Ханде Алтайлъ
Неверни кафяви очи (15)

Петнадесета глава

Някой, който е свидетел само на определени части от историята, например е станал очевидец единствено на целувката между Нарин и Фърат в градината на болницата отпреди години, някой страничен, видял ги дълго след тази случка да излизат заедно от къщата в Кабаташ, би могъл да си помисли, че двамата не са се разделяли през времето и са станали любовна двойка.

След многото години, отделящи ги оттогава, заминаваха за Яслъхан в една кола, седнали един до друг. В началото на януари, в мъглива до объркване на човека атмосфера, бяха принудени да заобиколят дългия Измитски залив, защото бяха изпуснали ранния ферибот за Бандърма. Пътуването им щеше да продължи около шест часа. Малко по-кратко, или малко по-дълго в зависимост от почивките, които щяха да си разрешат. Закусиха на крак с банички, които си взеха от една сладкарница и се отбиха в къщата на Фърат. Нарин го изчака в колата, докато той нахвърли няколко от нещата си в чантата. Фърат живееше в малък, стилен жилищен комплекс, оформен от отделни къщи, на пътя от Ортакьой към Улус. Такива къщи в рекламите на агенциите за недвижими имоти ги описваха като панорамни извънградски къщи, в спокоен и изискан комплекс с басейн. Истанбулчани все повече и повече искаха да имат все по-малък допир един с друг и много харесваха комплексите, но Нарин беше озадачена, че Фърат живее в един от тях. На нея самата никога не й бе минавало през ума да живее зад високи огради. Защо човек пребивава в големия град, щом иска да избяга от всички? Ако ще си създаваш собствено село, каква е логиката да изоставиш селата, малките градчета и да извървиш толкова дълги пътища? Ако човек ще чертае нови граници, защо надминава границите?

— За какво мислиш? — попита Фърат. Задаваше въпроса за втори път, въпреки че бяха едва на моста Фатих Султан Мехмет.

— Не си мисля за семейството ми, ако това те интересува — рязко отвърна Нарин. — Чудех се защо хората живеят в оградени комплекси, но когато ме попита, пак се сетих за тях.

Този въпрос мразеше най-много на света. За какво мислиш? Мисля си: „Що за глупости…“

— Съжалявам — извини се Фърат. — Като те видях, че си на километри от тук…

— Трябва ли да изпитвам вина само защото не мисля за тях за няколко секунди?

— Не казах такова нещо.

— Просто размишлявах.

— За бога, не исках нищо да намеквам!

— Добре, хубаво.

— Виж, Нарин, искам да ти кажа нещо. Знам, че в миналото преживя нещо ужасно заради мен и много съжалявам за това, наистина съжалявам. Но ти знаеш, онези дни са много назад в миналото. Мисля да забравим случката. Наистина искам да бъда твой приятел. Разреши ми да ти помогна да преодолееш тези трудни моменти и престани да ми се сърдиш.

— Не ти се сърдя.

— Според мен си сърдита. Безпокои те присъствието ми и знам, че предпочиташ да се махна от живота ти. Ако ме попиташ откъде знам, ти го каза, нали си спомняш онази сутрин, когато закусвахме заедно… От друга страна споделяме общо минало, един такъв ден споделяме… Само си помисли, това са важни неща. Аз ти донесох най-лошата новина в живота и прекарахме най-лошата нощ от живота ти заедно. Ако спреш да се цупиш всеки път, когато ме видиш, можем да бъдем много добри приятели.

Нарин не знаеше какво да отговори.

— Съгласна ли си? — попита Фърат и подаде ръката си.

— Съгласна съм — хвана протегнатата към нея ръка.

Най-притеснителната част от всичко бяха обажданията на Ърмак. Без да знае, че Нарин е в колата, бедното момиче звънеше всяка минута и Фърат й отговаряше все едно Нарин не беше с него. По време на обажданията Нарин си налагаше постоянно да си напомня: „Не правя нищо лошо“. Условията понякога принуждаваха човека да лъже против волята си. И нейното положение се оказа идентично. Лъжкиня по принуда, или по-изискано казано, беше жертва на съдбата.

— При всяко едно положение ще кажеш на Дениз какво е станало със семейството ти, нали? — попита Фърат на първото място, където спряха за почивка. — Искам да кажа, че няма никакъв смисъл да криеш такова нещо.

— Разбира се, ще й кажа, но ще се преструвам, че съм научила от друг човек, а не от теб. — Знаеше, че Фърат се опитва да играе на сигурно. Не можеше да му се сърди, че постъпва така.

— Добре, я ми кажи, какво според теб ще направят ако чуят, че сме ходили заедно в Яслъхан?

— Започна да се плашиш ли?

— Неее, само попитах.

— Не знам на тебе какво ще ти направят, но мен Ърмак със сигурност ще ме убие — каза Нарин.

— Не думай!

— Да, ще ме убие, и докато ме убива, ти ще седиш и ще наблюдаваш. Както наблюдаваше майка си!

— Уффф!

— Тъй като вече сме станали приятели, си помислих, че можем да си говорим саркастично.

 

 

— Видя ли, снощи не крещя — рече самодоволно ухилена Хатидже. — Значи, каквото каза ходжата, се оказа вярно.

Чаршафосваше юргана и едновременно с това говореше. Само двете бяха в къщата, въпреки че беше неделя, а Нарин не обичаше периодите, в които остава насаме с нея. Жената въртеше, сучеше темата и я докарваше или до злите духове, или до Реджеп. В действителност, казаното от Хатидже беше вярно, и действително Нарин спеше добре, откакто започна да чете молитвите. Точно пет нощи не бе сънувала нито един лош сън, изобщо не беше се будила, но за нея нямаше съмнение, че това е съвпадение. Каква полза за човека от молитви, казани набързо, прескачайки началото и края? Но щом майка й иска да вярва, тогава нека си вярва.

— Тъй като съм се освободила от духовете, повече няма да ги казвам, нали? — опита се да се възползва от удобния момент.

— Неее! Злите духове не си отиват изведнъж, каза ходжата. Те се спотайвали и чакали.

— Колко още ще трябва да ги казвам? Докато умра ли?

— Каза поне четиридесет дни.

— Добре — съгласи се Нарин. Както и да е, майка й не обръщаше внимание какво чете, както бе правила през първите дни. Продължи да мърда устни.

Извади малкото пари, които един клиент от фризьорския салон беше пуснал в джоба й предишния ден и ги подаде на майка си.

— Вземи ги. Вчерашният бакшиш…

Черната Хатидже се протегна, взе парите и като направи гримаса, се завайка:

— И без това не печелиш като хората, а след седмица като започне училище, и тези пари ще спрат, тогава какво ще правим?

— Вчера нямаше много клиенти — отговори Нарин и опипа парите, които бе скрила в другия си джоб. През последните седмици беше започнала да заделя по малко от припечеленото за себе си. Стана и каза: — При това имаш и голям син, да беше му казала да върви да изкара нещо, вместо да кисне по цял ден в кафенето. — После подхвърли: — Отивам за малко у Хамдие — и изскочи на улицата, без да даде на майка си възможност да отговори.

Къщата на Хамдие се намираше в дъното на улицата. Момичето, с две години по-голямо от Нарин, се беше сгодило за млад стругар от същия край преди три месеца и броеше дните до сватбата си. С Нарин бяха приятелки от детство, но напоследък не бяха имали пролука да се срещат много често. Предишната вечер се бяха видели на улицата и Хамдие я покани:

— Отбий се някой път към мен, имам да ти разказвам.

Никой не би повярвал, че такова жизнерадостно същество, което знаеше всичко, що ставаше в махалата, може да е дете на глухонеми родители. Нарин дръпна връвта на резето, влезе и извика:

— Хамдие!

Момичето излезе отвътре на двора, нахлузи дървени налъми на краката си и дойде при Нарин.

— Влизай, девойко, добре дошла. Върви да седнеш, ей сега ще отида да налея чай.

Нарин прецени като най-здрав единия от четирите стола, наредени около дървената маса и седна.

— Хей, цяло щастие е да те види човек — каза Хамдие като се върна с чая в ръце, тропайки с налъмите на краката си. — Нали държиш да ходиш на училище през зимата, а на работа през лятото.

— Какво да направя, Хамдие? Знаеш ги моите.

— Намери си и ти съпруг, омъжи се и се спасявай.

— Мама се е омъжила, и твоята майка също се е омъжила, ако става въпрос всички жени в махалата са омъжени. Кажи ми, коя се е отървала като се е омъжила?

— Не говори така, момиче, рушиш ми морала. Виж, аз също ще се женя скоро.

— Не, не, при теб ще бъде добре. Всички така казват.

— Наистина ли?

— Не те лъжа. Наистина, разбира се…

Очите на Хамдие заискриха от радост:

— О, дано да е така! — а после изведнъж стана сериозна.

— Не си ли чула с какви работи се занимава Мехмет?

— Не, не съм.

— И Шадийе ли не ти е казала нищо?

— Не.

— Някой друг не ти ли е казал?

Нарин избухна:

— Не, Хамдие, кажи каквото има да казваш. Стига си увъртала!

— Виж, миличка, не си го чула от мен, но Мехмет продавал Шадийе. Така говорят.

Нарин за малко да падне от стола.

— Какви ги говориш, за бога?

— Да ослепея ако те лъжа. Виж, да не изляза виновна, това чух. Най-напред я продал на две момчета от махалата, а сега, нали знаеш шивача в Чънаралтъ, е, изпращал я при него един-два пъти в седмицата.

— Невъзможно! — възкликна Нарин. — Вярно, Мехмет може да е всякакъв, но да умре, не би направил това!

— И аз се изненадах. Във всеки случай ако е вярно, скоро ще го научиш, че в махалата нищо не остава скрито.

Нарин се изправи, лицето й бе станало кървавочервено.

— Сядай, де, поне си изпий чая.

— Не, Хамдие, ще си вървя, не ми е добре. Който разпространява такива клюки, господ да го убие. Сега като нямаме баща, се чудят какво да разправят.

— На мене ли се разсърди? Казвам ти какво чух.

— Не, не се сърдя на тебе — каза. Всъщност в оня момент можеше да удави Хамдие в капка вода, но се овладя.

Черната Хатидже се изненада, че вижда Нарин да се връща, преди да са минали и пет минути.

— Не каза ли, че отиваш у Хамдие?

— Ходих.

— На пожар ли ходи, дъще? Едва излезе през вратата?

— Нямаше ги вкъщи, затова се върнах.

— Къде може да са отишли точно в неделя?

— От къде да знам — рече Нарин. — Къде каза, че е отишла Шадийе?

— Четат молитви в дома на собственика на сладкарницата и тя отиде да им сервира, нали ти казах. Нямаш ли уши да ме чуеш? — сопна се Хатидже.

— Добре, а Мехмет къде отиде?

— Тресна вратата и излезе, не каза нищо. Защо питаш?

— Нищо, просто питам.