Ханде Алтайлъ
Неверни кафяви очи (17)

Седемнадесета глава

Седяха пред телевизора вече часове, без да си говорят, а дори нямаше десет часа. В големия град времето ври и кипи, но в малки градчета като това тече бавно и спокойно, Фърат се беше излегнал във фотьойла и бе сложил дистанционното на корема си. Нарин седеше по турски и беше облегнала главата си на голяма кадифена възглавница. Телефонът иззвъня, тя погледна дисплея и като изключи звука, го остави до себе си.

— Дениз ли е? — попита Фърат.

— Не, Атъф.

— Колко пъти те търси днес?

— Три.

— Защо не му отговаряш?

— Не ми се говори с никого.

— Хайде, кажи ми истината, този тип гадже ли ти е или не?

Нарин му хвърли убийствен поглед.

— Както се споразумяхме, като сме приятели можем да си говорим открито, затова отговори на въпроса ми — каза Фърат. — Знаеш, приятелите си говорят за такива неща.

— Не, не ми е гадже — завъртя очи Нарин.

— Но може да стане по-късно.

— Не, не може, защото не си падам по него.

— Той те харесва.

— Не знам.

— Разбира се, че те харесва. Защо не, ти си много красива, умна си и си забавна.

— Аз забавна? Витаех в облаците!

— Недоверчива си, но си забавна.

— Нито съм недоверчива, нито съм забавна. Просто съм нормален, спокоен човек.

— Към мен си недоверчива. Или по-точно беше.

— Не ми харесваше да те виждам.

— И се отнасяше зле с мен.

— Да речем, че не се отнасях добре към теб.

— Но това вече се промени, нали така? От сега нататък нещата помежду ни ще са наред.

Нарин се усмихна и каза:

— Ще са наред. Не се дразня вече като те виждам. Освен това съм ти признателна, че ме доведе тук. И защото се погрижи за мене и не ме остави сама…

Фърат се усмихна. Нарин си спомни деня, когато го видя за първи път на яслъханския стадион. В онзи ден й се беше усмихнал точно така. Нарин стана, протегна се да раздвижи схванатите си крайници и попита:

— Да отидем ли да пообиколим нашия квартал? Иначе, ако гледаме телевизия, нощта няма да свърши.

— Няма да можеш да видиш нищо в тъмното — каза Фърат. — Но да отидем, щом искаш.

— Искам.

Отне им петнайсет минути да стигнат до Муратели. Улиците бяха пусти, и понеже всички отдавна се бяха прибрали в топлите си къщи, наоколо нямаше жива душа. Със стъпването им на улицата Нарин усети мириса на горящите печки. Къщата на куцата бяха боядисали в кафяво, вратата беше сменена, а мушмулата, чиито клони някога висяха навън, беше отсечена. Калдъръмената уличка сега беше асфалтирана. Бараката срещу тяхната къща, заедно с къщата до нея, се беше превърнала в триетажна кооперация. Не можеше да намери смелост да погледне към родната къща. Погледът й се разхождаше по сградите от лявата страна на улицата.

— Не беше ли това вашата къща? — попита Фърат и при този въпрос тя обърна глава надясно.

Синята врата, на вратата желязното резе, под резето връвта дори, която минаваше през дупка, за да можеш да го вдигнеш — всичко беше същото. В къщата не светеше. Понеже най-близката улична лампа се намираше на двайсет метра от тях, Нарин не можа да разбере в тъмното дали там живее някой. Тя приближи до къщата и погледна дали на прозореца има пердета. Имаше. Заболя я.

— Изглежда в къщата живеят хора — каза Фърат.

— Така изглежда, но вероятно не са си вкъщи.

В този момент вратата на съседната къща, с други думи, къщата на Юмюхан, се отвори и светлината отвътре падна върху улицата. Навън излезе възрастен мъж с бастун в ръка и като ги видя, попита рязко:

— Търсите ли някого?

— Не — отговори Нарин, без да погледне мъжа. Очите й се бяха спрели на другия мъж, който излизаше през вратата да изпрати човека с бастуна.

— Е, лека вечер — рече човекът с бастуна на този зад него.

— Лека вечер, майстор Назми — отговори другият и зададе същия въпрос като приятеля си: — Кого търсите?

— Чичо Ердоган? — прошепна Нарин.

Мъжът присви очи и я погледна, и като не можа да я разпознае, каза:

— Да, аз съм. Но в тъмното не мога да видя ти коя си.

Нарин направи няколко крачки към къщата и спря щом се увери, че светлината отвътре пада върху лицето й.

— Не ме ли позна?

Мъжът погледна съсредоточено Нарин. След няколко секунди очите му се разтвориха широко, не можа да скрие вълнението си и каза:

— Нарин? Ти ли си, моето момиче?

— Аз съм, чичо Ердоган.

Ердоган слезе по двете стъпала и прегърна Нарин толкова силно, че от тази здрава прегръдка сълзите на Нарин се изляха като дъжд от вътрешните ъгълчета на очите й.

— О, дъще, о, Нарин, дъще! Къде се губи толкова време?

Този въпрос не беше зададен, за да получи отговор. Затова не отговори Нарин. Ердоган въздъхна, притискайки я силно до гърдите си и каза:

— Знаеш какво се случи, нали? — това беше истински въпрос, но Нарин просто не можеше да издаде и думичка. Вместо нея отговори Фърат.

— Научи вчера.

Тогава сълзите на Ердоган се смесиха с тези на Нарин.

— Станаха точно дванайсет години. Заминаха си, и тримата си заминаха… Проклети печки. Заминаха си в една нощ. Събудихме се сутринта и видяхме, че няма никакво движение в къщата, почукахме на вратата, но нямаше кой да отвори. Накрая не издържах, счупих прозореца и влязох вътре. О, Нарин, о, дъще, аз ги намерих… Отишли са си в съня си, майчицата ти, Шадийе, Мехмет…

Ердоган галеше лицето и косата на Нарин, после се обърна към Фърат, посочи семейния дом на Нарин и каза:

— Когато бог удари, удря отвсякъде, и ето, виж какво направи с тези хорица. В тази къща един ден не огря слънце. Колко изтегли това момиче… Всички изтеглиха…

— Ти също пострада заради нас, чичо Ердоган — каза Нарин.

— И аз пострадах, разбира се, наистина пострадах — Ердоган пак обърна поглед към Фърат. — Нейният баща избяга с жена ми. Заминаха, кой знае в коя преизподня….

Фърат наведе очи.

— Ти какво направи, чичо Ердоган, ожени ли се отново?

— Не, дъще, каква женитба? Отгледах сина си, изучих го и го пратих на военна служба. А сега съм съвсем сам като бурен, поникнал на скала. Това мъжът ти ли е?

— Не, приятел.

— Не си ли се омъжила още?

— Не съм — каза Нарин.

— Тогава недей. Защо ли, по дяволите, ти трябва да се жениш…

Нарин отново прегърна Ердоган.

„Защо не бях негова дъщеря“, си помисли тя. С цялото си сърце и душа искаше това.

В далечината зави куче и духна студен вятър. Нарин и Фърат се сбогуваха с Ердоган и тръгнаха към къщи. Когато минаваха пред вратата на куцата жена, Нарин спря и плю два пъти върху дръжката.

— Защо направи това? — попита Фърат със смях.

— Няма причина — отговори Нарин. — Стар навик.

В ледения студ стъпките им отекваха сред мълчаливите улици на Яслъхан, а когато минаваха под уличните лампи, сенките им падаха върху тротоарите и Фърат хвана Нарин за ръка.

 

 

Яслъхан, 1992 г.

— За какво мислиш, Нарин? Да не ти потънаха гемиите в морето?

Нарин вдигна глава и се озова лице в лице с Ердоган, който стоеше точно над нея. Седеше сама пред портата и умът й бе толкова зает, че не беше чула стъпките му.

— Не мисля за нищо, чичо Ердоган. Просто съм се унесла.

По лицето на Ердоган си пролича колко е разстроен, когато каза:

— Хей, наистина съжалявам за Неджати… Бог да даде мир на душата му, добър човек беше, взе те под крилото си. Да почива в мир.

— Амин — каза Нарин. Смяташе, че едва ли някой — включително жена му и дъщерите му — е толкова разстроен от смъртта на Дебелия Неджати, колкото беше тя. Бедният човек си беше отишъл неочаквано, без причина. След вечеря казал: „Не се чувствам добре“ и после паднал на земята в тоалетната. Понеже лошите новини бързо се разпространяват, само след два часа вестта стигна до семейството на Нарин. Всички тъгуваха, въздишаха и стенеха, но Нарин страдаше по различен начин.

— Е, довиждане — каза Ердоган и тръгна към къщата си, клатушкайки се от изтощение. Когато той се отдалечи, Нарин извади страницата от вестник, която беше в джоба й и която бе направила на дрипа от отваряне и сгъване цяла сутрин и отново я погледна. Ето го, там беше нейният номер. Беше го оградила с черен молив, а кодът отсреща беше на факултета по право към университета в Истанбул. Сутринта бе притичала и купила вестника, беше кацнала на една ограда малко след бакалията и бе затърсила номера си. Видя, че е приета, откъсна страницата от вестника, сложи я в джоба си и се прибра в къщи тихо и незабележимо. Ако беше преди една седмица, нямаше да може да се сдържи, щеше да крещи от радост, да обяви на всички с най-силния си глас и за нула време да отиде в дома на Неджати с вестника в ръка. Неджати й обеща, че ако я приемат, ще направи всичко възможно, наложи ли се — ще събере пари от изтъкнати граждани на Яслъхан, но ще помогне на Нарин да следва. Но точно преди една седмица беше починал Неджати, а след като той беше умрял, и обещанието беше умряло.

От случката при шивача Нарин не бе разменила нито дума с майка си, брат си или сестра си. Нито отговаряше на въпросите им, нито сядаше на масата с тях, нито ги поглеждаше в лицето. В началото Шадийе й беше досаждала деликатно, майка й беше подхвърляла по някоя и друга дума, но разбраха, че Нарин упорито се е заинатила и я оставиха на мира. Мехмет не й обръщаше внимание оттогава насам и постоянно повтаряше на сестра си и майка си:

— Оставете я щом не иска да говори, един ден ще разбере грешката си.

Но този ден по никакъв начин не дойде. Една седмица, един месец, три месеца, пет месеца, щеше да стане година от изпадането на Нарин в немилост. Черната Хатидже смяташе, че дъщеря й е изпълнена с такава враждебност заради злите си духове, а Мехмет и Шадийе с охота потвърждаваха това. След известно време всички свикнаха Нарин да седи мълчаливо като самун хляб в ъгъла, заровила глава в книгите си. Толкова бяха свикнали, че не бяха забелязали, че Нарин седи пред портата, подпряла бузи в дланите си от сутринта. Дори Ердоган беше забелязал състоянието на момичето, а родната й майка, брат й и сестра й не бяха се обърнали да я погледнат. Преминаваха покрай нея, без да имат представа, че Нарин е приета във факултета по право и отчаяно мисли по какъв начин да отиде в Истанбул сама като кукувица.

Ако Черната Хатидже беше разбрала, че дъщеря й е приета в университет, щеше моментално да умре. Радваше, че Нарин вече е завършила гимназията и никога нямаше да й прости това, което беше направила — с удоволствие би строшила всичките й кости, една по една. Имаше зъб на Нарин, защото с години училището й беше повод да не работи, та наистина с радост би го направила. Сега, когато Дебелият Неджати вече го нямаше, никой не можеше да измъкне Нарин от майчините ръце… За Хатидже Нарин имаше две възможности за избор — или щеше да работи като магаре, или щеше да се омъжи. Извън тези, нямаше друга алтернатива за по-голямата дъщеря на Черната Хатидже. Е, разбира се, можеше и да се пресели във вечността. Много пъти й беше обяснявала това.

Най-големият страх на Нарин беше справките, свързани с изпита, да не попаднат в ръцете на някого от къщата. Нямаше никакво съмнение, че в този случай щяха с удоволствие да ги разкъсат и изхвърлят. Затова беше попълнила документите заедно с покойния вече Неджати и беше посочила адреса на неговия дом като свой адрес. Тази част от работата беше гарантирана, но нямаше представа как щеше да се справи с финансовата част. Часове наред си блъскаше главата, но не можеше да открие пътя на решението. Това лято отново беше работила при фризьора, при когото беше работила предишното и продължаваше да заделя част от бакшишите за себе си, но изкарваше толкова малко, че не успя да събере някаква прилична сума. Ако поиска малко помощ от Ердоган, без съмнение щеше да стигне до ушите на майка й. Ердоган беше добър човек, но нямаше да си затвори очите пред заминаването на Нарин за Истанбул съвсем сама. Възможно беше да отиде и при жената на Неджати, но съпругът й почина така внезапно, че горката жена бе заета със собствените си грижи.

Стана от прага, на който бе седяла с часове и тръгна към края на улицата. Нямаше начин да отиде в Истанбул, но знаеше също така, че няма начин да остане в Яслъхан. Лятното слънце бе започнало да се спуска, стопли тила й, тя потътри крака, вдигна прахоляк, дори не се замисли, че това би износило още повече и без това износените й обувки. Стигна до вратата на куцата, забави ход и, след като изпрати огромна плюнка точно върху дръжката, продължи. Щеше да отиде в Истанбул. Каквото и да става, щеше да отиде. Прахът, който се вдигаше след нея, бавно легна към земята и пътят се върна към старото си положение, сякаш никой не бе преминал по него.