Ханде Алтайлъ
Неверни кафяви очи (25)

Двадесет и пета глава

Когато Дениз премина през входа за пристигащи от чужбина, бутайки трите си огромни куфара, тя изглеждаше повече като филмова звезда, току-що излязла от салон за красота, отколкото като човек, който е пътувал половин денонощие. В тъмните, прилепнали дънки, бялата блузка, тъмносиния блейзър и обувки на висок ток, бе невъзможно да се повярва, че пристига чак от Ню Йорк. Присви очи, огледа тълпата, събрана пред входа, и се усмихна, когато видя махащата й Нарин. Нарин приближи до нея и прегърна приятелката си.

— Колко си отслабнала — тъжно я погледна Дениз.

— Предполагам, че съм свалила едно-две кила.

Беше отслабнала с пет килограма за три седмици.

— Повече от едно-две — отбеляза Дениз, докато заедно бутаха количката с куфарите. — Съжалявам, че не бях до теб в такъв момент. Не трябваше да те слушам, трябваше веднага да се върна в Истанбул.

— Нямаше какво да се направи — каза Нарин и сви рамене. — Случило се е преди години. Колко много неща си накупила.

— Малко напазарувах.

— Няма да се поберат в багажника, ще сложим единия на задната седалка.

— Нарин, добре ли си? Кажи ми истината.

— Не знам. Понякога съм добре, друг път съм зле.

— Значи така.

— Точно когато си мисля, че ми е минало, започва отново, а точно когато си мисля, че няма да ми мине, ми олеква.

Двете с мъка наместиха куфарите в старото Волво на Нарин. През целия път Дениз отрупваше с въпроси Нарин. Как е станал инцидентът, от кого е научила, как е отишла в Яслъхан, била ли е къщата същата като по-рано, видяла ли е някой познат, какво е почувствала, когато е отишла там, какво е гробището, как се е прибрала и къде е нощувала. Въпроси, въпроси, въпроси… След половин час Нарин беше изморена от измисляне на лъжа след лъжа.

— Да приключим с тази тема — каза тя. — Сега ти ми разкажи за Ню Йорк.

— Толкова съм недосетлива, нали? Разстроих те веднага щом пристигнах.

— Не, не съм разстроена. Да си кажа право, добре ми се отразява да поговоря за тях. Жестоко е да погребеш някого и да го забравиш.

Дениз помълча малко и намери начин да смени темата набързо.

— Има ли някой вкъщи?

— В момента няма никой, но доколкото знам Ърмак събира всички довечера.

— Отлично! Липсвахте ми всички.

— Можеш да си вземеш душ и да си починеш, докато пристигнат.

— Не съм уморена, спах по време на цялото пътуване. Хайде да отидем някъде да хапнем.

— Добре, какво ти се яде?

— Лефер.

Отидоха в претъпкан рибен ресторант в Истиние. Дениз не обичаше тихите места. Поръчаха си риба и ракия и потънаха в разговор. Нарин си помисли колко самотна се бе чувствала в нейно отсъствие. Знаеше, че ако беше възможно да й разкаже всичко така, както се беше случило, нямаше да потъне в такава дупка. Ако Ърмак не беше сестра на Дениз, а на някой друг! В такъв случай Дениз нямаше да я съди, а щеше да направи всичко по силите си да я накара да се почувства по-добре. Но сега щеше да я загуби. Не само нея, щеше да изгуби всичко, за което се беше борила. Дениз, приятелите си, работата си, дома си, този град… Застрашаваше всичко това заради човек, когото не можеше да спечели: Фърат! Щеше да се лиши от целия си начин на живот за нищо.

— Слушаш ли ме? — попита Дениз и се наведе през масата към нея.

— Да — отговори Нарин.

— В такъв случай защо не отговаряш на въпроса ми?

— Извинявай, какво ме попита?

— Попитах те защо плачеш?

— Не знам. Сълзите просто така си текат…

Без да обръща внимание на хората в ресторанта, Дениз стана от мястото си, седна до Нарин и я прегърна силно.

— Не го прави. Всички ни гледат — пошепна Нарин и се опита да се усмихне.

— Кой гледа?

— Съседната маса. Заради тебе ще ни вземат за лесбийки.

Дениз се обърна към тримата мъже, седнали на съседната маса, и каза:

— Не сме лесбийки — и мъжете смутено обърнаха погледите си към чиниите пред тях.

Нарин скри лице в ръка и каза на Дениз, която продължаваше да я прегръща:

— Не мога да повярвам, че го направи.

— Ти също ме прегърни!

Нарин направи каквото й казаха и за кратко обви с ръце врата на Дениз.

— Добре, прегърнах те, хайде сега, върви си на мястото.

— Защо се срамуваш от всичко? — попита Дениз и я пусна.

—Не се срамувам.

— Винаги се тревожиш какво ще си помислят другите хора. Какво значение има за нас? Виж, мисли по този начин: само ние имаме значение, става ли? Другите хора са само фигуранти. Всъщност, дори не са фигуранти, те не съществуват. Никой от тях не е реален.

Нарин се засмя. Идеята й допадна. Може би дори Фърат не беше реален; представляваше само илюзия, изградена от Нарин. Може би коминът никога не се беше запушвал и нейната майка, брат и сестра не бяха отровени от печката. Кой знае, може би всичката тази тъга, агония и обърканост са резултат от изградени от самите нас съновидения?

— Бих искала да повярвам в това — каза Нарин.

— В кое?

— Че всичко е само сън. Че можем да виждаме сънища от плът и кръв.

— В каквото вярваш, то е истината. Причината да са значими останалите хора е това, че ти ги цениш.

— Ти сякаш си се върнала от Индия, а не от Америка — каза Нарин през смях.

— Хайде да тръгваме вече. Ърмак изпрати съобщение, че ни чакат вкъщи.

Когато платиха сметката и станаха, лицето на Нарин отново помръкна.

По целия път се бореше със себе си да не започне да гризе ноктите си и накара Дениз да повтаря всеки въпрос по два пъти. Щеше да види Фърат за първи път от седмици насам и не знаеше какво ще се случи. До какъв край щеше да ги доведе всичко това? Когато влезе през вратата с разтуптяно сърце, цялото й тяло бе отпаднало, но успя да изглежда спокойна. Ърмак отвори вратата, прегърна сестра си като пищеше театрално, сякаш не три седмици, а три години не се бяха виждали. Любвеобилността й стана причина Нарин да смръщи лице. Държеше се така, сякаш не беше живяла в чужбина с години и не беше свикнала да се разделя със сестра си. Какво намира Фърат в тази идиотка? Мина покрай двете сестри, влезе в дневната и се озова лице в лице с Фърат, който разговаряше с Алтан на дивана точно срещу вратата. Завръщането на Дениз изглежда беше върнало настроението на всички. От всяко кътче на жилището се извисяваха смехове и весели звуци. Нарин целуна първо Алтан, после Ебру, който седеше непосредствено до тях. Когато дойде ред на Фърат, почувства, че цялата пламва и след бърза целувка се настани в най-далечния от него ъгъл, намери си едно местенце до Мемо. Дългата маса в дневната отдавна беше сложена и всички очакваха поръчаната от китайски ресторант храна. Нарин усещаше, че Фърат постоянно я гледа, но понеже се страхуваше, че някой ще забележи, не можеше да обърне очи към него. Чу звука от телефона за получено съобщение, вдигна чантата си и отиде в тоалетната. Знаеше от кого е, беше видяла Фърат да пише на телефона си. „Не мога да го преодолея, обичам те“, гласеше съобщението. Нарин седна на ръба на тоалетната, без да сваля панталона си и дълго гледа съобщението. В отговор написа: „И аз теб“, пусна водата в казанчето, излезе и се оприличи на хладнокръвна убийца. Когато срещна в коридора жертвата си и й се усмихна, почувства същото.

— Оправи си косата! — каза Ърмак на минаване и като се протегна, дръпна настрани бретона, който беше паднал върху лицето на Нарин.

Седна, улови погледа на Фърат и поклати глава, сякаш искаше да каже: „Загубени сме!“

Фърат погледна надолу и се усмихна леко.

Цялата вечер двамата си разменяха есемеси. Пишеха си по време на вечерята, когато вечерята свърши и докато седяха сред групичките от хора.

„Чудесно е, че те виждам“ — написа Фърат.

„И аз теб“.

„Какво ще правим?“ — попита Фърат.

„Не знам“ — отговори Нарин. Наистина не знаеше.

 

 

Бяха минали две години, откакто дойде в Истанбул. Стреснатата птичка бе свикнала с града, в който беше кацнала, беше разучила кварталите му и се беше научила да живее. Дните, в които бе дишала страх вместо кислород бяха останали назад в миналото, бяха се превърнали в избледнели измислици. Беше събрала достатъчно смелост, за да направи всичко, можеше да говори с всеки, да отиде навсякъде. От известно време не се чувстваше вече като прикрепена с неподходяща безопасна игла към единия край на града — бе успяла да се превърне в част от течащия трафик, пешеходците и изблиците смях. Вървеше по собствени улици, не по тротоари, дадени на заем, дишаше свой собствен въздух, не останалия от другите, трепереше от собствен студ и се печеше на собствено слънце. Когато нощем повдигнеше глава към небето, там виждаше своите собствени звезди. В края на двете години разбра, че ако принадлежиш на един град, тогава и той ти принадлежи. Все още живееше заедно с Дениз и работеше в същия ресторант. През последната година Мурат бей й беше позволил да сервира. За Нарин беше добре да избяга от смесената миризма на препарати за миене и пара в умивалното помещение. Беше единствената жена, която работеше там и макар през първите дни клиентите да го намираха за странно, скоро свикнаха с присъствието й. Мурат бей беше толкова доволен от нейното усърдие и дисциплина, че сериозно се замисли да наеме повече жени на работа.

В петъчните вечери ресторантът беше много претъпкан и този петък не правеше изключение. Макар че сложиха допълнително столове на всяка маса, все пак имаше пет-шест души до вратата, които чакаха да се освободи място. В такива дни Нарин беше много доволна. Колкото повече пари изкарваше Мурат бей, толкова по-щастлива беше тя. Искаше бизнесът да се разраства все повече и всичко, до което Мурат бей се докосне, да се превръща в злато. Обаче през онзи ден Мурат бей беше странен. Мина няколко пъти покрай Нарин, но дори не я поздрави. Той, който винаги се интересуваше от нея или поне й кимаше за поздрав. Ето защо се разтревожи, когато майстор Байрам й каза, че шефът иска да я види. Беше притеснена, когато влезе в стаята на Мурат бей. Чудеше дали не е направила нещо, което да го разсърди, но не се сещаше какво.

— Викали сте ме — рече плахо, когато влезе.

— Затвори вратата, моето момиче!

Когато Нарин изпълни нареждането му, тревогата й се превърна в паника. Дали нямаше да я уволни?

— Ако ти давам отпуска по време на изпитната сесия, не ти я давам, за да скиташ по улиците с момчета под ръка — каза строго Мурат бей. — Един приятел те видял завчера. Вървяла си по Истиклял с някакво момче. Аз мисля, че учиш вкъщи, а ти се развличаш.

— Съжалявам — каза Нарин с изчервено лице. — Онзи ден беше последната ми заверка. Бях готова за изпита и за няколко часа се поразходих по Истиклял, преди да се явя. Не го правя обикновено, всъщност никога не го правя. Просто така се случи…

— Не го приемам. Съзнаваш ли в какво положение ме поставяш пред останалия персонал?

— Съжалявам, Мурат бей, не помислих.

— Смятам те за чиста млада жена, която се тревожи за хляба си, бори се с живота, подкрепям те. А ти…

— Няма да се повтори, Мурат бей — каза Нарин. Ситуацията, в която беше — застанала пред шефа си с наведена глава като ученичка от началното училище, която предстои да накажат и която мъмрят — нарани силно чувствата й. Беше само въпрос на време да се разплаче ако остане по-дълго в тази стая.

— Внимавай с кого излизаш! Това е Истанбул, не прилича на градчето, от което си дошла. Тук използват хората, после ги захвърлят. Дори няма да разбереш какво ти се е случило. Чу ли ме?

— Да, чух — рече Нарин и първата капка бавно се търкулна по бузата към устната й. — Мога ли да си тръгна?

— Тръгни си! — каза мъжът.

Нарин изскочи от стаята и се втурна в тоалетната на персонала. Изми си лицето и изчака цветът му да се върне към нормалния. В такива моменти се мразеше се, че не може да е като Дениз. Дениз изобщо не забелязваше такива неща, подминаваше ги с усмивка. Защо тя не можеше да се усмихне и да отмине? Какво ако я хванат с приятел? Не забелязваше ли Мурат бей как тя се бъхти ежедневно, тича наоколо да върши работа, която дори не е нейно задължение и не пести усилията си? Винаги ли борбата за съществуване е страдание? Трябваше ли да изживее младостта си, без да хване любимия си за ръка и да се разходи поне за един ден? Чувството за вина олекна и червенината около очите й се отдръпна. Какво ли щеше да си помисли Мурат бей, който я съди, че миткосва по улиците, ако знаеше, че нощем с Дениз скитат от бар на бар? Все още беше далеч от усвояване на темпото на Дениз, но от известно време беше започнала да излиза с нея по две или три вечери в месеца — обикновено в събота вечер — прилепваше се към нея и заедно се прибираха вкъщи с първите лъчи на утрото. Харесваше нощния живот, ако имаше пари и време би излизала по-често. Имаше право на всичко, след като работеше толкова много. Излезе от тоалетната и се върна на работа, направи се, че не забелязва любопитните погледи след нея.

От три седмици имаше приятел, казваше се Тунч. Беше симпатичен младеж с червена, къдрава коса. Учеше право в четвърти курс на Юридическия факултет и от доста отдавна се навърташе около Нарин. Докарваше й се и благодарение на своята приветливост и инициативност бе успял да привлече вниманието на Нарин. Дениз беше толкова доволна от тази новина, че веднага организира парти, за да се запознае с Тунч. Според приятелите на Дениз новото гадже на Нарин беше доста обикновена личност, но все пак успя да се впише в кръга им. Дениз хареса Тунч. Тя толкова много искаше Нарин да си има гадже, че който и да й доведеше, беше готова да го прегърне.

Нарин приключи работа към полунощ. Както винаги изминаха безлюдната част от пътя, с други думи, разстоянието до Истиклял, заедно с майстор Байрам. От там беше лесно да върви до Мачка, само когато минаваше през Елмадаа клиентите, които се пазаряха с травестити, малко я притесняваха, но и с това беше свикнала. Вдигаше си качулката на главата и вървеше с бързи стъпки, без да повдига глава. Някои от травеститите бяха свикнали с нея, защото я виждаха по пет нощи в седмицата и дори бяха започнали да я поздравяват.

Когато се прибра, Дениз и Ърмак седяха в дневната. Сестрата на Дениз учеше в Швейцария и си идваше в Турция само за лятната и зимната ваканция — през лятото оставаше по-дълго, а през зимата само няколко седмици. Дениз ходеше в Швейцария по два-три пъти в годината, за да види сестра си. Изглеждаха привързани една към друга, но Нарин можеше да усети дистанцията помежду им. Периодите, когато Ърмак беше в Турция, бяха трудни за Нарин. Знаеше, че Ърмак не я харесва, полагаше усилие да не се мотае наоколо и се отбиваше в къщи колкото може по-малко. Но все пак усещаше, че при всяка тяхна среща спокойствието на Ърмак се нарушава. Може би се дразнеше, че сестра й е близка с някого толкова, колкото с нея или заради това, че чужд човек се е настанил в къщата им. Кой знае, може би разглеждаше Нарин като паразит, който се възползва от дадените му възможности. Каквато и да беше причината, резултатът беше еднакъв: Нарин се притесняваше, че е в тази къща, когато Ърмак беше там.

— Добре дошла — подвикна Дениз към Нарин, когато тя влезе.

— Здрасти! Как сте?

— Добре сме. Пием и клюкарстваме. Ела и ти се присъедини към нас. След като ти минаха заверките, нямаш да учиш уроци.

— Не, няма — отговори Нарин и след като взе една празна бутилка от вино и я занесе в кухнята, седна на фотьойла срещу тях. Не искаше да изглежда, че отбягва Ърмак.

— Потисната ли си? — попита Дениз, наливайки чаша с вино за Нарин.

— Малко. Днес шефът ме смъмри.

— Мурат ли?

— Да. Видели ме да се разхождам с Тунч онзи ден, когато си взех отпуск да уча. Кой ли ме е издал?

— Какво лошо има в това? — попита Дениз и подаде чашата на Нарин. — Трябва ли да учиш двайсет и четири часа, защото си взела отпуск?

— Извинявай, но човекът е прав — намеси се Ърмак.

Нарин й хвърли лош поглед и каза:

— Не съм казала, че няма право.

— Човекът те съжалява и ти дава работа…

— Винаги съм работила много. Като ме е съжалил и ми е дал работа, не съм лентяйствала.

— Не се сърди, скъпа… Помислил си е, че си от онези, които бързо прекрачват границата на приличието, след като прекарат известно време в Истанбул.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали знаеш, идват в Истанбул малки селянки, а после започват да вирят нос…

Нарин почервеня. Дениз стана и прекъсна Ърмак:

— Какво общо има това с цялата работа?

— Не беше ли Нарин такава, когато дойде в тази къща, спомни си! Дори не можеше да говори с хората. Дрехите й, говорът й, всичко се е променило.

— Не съм прекрачила границата на приличието — рязко отвърна Нарин.

— Не излизаш от нощните клубове, обличаш се като Дениз, сприятеляваш се с нейните приятелки. Не, изобщо не си се разхайтила. Такава си дойде от село!

— Мисля, че си пила много, щом можеш да говориш такива глупости! И какво лошо има в това? Какво лошо, че е добила увереност? — Гласът на Дениз ставаше все по-висок. Нарин разбра, че скоро щеше да се разбеснее, протегна се и я докосна по ръката, сякаш да каже: Успокой се.

— Това е нещо повече от добиване на увереност — каза Ърмак провлачвайки леко. Нямаше намерение да отстъпва. — Освен това изобщо не е редно да живеете заедно. Караш я да свикне с един начин на живот, който не е за нея. В бъдеще тя няма да може да има същите неща! Нима ще се разхожда навсякъде с твоята чанта за хиляда долара на рамото?

— Аз… — започна Нарин, но не успя да продължи.

— Майната ти, Ърмак! — извика Дениз.

— Това е моят дом. Не можеш да ме изхвърлиш от собствения ми дом заради нея. Тя да се маха и да си ходи. Писна ми да виждам твоята храненица всеки път, когато идвам тук.

— Добре, тръгвам си — каза Нарин, но Дениз я хвана за ръката и я спря.

— Ти няма да ходиш никъде. Госпожа Ърмак ще си тръгне, защото тук вече не е нейният дом.

Дениз направи крачка към Ърмак, без да изпуска ръката на Нарин.

— Разделихме си наследството, скъпа. Ти каза, че не искаш тази къща и аз ти платих за нея.

— Но ти каза, че това не означава нищо, и че това е мой дом за цял живот — скочи Ърмак.

— Да, но сега промених решението си. Изчезвай!