Ханде Алтайлъ
Неверни кафяви очи (9)

Девета глава

Ърмак позвъни, но Нарин си беше тръгнала от работа и пътуваше към къщи. Трафикът беше претоварен заради дъжда, свирене на клаксони, шумът на града, забързани пешеходци, пръските вода, чистачките на колите, които работеха непрестанно и най-трескавото състояние на Истанбул… Почти от час беше като затворник в колата си и като другите хора в нейното положение се развличаше с кратки мечтания: диванът, на който ще се изтегне и ще си опъне краката, горещия душ, половин бутилка червено вино, която я чака на кухненския плот… Искаше само да се измъкне от колата възможно най-скоро и да отиде при тях.

— Не мога да открия сестра си от сутринта. Не си вдига телефона и не е ходила на работа. Чудех се дали ти не си се чувала с нея — каза Ърмак. Гласът й звучеше притеснено.

— Не, и аз днес не съм говорила с нея. Звънна ли у тях?

— Най-малко десет пъти!

— И таз добра!

— О, боже, толкова се притеснявам, Нарин.

— Добре, мила, не бързай да изпадаш в паника — каза Нарин с пълното съзнание, че гласът й прозвуча съвсем неубедително. В крайна сметка и двете знаеха, че имат основателни причини да се тревожат за Дениз.

— Аз съм още на работа. Имам едно глупаво безкрайно заседание, и не мога да изляза — Ърмак почти плачеше.

— Добре, добре, успокой се! Не знам колко време ще ми трябва, за да стигна дотам. Не забравяй, че тук не е Женева и се опитай да бъдеш търпелива.

— Страхотна си. Обади ми се, когато пристигнеш там.

— Не се притеснявай!

Нарин се опита да влезе в улицата към дома си, но предпочете риска да получи известен брой псувни и направи забранен забой. Между Кабаташ и Мачка имаше само няколко километра, но това нямаше значение, защото при истанбулския трафик разстоянията не се измерваха в единици за дължина. Щеше да се връща милиметър след милиметър по пътя, от който бе дошла сантиметър по сантиметър! Сбогом, горещ душ, сбогом, вино! Ако беше някой друг, от когото нямаше ни вест, ни кост, не би се замислила, но понеже Дениз беше от хората, които живееха залепени за телефона си, това че не отговаря бе особено необичайно поведение. Даже в самолета чакаше до последната секунда, за да изключи мобилния и го включваше в секундата щом колесниците докосваха земята. В случай, че забравеше някъде телефона си, беше невъзможно да изтрае цял ден. По един или друг начин щеше да си получи телефона обратно. Познатите на Дениз до един имаха страхове за нея, въпреки че не искаха да ги изкажат гласно, а те бяха провокирани от безразсъдния й начин на живот. Нарин усили музиката, за да прогони черните сценарии, които се появиха в главата й.

Дъждът падаше над Истанбул като проклятие и трафикът не искаше да помръдне. Пътуването обикновено беше десет минути, а сега се добави и един закъсал на пътя пикап и го удържи до безкрайност. Спри, тръгни. Спри, тръгни. Спри, спри, спри! Беше минал почти един час, преди да остави колата си на служителя на паркинга в Мачка и беше на път да умре от глад. През това време Ърмак я беше потърсила пет пъти и при последното каза, че самата тя тръгва от анадолския разклон на пътя. Гласът на момичето, който ставаше все по-тревожен, изнерви още повече Нарин, а постоянните й позвънявания не й дадоха възможност да се успокои. В един момент едвам се сдържа да не извика:

— Спри вече, престани да ме търсиш!

Бързо тръгна под дъжда, който увеличаваше силата си, към кооперацията, в която живееше Дениз и натисна звънеца продължително, но никой не отвори. Къде беше това момиче? Вече беше убедена, че Дениз не си е вкъщи, но й хрумна, че звънецът на входа е повреден и този път натисна звънеца на портиера. Човекът я познаваше от години, беше свикнал с нейните идвания и заминавания, отвори вратата без да зададе никакъв въпрос и Нарин влезе. От нея капеше вода и оставяше тъмни петна по стария червен килим в сградата. Влезе в асансьора и погледна в огледалото косата си — цялата подгизнала от дъжда. Синоптиците бяха прогнозирали, че ще вали, но Нарин, вместо да повярва на белокосата новинарка по телевизията, избра да бъде заблудена от греещото навън слънце. Чукаше на вратата на Дениз и се молеше да си е вкъщи. Щеше да е истинско мъчение в такова време да върви обратно до колата си. Натисна звънеца. Отново, и отново… Тъкмо щеше да се откаже, когато отвътре чу звука от тоалетното казанче и заудря вратата с юмруци. Едновременно с това викаше:

— Дениз! Аз съм, Нарин. Отвори тази врата!

Продължи да блъска по вратата, докато чу бавните стъпки на Дениз.

Дениз отвори вратата по халат, с разрошени коси. Нарин тъкмо бе отворила уста да каже нещо, но остана зяпнала пред подпухналото лице и посинелите устни на Дениз. Приятелката й повече приличаше на небрежно направена кукла, отколкото на себе си. Виждайки Нарин насреща, направи кисела физиономия, за да я накара да се досети, че не се радва да я види.

— Какво е станало с тебе? Кой направи това? По дяволите, който те удари, мила?

Нарин беше ужасена. Дениз й обърна гръб, тръгна към дневната и каза:

— Ще престанеш ли да крещиш? Никой не ме е ударил, не са ме били или нещо такова.

Нарин стоеше на прага и на ум не й идваше да влезе вътре.

— В такъв случай ще ми кажеш ли защо лицето ти е такова? Животното Джан го направи, нали? Това е мръсно изпълнение на този тъп задник. Хиляди пъти съм ти казвала да не се виждаш с него, този непрокопсаник. Но ти кога в живота си си послушала съвет? Ето ти на, беше очевидно, че това ще стане! — извън себе си, Нарин не спираше да дърдори.

— Ти глуха ли си? Не са ме били, казвам ти! Колко пъти да ти кажа, за да разбереш? — разкрещя се и Дениз.

— В такъв случай какво стана? Метеорит ли се удари в лицето ти?

Дениз разпери ръце и избягвайки очите на Нарин, отговори:

— Стана при доктора.

— Какъв доктор?

— Пластичен хирург.

— Правили са ти операция?

— Не. Поисках да ми инжектират нещо в бузите и устните. Казаха, че ще сложат малко и въобще няма да личи, но както виждаш…

— Добре… Ще спадне ли?

— Не мисля. Искам да кажа, ще спадне, но във всеки случай не веднага.

— И ще останеш в този вид?

— И без това се чувствам потисната, затова не ме гледай в лицето все едно съм урод божий.

— Така е, защото си като урод божий. Ти бавноразвиваща ли си? Защо го направи?

— Станалото, станало.

— Иде ми да си оскубя косата! — Нарин бясно метна чантата си на дивана.

— Лазиш ми по нервите, изчезвай!

— Кога ще мине?

— Нямало да има подобрение поне шест месеца, и така нататък.

— Шест месеца? Ти луда ли си, искаш да кажеш, че ще ходиш в този вид шест месеца? Кажи на тоя доктор, потърси го веднага и му кажи да извади каквото е сложил в лицето ти, веднага.

— Защо не спираш да крещиш, бе, човек, това си е моето лице!

— Но точно сега виждам това лице, превърнато на маймунски задник. Дай ми веднага телефона на този човек. Веднага ми го дай, ти казвам! Ще го дам под съд.

— Не е мъж, жена е, освен това не може да се каже, че е лекар — каза Дениз и гласът й излезе като мърморене.

— Имам една приятелка, тя го направи.

— Какво?

— Моя приятелка го направи. Постоянно го прави със себе си и никога не е ставало така.

— Не съм виждала по-смахнат човек от тебе през живота си. Невежа ли си, за бога? Имаш всичките пари на света, а… — Нарин беше толкова бясна, че ако на вратата не се беше потропало, дори нямаше да се сети за Ърмак.

— А! Виж, и Ърмак пристигна, да видим какво ще каже тя за вида ти.

— Вървете и двете на майната си! — извика Дениз, излезе от дневната и отиде право в своята стая.

Вратата се хлопна. Новодошлият не беше Ърмак, беше Фърат.

— Какво става, бе? Гласовете ви се чуват из цялата сграда — попита и отърси капките вода от себе си.

— Ти какво търсиш тук?

— Дойдох да взема Ърмак, но изглежда съм пристигнал преди нея. Както и да е, Дениз добре ли е?

— Добре е, нищо й няма.

— Ако всичко е наред тогава ти защо фучиш?

Нарин сви рамене.

— Защо не си е вдигала телефона?

— Не съм сигурна дали тя би искала да знаеш. Ако ме питаш, въобще не влизай, защото точно сега преживяваме истинска криза — каза Нарин. Беше застанала пред вратата, за да не може Фърат да влезе. Точно тогава Дениз извика от стаята си:

— Нека да влезе, нека да влезе! Даже ти си върви, той да дойде!

Нарин се дръпна настрани и Фърат влезе вътре.

— Кажи ми какво става.

— Правила си е пластична операция на лицето и се е превърнала в шебек. Истинска маймуна! Нещо повече, дори не е ходила при лекар — нейна приятелка го направила, представяш ли си? Сякаш няма пукната пара.

— Добре, а ти защо се ядосваш?

— Бясна съм, защото не виждам край на онова, което би могла да направи със себе си. Не ми стига въображението. Всеки ден намира начин да се забърка в някаква неприятност. Или се напива някъде и губи съзнание, или подклажда кавга, или нахлува в жилището на гаджето си или той в нейното! А накрая аз трябва да оправям нещата. Изморих се да се тревожа за нея и да се страхувам за нея. Точно когато си помислиш, че се е укротила и успокоила, и хоооп — сътворява поредния инцидент. Аз да не съм бавачка?

— Фърат, дай й да хапне нещо. Кръвната й захар е паднала, затова полудява! — провикна се Дениз от стаята си.

— Вярно ли е? Пада ли ти кръвната захар? — попита Фърат.

— Да — отговори Нарин и като отвори кутията на ниската масичка, пъхна два бонбона в устата си. — Но бъди сигурен, че не това е причината да съм бясна.

Отново се чу гласът на Дениз:

— Вижда се кой на кого е бавачка. Ти си идиотка, която дори не усеща, че й е паднала кръвната захар!

Нарин не отговори, около пет минути тя и Фърат седяха на столовете един срещу друг и не си проговориха. Когато Ърмак влезе, не беше трудно да почувства наелектризираната атмосфера в дома.

— Ако Дениз е добре, тогава ти защо си в това състояние? И къде е тя? Каза ми, че била вкъщи…

— В стаята си е — троснато рече Нарин. — Затвори се там, понеже не може да се покаже пред хора.

— Защо?

— Сестра ти си е правила пластична операция — обясни Фърат. — По-скоро мисля, че са й инжектирали нещо в лицето. Нали така, Нарин?

Нарин кимна. Ърмак я погледна с изненада.

— Затова ли къщата е в траур? Какво лошо има в това? Всеки го прави. Нарин, не ти вярвам. Наистина си мислех, че се е случило нещо лошо, когато те видях; направо се разтреперих от страх. Какъв странен човек си ти! Едва ли някой може като теб да прави от мухата слон. Ще прави каквото си иска, не е длъжна да те пита.

Ърмак отмести изпълнения си със съжаление поглед от Нарин и тръгна към стаята на сестра си. Нарин се цупеше, скръстила ръце и крака.

Когато Фърат каза:

— Мисля, че преувеличаваш нещата — Нарин го изгледа кръвнишки. Фърат се усмихна и й прати въздушна целувка. Нарин стана аленочервена и обърна глава.

— Много е лесно човек да те притесни — каза Фърат.

— Ако не правиш такива глупости, няма да се изчервявам.

— Няма нужда да правя каквото и да е, ти се изчервяваш още като ме видиш.

— Би ли млъкнал за малко? — сопна се Нарин.

— Кажи ми, защо се изчервяваш?

— Не си изчервявам.

Фърат се засмя.

— Няма значение според мен, така ставаш по-хубава.

— Ти да не флиртуваш с мен? — изсъска Нарин. — Ако е това, повече не го прави.

— Разбира се, че не — Фърат изглеждаше крайно доволен от ситуацията. — Просто се опитвам да ти кажа да не си мислиш за онова, за което си мислиш когато ме видиш. Ако постоянно се разхождаш като домат, хората ще започнат да си мислят срамни неща.

Нарин не успя да отговори, защото в този момент вратата на стаята на Дениз се отвори и Ърмак излезе с мрачна физиономия. Дойде да седне до Нарин и измърмори:

— Наистина е много зле!

Отвориха бутилка вино, поръчаха пица и много пъти хлопаха на вратата, за да изкарат Дениз от стаята й. Най-накрая тя се предаде вероятно пред глада, защото излезе от стаята, седна на масата без да каже нито дума и започна да гризе изстиналите остатъци от пирата. Ако виното не бе отпуснало нервите на всички, вечерта можеше да бъде доста неприятна, но след като отвориха втората бутилка, започнаха да връзват по някое изречение, а на третата започнаха да се смеят.

Нарин беше сигурна, Дениз няма да се бави много и пак ще започне да излиза с хора, без да й пука кой какво мисли за лицето й. Но не беше съвсем наясно защо Фърат не отдели очи от нея през цялата вечер.

 

 

— Ние ще отидем ли с Мехмет във Фенер? — попита Нарин докато изплакваше в малкото корито под помпата дрехите, изпрани от майка й.

— Разбира се, че ще отидем, защо да не отидем?

— Ами завчера чух татко като си говореше с чичо Халил и… — Нарин вдигна и последния чаршаф, простря го и мушна посинелите от студената вода ръце между краката си, за да ги стопли. Хатидже върна обратно метлата от клони, която току-що бе взела, и се обърна бавно към Нарин, сякаш се страхуваше от това, което ще чуе.

— Какво си говореха?

— Аз ще живея с Мехмет в Истанбул, каза татко. Момче на неговата възраст не бива да се оставя само в големия град, каза. Доколкото разбрах, изглежда няма да вземе и нас.

— Трябваше да попиташ.

— Да, да попитам и после да ям пердах! — рече Нарин.

— За нищо не те бива! — сопна се Черната Хатидже, грабна метлата и я хвърли по Нарин. Момичето се дръпна настрани, метлата се удари в стената и падна на земята.

— Тогава ти попитай — извика Нарин. — Нали ти е мъж, попитай го ти. Ако си толкова любопитна, попитай го и ти изяж боя!

Когато връвта на резето се дръпна и влезе Юмюхан, майка и дъщеря млъкнаха и загледаха напред.

— Хайде, стига ми се мота в краката, бягай да поиграеш малко на улицата — каза Хатидже. Колкото повече растеше това момиче, толкова по-вироглаво ставаше. На една дума отвръщаше със сто, езикът й жилеше като оса.

Докато Нарин излизаше, Юмюхан викна след нея:

— Върви у нас да си поиграеш с моето момченце! — после се обърна към Хатидже и я смъмри: — Има ли някой на улицата в този студ, че да си играе детето? Ще я разболееш, бедничката.

— За бога, остана ли ми ум в главата?

Двете жени влязоха в стаята, където бумтеше печката. Докато наливаше чая, Хатидже повече не можа да се сдържи:

— Е, какво каза Ердоган?

— Какво да казва? Реджеп не е казал нищо открито, но според Ердоган… — Юмюхан впери поглед в чая си. Някак си не смееше да предаде думите на Ердоган: „Реджеп няма намерение да вземе Хатидже в Истанбул“.

— Какво каза, жено, кажи ми!

— Каза, че Реджеп е на настроения. Може да те вземе, може и да не те вземе.

Юмюхан се наведе и сложи още една бучка захар в чая си. Хатидже наведе глава. От години нямаше молитва, която да не е казала, та да отиде Мехмет в голям отбор. Беше вложила всичко, което имаше в ясновидство, магии и жертвоприношения. Как стана така да не помисли, че Реджеп ще отиде в Истанбул, а нея ще остави в Яслъхан? Сви черните си ръце в юмруци и се заудря в глава:

— Глупава жена! Да ми се бяха счупили ръцете! Ах, да ми се бяха строшили ръцете, които протягах към бога! Да се бяха строшили ръцете, с които хвърлях златни пари на врачката! Защо толкова упорито се старах да иде Мехмет в Истанбул? Човек трябва да помисли, трябваше да се запитам този мъж ще ме вземе ли със себе си!

— Стига, Хатидже! Спри, за бога!

— Мразя бог, какво ще кажеш на това?

— Що за приказки! Виж, вършиш грях, защото си ядосана.

— Бог обича ли ме, та аз да го обичам?

— Ей богу, вършиш грях! Ей богу, грях вършиш! Освен това, какво ще прави Реджеп сам в Истанбул, ако не те вземе?

— Какво ще прави ли? Ще си намери жена и ще живее с нея — отговори Хатидже.

— Не е възможно.

— Ще ни изпраща по някоя стотинка, ако изобщо изпрати… Ще се забавлява в Истанбул.

Юмюхан тъкмо щеше да отвори уста и да възрази, когато Черната Хатидже я накара да млъкне:

— Нека да не ни вземе. Да изчезва и да си докара белята. Дано цялото зло на света да го сполети, дай боже. И всичките, които ни сториха това покой да не могат да намерят, на всичките огън да изгори къщите им!

— Кой ти причини това, Хатидже? Кого обвиняваш за характера на Реджеп?

— Всички са виновни, всички. Стига ми толкова, до гуша ми дойде от неговите побоища, от неговите залагания и жени. Да слушам всеки ден най-различни истории… „Твоят мъж е хвърлил око на тази жена; не, мъжът ти е хвърлил око на онази!“ Да върви и да пукне там. И аз да се избавя от него.

Юмюхан се смая. За пръв път чуваше такива думи от устата на Хатидже. Дори когато Реджеп я пребиваше, тя нито веднъж не беше казала лоша дума, нито веднъж не се бе оплакала от мъжа си.

— Боже опази, не говори така, Хатидже! Лесно ли е да отгледаш деца без баща? Дано бог даде да е винаги с тебе!

Юмюхан не вярваше на думите, които изрече. Както всички, и тя знаеше че Реджеп не беше нито добър баща, нито добър съпруг. С очите си бе виждала какво тегло изтърпява Хатидже, превързвала беше много пъти раните й със собствените си ръце и бе чувала писъците й с ушите си. Но не знаеше какво да каже на тази черна жена, чийто късмет бе още по-черен от кожата й.

— Такъв бил, онакъв бил, все пак е добър човек Реджеп. Ердоган все това говори.

— Казват, че бил хвърлил око и на тебе.

Юмюхан се вледени. Тази неочаквана атака беше достатъчна, за да избие студена пот по гърба й. Отвори уста, но от нея не излезе звук. За щастие прекъсването на връзката между думите и разума й трая кратко, Юмюхан скочи на крака, сякаш някой й бе пуснал ток под задника и извика:

— Боже, прости й! Покай се, Хатидже!

— Може би в Истанбул ще вземе тебе, вместо мен. Ще можеш да миткосваш там. Няма да прекараш целия си живот с този кривундел Ердоган, иска ти се да вземеш в леглото си мъж като Реджеп. Сякаш не виждам как си търсиш удобен случай да легнеш с него. Не виждам ли как въртиш задник като видиш Реджеп да идва?

Хатидже викаше с цяло гърло и Юмюхан затисна устата си с ръка, сякаш така щеше да накара Хатидже да млъкне. Нарин се сви долу до входната врата и запуши ушите си, за да не чува какво говори майка й.

— Всички сте хвърлили око на мъжа ми! — пищеше Хатидже. Трепереше като в пристъп и се мяташе насам-натам. — Курви! Аз ли не знам как всички жени в махалата въртите опашки пред мъжа ми? Аз ли не знам какви боклуци сте всички?

Когато чу дрънченето на входната врата, Хатидже се стресна, че Реджеп си идва и спря. Беше останала без дъх. Видя, че влиза Нарин, съвсем загуби контрол и се разкрещя:

— Не ти ли казах да стоиш на улицата? Върви на улицата и викай. Викай: „Курвата Юмюхан иска да спи с баща ми!“.

— Мамо… — каза Нарин.

— Върви да викаш по улиците! Нека всички да чуят що за стока е Юмюхан. Нека и сводникът Ердоган да научи! Защо ме гледаш така? На теб говоря, момиче, върви да викаш!

Нарин стоеше на прага на вратата с отпуснати ръце, по-неподвижна от парче лед. Думите й се отрониха като стон от пълните, розови устни и се пръснаха наоколо:

— Мамо… Застреляли са Мехмет!