Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Daughter of Siena, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
plqsak (2016)
Редакция
maskara (2016)

Издание:

Марина Фиорато. Дъщерята на Сиена

Английска. Първо издание

ИК „Кръгозор“, 2013

Редактор: Анжела Кьосева

Коректор: Мария Тодорова

Технически редактор: Ангел Йорданов

Предпечатна подготовка: Георги Иванов

История

  1. — Добавяне

Единайсета глава
Жирафът

На върха на висока кула в своя палацо в квартала на Жирафа още един човек бе заровил лице в книга. Франческо Мария Конти, братовчед на самия папа и главен съветник на херцогинята, бе зает с дело, което трудно можеше да бъде наречено държавническо. Бе приведен над научните си книги — книги от такива светила в науката като Нютон и Галилей. За негово щастие той отдавна се интересуваше от тези работи — гравитацията, теглото, поведението на сферите, магнетизмът и взаимодействието на материалите бяха любимите му хобита. Ала днес той се бе заел да използва тези велики теории за низши цели — искаше да разбере от тях как се мами. Задачата му беше едновременно проста и неразгадаемо сложна — опитваше се да фалшифицира жребия за състезанието.

Десетте коня и ездачи за всяко Палио в Сиена бяха избирани чрез черно-бели топки, които падаха през един дървен механизъм. Теглото и диаметърът на всички топки, върху които бяха изписвани имената на ездачите, бяха обикновено абсолютно еднакви. Но този път се налагаше да бъдат различни. Той беше длъжен на всяка цена да съчетае кон със съответния ездач, иначе всичко щеше да бъде загубено. Ала Франческо Мария Конти не се притесняваше. Той беше самоуверен и образован човек. Освен това имаше известно предимство — разполагаше с прототип. Братовчед му папа Инокентий III бе проводил от Рим куриер с кадифена торбичка. В тази торбичка имаше набор топки, с които конклавът гласуваше за своя съвет на кардиналите. По време на последните избори папа Инокентий, познат до този момент повече като най-обикновения Микеланджело Конти, бе поръчал направата на точно тези топки, чието тегло бе такова, че да държи далече от него най-омразната му кардиналска фракция — Фарнезите, заради които Конти бе изгубил жизненоважни папски територии по време на последните Династични войни. И номерът бе успял — Фарнезите вече бяха бита карта. Или поне засега.

Франческо Мария Конти извади малките топки от торбичката, подреди ги на масата, а зад тях постави шублера си, боите, лаковете и длетата. После приготви купчинка малки оловни куршуми за мускети, които щеше да претопи. Запали горелката си, но преди да се заеме с разтапянето на оловото, използва пламъка, за да изгори бележката, която беше пристигнала с кадифената торбичка. Докато пламъците поглъщаха листа, той я прочете за последен път:

„Братовчеде, ще изпратя един от моите доверени кардинали на вашата среща следващия петък, в девет часа. Ще носи моя пръстен. М. К.“

Когато бележката се превърна в пепел, Франческо Мария Конти оправи очилата на носа си и хвърли оловните куршуми в тигела. Докато чакаше оловото да се разтопи, реши да погледне през прекрасния телескоп от месинг и дърво, който стърчеше от прозореца на тази висока кула над двореца на Жирафа. Този телескоп, който някога бе принадлежал на Галилео Галилей, се подаваше от рамката на високия прозорец и в сумрака придаваше на кулата вид на жираф.

Конти изпитваше задоволство от симетрията на идеите. Спомни си един разказ, който някога бе чувал — за жирафа, който Лоренцо де Медичи някога получил от султана на Египет в замяна на съюза, който Медичите подписали с него срещу Османската империя. Когато пристигнал във Флоренция, жирафът моментално се превърнал в сензация, но малко след пристигането му главата му се заклещила в гредите на обора, той си счупил врата и умрял. А въпреки научните си претенции Франческо Мария Конти споделяше дълбокото суеверие на всички жители на Сиена. И поради тази причина той бе уредил да хвърлят едно магаре върху портата Камолия. Поради същата причина се усмихна, когато си спомни историята за жирафа на Медичите. Надяваше се тя да е предвестник на падението на тази династия.

* * *

През първата си вечер в замъка на Орлите в Марема Пиа от рода Толомей се почувства достатъчно уверена в себе си, за да слезе в конюшните при Гуиневир.

Фактът, че всъщност не беше затворена, се дължеше преди всичко на свекъра й, който се бе появил в замъка тъкмо навреме за вечеря. Очевидно съдбата, от която най-много се бе ужасявала — да бъде затворена във влажна тъмница без светлина и без компания, с изключение на призрака на първата Пиа, — щеше да й бъде спестена.

Всъщност Фаустино като че ли бе направо във възторг от нея — тя бе изиграла възхитително ролята си и той бе много доволен от начина, по който бе минал този ден. Очевидно нямаше нищо против Пиа да е наясно, че тъкмо той бе уредил Нело да ги залови със синьор Бруни, и благата му усмивка безсъмнено бе основният щит, който я пазеше от гнева на Нело. Съпругът й не бе сложил нищо в устата си — разяждащата омраза в стомаха му не му оставяше място за храна. Но в замяна на това пиеше чаша след чаша, потънал в гробовно мълчание.

В компанията на свекъра си тя не изпитваше даже страх — единствено съжаление. Но съжаление не заради целувката, защото, дори никога повече да не преживееше подобна целувка, пак щеше да си е струвала. Съжаляваше само, че се бяха показали като пълни глупаци да танцуват по свирката на Фаустино, а още повече, че уроците й със синьор Бруни бяха приключили. Можеха да й отнемат учителя по езда, но не можеха да изтрият онова, на което я беше научил — защото сега тя вече бе в състояние да поеме бързо и надалече. Но ако щеше да бяга, както беше планирала, се нуждаеше от кон. Разбра, че засега Нело не възнамерявала споделя постелята й — очевидно бе права, когато бе предположила, че той нямаше да го стори, докато не спечели Палио. Щеше да задържи всичките си зловещи течности, живеещи в тялото му — гнева си, похотта си, — скрити дълбоко в себе си, за да може да ги използва за Битката на Титаните.

Не по-малко приятен от този извод бе и фактът, че Николета бе оставена далече в Сиена. Което беше истински късмет, защото Пиа никога не би могла да избяга под зоркия поглед на слугинята. А бягството вече беше единствената й възможност — до Палио трябваше да е изчезнала, иначе щеше да бъде обладана от Нело.

Преди изминалата седмица тя не би изпитвала никакво съжаление за бягството си. Защото тогава все още в Сиена нямаше нищо, за което да тъгува. А сега имаше. И въпреки това не можеше и да остане. Днешната целувка не успя да стане начало, затова трябваше да се превърне в край. И така, като взе една ветроупорна лампа, Пиа слезе тихо в конюшните.

Когато вдигна резето, зърна шарената задница на Гуиневир почти веднага под топлия кръг на светлината. Постави ръка върху дребното конче и бе възнаградена с приятелско изцвилване. Закачи лампата на една желязна кука и се приближи до главата на кобилката. Погали и целуна нежно коня, прегърна красивата му глава и отпусна буза върху топлия, копринен врат. Гуиневир изглеждаше толкова топла, стабилна и успокояваща, а също така най-близкото нещо за нея на този свят до синьор Бруни.

Едно помръдване и изпръхтяване от съседното отделение на конюшнята й подсказа, че Гуиневир си има компания. В следващите четири отделения Пиа откри прекрасни, почти еднакви сиви жребци, спокойно предъвкващи овес. Четири коня, с едни и същи размери, които похапваха овес, за да се сдобият със сили за дълго пътешествие. За краткото време, прекарано със синьор Бруни, Пиа бе научила за конете много повече неща, отколкото би усвоила цял живот в обикновено училище по езда. Това бяха впрегатни коне за карета.

Тя се завъртя бавно, вдигнала високо лампата. Да, там, в тъмния ъгъл, бе оставена каретата на Орлите, лакирана и със здрави колела, с жълто-черното знаме на Орлите, изрисувано на вратата. Пиа се досети, че Фаустино е подготвил каретата и впряга за пътешествието си до „Сан Галгано“ и църквата в Монтесиепи утре вечер. Свекърът й страдаше от подагра и затова почти никога не яздеше.

Зад гърба й се чу друго приятелско изцвилване и тя пак се обърна към отделенията за конете. И там, пристъпвайки от крак на крак и помахвайки с мощната си опашка с нервната енергия на победител, се намираше черният жребец на Нело. Тя обгърна с поглед тялото му — той бе няколко педи по-висок от Гуиневир и затова тя отстъпи крачка назад. Но очите му бяха мили и пръхтеше съвсем приятелски към нея. Пиа събра кураж и се приближи внимателно към него, като сложи ръка на врата му. Един кратък спомен прелетя през главата й, когато той задиша във врата й и започна да погризва ухото й. Поуспокоена, тя се приведе да погледне крака му, който беше пострадал при прескачането на стената. Прокара внимателно пръсти по болния крайник на животното, както бе видяла да прави синьор Бруни. Оказа се, че не е имало нужда да се притеснява — в дома на Орела конете бяха третирани по-добре от хората. Раната беше отлично превързана с лапа, прикрепена здраво към крака. Но Пиа си знаеше, че Нело ще съжалява горчиво за това нараняване на коня — неговата голяма надежда за Палио, което му бе причинил от гняв срещу невярната си съпруга. Беше сигурна, че той щеше да стовари цялата вина за това върху нея. И може би ще я накаже. Потрепери и тихо прошепна:

— С теб всичко ще бъде наред, момчето ми. Но какво ще стане с мен?

* * *

Рикардо Бруни беше раздразнителен и нетърпелив и не можеше да си намери място от мислене. Всяка сутрин, преди слънцето да се изкачи високо и да започне да прежуря, той тръгваше с Леокорно към Марема и поемаше към солените блата. Тревата шептеше под копитата на коня, соленият бриз охлаждаше лицето му. Понякога се приближаваше до затвора на Пиа толкова, за колкото имаше кураж. Понякога му се струваше, че вижда тъмната й глава в рамката на прозореца. Но винаги беше прекалено далече от там, за да бъде сигурен. Веднъж зърна в далечината Нело — приличаше на детски оловен войник. Яздеше като изстрелян куршум от пистолет. Рикардо преглътна. Като че ли Нело май наистина не можеше да бъде победен.

А в града, потънал в проблясващата мараня на лятото, жегата лежеше като постеля над старите камъни. Децата притичваха от сянка към сянка, за да не изгорят босите си крака. Когато можеше, Рикардо помагаше на баща си, но с приближаването на Палио настроението на Доменико се вдигаше все повече и повече, а Рикардо не бе в състояние да издържи безкрайните му приказки. Затова ходеше да види херцогинята — единственият човек, с когото можеше да говори за Пиа.

Изкачваше се в Торе дел Манджа — по-близо до слънцето, но и до вятъра, и далече от пещта на горещите камъни. Оттам тя го отвеждаше в библиотеката, където ухаеше на книги, цареше единствено приглушената тишина на претъпканите рафтове с томове и беше хладно въпреки непоносимата жега навън. Там тя му четеше, винаги от „Смъртта на Артур“, като едновременно превеждаше. Рикардо бе наясно, че се изисква невероятен интелект, за да четеш на един език, а да говориш на друг. В повечето случаи просто слушаше, отпуснал глава върху ръцете си на масата с картите, кръгла като онази в Камелот. Но понякога следеше единствено успокояващия ритъм на словото й. Думите на Виоланте го умиротворяваха и той ги пускаше през главата си като освежителен поток. Понякога затваряше очи. Други път наистина заспиваше.

* * *

За Виоланте де Медичи не беше важно защо Рикардо бе започнал да идва често при нея — присъствието му й действаше като балсам. Отпуснат на масата в библиотеката, той й изглеждаше по-млад. Не можеше да повярва, че същият този човек беше яздил като богатир и беше скочил, макар и напразно, за да спаси Виченцо и да попадне в полезрението на Фаустино. Присъствието му бе добре дошло за нея като средство за отвличане на вниманието й от неумолимото приближаване на онази съдбовна среща в „Сан Галгано“, а след това на Палио, а после — на какво? Той бе започнал да идва при нея всеки ден, а тя бе започнала да свиква да го очаква и знаеше, че ако спреше да идва, щеше да й липсва много.

Но тези техни тихи срещи имаха и друга цел. Виоланте виждаше, че Рикардо е опасно влюбен в Пиа и сега изживява агонията на нейното отсъствие. Затова тя си имаше свои, негласни мотиви да му чете точно тази книга. Запознаваше го с един предупредителен разказ, изнасяше му тайна литургия за момче, което ще се превърне в могъщ и ревнив крал и което ще покоси любимия си рицар, задето е откраднал кралицата му.

Тъмната глава на Рикардо, отпусната върху ръцете му, беше неподвижна — Виоланте не беше сигурна дали той спи или не. Усмихна се. Нямаше никакво значение. Вероятно младежът не спеше достатъчно — сутрин ставаше рано, за да обучава новия си жребец, а нощем се въртеше на нара си, разяждайки се от любов към жената на своето сърце.

И така, когато пристигна в църковния двор, сър Артур слезе от коня си и го върза на близката колона и когато влезе в палатката, не завари там никакви рицари, защото те бяха на турнир. И тогава той хвана меча за дръжката и съвсем леко го измъкна от камъка, и после яхна коня си и пое на път, докато не стигна при брат си, сър Кей, и му връчи меча…

В този момент вратите на библиотеката се отвориха с трясък и при тях влетя Гретхен. Главата на Рикардо се вдигна от масата (значи я беше слушал) и той се надигна да си ходи. Гретхен вдигна ръка, за да го спре, и извика:

— Ти остани! Ваша светлост, имаме странна доставка! Бихте ли слезли, моля?

Виоланте последва Гретхен по стъпалата, следвани на известно разстояние от Рикардо. Щом слязоха в прохладния вътрешен двор на двореца, забелязаха, че портата за търговците е отворена и някакъв каруцар разтоварва стоката си — метли, може би стотина, та и повече, които той подреждаше като клада в центъра на двора. Гретхен веднага започна да му се кара:

— Да не би да имаш парцали в ушите?! Аз не ти ли казах, че нямаме нужда от тези метли?! А дори и да имаме, ще ги купуваме като единични войници, а не на батальони!

Каруцарят, който вече беше взел мярката на Гретхен, свали веднага шапката си, когато зърна херцогинята, и се поклони.

— Мадам, получих заповеди да докарам тези метли като подарък за вас. Казаха ми, че имате нужда от тях. — Сбърчи чело, за да си спомни точните думи: — „Защото тя се е заела да прочиства града“, така беше.

Сърцето на Виоланте заби лудо, по тялото й преминаха тръпки.

— Кой ти каза това? — дали е бил Фаустино? Би ли се осмелил на подобна дързост? — Започни отначало, човече!

— Ами, качвах си се аз по хълма към Монтепулчано, за да закарам метлите на пазара. Това са най-добрите метли, мадам, метличина и прещип, с дръжки от маслинено дърво! Няма да срещнете по-добри от тази страна на Флоренция!

Господарката и прислужницата й си размениха погледи.

— Сега не говорим за стоката ти! — тросна му се Гретхен. — Кажи най-главното!

— Така де, карах си аз мулето нагоре по хълма и по едно време налетя една голяма златна карета, която едва не ни събори. Кочияшът спря и отвътре се показа един голям дебел мъж, който ми хвърли кесия жълтици. Купи цялата ми каруца с метли и ми каза да обърна и да ви ги докарам на вас, госпожице, хъм… мадам. — Каруцарят погледна смутено херцогинята и после сведе очи към земята.

Виоланте се сащиса. Не познаваше никакви едри господа, още повече такива, които да й изпратят подобен подарък. Изведнъж усети, че от цялата тази история й писва.

— Тогава пак си ги вземи — подхвърли раздразнено. — Вече си получил жълтиците си. Хайде сега си прибери метлите и ги закарай на пазара. Пак ги продай, давам ти разрешение за това.

Каруцарят се помести неспокойно от единия крак на другия, но не помръдна.

— Ами… сложно е, мадам.

Виоланте си сложи най-добрата маска на надменност, на която беше способна, вирна брадичка и изрече:

— И защо? Тук аз съм управителката! Моята дума е закон!

— Да, мадам, само дето… — промърмори каруцарят, не смеещ да я погледне в очите.

— Да?

— Ами… господинът заръча да ги докарам тук преди него, рече, че самият той след малко щял да бъде тук. Рече още, че бил наследникът на херцогството.

Виоланте и Гретхен се спогледаха за втори път и в един глас възкликнаха:

— Джан Гастоне!