Ханде Алтайлъ
Неверни кафяви очи (30)

Тридесета глава

Колата й беше многократно издраскана отвсякъде, чистачките и страничните огледала бяха счупени, но тя не беше в състояние да се тревожи за това. Знаеше, че Ърмак и Дениз го бяха направили, но дори да бяха изгорили цялата й кола, нямаше да си отвори устата и да каже и една дума. Затова когато Атъф каза:

— Опустошили са колата ти — тя се задоволи само да повдигне рамене.

Не беше излизала от къщи два дни и използваше нов телефонен номер, изпратен й от компанията. Беше измъкнала от контакта жицата на домашния телефон и не отваряше вратата на нито едно почукване. Щеше да се появи, след като предаде договора, върху който работеше. След това щеше да се изправи лице в лице срещу Дениз и Ърмак, а после щеше да се обади на Фърат да му поиска сметка за това, което беше направил. От секретарката Хюля беше научила, че по време на отсъствието й Дениз е идвала веднъж в офиса, а Фърат — два пъти. Както беше поръчала, горкото момиче бе обяснило, че тя е извън страната, но Нарин беше сигурна, че и двамата нямаше да повярват. На вратата й някой многократно беше чукал и тропал. Нарин можеше да се досети, че Дениз е чакала в засада часове наред пред вратата й. Затова нито отваряше прозорците, които бяха от страната към улицата, нито запалваше лампите вечер. Беше изпразнила някои от нещата си в малкия бокс, който използваше за склад, и там работеше. Нямаше нужда да излиза навън, понеже имаше запас от храна.

Тъкмо се беше събудила и едва сядаше пред компютъра си, когато по телефона се обади Атъф и каза:

— Аз съм, отвори вратата.

— Не ти ли казах да не идваш тук?

— Отвън няма никой, не се притеснявай. Ще остана само две минути.

Нарин завърза домашния си халат и с бързи стъпки отиде до вратата. Докато превърташе ключа, измърмори:

— Сега съжалявам, че ти дадох този номер.

Атъф се усмихна и рече:

— Но го даде — само че Нарин не видя това, защото гледаше стоящия до него Фърат.

— Ти какво правиш тук? Атъф, как можа да го доведеш, да не си откачил? — извика тя.

— Може ли да влезем? — попита спокойно Фърат.

— Не, не може да влезете. Смяташ ли, че е достатъчно да дойдеш тук и да се извиниш, след всичко което направи? Не знам как си убедил този идиот, но мен не можеш да измамиш. Мразя те и Господ ще те накаже!

Нарин се опита да затвори вратата, но двамата мъже се облегнаха на нея и я спряха. Вече бяха влезли.

— Съжалявам — каза Фърат.

Нарин поклати глава, влезе в дневната и седна. Не искаше да казва нито една дума. Лицето на Дениз от онази вечер я преследваше вече дни наред. Онези очи, които я гледаха с изумление и разочарование, не излизаха от ума й, сякаш бяха врязани там.

— Съжалявал…

— Нарин… Повярвай ми, ти не ми остави друга възможност. Наистина се опитах да стоя далече от теб, но не можах. Направих всичко възможно да не ти се обаждам и да не те виждам, но не можах да си забраня да мисля постоянно за теб. Искам да бъда с теб, Нарин. Ако имаш желание, можеш да съсипеш целия ми живот, но аз все пак искам да бъда с теб. Разбра ли ме!

— Не.

— Знам, че в момента си ми сърдита, но…

— Винаги ще съм ти сърдита. До края на живота си все толкова много ще съм ти сърдита — каза Нарин.

— Недей!

— Не беше пиян онази вечер, нали?

Фърат помълча няколко секунди, после призна:

— Не бях.

Нарин повдигна глава и погледна Атъф, който се беше опрял на перваза на прозореца. Атъф отклони очи.

— Искаш да кажеш, че го направи нарочно? — попита Нарин, обръщайки отново към Фърат празен поглед.

— Да.

— Искаш да кажеш, че нарочно ме унижи пред всички, така ли?

— Да.

— И нарочно направи така, че да гарантираш омразата на Дениз към мен. Умишлено отне най-важния човек в моя живот, този, който ми заместваше семейството. Нарочно, умишлено, целенасочено. Така ли е?

Гласът на Нарин беше започнал да се повишава.

— Не е точно така! — възкликна Фърат.

— Кое не е точно така? Ти си направил всичко нарочно и не ти е минало през ума, че Дениз ще ме намрази?

— Не знам как точно да го обясня.

— А аз искам да ми обясниш. Не помисли ли за това? Въпреки че съм ти го казвала милион пъти?

— Нарин, моля те, успокой се малко. Идеята беше нейна, разбираш ли?

— Кое беше идея на кого?

— Всичко, което се случи онази нощ, беше идея на Дениз. По-точно една част… За останалото импровизирах.

— За бога, какви ги говориш?

— Преди няколко седмици отидох при нея и й разказах всичко от самото начало. Всичко, като се започне с деня, в който се срещнахме на стадиона… Цялата история… Казах й, че ще напусна Ърмак и причината за това си ти. Казах й, че дори и след като прекратя връзката, аз не мога да съм с теб, защото ти обичаш нея повече от мен.

Нарин подскочи изумена:

— Защо си го направил? Ти нормален ли си? О, как можа да го направиш! Боже мили, запази ми разсъдъка. Всъщност, направи това да е сън. Кълна се, че никога повече няма да върша такива работи, ще стана най-добрият човек на света.

— Чуй ме, де! Опитах се да намеря изход, разбери ме.

— И какво, тя ли ти каза да направиш сцена онази нощ? Не, измисляш си го, категорично. Не видя ли как тя крещеше срещу мене? Беше готова да ме пребие.

— Онази нощ трябваше да се държи по този начин. Имам предвид пред Ърмак…

— Е, кажи ми тя какво ти каза?

— Опозори се, така ми каза. Опозори се, за да не остане причина Нарин да избяга. Иначе наистина няма да бъде с тебе. Ще се усмихва и ще търпи, но няма да разкрие нищо, така каза.

— Не мога да повярвам…

— И каза, че те обича. Също каза и: „Фактът, че не сме сестри, не означава, че не сме сестри.“

— Така ли каза? — попита Нарин и прехапа устна. Опита се да спре сълзите, които нахлуха в очите й. Знаеше, че ако заплаче, това ще продължи до сутринта. Прехапа уста, намръщи се, преглътна, затвори очи, но не успя. Една капка, две капки — и преди да усети, сълзите потекоха на струйки от очите й.

— Лъжеш!

— Не лъже — каза Атъф.

— И ти ли си замесен? — подсмръкна Нарин.

— Не. Научих всичко, когато Дениз ми се обади преди малко и ми разказа.

— Наложи се да му кажем, за да стигнем до тебе — обясни Фърат.

Нарин погледна единствената снимка в дневната. Беше направена преди три години на рождения ден на Нарин. И двете с Дениз бяха усмихнати и се прегръщаха една друга през рамо. „Спомен от военната служба“ — така наричаха тази снимка. Животът й беше изпратил Дениз в замяна на всичко, което й беше отнел. Това беше наградата за цялата бедност, липса на обич, самота, безизходица, които беше преживяла. И ако даже с просто математическо действие извадеше всичките онези лоши неща от значимостта на Дениз, пак й оставаше цял океан. За първи път през живота си тя си помисли, че е голяма късметлийка. Може би най-голямата късметлийка в света.

— Добре, защо Дениз не дойде? При Ърмак ли е? — попита тя.

Фърат и Атъф се спогледаха. После Фърат измърмори тихо:

— Има някаква работа, която трябва да оправи, ще дойде по-късно.