Ханде Алтайлъ
Неверни кафяви очи (27)

Двадесет и седма глава

Беше ядосана. Беше ядосана на всичко, ама на всичко — на птиците, цветята, автобусите, хората, новините, облаците, на стълбите, на раждащия се ден, на удължаващата се нощ, на усмихнатите лица, на зададените въпроси, на получените отговори, на изговорените изречения, на мъжете, жените, децата, животните, на думите, идеите. Гневът я заливаше от главата до петите като лава от вулкан и обгръщаше цялото й тялото отгоре до долу. Сутрин ставаше с буца в гърлото и се сърдеше през целия ден за най-невъзможни неща, не искаше да вижда дори любимите си хора. Разпръскваше около себе си ужас, подобно на бомба със закъснител. Ужас, който се увеличаваше от ден на ден и ставаше непоносим… Нервите й се разбиха, а новината, която очакваше, изобщо не идваше. Фърат по никакъв начин не се разделяше с Ърмак. При всеки разговор с Дениз, очакваше да чуе за това, но всеки път затваряше телефона разочарована. Фърат и Ърмак са много добре, изпращаха й много поздрави и питаха как е Нарин.

С всеки изминал ден Нарин все повече се поддаваше на страха. Винаги когато си помислеше: „Ами ако не се разделят?“, тя чувстваше, че се задушава. Какво щеше да прави тогава? Единственото й желание беше Фърат да остави Ърмак и тя да изчезне от живота им — после щеше да мисли за последствията. Можеше да се справи с останалото, можеше да го забрави с времето, но нямаше начин да живее с Ърмак и Фърат. Не можеше да го направи. Никога нямаше да може да го направи. Предпочиташе да попадне в ръцете на мафията за органи.

Влезе в кабинета на Ерол бей, вече беше обмислила какво ще му каже.

— Ерол бей, искам да се преместя в Анкара. Всъщност, става и в Измир. Можете ли да ми помогнете? Искам да кажа, сигурно там има правни кантори, които познавате…

— Спри, спри, спри, спри, спри! Малко по-бавно, Нарин! — прекъсна я Ерол бей. — Каква Анкара, какъв Измир, за бога?

— Имам някои проблеми, свързани с личния ми живот… Големи проблеми и не искам да оставам в този град. Ако остана, мога да загубя цялата си концентрация заради тези проблеми и да се превърна в най-лошия адвокат на света.

— Виждам, че напоследък умът ти е някъде другаде. Но човек не може да бяга от всеки проблем, Нарин. Трябва да се научиш да се бориш.

— Знам как да се боря, Ерол бей. Но също така знам с кое мога и с кое не мога да се преборя. Този път нещата са свръх силите ми. Това ще ме погуби, затова ми помогнете, моля ви. Не казвам, че ще тръгна утре и ще ви зарежа, но предлагам поне да направим план, за да мога в рамките на шест месеца да организирам живота си на друго място. Ако виждам изход пред себе си, ще мога да издържа. Ако знам, че ще замина след шест месеца… Ще е страхотно.

Часове наред Ерол бей се опитваше да я разубеди. Обясни й, че бъдещето й в Истанбул е много блестящо, че й има огромно доверие, че мисли да я направи съдружник след няколко години, но не успя да убеди Нарин. Тя знаеше, че е добра в работата си и това нямаше да се промени, където и да отиде. Не искаше да остава в Истанбул, да страда всеки ден и да прекарва живота си в опити да стои далече от обкръжението на Дениз. Накрая Ерол бей се предаде и Нарин се почувства горда, че успя да убеди в правотата си човек като него. Когато излизаше от кабинета, тя имаше обещанието да получи помощта на шефа си, поне щеше да види какво може да направи, така каза той. Същата вечер на връщане към къщи позвъни на Дениз.

— Знам, че ще ми се разсърдиш, но ще се местя в Анкара — каза й тя.

— Ей, какви ги говориш? — извика Дениз.

— Не веднага, не се тревожи! Може би след шест месеца ще замина, но исках да знаеш предварително.

— Луда ли си, миличка? Защо е всичко това?

— Получих много добро предложение.

Дениз помълча няколко секунди, после попита:

— Нарин, какъв е проблемът? Бягаш ли от нещо?

— От какво да бягам?

— Бягаш от нещо, усещам го, не съм глупава. Не излизаш навън, не идваш, когато те поканя, казваш, че имаш работа, но когато позвъня, те намирам вкъщи. А сега ми обявяваш: „Ще се местя в Анкара.“ Познавам те, Нар, и знам, че имаш проблем. Има ти нещо от месеци насам… Проблемът не е, че изгуби семейството си, странностите ти започнаха преди това. Има ли нещо общо с баща ти? Има ли нещо общо с мен?

— Няма проблем! Честна дума няма, просто получих добро предложение.

— Тогава защо изчезна?

— Не съм изчезнала.

— Никъде не идваш.

— Обещавам, че ще дойда на първото място, където ме поканиш.

— Уф, Нарин… Не искам да заминаваш в Анкара. Не ме оставяй тук сама.

— Недей така!

— Защо?

— Защото като говориш така ме разстройваш.

Истанбул, 2006 г. — есента

По улиците на Тахтакале хората течаха като потоп. Виковете на уличните търговци се смесваха с клаксоните на колите, виковете на занаятчиите, опитващи се да разтоварят стоката от своите микробуси — със сърдитото мърморене на майки, разтърсващи децата, които държаха за ръце. В крайна сметка Тахтакале беше място, където всичко се смесваше… Странно място, където топовете платове се смесваха с разноцветната вълна, фалшивите телефони — с евтин парфюм, детските обувки — със запалки, които нямаше да запалят повече от три пъти и всякакви други дреболии… Един удивителен свят, където всички търчаха насам-натам сякаш бързат, където един от всеки трима души питаше този пред него за посоката и където улиците, които търсиш, не могат да бъдат намерени. Столица на хаоса, център на врявата и сърце на Истанбул, всичките артерии на което са запушени.

Нарин беше оставила колата си на паркинга до портата Нуруосмание на Капълъ Чаршия и вървеше пеша. Времето беше хубаво, макар да беше краят на септември, слънцето грееше ярко в небето и напомняше за август. Беше се смесила с голямата тълпа, в която човек трудно намираше място да стъпи, и се придвижваше бавно напред заедно с всички. Беше си създала навика да идва приблизително веднъж в годината и да хвърли набързо поглед към магазина на Реджеп. Понякога виждаше баща си само за две секунди, най-дълго го беше виждала за не повече от десет секунди, но все пак продължаваше да идва. През първите години тези посещения от разстояние я караха да изпитва необичайно вълнение и всеки нерв в тялото й се напрягаше до крайна степен, но вече беше свикнала. Понякога привързаността му към Юмюхан й изглеждаше странна. Реджеп, който не искаше да размени и една дума с Черната Хатидже, в Истанбул наистина се беше променил. Дивият му нрав си беше отишъл и той беше станал сериозен. Разбира се, това бяха неща, които Нарин виждаше отдалече, но нейният баща се беше променил, знаеше го, преди всичко походката му се беше променила. Не чувстваше необходимост от него или обич, само го виждаше. Кой знае защо, но чувстваше облекчение, когато го вижда. Не че щеше да хукне при баща си да го помоли за помощ, ако нещо й се случи, боже опази, никога не й беше минавало през ума да направи такова нещо, но ей така, идваше и поглеждаше.

В този ден се случи нещо, което не се беше случвало преди и Реджеп неочаквано се оказа на улицата пред нея, не в магазина. Докато Нарин с мъка си пробиваше път по претъпкания тротоар, тя се вкамени като видя баща си да идва право насреща й. Реджеп беше облякъл кафява риза с къс ръкав и беше невъзможно човек да не забележи едрата му фигура. Баща й крачеше бавно срещу нея, а на Нарин й се стори за миг, че сънува. Очите й се разшириха и станаха колкото лицето й. Баща й държеше за ръката тринадесет или четиринадесетгодишно момиче, а непосредствено зад него вървеше момче, малко по голямо. Шадийе и Мехмет! Шадийе и Мехмет идваха към нея с русите им, къдрави коси и яркосини очи. За щастие, точно в този момент си спомни, че Мехмет беше с една година по-голям от нея, а Шадийе беше с две години по-малка и това попречи на сърцето й да спре на мига. Червенокосия Реджеп държеше за ръката малкото момиче и се смееше на нещо, което то говореше. Момчето следваше баща си с дъвка в устата и ръце в джобовете. Реджеп никога не беше държал за ръката нея, Мехмет или Шадийе, никога не им се беше усмихвал така, че да се виждат всичките му трийсет и два зъба. Децата, които идваха срещу нея, бяха много красиви, почти толкова красиви, колкото Мехмет и Шадийе. Единствената разлика между тях беше, че те бяха просто деца, а Шадийе и Мехмет никога не са били деца като тях. За първи път Нарин изпита болка в сърцето си за своите брат и сестра, които беше оставила някъде в миналото, една безкрайна объркваща болка, която я прониза и разкъса…

Оставаха най-много десетина метра разстояние, когато Реджеп видя Нарин. В същия миг се надигна и изпъна врат, за да може да я огледа. Нарин изпадна в такава паника, че не се сещаше нито да прекоси на отсрещния тротоар, нито да се върне назад. Реджеп наистина гледаше нея, беше сигурна. Бяха уловени от тълпата и вървяха един срещу друг, а Реджеп не сваляше очи от нея. „Добре, ще вървя напред, пък каквото ще да става“, каза си Нарин. „Няма да ме бие, нито ще ме върне в Яслъхан след всичкото това време.“ Въпреки че си мислеше така, очите й зад слънчевите очила не можаха да се извърнат към него. Секундите се удължиха, разтегнаха се, разшириха се и не свършваха, а Нарин плувна в студена пот. Направо към нея вървеше Реджеп и Нарин наведе главата си. Русото момиченце я докосна на минаване, точно в този момент Нарин вдигна очи и погледна към Реджеп. Погледна към Реджеп и видя, че той всъщност не гледа нея. Към гърдите й, които се виждаха между копчетата на блузата, гледаше баща й, не към Нарин.

Този ден вървя по улиците на Тахтакале както никога не беше ходила досега, пое по улички, които не познаваше и изгуби ориентация, не знаеше къде се намира. Беше като някой, който никой не знае къде иска да отиде, но не може да отиде. Стъпка по стъпка бягаше от момента, в който сините очи на баща й жадно бяха пожелали гърдите й, но където и да отидеше, тези очи вървяха след нея. След тях идваха прилошаването и срама. Чувстваше се като болна от морска болест, но всъщност беше болна от живота. Когато отвори вратата на колата си, вече не грееше слънце в небето. Докато плащаше за паркинга се закле, че никога повече няма да дойде в Тахтакале. Беше видяла, каквото искаше да види. Червенокосия Реджеп също беше видял каквото искаше да види, беше си напълнил очите с гърдите на дъщеря си.

Прибра се вкъщи и като облече късата червена рокля за партито, хвана пътя към Мачка. Още никой не беше пристигнал и Дениз се зарадва, щом я видя.

— Добре стана, че дойде, страшно много ми е нужна помощ. Знаеш ли, че довечера ще дойде и Ърмак, с новия си приятел? Как се казваше, Фърат. Ти си имала някога такъв приятел, нали? Както и да е, казах ли ти, че са в Рим? Прибират се тази вечер, веднага щом кацнат, ще дойдат тук. Трябва да чуеш гласа на нашата. Тя е осезаемо пияна от любов.

Нарин не чуваше и една дума от това, което й говореше Дениз.

— Много съм зле, Дениз.

Дениз я погледна внимателно, радостното настроение в гласа й мигом замря.

— Какво е станало? Какво ти има?

— Видях баща ми.

— Пак ли си ходила в Тахтакале? Защо по дяволите ходиш там, не разбирам. О, Нар! Както и да е, чакай, най-напред ела и седни!

Кухнята, както става преди всяко парти, беше пълна с бутилки алкохол и торби от супермаркета. Нарин вдигна чантата с кока-кола от един стол, сложи я на кухненския плот и каза:

— Ако искаш, дай първо да разтребим.

— Не се притеснявай за това сега, сервитьорите ще дойдат скоро, те ще се погрижат, ти седни и ми разкажи веднага.

Нарин послуша съвета на Дениз и се отпусна на стола, а Дениз се подпря на края на масата и запали цигара.

— Да не би този път да те е видял?

— Не, не ме видя — каза Нарин и, без да пропусне и най-малката подробност, сякаш всяка дума, която би забравила да каже, щеше да остане в нея и да я отрови, разказа внимателно и детайлно за случилото се. Изля всичко, едно по едно, на онази маса — от децата, които изглеждаха като близнаци на Мехмет и Шадийе, до топлото време, от хаоса в Тахтакале до това как Реджеп се усмихваше на момиченцето, от пищенето на клаксоните до последния поглед на баща й. Историята й получи завършек с клетвата, която беше изрекла, когато бе платила за паркинга.

— За бога, какво толкова се е случило? Да не би днес да научаваш, че баща ти е копеле? — каза Дениз. — Няма да преувеличаваш случките, няма да седнеш сега и да мислиш до края на живота си. Забрави го. Това е твоят живот, скъпа, другите не съществуват. Важното нещо е ти да си щастлива. Баща ти имал деца? О, боже, много важно. Баща ти ги обичал? Голяма работа. Кой е баща ти, Нар? Какво място заема в живота ти? Ти трябва да се грижиш за себе си. А когато не можеш да се грижиш за себе си, аз ще се грижа за тебе. Това е всичко!

Дениз стана и прегърна здраво Нарин и каза:

— Мисля, че е точният момент за една водка.

— Преживях го сякаш са умрели — каза Нарин, като че ли се събуждаше по средата на сън.

— Кой ти се стори като умрял?

— Шадийе и Мехмет… искам да кажа, че се чувствах сякаш те са умрели и на тяхно място са се родили нови… При това ми се стори сякаш и майка ми беше умряла.

— Не говори глупости, никой не е умрял — каза Дениз и отвори бутилка с водка.

Нарин се изправи от мястото си и взе чашата, която Дениз й подаде.

— Какво ми говореше, когато дойдох? Съжалявам, не бях в състояние да те слушам.

— Нищо важно. Казах, ти, че Ърмак ще дойде с нейния приятел. Нали знаеш, бях ти казала, че си е намерила някакъв банкер…

— Добре, разбрах — отговори Нарин разсеяно и отпи от водката си. — Нека да дойдат тогава.

Дениз отиде в дневната, докосна уредбата и гласът на Лорина Маккенит изпълни къщата, но в ушите на Нарин една друга жена пееше различна песен:

„Две яребици пеят на скалата…“