Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Daughter of Siena, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
plqsak (2016)
Редакция
maskara (2016)

Издание:

Марина Фиорато. Дъщерята на Сиена

Английска. Първо издание

ИК „Кръгозор“, 2013

Редактор: Анжела Кьосева

Коректор: Мария Тодорова

Технически редактор: Ангел Йорданов

Предпечатна подготовка: Георги Иванов

История

  1. — Добавяне

Шестнайсета глава
Кулата

В „Чистилището“ на Данте поетът среща млада и красива жена, пристигнала тук след убийството й.

Започна трети (дух): Ако в близки дни

се върнеш горе, душо уморена,

отдъхнеш ли, за Пиа си спомни,

за мен, която се родих в Сиена,

а пък в Марема смърт ме покоси

от този, за когото бях сгодена

и който с пръстен скъп ме украси.

* * *

Игрите Палио.

 

Цяла година планиране, десет мъже, десет коня, три обиколки на площада и всичко свършва в един-единствен миг.

Игрите Палио бяха центърът, игрите Палио бяха самата Сиена. Да ги познаваш, означаваше да знаеш всичко за този град.

През този августовски ден Сиена беше убийствено гореща. Ала въпреки горещината хората, сбрали се тук, за да зърнат Палио дел Асунта, изглеждаха по-многобройни от всякога. През други дни красивата обърната раковина на Пиаца дел Кампо беше тиха и безлюдна, но днес беше претъркана с хиляди жители на Сиена, които биеха барабаните си и развяваха знамената си. Даже скорците се насъбраха, за да гледат състезанията Палио под горещия син кръг на небето над конната писта. Те се носеха над върховете на кулите, събираха се в перестите облачета, за да се разпръснат наново като мастило във вода, цвърчащи и те от вълнение.

Всички през този ден на дните имаха своя роля в игрите — от най-височайшата до най-нищожната. Пиа от рода Толомей се чувстваше по-низша от всички, но и тя имаше своята роля в този спектакъл. Тя беше отново просто зрител, от когото се очакваше да вика за съпруга си и нищо повече. Но тя нямаше никакво намерение да вика за съпруга си, о, не! Пиа от рода Толомей щеше да гледа как съпругът й се състезава в Палио и да се моли по време на надпреварата той да бъде убит.

Беше шестнайсетият ден на месец август, денят след Успение Богородично — празник, който тя бе отпразнувала в килията си с комат сух хляб, чаша вода и един приятелски настроен сиенски плъх. Жегата беше непоносима, но този месец корсетът й вече не я стягаше — дрехите буквално висяха по тялото й, а отрязаните й къдрици не тежаха така на главата й, както някога тежеше тежката й дълга плитка. Тя бе облечена в черно-жълтото оперение на Орлите — за последен път. Знаеше, че до следващото Палио Нело вече щеше да има нова съпруга, която да носи тези чужди за нея одежди.

Пиа погледна към другата страна на площада, към пейките на баща си, местата на контрада на Кукумявката. Лицето на баща й беше скрито зад гората развети знамена и флагове на Чивета в червено и черно. Но този месец тя нямаше никакво желание да бъде обратно при тях. Вместо това поглеждаше с копнеж към пейките на квартала на Кулата, с техните знамена в бургундовочервено и синьо, намиращи се под милостивата сянка на възправящата се високо над тях Торе дел Манджа — кулата, която им беше дала името си. От все сърце й се искаше сега да седи сред тях, може би до бащата на Рикардо — Доменико, нищо че още не го познаваше. Огледа лицата им — мили, развълнувани, напрегнати, но нито едно от тях не приличаше на лицето на Рикардо. Впрочем зърна само Доменико — той търсеше с поглед сина, когото обичаше, с изражение, което не се поддаваше на описание.

И докато двамата гледаха заедно с още хиляди други хора, и докато коне и жокеи обикаляха бавно пистата, един самотен конник се появи, водещ коня си, излъчващ абсолютен контрол. Под арката на портата Бока дел Казато заприлича на изрисуван ангел. Преди един месец той бе напълно непознат за нея, но днес го познаваше много добре. Белият кон, който водеше, също бе много добре познат на Пиа (защото се бе превърнал в неин любимец) — Леокорно, Еднорога. И конникът беше облечен в цветовете на Кулата. Ала не конят, нито облеклото му привлякоха вниманието й, нито пък фактът, че той все така си оставаше най-красивото човешко същество, което някога бе зървала. Тя знаеше, че преди месец го бе помислила за благородник и бе забелязала в него някакво величие. Действията му през последния месец бяха потвърдили тези нейни впечатления. Защото той беше мил, храбър и верен. И беше най-добрият човек, когото Пиа познаваше.

Пиа нямаше представа, разбира се, че той притежава и кръвта, съответстваща на излъчваното от него благородство, както и рожденото право да седи на балкона на двореца над главата й — на мястото на непретенциозната херцогиня, която всъщност беше майка му. Единственото, което тя знаеше, бе, че го обича, че той обича нея и че днес ще участва в игрите като неин защитник. Но той не беше герой от легендите, по когото би могла да въздиша една девица. Той си беше съвсем реален и истински. Носеше монетата на Клеопатра — и не просто като знак за благоразположението й, а като символ на цялото й същество. Пиа имаше чувството, че целият й живот виси на врата на този човек.

* * *

— Херцогиньо, капитаните и фантините!

Дочула шепота на вярната си Гретхен, Виоланте автоматично се изправи. Етикецията изискваше Джан Гастоне да приветства капитаните на контрадите и техните жокеи, които съвсем скоро щяха да се впуснат в Битката на Титаните. Но само един поглед към него, отпуснат и разлял се върху едно кадифено канапе (защото в двореца нямаше нито един стол, който би могъл да поеме туловището му), беше напълно достатъчен, за да й подскаже, че той няма да си мръдне и пръста, докато не види Дами свободен.

За нея бе добре дошло, че може да слезе долу, защото това означаваше, че пак ще може да види Рикардо. В рамките само на един кратък месец тя беше станала — най-сетне — истинска дъщеря на Сиена. Може би защото бе дала живот на един от най-видните граждани на този град — един велик конник. Бе благодарна за възможността, макар и за кратко да се вмъкне в студената паст на двореца си с неговите дълги пусти коридори и високите, прохладни салони. Всички членове на огромната й прислуга бяха освободени поне за час, за да могат да гледат надпреварата — тя нямаше право да им откаже подобна привилегия.

Излезе с високо вдигната глава през портите на двореца и за първи път ревящата, разгорещена тълпа й обърна внимание — посрещане, толкова различно от посрещането миналия месец. Възгласите й напомниха за деня преди десет години, когато бе влязла тържествено в града — отскоро овдовяла, но приветствана от все сърце от народа на Сиена. Това беше балсам за нараненото й сърце, макар да си даваше отлично сметка на какво точно се дължеше този нов прием — на едно съвсем явно сравнение. Изправен пред вероятността да има на нейно място Джан Гастоне — пияница и негодник от техния най-стар враг — Флоренция, който най-вероятно би оставил града да затъне в още по-големи престъпления и злини, народът на Сиена я обикна пак. Не можеше да не се запита как ли биха възприели Рикардо като херцог, как биха погледнали на един от своите, застанал на нейно място. Погледна всички право в очите — всички тези контради, които проявяваха незачитане към сана й, малката групичка хора, които бяха мамили и лъгали, за да се озоват тук: Вълчицата, Гъската, Кукумявката, Гъсеницата, Жирафа, Таралежа, Вълната и Дракона. И Орела, разбира се.

Деветимата.

Те бяха убедени, че само след няколко минути тук ще управляват те, а не тя. Тя се страхуваше от тях — и го знаеха много добре. До всеки от капитаните стоеше неговият фантино, неговият жокей, всеки от тях наблюдаващ я нагло и предизвикателно. Всички, с изключение на един — Рикардо, най-високият от всички, единственият в тази глутница хищници, който сведе очи към земята в израз на почит ако не към ранга й, то най-малкото към нейния пол. Това стопли донякъде сърцето й, но то отново бе обгърнато от хлад, когато погледът й падна върху най-безмилостния й съперник. Фаустино Капримулго, капитан на квартала на Орела, стоеше рамо до рамо със своя жокей — неговият по-малък и вече единствен син Нело. За миг тя се изпълни със съчувствие към Фаустино. Родът на Медичите живееше чрез младостта и красотата — тя бе изпълнила успешно дълга си да осигури наследник. Фердинандо вече имаше син по свой собствен образ и подобие, който би могъл да застане до него като негово второ аз, а Фаустино разполагаше само с този запъртък на котилото със странна кожа и очи, и подобна на шапка неестествено черна коса. Фаустино бе изгубил един от синовете си, точно като нея. Но от нея бе останало на този свят цветето от утробата й, а не запъртъкът.

Сред групичката се възцари неловко мълчание, докато бойната колесница на Палио се приближаваше към портите на двореца, дърпана от четири млечнобели вола и носеща знамето на Палио. Помощниците сгънаха знамето и го поднесоха на победителя от миналия месец — Фаустино, който неохотно го връчи на Виоланте. И така, черно-бялото знаме се върна отново в ръцете й след цял месец изпитания и страдания, болка и радост. Тя го пое — пазител на знамето за няколко кратки мига, преди да го предаде на следващия победител.

Виоланте погледна още веднъж крадешком към Фаустино. Подобно на всички други капитани, и той носеше цветовете на своя квартал, изрисувани върху леко завързаното около врата му копринено шалче. Подобно на всички други капитани, и той стоеше с гордо вдигната глава, отказващ за пореден път да свали шапка пред нея. Виоланте извърна очи — нямаше желание да се сблъсква с омразата, изписана в неговите. Вместо това се загледа в гологлавия Рикардо с такава обич, че не забеляза как Нело проследява погледа й с изражение на черна ненавист.

Внезапно дългата ръка на Нело се стрелна напред и дръпна рязко бургундовосиньото шалче от врата на Рикардо. Някаква верижка проблесна и падна на земята, но веднага след това бе стъпкана под последвалото меле. Рикардо сграбчи едновременно кърпичката си и ръката на Нело, стисвайки я в своята като в менгеме. Онези от хората, които бяха достатъчно близо, за да видят случващото се, се смълчаха и се вторачиха ужасено в жокеите. За всички бе ясно, че стореното срещу Рикардо е огромна обида — да изтръгнеш от човека символа на неговата контрада се наказваше само по един начин — със смърт.

Като същинско олицетворение на Вълчицата, пазителката на този град, Виоланте скочи в защита на Рикардо. Само с един поглед тя събра стражата си, но те се оказаха твърде бавни. Онзи, който се намеси най-ефективно, бе Фаустино — именно той задържа ръката на сина си и шалчето сякаш за цяла вечност. Нело се извърна и погледна баща си право в очите.

„Страх го е“ — помисли си Виоланте с разтуптяно сърце, докато нейната охрана изскочи изпод сенките, за да разтърве мъжете. Дори броени мигове преди привеждането на пъкления му заговор в действие Фаустино очевидно не забравяше, че именно Рикардо бе човекът, който се бе втурнал да помогне на Виченцо миналия месец. И насред гробовното мълчание, което настъпи, двете групи — на Орела и на Кулата — започнаха да си крещят едни на други и едва ли не запъплиха по гърбовете на стражите, за да се докопат до противника си. И през цялото това време, докато другарите им ги отдалечаваха в противоположните посоки, двамата млади мъже не откъсваха очи един от друг — единият обещаваше смърт, а другият — отмъщение, и никой от тях нямаше намерение да се предава. Накрая сблъсъкът приключи, когато групата на Орлите изтегли Нело, а гражданите на квартала на Кулата измъкнаха Рикардо.

Останала за момент сама, Виоланте се наведе и вдигна от прахта верижката, която беше паднала. Огледа я внимателно. Беше медальон с монета, изработена от злато, с кукумявка от едната страна и глава на царица — на другата.

Египетска царица. Клеопатра, от династията на Птолемеите.

И Виоланте разбра. Сърцето й се разтуптя от страх, дланите й се навлажниха от пот и стомахът й се разбунтува. Защото Рикардо, единственият човек в този град — а и на този свят въобще, — който значеше нещо за нея, безсъмнено беше обречен. Надпреварата беше достатъчно опасна и на фона на традиционните съперничества, но сега той бе носил върху кожата си медальон, който очевидно е принадлежал на Пиа от рода Толомей. Подобно нещо не би могло да бъде нито изгубено, нито откраднато — подобно нещо би могло да бъде единствено доброволно подарено от неговия собственик. Пиа го беше дала на Рикардо — нейният защитник, а заедно с медальона му бе дала и сърцето си. И ако Нело бе наясно с това, то тогава за Рикардо би било чист късмет, ако успее да завърши това състезание жив. Въпреки всичко това херцогинята не искаше да го оставя да язди без символа, който му е бил подарен.

— Синьор Бруни! — повика тя конника и протегна към него стисната си в юмрук ръка с дланта надолу. — Мисля, че това е ваше.

Той протегна ръка и тя бързо пусна верижката в нея. Рикардо погледна към дланта си, а после към херцогинята. Тя го дари с леко кимване, нещо като благословия. Той затвори ръката си и отвори уста, за да й благодари, но вместо това каза:

— Ромул се возеше в карета с кръстосани ключове. Имаше и пръстен със същия знак.

А после й се усмихна веднъж, по стария начин — усмивка на съучастничество, разбиране и обич, която стопли сърцето й. И след това тълпата го погълна.

Виоланте влезе обратно в двора на палата си. В мига, в който се озова в пустите коридори, тя вдигна полите на роклята си и побягна напред и нагоре по стълбите.

— Херцогиньо! — извика след нея Гретхен.

Тя не се обърна. Пристигайки на балкона, тя се облегна на рамката на вратата, за да си поеме дъх, а после се появи отново пред народа и се настани благопристойно обратно на мястото си. Едва тогава си даде сметка, че трепери.

Затърси Рикардо сред цветовете на Кулата, сред останалите пред въжето на старта. Жокеите си шепнеха един на друг последни заплахи или обещания. Тя знаеше, че в този момент едни договори се сключваха, други се разтрогваха и огромни суми пари сменяха притежателите си. Ала този път залозите имаха по-специално значение — да обогатят девет контради, а останалите да доведат до просешка тояга.

Конете обикаляха неспокойно и се блъскаха. Един от тях се изправи на задни крака, за да изхвърли ездача си. Това беше бял жребец, издигащ се над събратята си подобно на статуя — кон и ездач бяха същинско копие на паметника на Козимо Велики, който тя познаваше от Флоренция. За един кратък миг Виоланте видя как Рикардо, седнал върху изправилия се Леокорно, демонстрира по недвусмислен начин физическия отпечатък на своето наследство — защото Козимо беше не само негов съименник, но и прадядо. После видя как Пиа Толомей се изправя рязко, поставила ръка на устата си. Нещо не беше наред.

Изведнъж времето сякаш забави своя ход — Рикардо се понесе към земята.

* * *

Зебрата се намираше в един далечен край на града по работа на херцогинята. Беше му казано къде да стои и какво да гледа. Разхождайки се, както бе инструктиран, от една статуя на Вълчицата към друга, той също бе уведомен и за какво да се оглежда — групи мъже в тъмни мантии, достатъчно дълги, за да скрият мечове или пистолети, събиращи се на групички от шестима или дванайсетима. И наистина — всяка от статуите вече си имаше своята малка групичка мъже, мъже, които не бяха облечени в цветовете на никой квартал, мъже, които не бяха от Сиена, мъже, които не вдигаха очи от земята и които бързаха да се скупчат заедно, ако покрай тях минеше някой. Взети поотделно, групите не бяха достатъчно големи, за да предизвикат някакви коментари в този най-натоварен от всички ден от годината за града, но събрани заедно, те щяха да представляват внушително множество.

Намерили най-великолепното си прикритие насред тълпите, насочени към площада за Палио, те изобщо не забелязаха малкия вестоносец сред тях и се отпуснаха достатъчно, за да заговорят на южняшкия диалект на Рим.

* * *

Рикардо бе изправен пред огромно препятствие. Неспокоен и облян в пот, Леокорно се бе върнал към старите си номера. Не позволяваше на Рикардо да го яхне. Удрян и блъскан от коне от всички страни, той бе ококорил от страх очи, опашката му се мяташе на всички страни, копитата му постепенно отстъпваха от пистата.

Рикардо се стегна вътрешно и започна да гали Леокорно и да го целува. Погледна в подплашените очи на коня и веднага разбра. Тази преса от коне, хиляди събрани наоколо хора, горещината, ревящите тълпи. Еднорогът се бе върнал обратно в Милацо. Обратно на бойното поле. В съзнанието на младежа звъннаха думите на Зебрата: „Не съм много сигурен как ще му се отрази присъствието на толкова много хора около него“.

Рикардо постави длани от двете страни на главата на коня. Сам затвори очи и отпусна глава върху белега му. И в този миг бе залят от толкова много любов, от толкова силно състрадание към това бедно, ранено същество, че почти забрави за Пиа. Този път не използва номерата си, нито шепота си — само започна да повтаря отново и отново: „Моля те, моля те, моля те!“. Гласът му се извиси в кресчендо, така че Леокорно да го чуе. После погледна пак в очите на коня. Бялото им се виждаше. Неистов страх.

И тогава му дойде вдъхновение.

— Избягай! — изкрещя. — Избягай от всичко това! Седемдесет и пет удара на сърцето и ще бъдеш далече оттук! И тогава ще намериш покой! Просто бягай! Бягай!

Леокорно примигна и тръсна глава. Долавяйки момента, Рикардо го яхна без проблем. Конят не помръдна. Рикардо започна да му благодари и да го хвали и много деликатно го поведе към стартовата линия.

После настъпи обичайната суматоха в началото на състезанието и накрая, след миг на почти непоносимо напрежение, конете най-сетне се подредиха в редица и застинаха по местата си, сякаш укротени от невидима ръка. Насред призрачното мълчание, възцарило се над целия площад, изгърмя великата камбана Сунто от кулата Торе дел Манджа точно над главата на Виоланте. Обаждаща се само на Палио, камбаната отекна над мелето, за да съобщи на града, че часът е настъпил. Всички глави се извърнаха, всички погледи се изместиха — за да гледат ветропоказателя на Торе дел Манджа, който при последния дъх на камбаната щеше да се обърне към онзи квартал на града, облагодетелстван този път с победата в Палио. Неподвижен насред непоносимата жега, ветропоказателят не помръдваше. Но после бавно, много бавно, задвижен от полъха на случаен бриз, се обърна към контрада на Кулата.

Ръцете на Рикардо хванаха здраво юздите. Леокорно тръсна силно глава, но тишината го успокои. Времето се проточи.

Шестото чувство на конника се събуди. Изведнъж осъзна, че капанът всеки момент ще щракне. Все едно се намираше върху крепостна стена, а под него вече чакаха сапьорите със своите експлозиви. Или пък бе попаднал в капан и чакаше всеки момент зъбите да щракнат около него.

И в този момент Рикардо проумя сатанинския замисъл на Фаустино. Нямаше никакъв начин Леокорно да оцелее след онова, което идваше след тази тишина сега. Разтърсващият рев на тълпата, на хилядите присъстващи на Палио, гръмовният залп на оръдието — всичко това щеше да върне автоматично нещастното животно на бойното поле и щеше да го докара до лудост.

Рикардо почти се усмихна. Но, разбира се, Фаустино беше умен. Умен и дяволски хитър. Нямаше никакво значение как Рикардо бе обучавал Леокорно в дивата пустош на Марема или сред тихите каменни дворове на града. Защото само този момент, единствено този момент имаше значение — а той щеше да дойде в повече за Еднорога. Фаустино го е знаел, през цялото време го е знаел. Рикардо беше вече бита карта.

Но изпълнен с внезапна решимост да не се предава до последния миг, конникът свали коприненото шалче от врата си и го разкъса — същото онова шалче, което бе защитавал така яростно от посегателствата на Нело, любимите му бургундовочервено и синьо на Кулата, цветовете, които бяха неговият дом, които бяха символ и на баща му, на всичко, което някога бе познавал и обичал. Разкъса шалчето на две под слисаното ахване на тълпата. А после започна бавно и търпеливо да напъхва двете парчета в ушите на Леокорно, като едновременно с това успокояваше и галеше жребеца.

И после всичко стана като че ли изведнъж. При седмия си удар камбаната Сунто замлъкна, оръдието изгърмя и оглуши целия площад, а златната монета на Клеопатра, блестяща върху врата на Рикардо и вече видима за всички, улови лъчите на залязващото слънце и намигна предателски на Нело Капримулго.

* * *

Зебрата чу как камбаната Сунто започва да бие и при седмия й удар откъм площада се понесе неистов рев — състезанията Палио започнаха. При този сигнал римляните захвърлиха мантиите си и се насочиха директно към двореца на херцогинята, всеки от тях облечен в ливрея с кръстосани ключове.

Но преди да успеят да се съберат и организират докрай, по тихите улици, в синхрон с чатканията на копитата от площада, зачаткаха други копита. И насъбралите се мъже с кръстосаните ключове се обърнаха, за да видят срещу себе си една самотна жена, влизаща в града върху бяла кобила. Беше седнала настрани върху коня си, беше висока и с патрициански черти, с благороден нос и прихлупени очи, и единствено посребрената й коса издаваше възрастта й, защото фигурата й беше елегантна и изпъната. Би могла да бъде просто някоя местна земевладелка, вдовица на дребен барон, ако върху синята й мантия не се виждаше сребърен нагръдник с особен герб върху него — златен щит в кръг от червени топки. А зад нея яздеха гордо войници, облечени в сините униформи на пфалцграфството. Стотици войници.

Това беше пфалцграфиня Анна Мария Луиза де Медичи.

* * *

Докато броеше ударите на камбаната, Пиа стисна ръце — с всеки следващ удар напрежението нарастваше неудържимо. При седмия си удар Сунто замря, оръдието при стартовото въже гръмна, десетте коня скочиха и се втурнаха напред.

За човек, който никога не бе присъствал на Палио, би било невъзможно да си представи този смразяващ кръвта рев на тълпата, да почувства разтърсващия ребрата тропот на копитата, да усети миризмата на пот и слама със собствения си нос и аромата на вулканична пепел в устата си. Това си мислеше Пиа, докато наблюдаваше надпреварата. Конете се носеха като вихрушка, хълбоците им блестяха от пот, по устните им беше избила пяна. Минаха покрай двореца и се насочиха с грохот нагоре по завоя към Бокадел Казато.

Цветовете на контрада на Кулата се виждаха най-отпред — Рикардо водеше, следван плътно от Нело. Рикардо яздеше така, сякаш беше единственият човек на този свят, тялото му общуваше с Леокорно на някакво друго ниво, така, сякаш бяха далече сред солта и пясъка на Марема, и около тях нямаше жива душа. Те бяха заедно в своя свят, съвсем сами. Леокорно се откъсваше от тълпата, дърпаше се колкото му беше възможно по-далече от нея и останалите коне, бягаше към спокойствието и свободата си. Пиа заби нокти в дланите си. Водачите на надпреварата стигнаха до Казато. Докато минаваха покрай пейките на Орлите, нещо в нея се раздвижи. Случи се някаква промяна, настъпи някакво скъсване с всичко, което бе познавала до този момент.

Пиа Толомей скочи на крака.

Започна да вика неистово и да реве, да пищи и да крещи. Никога досега не бе пренебрегвала ограниченията на своята класа до такава степен, никога досега не се бе отпускала, никога досега не бе повишавала глас над най-нежния, най-женствения тембър. Ала днес гласът й беше висок, толкова, че той нямаше начин да не я чуе над мелето. Това беше гласът на човек, на когото му беше дошло до гуша от личното му чистилище. Гласът на човек, който вече нямаше какво да губи. И затова тя искаше той да я чуе. Никога досега не бе използвала малкото му име в обръщение към него, но сега се разпищя:

Рикардо! Рикардо! Рикардо!

Нямаше представа дали той я беше чул. Но със сигурност я чу друг — Нело.

* * *

От балкона си Виоланте видя всичко. С един агонизиращ писък Нело скочи от коня си и се втурна да пресича пътя на другите ездачи, просейки си смъртта. Един удар на сърцето по-късно Рикардо се свлече от Леокорно и тръгна след него, по същия начин едва избягвайки плясъка на камшиците и летящите копита на конете. И преди Пиа да успее да побегне, Нело се бе изкачил на пейките и я бе повлякъл след себе си — право към мраморния вход на Торе дел Манджа. Дори и от такова разстояние Виоланте чу писъците на Пиа, които зовяха Рикардо. Но Рикардо бе попаднал в капана на тълпата, приклещен от стотици ревящи глави, които го отделяха от Пиа.

Херцогинята скочи на крака и побягна към двореца си. Докато тичаше през библиотеката към стълбата на кулата, тя се молеше да пристигне навреме. Все още нямаше точна представа какво ще направи, но пък имаше съвсем ясна представа за намеренията на Нело. Докато минаваше през библиотеката, в съзнанието й се пропиха думите на Данте — същите, които бе чела по-рано през този ден.

Как е починала Пиа от рода Толомей?

Съпругът й я хвърлил от една кула.

* * *

Заслепена от мрака, докато я влачеха нагоре по стъпалата, Пиа се запита дали и първата Пиа бе чувствала същото — тази сухота в устата, така че не можеше дори да изпищи, тази слабост в краката, така че едва успяваше да катери стотиците стъпала? Изкачвайки се стъпка по стъпка към височината, която щеше да я унищожи, отдалечавайки се стъпка по стъпка от земята, вървейки нагоре, за да може после да се понесе обратно надолу, изминавайки десетките метри към своята смърт?

Пиа дочу гласове, отекващи около нея, но дали бяха отгоре или отдолу, дали бяха мъжки или женски, не знаеше. Звучаха като сирени, които й се присмиваха в последните мигове от живота й. Но сред всички тези гласове дочу един, глас, който тя обичаше повече от всички останали и който я викаше така, че сърцето му се късаше:

— Пиа!

Рикардо. Нямаше да може да пристигне навреме.

Когато излязоха отново на светло, Пиа пак беше заслепена. И пак не виждаше нищо заради слънчевите лъчи, и пак не чуваше нищо заради екота на камбаната Сунто.

Когато се хвана за перилата, Пиа реши, че краят й е настъпил. Оказа се обаче, че последните й мигове на тази земя щяха да се проточат още малко. Нело наполовина извлече и наполовина изнесе съпругата си към бялата корона на кулата с купичките. Ако я беше хвърлил през перилата, тя вече щеше да бъде мъртва, но той очевидно искаше целият град да види тази екзекуция, да му обърне внимание поне веднъж — а това спечели на Пиа малко време. Тя осъзна, че той възнамерявала я качи на самия връх, където се извисяваше златната топка на Медичите. Пиа погледна за последен път към хоризонта и ни в клин, ни в ръкав си помисли: „Вече никога няма да мога да видя морето“. И оттук нататък нито се опита да пищи, нито да се дърпа — просто се вкопчи в Нело, така, както никога досега не беше правила, уплашена от огромната височина, ужасена от скорошното си падане. Пренебрегван и недооценяван през целия си живот, непрекъснато сравняван с брат си Виченцо, Нело се беше сдобил с нечовешки сили за този свой последен акт на отчаяние.

През замъглените си от сълзи очи Пиа зърна Рикардо, изчакващ бързо стъпалата и следван плътно от една фигура в лилаво — херцогинята. Пиа почти се изсмя. Бяха твърде далече от нея. Тя беше обречена.

По едно време Нело също ги забеляза и от висотата на положението си спрямо Рикардо му извика:

— Не смей да се приближаваш! Този път няма да спечелиш ти! Този път за разнообразие ще стане така, както искам аз!

И в този момент Пиа разбра, че вече всичко е в нейни ръце. За първи път, откакто ги бяха венчали, тя прегърна Нело — и изведнъж бе пронизана от внезапна и напълно неочаквана болка на съжаление към него. Нело — нежеланият и незабелязаният, удостоен с вниманието на баща си едва след смъртта на брат си, и то единствено, за да спечели града. Под тях Рикардо продължаваше да катери стъпалата. Бавно, но сигурно. Тя трябваше да му спечели време, а единственият начин, по който можеше да го стори, бе да засвидетелства на Нело вниманието, за което той така копнееше.

И тя започна да говори — нежно и тихо, стараейки се да не издава чрез гласа си неистовия си страх. Никога не си беше представяла, че устните й могат да се окажат толкова близо до ухото му и до острата му черна коса.

— Баща ти искаше днес ти да победиш! Създаде около теб цял синдикат, около твоите умения, защото те цени! Даде ти великолепен кон и шанса да спечелиш този град!

И да искаше, надали би могла да избере по-катастрофален за себе си ход от този.

Устата на Нело се разтвори в животински, гърлен смях, розовите му очи почервеняха от сълзите на яростта.

— Не разбираш ли? — изгъгна. — Аз не искам да спечеля състезанието! Искам само наградата!

Борейки се с желанието си да изпищи и да започне да се дърпа, Пиа го погледна в розовите очи, забелязвайки с периферното си зрение, че Рикардо напредва към нея.

— Но тази вечер градът ще бъде твой! И ти го знаеш! Ромул е съвсем наблизо!

— Градът ли? — тросна се Нело. — Не градът е моята награда!

И при тези думи той я разтърси така, че зъбите й затракаха, и тя най-сетне се разпищя от замайващата височина под себе си.

Ти си моята награда! А баща ми те предложи на него, влезе в ролята на негов сутеньор, така че да можете да яздите заедно, да си говорите и… да се целувате! — изкрещя и лицето му се разкриви от болка. — Нямаше достатъчно доверие в мен, че мога да спечеля просто за него и за Орлите или като защитник на съпруга, която може и да ме обикне. Не, нямаше! И затова трябваше да ми създаде съперник! Но не знаеше, че ти щеше да ми бъдеш достатъчна. Аз исках теб, само теб! Исках да ме погледнеш поне веднъж по начина, по който гледаш него! Но щом аз не мога да те имам, няма да те има и той!

Вторачена в налудничавите му розови очи, Пиа събра кураж да изрече немислимото:

— Тогава ела, съпруже мой, да се прибираме у дома! Защото ако тази вечер умра, никога няма да имам шанса да легна с теб!

И впи силно устни в неговите.

И в този кошмарен момент, докато той я държеше здраво и буквално я поглъщаше с устни, тя се присегна внимателно към ботуша си. И докато езикът на Нело навлизаше в устата й, тя заби конските ножици в гърдите му с цялата сила на отчаянието си и веднага усети горещата му кръв по ръцете си. Устните му се отпуснаха срещу нейните, ръцете му се свлякоха от тялото й и тя се хвана здраво за най-близката бойница. Нело я погледна за един удар на сърцето — наранен, неразбиращ поглед, който тя щеше да помни винаги, със струйка кръв, стичаща се от устата му.

И после започна да пада, разтворил ръце като на кръст, надолу и надолу, полетя от чистилището към ада.

* * *

Зебрата наблюдаваше с възхищение скоростта и професионализма, с които армията на пфалцграфството настигна и обезоръжи папските войски. Нямаше никакви кръвопролития, единствено тишина и разбиране — хората на папата знаеха кога ги надвишават по численост и кога се налага да ограничат загубите си. Така мъжете с кръстосаните ключове оставиха кротко оръжията си на земята и бяха завързани и отведени от пехотинците на пфалцграфството. А след това кавалерията, водена от самата пфалцграфиня, се понесе тихо и без никакви произшествия към площада и двореца на нейния брат — наследникът на Тоскана, чието писмо беше получила вчера.

* * *

Джан Гастоне де Медичи нямаше никакви притеснения за Сиена, защото знаеше, че сестра му ще бъде скоро тук със своята кавалерия и пехота. Независимо от чувствата му към Анна Мария Луиза, той бе сигурен, че лоялността й към фамилията изобщо не подлежи на въпрос и че тя ще защитава всеки доминион на Медичите така ревностно, както и той самият, затова в никакъв случай няма да си седи със скръстени ръце, докато Деветимата превземат Сиена.

Затова просто наблюдаваше лениво надбягването, и то само защото всеки удар на копито го приближаваше все повече до свободата на Дами — законът гласеше, че осъденият бива освободен веднага след обявяването на победителя. И макар да не се интересуваше особено какво става на пистата, не можа да не забележи, че тазгодишният победител е един красив бял кон без ездач. Не обърна никакво внимание на малката драма, която се разиграваше в кулата над главата му, и не се впечатли никак от смаяната тълпа, вперила погледи нагоре. Дори не благоволи да извърне глава натам.

Не, Джан Гастоне де Медичи имаше очи само за любовника си, който вече вървеше през площада като свободен човек. Джулиано Дами имаше щастието да се наслади на почти цяла минута свобода и може би успя да размени по един поглед и едно помахване на ръка с господаря си, преди над него да надвисне някаква тъмна сянка, подобна на петно, и Нело Капримулго да се стовари с невероятна прецизност точно върху него.

* * *

Рикардо излезе от мрака на кулата, наполовина носещ, наполовина водещ Пиа, която се бе вкопчила за него така, сякаш никога повече нямаше да го пусне. Интуицията му подсказваше да я отведе директно сред сенчестите улички на квартала на Кулата, защото само там можеше да бъде в безопасност, но вниманието му беше привлечено от радостното изцвилване на кон. Леокорно, който храбро и сърцато беше спечелил състезанието и без ездач, си запроправя път към него през тълпата, избягвайки умело морето от потупващите го радостно ръце и водещ след себе си цяла сюрия деца от Кулата, които се надпреварваха да го украсяват с гирлянди и панделки в синьо и бургундовочервено.

Рикардо се насочи към коня си и докато двамата с Пиа обгръщаха красивата му бяла глава, Леокорно се препъна, като че ли тежестта на гирляндите или може би на любовта му идваше в повече. Коленете на предните му крака се подкосиха, той се заклати, а след това бавно падна на земята. Пиа постави бялата му глава в скута си, неразбираща какво става.

Но Рикардо знаеше.

Приведе се към бялото ухо и за последен път изкрещя:

— Ти спечели! Победи! И сега си свободен!

Огромното воднисто око го погледна с много обич и постепенно изгасна. Когато Рикардо видя единствено своето отражение в него, разбра, че Леокорно си е заминал. Парчето от байонета в черепа на Еднорога най-сетне го беше освободило. Ревът на битката в главата му бе престанал и той вече почиваше в мир.

Сълзите на Пиа започнаха да капят върху красивата бяла буза на коня. Виоланте, която стоеше наблизо и виждаше всичко, бе посетена от един спомен. Докато гледаше как Пиа е прикътала в скута си огромната бяла глава, й се стори, че вижда как една девица от старите времена най-сетне е открила своя приказен, красив еднорог.