Марина Фиорато
Дъщерята на Сиена (1)

Пролог
Магарето

Сиена

1723 г.

Двамата мъже от Сиена се вторачиха във вонящия труп, метнат на стената до портата Камолия.

— Кон ли е? — обади се по-младият, защото тялото беше толкова разложено, че беше трудно да се определи.

— Не, магаре е — отговори по-възрастният.

— Хмммм — замисли се младежът. — Какво ли би трябвало да означава това?

— Да видим — почеса се по брадата възрастният, доволно подготвящ се да сподели нескончаемата си мъдрост на старейшина, с която обикновено вбесяваше познатите си, — през 1230 година, когато флорентинците обсадили Сиена, имали обичая да хвърлят трупове на магарета върху стените на града. Надявали се, че мършата ще порази жителите му с мор и чума.

Младежът побърза да прикрие с кърпичка носа и устата си и промърмори:

— Господи! Мислиш ли, че това магаре тук е заразно? Вони като чумаво!

— О, я стига! Това да не са ти старите времена, а? Просто нечие магаре е умряло и са го метнали отгоре. И толкова!

Спътникът на старейшината повдигна отново глава и поглади замислено брадата, която се надяваше някой ден и той да отгледа.

— Ами не знам… Гледай, горе на портата се виждат кръв и кожа! Очевидно някой се е катерил нарочно, за да хвърли магарето! Не трябва ли да кажем на някого?

— На кого например?

— Де да знам… Може би на херцогинята? Или на съвета? А защо не и на стражата?

Старецът се обърна към младия си спътник и го изгледа. Никога до този момент не го бе чувал да поставя под въпрос думите му, затова сега се почувства длъжен да втвърди малко тона си.

— Стражата, а? — подхвърли презрително. — В навечерието на Палио? Смяташ ли, че точно сега ще имат време да разследват едно умряло магаре?

Момчето сведе гузно глава. Старейшината беше прав. Утре беше денят на конните надбягвания — Палио, и целият град се бе превърнал във врящ котел от възбуда и нетърпение — котел, в който понякога се стигаше и до насилие. Така че стражата действително си имаше по-важни задачи тази вечер. Въпреки това той започна да се отдалечава от портата бавно и заднешком, и вървя дотогава, докато не престана да вижда зловещата купчина върху стената. Дълбоко суеверен, подобно на всички жители на Сиена, младежът не можеше да се отърве от мисълта, че мъртвото магаре е зла поличба за града. В главата му започнаха да кръжат притеснения също като мухите, бръмчащи над разлагащия се труп.