Ханде Алтайлъ
Неверни кафяви очи (6)

Шеста глава

Нарин зверски бутна вратата на тоалетната, сякаш искаше да я счупи, и влезе вътре. В контраст със сумрачния ресторант, това място беше щедро осветено. Огледа бледото си лице и обърканото изражение в огледалата отсреща. Гледаше, но не виждаше. Като не знаеше какво да направи, сапуниса ръцете си два пъти едно след друго, Фърат я беше познал. Може би още първия ден, може би по-късно, но си я беше припомнил. Вълната от паника в нея вместо да се уталожи и премине, се надигаше и я заливаше все по-силно.

„Какво ще правя? Какво ще правя?“ Краката и сякаш бяха пуснали корени на мястото, където беше застанала и не я пускаха да направи необходимите крачки, за да излезе.

Нямаше да може да излезе от това място.

Вратата се отвори и в огледалото видя лицето на Фърат, краката й се откъснаха от корените си и тя се обърна.

— За бога, какво правиш тук? — попита изплашена.

— Дойдох до тоалетната.

— Тази е дамската! — сопна се Нарин.

— Не, не е.

— Как така не е?

— Ето така! Това е мъжката тоалетна. На вратата има нарисувани мустаци.

— Сигурен ли си?

Фърат посочи писоарите в дъното и Нарин се хвана за главата.

— По дяволите… Направо съм откачила!

— Добре ли си? — попита Фърат.

— Добре съм. Божичко, как можах да не забележа?

Фърат се усмихна.

— Няма нищо, стават такива неща. Наистина ли си мислеше, че не съм те познал?

— Какво?

— Как можеш да си помислиш, че не съм те познал? Възможно ли е?

— Не знам. След толкова години…

— Не съм си изгубил паметта, Нарин.

— Но ти изобщо не се издаде.

— Когато ти се престори, че не ме познаваш, реших, че искаш да е така.

— Не знам — Нарин прекара ръце през косата си. — Предполагам, че не знаех какво да направя.

— И аз не знаех.

Нарин отмести поглед встрани.

— Не е ли странно? Имам предвид, да се срещнем по този начин… След толкова време, при такива обстоятелства, в този град… — каза Фърат.

— Да, малко е странно.

— Ти наистина ли не се виждаш със семейството си? Имам предвид, и новини ли не си получавала от тях?

Нарин поклати глава.

— Изобщо?

— Изобщо.

— От кога?

— Откакто дойдох в Истанбул през 92-ра.

— В такъв случай нямаш представа какво правят…

— Не.

— Тогава утре трябва да се видим — каза Фърат.

— Защо? — попита Нарин.

— Защото аз имам новини от тях.

— Какви новини?

— Не искам да говорим за това в тоалетната на някакъв бар. Трябва да се връщаме вътре, иначе другите ще се разтревожат за нас. Хайде, дай ми телефонния си номер. Ще те потърся утре.

— Каквото и да си чул, кажи ми веднага! — възкликна строго Нарин.

— Казах, дай ми номера си!

Нарин разбра, че той твърдо е решил и неохотно измърмори номера си.

— Ще ти се обадя утре. Хайде сега да вървим и да хапнем — каза Фърат.

Нямаше начин хапките да минат през гърлото и да стигнат до стомаха й. Но все пак си избра ястие от менюто с пълното съзнание, че няма да го изяде. В по-късните часове на нощта масите се събираха и пространството се превръщаше в нощен клуб. За да се измъкне, трябваше да издържи до тогава. Щеше да порови в чинията с ризото, да се преструва, че се смее на остроумията, да разговаря с познати, които идваха до масата им и после да си тръгне бегом към къщи. Огледа се наоколо и се опита да отгатне колко от хората, изпълнили ресторанта, се усмихват насила и колко от тях умират от нещастие. Кои са тези хора, които вместо веселие имаха пари в джобовете си и като самата нея изпълняваха цяло представление. Хора, които се издокарваха, а всъщност дори не им се искаше да станат от леглото; които се смееха, а всъщност им се искаше да плачат; хора, които се люлееха в ритъма на музиката, а всъщност умираха от скука… Жени, които всяка вечер пращаха в архива чувствата си и намазваха с червило устните си, и мъже, които се опитваха да притъпят болката в сърцата си с алкохол. Под триумфиращата привидност повечето бяха отчаяни и наранени, колкото всичките останали хора. Каза си: „Може би греша, може би всички в ресторанта са толкова щастливи, колкото изглеждат“. Но когато очите й за част от секундата уловиха погледа на Фърат, почувства, че на него му е писнало не по малко отколкото на нея. Значи има поне още един човек, който не е удовлетворен от положението си.

Веднага щом се прибра, потърси хапчетата за сън, които вземаше от време на време, намери ги, извади едно и го глътна. Срокът му на годност беше изтекъл преди година, но все пак беше сигурна, че ще подейства. Запита се дали ще й навреди като взема проклетото нещо с алкохол. Лесно можеше да погледне в листовката и да разбере, но не си даде труд да го направи. За да не се успи сутринта, настрои будилника, който обикновено не използваше заради ужасния му звук, сложи го до главата си и включи телевизора. Будилникът имаше ужасен звук, напомнящ бойна тръба, вероятно бе измислен да изплаши човек до смърт, не и да го събуди. От друга страна, събуждането сутрин с подскок не беше нищо в сравнение с това да прекара цяла вечер, мислейки си как Фърат ще й се обади да й разкаже разни неща за семейството й и Нарин с радост настрои будилника. Налагаше се да се наспи и да си почине; нощта беше прекалено дълга, за да я прекара в обръщане ту на едната, ту на другата страна, да гледа втренчено в тавана и да се опитва да избяга от спомените на детството.

Не след дълго я обзе тежък сън без сънища, забави дишането й и не я пусна от прегръдките си до сутринта. Когато металният звук на алармата огласи стаята, очите й се отвориха като на кукла и видяха слънцето, греещо с целия си блясък на небето.

 

 

Яслъхан, декември 1990 г.

Дебелият Неджати бутна тежката врата на „Кафене на ъгъла“ и влезе в усойното, тъмно заведение, в което цигареният дим се спускаше като мъгла, а Реджеп хвърляше първия си дюшеш на масата, където обичайно сядаше. Ако гърбът му не беше обърнат към вратата, веднага щеше да разбере по изражението върху лицето на Неджати, че ситуацията бе необикновена. Само по себе си Неджати да стъпи в бедняшко кафене, чиито клиенти не са особено почитани хора, бе изключителна ситуация. Червенокосия Реджеп се бе разгорещил заради двойната победа, която очакваше да спечели и видя Неджати, едва когато сянката му падна върху таблата.

— Ставай, сине, ставай! — Неджати разтърси силно рамото на Реджеп.

— Имай милост, Неджати бей, зарязва ли се игра на табла? Почакай две минути, пий чаша чай и си отдъхни… В края на краищата ще довърша този приятел за нула време!

— Върви по дяволите с твоята табла! Не съм дошъл от единия край на Яслъхан до другия за нищо!

Дебелият Неджати повиши глас, всички глави в кафенето се обърнаха към тях. Червенокосия се огледа, измери с колко бе спаднало реномето му и се изправи бавно. Постъпката на Неджати наистина го раздразни, но не каза нищо. Противникът му беше спасен от жестокия бой, който го очакваше, въздъхна с облекчение и се ухили, разкривайки кафеникавите си криви зъби.

— Който бяга от играта, плаща!

— Я върви на майната си!

— Няма начин! Ако си тръгнеш, плащаш! — каза мъжът. Заплашително вдигнатите му вежди оставиха дебели резки в кожата, загрубяла от многото години работа под слънцето.

Реджеп с неохота мушна ръка в джоба, избра една от мръсните банкноти, които извади, и я хвърли на масата.

— На ти, бе лепко, и си затвори устата!

Противникът му отърка парите в брадата си и рече подигравателно:

— Господ здраве да ти дава, брате Реджеп!

Въпреки че беше бесен, Реджеп два пъти каза:

— Боже мой! — и хукна към вратата след Неджати. За да не го подиграват в кафенето на връщане, изправи рамене, наду се и умишлено забави крачка.

Излезе пред вратата на кафенето в студа, невиждан в Яслъхан от години, и с тракащи зъби прокле Дебелака. Но когато Неджати отвори уста и започна да обяснява, той моментално забрави и студа, и яда си. Новината беше такава новина, че даже гол от банята да го беше изкарал Неджати, идеше да е прав. Реджеп прегърна пред вратата Дебелия толкова силно, притисна го в ръцете си така здраво, че неуправляемата пасмина в заведението само поклатиха глави и казаха:

— И таз хубава!

Реджеп се сбогува с Неджати и, вместо да се върне в кафенето обратно, хукна да бяга. Бягаше толкова бързо, че когато пристигна на тяхната улица, нито дъх не беше останал в дробовете му, нито капчица сила в краката. Спря за няколко секунди посред улицата, събра сили и закрещя колкото му глас държи:

— Мехмееет! Хатиджееее! Ердогааан! Съседииии! Излизайте, хора! Всички да излязат! Излизайте навън, казвам ви, не чувате ли?

Хората наскачаха от местата, на които седяха, затиснаха уплашено устите си с ръце, а неколцина старци даже се изпуснаха от вълнение. Не спираха крясъците на Реджеп. Вратите и прозорците на част от квартал Долен Муратели се отвориха една по една и любопитни глави се подадоха навън, въпреки ледения студ. Някои от тях се изплашиха, че Реджеп е тежко ранен, други си рекоха, че планината се срутва върху града. Като се увери, че достатъчно хора го слушат, Реджеп хукна от врата на врата и викаше, съпровождайки виковете си със странни движения, прилични на танц, но определено не бяха танц. Гласът му отекваше в бедните улички, в стените и стъклата на прозорците:

— Мехмет отива във Фенер! Хей, излизайте всички! Чухте ли, синът ми отива във Фенер, моят син, храброто момче на Червенокосия Реджеп ще играе в Истанбул, казвам ви. Хей, чухте ли? Спасих се от тая дупка, спасих се от тая миша дупка! Чухте ли?

— Чухме! — отговори махалата, сякаш беше възможно да не чуеш тези викове. — Чухме! Чухме! Дано има късмет!

Единствен Мехмет не чу новината, понеже не беше вкъщи и никой не знаеше къде е. Без да знае, че в негова чест е обявен празник; че хората се прегръщат и целуват; че баща му е отворил голяма бутилка с ракия; че майка му се беше завтекла при врачката в задната улица, бе целунала ръцете и краката й и бе хвърлила пред нея златна монета, която едва ли можеше да си позволи да похарчи — той лежеше проснат в ръцете на една красавица с дълги черни коси в бардака малко извън Яслъхан.

На Ердоган му трябваше доста време, за да успокои Реджеп и да научи какво се случва. Реджеп бе увлечен в такъв водовъртеж от вълнение, че не чуваше въпросите и постоянно повтаряше едни и същи изречения:

— Синът ми отива във Фенер. Чуваш ли ме, Ердоган? Нали чу, за момчето ми? Синът ми заминава за Истанбул.

Едва когато седна на масата, която Хатидже и Юмюхан бяха наредили за угощението и обърна втората чашка, пулсът му се укроти и разумът му се върна в достатъчна степен, едва тогава беше в състояние да разкаже на Ердоган какво става. Незнайно откъде през това време на годината един от мениджърите на фенер беше пристигнал в Яслъхан. Човекът издирвал млади таланти и когато хората в Яслъхан споменали Мехмет, той настоял да го види. Истината беше, че мениджърът от Фенер не търсеше никакви млади таланти, нищо подобно, единствената причина в онези дни да дойде в село Акагач на 20 километра от Яслъхан, беше, че искаше да си купи стара гръцка къща в крайбрежното село. Служителите в агенцията за имоти му разказаха за Мехмет от Яслъхан и най-напред човекът не обърна никакво внимание. Беше чувал много такива неща. От години до гуша му беше дошло от семейства, които си мислеха, че синът им е изключително талантлив, и от футболни фенове, които си мислеха, че всеки футболист, добър над средното ниво, е Пеле. Отгоре на всичко бе изкарал повече от двайсет години на тази работа и знаеше много добре колко много си падаха анадолците по създаването на легенди. Но в края на двата дни по тези места беше чул името на момчето двайсет пъти от различни хора — сред които някои изключително разумни хора — и не можа да сдържи любопитството си, обади се в Яслъханспор, представи се и каза, че иска да види играта на Мехмет. Трябваше да остане още три дни, за да може да гледа мача през уикенда, но се успокои при мисълта, че през това време ще може да отдели повече време на купената от него къща. Жена му искаше да се прибере при децата им в Истанбул колкото може по-бързо, но той я беше убедил, като каза:

— Местните са страшно мързеливи. Не им ли висиш на главата, нищо не можеш да ги накараш да свършат.

Хората, които живееха в Яслъхан и околностите определено не бяха мързеливи.

Червенокосия Реджеп беше толкова сигурен, че човекът ще вземе веднага Мехмет в Истанбул, та Ердоган просто не можа да събере кураж и да го попита:

— Ами ако човекът не хареса Мехмет?

Мехмет, който в това време се въргаляше в прегръдките на младата проститутка във вертепа и не знаеше нищо, също нямаше да може да зададе този въпрос. Загащи се, прибра се в къщи, чу страхотната новина и най-напред се зарадва, но после му дойде наум за възможността човекът да не го вземе в Истанбул и всичката летаргия, обзела го след като пет пъти едно след друго се бе изпразвал тази вечер, се изпари мигновено. Вледеняващ страх обхвана сърцето му и притисна гърдите му. Тази нощ Ердоган не можа да мигне, въпреки че с Реджеп бяха обърнали по пет чашки; бедният човек се въртеше в леглото с виновно съзнание. Той беше вкарал приятеля си в тази каша, той го беше накарал да повярва, че синът му ще стане голям футболист и благодарение на това животът му ще стане по-хубав. Какво щеше да се случи ако този мениджър не вземе Мехмет? Реджеп щеше да бъде съсипан и нямаше да се задоволи да съсипе само себе си, щеше да съсипе и целия свят. Като начало Черната Хатидже и децата… Ердоган почувства как през тялото му премина тръпка. Дяволът го беше навестил. Дяволът не идва при един човек без причина.

Горе-долу по същото време Реджеп лежеше до Черната Хатидже в съседната на Ердоган къща и допълваше удоволствието си като си биеше чекии и мислеше за Юмюхан. Как Ердоган, когото никой не би погледнал, беше направил така, че да вземе най-хубавата жена? А за него остана чворестата Хатидже, която ставаше още по-грозна, когато спи.

Поне скоро щеше да се отърве от нея. Вече беше само въпрос на време. Реджеп се изпразни в тъмното, от което леглото се разтресе, и заспа. Часове по-късно, когато се събуди, Хатидже разтриваше с оцет и вода Мехмет, който изгаряше от треска.