше ясен квадрат. Нело се изправи и я натисна. Древният камък се помести със скърцане и разкри кръпка небе, изпъстрено със звезди. Нело показа внимателно глава в нощния въздух и се огледа.

— Чисто! — прошепна. — Избутай го навън!

Но това не беше никак лесна задача. Накрая Рикардо, който беше по-силен, трябваше да излезе целият навън, за да издърпа тялото. Бе очаквал да се озове в някое тайно гробище извън града, където да се отърват спокойно от тялото, за да избегнат отмъщението на Пантерите. Но не би могъл да бъде по-далече от истината.

Намираше се в самия център на Пиаца дел Кампо, а плочата, от която се бяха появили, беше част от най-долната балюстрада на фонтана. Двамата с Нело извлякоха трупа под носовете на каменните вълци, насъбрали се, сякаш надушили леш. Водата, която излизаше от устата им директно в пастта на фонтана, сребрееше под лунната светлина. Двамата мъже изтъркаляха Пантерата като свински бут от платнището, подобно на Клеопатра от нейния килим. „Пиа! — помисли си Рикардо. — Вече и тя е част от това.“

Нело извлече трупа точно в центъра на раковината на площада. Рикардо му помогна да разопакова тялото, но отказа да му помогне при разперването на ръцете — позата, в която контрадата на Орела оставяше всичките си жертви — наръганият с нож измамник в малката уличка, алчният свещеник пред собствения му олтар. Така всички щяха да разберат кой е сторил това, но ако Орелът искаше да изпрати послание на някого, това не беше работа на Рикардо. Поруганата плът проблясваше под лунните лъчи, но като ангел, не като орел — позата на тялото напомняше по-скоро на разпнатия Христос. С примряло сърце Рикардо извърна очи от трупа на Пантерата и ги насочи право към очите на Нело. Под светлината на луната той изглеждаше почти нормален — бялата му коса изглеждаше просто руса, розовите му очи бяха потъмнели като кехлибар. Орлови очи, точно като тези на баща му и брат му.

— И сега какво? — попита Рикардо.

— Сега ли? — изгледа го презрително Нело, забравил всички преструвки. — Сега ти се връщаш там, където ти е мястото!

И с тези думи скочи чевръсто обратно в тунела, затваряйки бързо вратичката след себе си.

Звукът от търкането на камък о камък привлече вниманието на двама офицери от стражата, които тъкмо излизаха от една от уличките на площада. Триъгълните им шапки приличаха на гръбни перки на акули под лунната светлина, цевите на пистолетите им проблясваха заплашително.

Без да се помайва, Рикардо се запъти директно към Палацо Публико. За втори път през този ден. Знакът на свети Бернардино — името на Христос насред слънчеви лъчи, му беше като пътеводна звезда. Бързаше така, сякаш го гонеше не стражата, а самият дух на Пантерата, и въпреки късния час забарабани с юмруци по портите на двореца така, че можеше да събуди и умрелите. И тъй като не мислеше, че някой отвътре го е чул, той се обърна отново към площада — вече нямаше накъде да бяга. Но докато съзерцаваше примирено огромния, облян от светлината на луната площад, усети, че портите зад гърба му се отварят. Последната му мисъл, докато потъваше в мрака им, беше, че Нело е бил прав — това наистина беше най-хубавото място в целия свят.

* * *

Пиа се оттегли в покоите си при първа възможност, с натежала глава, замаяна от деня, който бе принудена да изтърпи. Сватбеното пиршество й бе поднесло една изненада, сякаш за да й се подиграе допълнително — непознатият конник, когото бе зърнала на Палио, онзи, когото тайничко бе избрала за свой защитник. Разликата между него и Нело беше още по-голяма, отколкото между него и Виченцо, но когато видя конника да напуска пиршеството със съпруга й, тя автоматично го припозна като съратник на Орлите и затова прокле и тримата наведнъж. Тях и всички останали мъже на земята, включително баща й — дано горят в ада! Нямаше никакъв смисъл да спори със Салваторе — вече беше твърде късно за това. Но докато седяха един до друг на масата, тя го бе помолила поне да й изпрати книгите и дрехите на майка й. Той бе отхвърлил молбата й с едно презрително махване на ръката и й бе обърнал гръб, за да продължи обсъждането на квотите за зърно с големците на Орлите. Пиа подозираше, че той бе забравил думите й в мига, в който са били изречени.

След края на пиршеството се бе качила в покоите си и там бе седяла и гледала изгряването на луната с все по-нарастващ ужас. Чаршафите й бяха сменени, което щеше да рече, че Николета със сигурност е съобщила на Нело, че тя страда от ежемесечната си женска болест. Сега Пиа се молеше това да бъде достатъчно, за да го държи далече от нея, дори в първата им брачна нощ.

Ала той дойде. Чу стъпките му по стълбите — кошмарни, очаквани и по-леки от тези на Николета. Когато влезе в стаята й, косата му беше разчорлена, розовите му очи проблясваха — същински демон. Когато се приближи към нея, тя забеляза и друго, което проблясваше — нещо в ръката му.

Малки конски ножици.

Пиа беше сигурна, че вече ще умре. Застина там, където си беше — седнала на леглото си. Той се приближи и започна да кръжи около нея като хищник. Но вместо да й пререже гърлото, награби къдриците й и започна една по една да ги кълца. Красивата й коса започна да пада около нея на черни масури върху бялото легло. В началото тя се хвана за главата, за да си спаси косата, но когато той започна да реже безразборно и пръстите й, заедно с косата, тя свали ръце и ги премести върху лицето си. Кръвта от тях се застича в очите й, но тя не й обръщаше внимание — всичко беше по-добре, отколкото да вижда лицето на Нело, докато кълцаше като обезумял красивите й къдрици. Отпусна се, остави го да я върти, накъдето си иска. Мислеше си, че само ако го остави да се изтощи, ще може да оцелее. Накрая, след като бе задоволил бесовете си, той я изправи грубо на крака. Постави я пред прозореца, превърнал се в огледало благодарение на мрака навън и лампата вътре.

Тя се погледна безстрастно, сякаш това се случваше на друг човек — така, както се бе гледала, когато той й остави белезите по ръката. Вече изглеждаше доста различно от преди — косата й стигаше до ушите и челото, лицето й бе на петна от собствената й кръв. Зад нея във въздуха се носеше сатирското, самодоволно лице на Нело. И тя си даде сметка, че е извадила голям късмет. С женската си мъдрост, далеч надскачаща невинността й, тя разбра, че ако не беше отрязал косата й, той щеше да я изнасили, ако ще и да кърви.

— Така! — просъска победоносно Нело. — Хайде сега да видим дали онзи ще ти се усмихва!

Когато той си тръгна, Пиа вдигна ножиците от пода и изтри от тях собствените си кичури. Докато правеше това, забеляза, че ръцете й треперят, но сякаш принадлежаха на друг човек, не на нея. Погледна отново отражението си в прозореца и след като успя да овладее донякъде ръцете си, се опита да подравни косата си и от двете страни, а после и новия черен бретон, падащ върху челото й. Забеляза, че от очите й се застичаха огромни сълзи и започнаха да се плъзгат на воля по бузите й. Значи вече я наказваха и за действията на другите, не само за нейните собствени. Докато подравняваше косата си, пак прокле наум конника. Беше платила твърде висока цена само заради това, че той я бе заговорил и й се бе усмихнал. От друга страна, неговата усмивка беше единственият хубав момент през целия този кошмарен ден. Той беше единственият мъж, който се обърна към нея с въпрос, но така, сякаш, наистина се интересуваше от отговора.

Яздите ли?

Във вцепенения й мозък започна да се оформя една идея. Ако се научеше да язди, щеше да може да избяга по-лесно от Нело. Без кон нямаше никакъв начин да се измъкне от този притиснат между хълмовете град. Налагаше се да си подреди мислите. Мисли, мисли!

Наведе се и пъхна ножиците в ботуша си. Никога повече нямаше да остане невъоръжена в присъствието на съпруга си. Докато се привеждаше, монетата на Клеопатра се свлече от гръдта й и я удари право в зъбите, клатеща се, въртяща се на верижката си. Изправяйки се, Пиа Толомей улови отражението си в прозореца. Светлината в стаята бе напълно достатъчна, за да си даде сметка колко много прилича на тази древна и отдавна мъртва царица.