Лидия Джойс
Гласовете на нощта (3)

2

Ковънт Гардън. Контрастите на това място не спираха да изумяват Чарлз. Почернели от сажди, каменните къщи, някога домове на дребни благородници, сега излъчваха само горчива сиромашия. Между тях се провираха тълпи от хора, повечето бедно облечени, което никак не отиваше на изящните италиански фасади. От едната страна катедралата „Сейнт Пол“ се издигаше със строгата си римска колонада, а три успоредни аркади се простираха към площада, изпълнен с шум, хаос и боклуци от пазара. Нямаше причина да спира тук. Каретата му щеше без проблеми да го закара до входа на кралската опера. Но глъчката на пазара винаги го беше привличала. Това чувство се бе засилило още повече след смъртта на баща му, когато животът му стана толкова консервативен и скучен. Чарлз отвори вратичката на колата и скочи на тротоара, без дори да докосне стъпалата. В краката му се замотаха валма гнила слама и обелки от плодове, които той изрита ядно с ботушите си.

Петдесетината сергии се държаха от търговци, които не можеха да си позволят покрито място под аркадите. В късния следобед повечето от тях вече бяха полупразни. Но площадът все още гъмжеше от търговци на едро, цветари и продавачи на риба, улични гаменчета и производители на зеленчуци. Цялата тази гама от разнообразни социални слоеве вероятни би могла да разпали въображението на учения или писателя.

Чарлз стигна центъра на площада и се шмугна в галерията между две аркади. По това време на годината в Мидълсекс още нямаше зеленчуци. Затова по сергиите се продаваха главно лук, ряпа и картофи. Но за трапезата на богатите се предлагаше какво ли не, доставено от по-топлите страни. Върху някои от сергиите се виждаха тежките стръкове на парникови цветя, внимателно подсилени с тел. Пред вратата на цветарското хале — помпозна грамада от желязо и стъкло — Чарлз едва не се блъсна в една жена, носеща кошница с ябълки на главата си. В затоплената зала отбрани търговци предлагаха екзотичната си стока. Елегантни дами внимателно оглеждаха редките цветя и правеха поръчките си за своите официални вечери или балове.

Чарлз кимна учтиво на графиня Рашуорт, придружавана както обикновено от бледата си дъщеря, на чието лице блестяха две изпитателни, остри очи. После поздрави госпожица Моръл, която със сигурност замисляше поредната си интрига. Спря до любимия си щанд до предния прозорец, за да купи обичайната орхидея с непроизносимо име, която винаги му беше харесвала. Пресече халето и излезе на улицата. Пред него се изпречи фасадата на наскоро ремонтираната опера, която изглеждаше направо нелепо с непокварената си белота на фона на мръсния площад и олющените сгради наоколо. С бързи крачки се изкачи по стълбите и влезе във фоайето. Както се бяха уговорили, господин Ларсън го чакаше, апатично разменяйки незначителни реплики със сър Натаниел Дайнс и лорд Гифърд. Чарлз споделяше с Гифърд и Дайнс любителски интерес към изкуството, въпреки че веднъж една дама с остър език бе подметнала, че ги интересуват по-скоро певиците, отколкото самата опера. Чарлз се приближи към малката групичка. След задължителните приветствия господин Ларсън въведе уважаваните посетители в слабоосветената зала. Те го последваха, докато той осветяваше пътя им към първия ред с малък фенер. Мястото беше достатъчно далече от сцената, за да не влизат в пряк контакт с актьорите, но все пак достатъчно близо, за да следят внимателно всичко, което ставаше там горе.

Чарлз често се питаше какво ли би било да изгледа оттук цяло едно представление, вместо да го съзерцава от височината на ложата, резервирана за семейство Едингтън. Седна между господин Ларсън и приятеля си Дайнс и се облегна на мекото кадифе на креслото. Рампата вече беше запалена, сцената — подготвена за първото действие на „Оберон“. Представлението трябваше да се играе тази вечер. Чарлз видя фантастичната приказна гора, която скоро щеше да се насели от героите. Огледа залата и видя, че поне стотина места не изглеждаха празни. Обичаше този момент, когато въздухът е изпълнен с напрежение, а празната сцена е готова за появата на певците. Каква ли ще е новата певица? Някоя капризна примадона или пък младо бездарно момиче с неизмеримо големи амбиции? После обаче се сети, че трябва да се съсредоточи върху плана, с който възнамеряваше да спечели облога.

— Вчера получих интересно писмо от госпожица Кросъм — каза лорд Гифърд, навеждайки се през Дайнс, за да говори с Чарлз.

В този момент една висока и кокалеста жена излезе на сцената. Изглеждаше на средна възраст. Чарлз не обърна внимание на прослушването й, защото веднага я сметна за неподходяща за операта, а и за своите собствени цели.

— Предполагам ви е казала за малкия ни спор — избъбри Чарлз, без да се опита да прикрие и частица от погнусата в гласа си. Мили се държеше ужасно недискретно.

— Изглеждаше много раздразнена — потвърди Гифърд.

— И аз получих писмо от нея — намеси се Дайнс. — Убеждаваше ме да участвам в малкото представление, което била замислила. Смята, че ако не съм защитавал толкова настойчиво госпожицата, тя не би била тъй настоятелна в намерението си да я унижи. — Дайнс избърса монокъла си с копринена кърпичка и отново го окачи на ревера си.

Чарлз потисна желанието да се намръщи. Колкото и досадно да звучеше, но имаше нещо вярно в мнението на Мили. Арогантността на Дайнс настина караше хората да се заинатяват в защита на собствената си позиция. Нямаше значение за какво става дума — той винаги защитаваше противоположното мнение на инат. По този начин се забавляваше. При други обстоятелства това би развеселило и Чарлз, но споменът за това, как откри госпожица Барет, изтри в съзнанието му всяко желание за хумор. Дайнс хвърли кос поглед към Чарлз, сякаш четеше мислите му.

— Всеки Едингтън знае коя е госпожица Барет. Отначало беше забавно, но се уморихме още преди бала у Рашуордови. Мили просто ни спести преструвките, което наистина не е от полза никому.

— Защо се интересувате толкова от това момиче, Едингтън? Държите се, сякаш е скритата ви държанка — включи се и Гифърд. — Да не би да се опитвате да я ожените, преди положението й да стане очевидно и да трябва да я издържате цял живот?

Чарлз презрително поклати глава. Гифърд много по-лесно предизвикваше скандали, отколкото да ги предотвратява. Откакто го познаваше, той не беше показал и капка състрадание към някоя нещастна душа. Жалко, че Кристофър Радклиф или Фейт Уелдън не бяха на бала у Рашуорт. Те знаеха как да вразумят Мили. Освен това бяха наясно, че ако никой не успее да разобличи измамата, тя постепенно бива възприета като истина. Красивото лице на Лили Барет, мекият й характер, както и приличната зестра биха изкушили не един младеж да забрави миналото й и да й поиска ръката.

На сцената се появи една певица, но господин Ларсън я отпрати и тя се врътна нацупено. Дайнс млъкна за малко, докато друга певица се качваше на подиума — наместваше монокъла си, за да я огледа колкото се може по-добре. Обикновено бързо го сваляше, но този път не го направи. Новата певица — някакво непознато момиче — беше красива блондинка с изящни извивки. С груб корнуолски акцент тя обяви какво ще изпълни, а Чарлз въздъхна, докато Дайнс присвиваше устни. Той имаше слабост към невинни селски девойчета. Чарлз предпочиташе образовани момичета с известен опит.

Но напоследък беше твърде зает да урежда безкрайните формалности по поемане на наследството и не можеше да отделя нужното за подобен род забавления време. Но дори и да забравеше разликите в личните предпочитания, той пак не би харесал новата певица. Момичето беше твърде грубовато дори и за неговите недотам почтени намерения. То запя една безинтересна непопулярна ария и Дайнс направи кисела гримаса.

— Ако Мили те дразни, защо не направиш нещо?

Чарлз отвърна неохотно:

— При нея такива неща не минават.

Дайнс поклати глава и светлините на рампата се отразиха в монокъла му.

— Я стига, Едингтън. Тя е просто жена. Намери слабото й място и я притисни.

— Какво ще ми препоръчаш? — попита Чарлз. — Но ще ти кажа, че намирам грубостта към роднини за неуместна.

— Известно е, че Мили има слабост към залаганията. Защо просто не се обзаложите? — каза Дайнс, свивайки небрежно рамене.

Чарлз се засмя и не можа да се сдържи:

— Късно е, тя вече сама се обзаложи с мене.

Дайнс се обърна изненадано. Но зад светлините, отразяващи се в монокъла му, очите му не се виждаха.

— Така ли? И какви са условията на облога, ако мога да попитам?

— Ако й докажа, че някоя самозванка може да бъде приета в обществото, тогава Милисънт ще се погрижи госпожица Барет отново да се върне в нашата среда, като накара майка ми да улесни дебюта й. — Чарлз каза последното със задоволство.

— И интересът ти към нея ще остане прикрит — добави Дайнс. — Умно.

Гифърд поклати глава, дали от възхищение или от недоверие Чарлз не можа да определи.

— Тя от месеци те моли да й намериш компаньонка, нали? На твое място бих предложил облог, при който бих превърнал една компаньонка с лош произход в аристократка.

— Прекалено си амбициозен. Милисънт може да се поболее да ме моли, но знае, че никога няма да й взема компаньонка — отвърна Чарлз.

— И какъв е залогът от твоя страна, или е тайна? — попита Дайнс, а тонът му отново се изпълни с досада.

— Милисънт не поиска да уточни, но предполагам, че няма да се наложи да искам извинение от нея — каза Чарлз.

Дайнс се изсмя:

— За момиче, което обича да залага, със сигурност не я бива много.

— Факт, който не пропускаш да споменеш — каза Чарлз студено. — Половината от дълговете на Мили след бала у Рашуорт бяха към Дайнс.

Дайнс се присви, усмихвайки се без капка угризение.

— Значи този път си дошъл в операта на лов за своята самозванка — попита Гифърд.

— Или уличница — добави Чарлз.

— Какво ще кажеш за тази? Тя е достатъчно хубава — каза Гифърд, кимайки към русата.

Чарлз направи гримаса.

— Прилича на дойка.

— Ще има много други днес — каза Дайнс. — С малко късмет все някоя от тях ще се окаже подходяща.

Чарлз отново насочи вниманието си към сцената.

— Милисънт вярва в късмета, аз пък вярвам в планирането.

Дайнс намери коментара му за забавен:

— И аз, стари приятелю! И аз!

 

 

— Готова съм — каза Маги. — Коремът й къркореше, но тя го пренебрегна. Може да се обажда, само защото е празен, каза си тя. От четири години не беше усещала глад, защото винаги успяваше да измисли нещо. И имаше намерение да продължава все така.

Пърл Бланк стоеше под светлината на единствения фенер над вратата на гримьорната. Тя винаги изглеждаше така, сякаш е на сцена и Маги често се чудеше дали въображаемата й публика я преследва, дори когато беше сама. Оперната певица отметна къдриците си и се изсмя гърлено.

— Да, миличка, разбира се че си готова, не се притеснявай, всички сме започнали като теб. — Последните три думи се изплъзнаха от устата й на кокни, а френският й акцент се спусна като елегантна вечерна рокля и това развесели Маги. Тя се усмихна едновременно и на опита за шега, и на наивността на приятелката си. Но Пърл грешеше, двете не си приличаха. Маги знаеше, че нито видът й нито гласът й можеха да се мерят с тези на закръгленото сопрано.

— Мерси — смотолеви тя нервно.

Пърл размаха заплашително пръст и Маги се поправи:

— Благодаря — изрече тя, имитирайки аристократична интонация.

Пърл кимна одобрително.

— Трябва да дадеш всичко от себе си. Господин Ларсън търси ново сопрано за главните роли.

— Не ме интересуват главните роли! — отвърна Маги. Всъщност колкото по-второстепенна беше ролята, толкова по-добре, защото щеше да отнеме повече време на Дани да открие къде се е покрила. Съмнението просветна на лицето на Пърл и изчезна отново. Маги знаеше защо. Господин Ларсън имаше достатъчно певици, които ставаха само за хористки. Той търсеше нова примадона и Маги знаеше, че няма да бъде тя. Не, каза си тя упорито, няма да се предам толкова лесно.

Пърл тръсна глава, сякаш да я проясни.

— Нямаме много време, малката. Дай ми шапката си. Сигурна ли си, че не искаш да ти заема по-красива рокля?

— Пърл, ти си една глава по-висока от мен и имаш форми. — Маги размаха шапката си енергично, преди да й я подаде. — Докато аз нямам нищо и ще изглеждам като пълна глупачка.

Пърл изсумтя и избута Маги към кулисите.

— Не разбирам защо не облече нещо по-предизвикателно. Нещо от кабаретните ти изпълнения, след като така или иначе винаги се обличаш като стар гарван — смъмри я тя.

— Повярвай ми, костюмът на малката Пег не би впечатлил особено господин Ларсън — отвърна Маги. Стигнаха до края на опашката от кандидатки и Маги спря. Нервността й изведнъж се върна. Зад трите жени и мършавото момче тя виждаше необятността на залата — слабо осветена, озарена в пурпурно и бяло. Беше толкова по-голяма от всяко друго място, на което беше пяла. Много по-голяма, отколкото си я спомняше преди шест години — преди да изгори. Оттатък сцената необятни редици от плюшени кресла се губеха в непрогледния мрак, заобиколени от богато украсените балкони на ложите. Точно над сцената се виждаше кралската ложа, украсена с огромна златна корона, изпъкваща на фона на пурпурните завеси, фигурката на момичето, което пееше в момента, изглеждаше загубена сред огромното пространство на сцената, а гласът му потъваше в необятната зала. Маги се чувстваше добре само в тъмнината зад кулисите. Беше прекарала много вечери, криейки се из коридорите на операта, готова срещу някое пени да изпълни всяка задача, която актьорите й поставят. Но и привилегията да гледа операта иззад кулисите също не беше за пренебрегване. Наслаждаваше се на енергията, идваща от сцената, а музиката направо я замайваше. Именно тук преди десет години, когато беше още невръстно хлапе, срещна Пърл. Тогава Пърл все още се опитваше да изчисти кокни акцента си и пееше само слугинските роли. Само веднъж за тези десет години Маги бе стъпила на самата сцена и тогава господин Ларсън й каза това, което тя вече знаеше, а именно, че гласът й е сносен, но прекалено драматичен и недостатъчно добър за кралската опера.

Проклет да си, Дани! — каза си тя поне за хиляден път тази седмица. — Какво съм ти сторила?! — Младото момиче на сцената спря да пее и след няколко смотолевени думи от журито, които Маги не можа да чуе, слезе непохватно от подиума. Тогава сценичният работник повика Маги. Пърл стисна ръката й за последно, Маги пое дълбоко въздух и пристъпи към своето бъдеще, каквото и да беше то.

Чарлз погледна нагоре точно когато дребното, увито с шал момиче излизаше на сцената. Той я наблюдаваше без интерес, докато тя прекосяваше пространството, мислейки, че театър — майсторът я е изпратил, за да нагласи осветлението преди следващото изпълнение. Момичето обаче се обърна решително с лице към залата и прожекторите разкриха щрихите на зрелост, стряскащо неочаквана за това крехко тяло. Тя не беше чистачка, а следващата певица, дошла за прослушването. Очите и косата й бяха черни, кожата светла, даже бледа под светлината на прожекторите. Чертите й бяха обикновени. При друга жена обаче биха изглеждали красиви. Но тази дума бе недостатъчна, за да опише ефекта, който момичето произведе върху Чарлз. Това, което най-много го впечатли, беше силата й. Имаше предизвикателна смелост в нейната стойка, докато погледът й се рееше из залата в търсене на публиката. Тя стоеше обърната напред, стъпила здраво на краката си, сякаш готова да действа при най-малкия сигнал. Дали обаче щеше да избяга, или да атакува, Чарлз не можеше да прецени. Момичето пристъпи на авансцената, черният й шал се смъкна от раменете, разкривайки обикновена кафява рокля.

— Да започвам ли? — провикна се тя.

Чарлз бе смаян, когато осъзна, че акцентът й беше типичен за аристокрацията, въпреки че тя очевидно си беше от простолюдието. Той неволно се приведе напред.

— Хайде, давай — каза господин Ларсън.

— Кое е това момиче? — прошепна Чарлз.

Господин Ларсън погледна тефтера в скута на секретаря си:

— Маргарет Кинг, сър — каза той. — Тук пише, че се е явявала на прослушване преди четири години, но не я помня. Трябва да е била дете тогава. Казва, че оттогава насетне е участвала в кабаретни изпълнения и Пърл Бланк гарантира за нея.

Дайнс сбърчи вежди и Чарлз знаеше защо. Пърл Бланк беше всепризнатата примадона на операта, добра колкото Ла Гризи и мадам Виардо в силните им години. Но беше заета единствено със собственото си величие, като всяка друга подобна на нея. Как така една обикновена кабаретна певица, сигурно наполовина по-млада, може да е близка с нея?

Момичето погледна в посоката, от която се чуваха гласовете им.

— Ще пея въведението на Одабела от пролога на „Атила“ — съобщи тя. Интересът на Чарлз се изостри още повече. „Атила“ не бе играна в Лондон от години, въпреки че беше от Верди, а в тези дни нищо, което не е от Верди, не се смяташе за опера. Но по-странното беше това, че Одабела не беше роля, която една жена би си избрала, ако иска да мине за елегантна и изтънчена. В последно време това бяха двете най-важни качества в света на операта.

Момичето затвори очи, сякаш за да се подготви, и дълбоко пое въздух. Когато ги отвори отново, изражението й се бе променило до неузнаваемост, излъчвайки драматична напрегнатост. Тя запя без предупреждение, първата нота излезе ясно и силно така, че тръпки побиха Чарлз. Той можеше с лекота да повярва, че тя е на бойното поле, че е жена, която се е изправила лице в лице с меч в ръка срещу хунските орди. И сега, макар и победена, тя стои гордо дори пред самия варварски цар, подигравайки се на жените, които се крият зад мъжете си и не защитават домовете и семействата си. Тя беше отлична, забележителна актриса! Точно каквато той търсеше. Чарлз осъзнаваше, че гласът на тази Маргарет Кинг не е нищо особено — тя забавяше на най-сложните части, беше слабичка в средата на диапазона си, но все пак стомахът му се свиваше рефлексивно всеки път, когато тя се втренчваше във въображаемия Атила. Направо не му се искаше това да свършва и думите на Атила сякаш сами изплуваха в съзнанието му. Той стана, без да мисли, знаеше точно какво ще направи, за да продължи момента. Маги стигна до края на пасажа, гласът й звънтеше, после позатихна и накрая секна. Тя премигна и осъзна, че е свила ръцете си в юмруци, единият вдигнат над главата, а шалът й се беше смъкнал от раменете и лежеше в краката й. Тъкмо щеше да се наведе и да го вдигне, когато богат мъжки глас иззвънтя от празнотата:

— Bella è quella ira, o vermine… — гласът продължи с отговора на Атила към предизвикателството на Одабела.

Певецът не беше професионалист, Маги беше сигурна в това, но в пеенето му имаше нещо особено. Въпреки необработеността си гласът се разпростираше из залата, карайки я да кънти в отговор, и тъкмо това й спря дъха. Тя замръзна в несигурност и объркване, гледаше втренчено към черната стена отвъд светлината, докато певецът се приближаваше. Гласът му преливаше от самоувереност, докато той заявяваше възхищението си от Одабела и обещаваше, че ще я помилва и награди. Маги се поколеба. Това някакво изпитание ли беше? Тя отговори, надничайки заслепено напред, като се опитваше да види певеца:

— Fammi ridar la spada (Дай ми обратно меча).

— Вземи моя.

Атила се приближаваше, сега гласът му беше по-силен и тя можеше да види силуета на певеца няколко крачки зад прожекторите. Думите на арията излизаха от устата й автоматично, докато Маги се беше втренчила в приближаващия се мъж, без да може да откъсне очи от него. Тя се закле да му отмъсти, закани се да го убие с меча, който й беше върнал. Щом стигна до последната реплика, мъжът скочи леко на сцената. Вече не беше само сенчест силует, той блестеше под светлината на прожекторите. Тя не познаваше този човек. Бе облечен с безупречен черен редингот, висок, могъщ, кожата му имаше лек загар и онзи здрав цвят, с който никой лондончанин не можеше да се похвали. Кой ли е, чудеше се Маги, докато го гледаше в упор, борейки се с чувството, че е притисната в ъгъла. Къде е господин Ларсън и защо позволява на този човек да изскача на сцената? Мъжът с лекота подхвана репликата си оттам, където тя беше спряла. Той крачеше към нея точно както Атила би трябвало да го прави, изпълнен с царствено достойнство, което никак не изглеждаше изиграно. Маги инстинктивно вирна брадичка, цялото й тяло се стегна, благодарение на силната си воля успя да запази стойката си. Сега не играеше вече смелата Одабела. Който и да бе този джентълмен, очевидно беше човек с влияние, а тя бе никоя и знаеше, че нищо хубаво няма да произтече от неговото внимание. Но и Атила се поколеба, когато признаваше, че безстрашната жена-воин го е затрогнала. Той спря пред нея, беше толкова по-висок, че трябваше да наведе глава, за да могат погледите им да се срещнат. Тогава, разкривайки раненото си сърце, той хвана ръката й и коленичи пред нея. Всичко, което Маги можеше да направи, беше да отдръпне ръка и да побегне. Обострените й от улицата сетива крещяха: Това е опасно, това е грешка! Но не можеше да помръдне. Не можеше да си позволи да се подаде на слабостта си. Някъде там, в тъмното, се намираше господин Ларсън и тя нямаше да стори нищо, с което да си отнеме последния шанс.

— Благодаря за представянето, госпожице Кинг. — Думите дойдоха, носейки се от тъмнината, отегчено и безразлично. Господин Ларсън. Маги го чу, но не можеше да отмести очи от мъжа, коленичил пред нея. Директорът сигурно не я разпозна, но тя познаваше гласа му от всички онези години, през които се беше мотала из коридорите на операта. — Обещаваща сте — продължи гласът — драматичното ви изпълнение бе превъзходно, но виж вокалното беше бледо. И макар да можете да изпълните Одабела и дори лейди Макбет, физически вие сте твърде дребна за тези роли. Не бихме могли да ви намерим подходящ костюм. Може би с малко тренировки да се окаже, че сте точно това, което търся, въпреки неподходящия ви ръст. Както и да е, бих ви препоръчал да се върнете към кабаретните изпълнения или да се ориентирате към театъра.

Мъжът в краката на Маги все още я гледаше толкова съсредоточено, че тя едва чу думите. Коремът й къркореше, но не й прилоша, както очакваше. Беше прекалено вцепенена, за да усеща каквото и да е. Кехлибар, помисли тя неясно. Или бренди. В отблясъка на прожектора можеше ясно да види цвета на очите на непознатия. Той се изправи и тя трябваше отново да вдигне глава, за да го вижда, когато се извиси над нея.

— Елате с мен, госпожице Кинг. Мога да ви предложа работа, която е тъкмо за вас — каза той. Гласът му много приличаше на пеенето му — тъмен и резониращ, с груб оттенък, който отекна като предупреждение в ушите й.

Няма нищо, заради което си струва да остана тук, помисли си Маги, преглъщайки трудно. Нищо за губене. Тя кимна веднъж и го остави да я завлече в мрака на коридорите зад левите кулиси, далеч от мястото, където другите кандидатки чакаха реда си. Навлязоха в тъмнината, но мъжът не спря и продължи да я води напред, движейки се така уверено, че явно познаваше операта толкова добре, колкото и самата тя. Стигнаха до гримьорните, пустеещи в този ранен час. Един-единствен фенер светеше на пресекулки, със сернистожълт отблясък. Непознатият пусна ръката й и Маги успя леко да се отдръпне от него. Той се усмихна. Маги си помисли, че така иска да я успокои и това я притесни още повече. Устните му не изглеждаха привикнали към това движение. Очите й изпитателно огледаха цялото му лице. С учудване осъзна, че той всъщност е много красив. До този момент бе толкова заета да се притеснява, че не бе забелязала красотата. Чертите му бяха съвършени, зъбите — равни и бели, кестенявата му коса блестеше. Той преливаше от жизненост, която караше Маги да се чувства изтощена и изхабена, въпреки че той очевидно беше по-възрастен от нея поне с пет-шест години. Прекалено е лъскав, за да му се вярва, реши тя, лъскав е като риба, която проблясва за секунди над водата, преди отново да се гмурне. И в този момент тя се почувства нищожна. Той я наблюдаваше с пронизващо внимание, изучаваше лицето и тялото й. Маги видя одобрение в изражението му, съпътствано от потискането на нещо по-интимно, което накара бузите й да се изчервят. Отстъпи инстинктивно назад, въпреки че кожата й настръхна при поканата му. Тя не вярваше нито на учтивостта, нито на привлекателността. Първото, както бе научила, често бе лъжа, а колкото до второто — Дани също беше красив, а дори и Джони беше хубав посвоему.

— Доведох ви тук, защото искам да говоря с вас — каза непознатият, когато разбра, че тя няма намерение да наруши тишината.

— Говоренето не е престъпление — измърмори Маги с безпокойство. На свой ред тя хапеше устната си. Мъжът изглеждаше засегнат.

— Нямам намерение да ви сторя нещо лошо — той направи пауза, изучавайки я отново и Маги не беше сигурна дали иска тя да се отдръпне, или да се приближи.

— Искам да ви кажа, че бях впечатлен от актьорските ви качества.

Стомахът й си присви от напрежението да докара по-изтънчен акцент:

— Но не и от пеенето ми?

— То също беше професионално, но трябва да призная, че не то предизвика възхищението ми — каза мъжът.

Маги вдигна брадичка в знак на благодарност за откровеността му.

— Изглежда и господин Ларсън мисли така.

Одевешният Атила кръстоса ръце пред гърдите си и се облегна с едното рамо на стената. Маги не повярва на привидното му отпускане. Все още имаше твърде много напрежение в раменете му, прекалено много дебнене в изражението му.

— Но чухте какво каза, че може би с малко упражнения…

Маги се изсмя, прекъсвайки го:

— С малко упражнения… Аз не съм имала и ден за подготовка. Това е извън скромните ми възможности и винаги ще си остане така.

Мъжът наведе глава към рамото си, все още гледайки я изпитателно. Маги отвръщаше на погледите му, опитвайки се да потисне несигурността и опърничавостта си. Мъже като него не обръщаха внимание на жени като нея, или поне не за нещо добро.

— Но може да бъде и иначе — каза той сякаш в отговор на мислите й.

Маги насочи очите си към него. Сега вече трябваше да си тръгне. И все пак… каква друга надежда имаше тя? За каквото и да е…

— Какво искате в замяна на това да ме обучавате? — Такива пари едно момиче можеше да изработи само по гръб или с труд, за който може да я затворят или обесят. Беше стигнала до момента, в който би предприела всичко, стига това да я отведе по-далече от Дани.

Атила вдигна вежда.

— Аз не преподавам нищо. Аз съм познавач и покровител, а не учител. — Играеше си с нея. Подиграваше й се. Нямаше намерение да й предложи нищо. Маги стисна устни и се обърна, тръгвайки непохватно към вратата на сцената. Нямаше време за игрички с опасен мъж. Нуждаеше се от възможност да изкарва сигурни пари. Някак си… Неприятното усещане по врата й подсказа, че той все още я гледа. Не беше направила и три крачки, когато чу стъпките му зад себе си.

— Почакайте! — нареди той. Гласът му беше заповеднически, сякаш не можеше да си представи, че някой като нея не би му се подчинил. Тя се поколеба с ръка на вратата. Можеше да се измъкне в хаоса на Ковънт Гардън, но той по всяка вероятност щеше да я последва и да я настигне още преди да стъпила на Чърч Стрийт. Стисна зъби и се обърна към него. Той изглеждаше като повечето аристократи — много надут, излъчващ достойнство и респект. Но лицето му беше така младолико, открито и дори меко, белязано от приятен живот… Дори и най-младите момчурляци, щъкащи по улиците сред шумните си събратя, нямаха такова младежко излъчване. Маги изведнъж се замисли дали пък няма определен вид младост, който само богатите могат да си позволят.

— Какво искате? — настоя тя. — Кажете ми направо, без претенциозни заобикалки.

Устните му леко се нацупиха при нейната прямота, но тя само скръсти ръце пред гърдите си, имитирайки действията му от преди малко, само за да усети колко бързо бие сърцето й.

— Така да бъде — каза той невъзмутимо. — Предложението, което ще ви направя, е просто, но донякъде необичайно. Ако приемете протекцията ми за определен период от време, ще ви плащам честно, ще осигуря обучението ви не само по пеене, но и по изкуството да бъдете дама. В замяна на това ще участвате в една малка игра, която ще продължи не повече от седмица. Но през това време ще трябва да се държите като дамата, за която сте се обучавали.

— Вашата протекция… — повтори тя мнително. — Няма да се забъркам в нещо, което би ми навлякло проблеми.

— Няма да си създадете каквито и да е проблеми — той изрече думите със същата категоричност, с която каза и всичко останало, и Маги я досмеша от трезвия му педантичен маниер.

Продължи да мълчи, чакайки продължението.

Той събра вежди, недоволен от нейното мълчание, и лицето му стана строго.

— За да спечеля един облог, вие ще трябва да изиграете ролята на жена от висшето общество — каза той рязко. — Така че за мен е повече от важно да сте възможно най-добре подготвена.

Маги започна бавно да се усмихва. Не беше напълно сигурна, че му вярва, но ако имаше нещо лошо предвид, тогава защо беше дошъл при нея. Имаше толкова много селски красавици, които биха направили всичко, за да се качат в каретата и да изчезнат завинаги. Нито пък можеше да измисли вероятен сценарий, според който мъж като него би бил запознат с по-малко легалните й таланти, които тя беше изоставила преди години. Дори и той да не казваше цялата истина, не премълчаваше нищо важно.

— Как е името ви тогава? — настоя тя, изпитвайки сериозността му. — Не правя сделки с непознати.

Атила стисна устни за секунда, но после се отпусна.

— Лорд Едингтън — каза той с лек поклон, несъизмерим с бъдещето им партньорство. Защото Маги не можеше да си представи, че мъж като него може да се замеси в нещо с момиче като нея.

Лорд Едингтън — тя знаеше името му от операта. Леко се успокои. Лордът беше чест посетител, интересуваше се от всичко, което ставаше пред и зад кулисите, както и от всичко, свързано с певиците. Не беше съвсем надежден, но никой мъж с неговото положение не би могъл да бъде държан отговорен за отношението си към хора като Маги. Но поне не беше опасен.

— Какви са точните условия, сър? — попита тя смекчавайки тона.

— За периода на вашето… усъвършенстване… който ще продължи не по-малко от един месец и не повече от три месеца, ще ви осигуря малка къща в Челси, храна и прислуга, гардероб, който да е подходящ за ролята ви, ежедневни уроци и стипендия от един паунд седмично — каза той решително. Маги стисна дръжката на вратата. По един паунд на седмица! Можеше да плати старите наеми и дори да спести малко пари. С два пъти по толкова би могла да направи на практика всичко. Но дали той ще приеме?

— Два паунда седмично, не по-малко — гласът й почти се тресеше, докогато казваше последното.

Изражението на лорда се промени и тя за момент помисли, че той ще откаже предложението й.

— Нямам навика да преговарям с тези, които се опитвам да наема на работа, но в името на добрия тон ще направя компромис. Два паунда на седмица, но само ако дойдете с мен незабавно.

— Трябва да мина през апартамента си — протестира Маги, — за да кажа на другите къде ще бъда.

— Каретата ми чака, ще ви закарам до там. — Той пристъпи толкова близо до нея, че Маги усети полъха на парфюм и на скъпа пура, идващ от финото му палто. Сърцето й започна да бие по-бързо — благородни аромати като тези й напомняха за опасност. В съзнанието й изплува споменът за пъхването на ръка в ненаблюдаван джоб или за отмъкването на носни кърпички, оставени безгрижно да се подават от нечия дреха. Ръцете й внезапно я засърбяха, но се обърна и отвори вратата на сцената.

Нямам нужда повече от това, каза си тя наум, докато смесени спомени за Нюгейт и за тялото на Джони, което пада от балюстрадата, се въртяха в тишината на съзнанието й.

— След вас — каза лорд Едингтън невъзмутимо, държейки вратата, нетърпелив да види реакцията й.

Маги присви рамене и пристъпи навън, за да посрещне новия си живот, какъвто и да беше той. Ще имам бъдеще, уверяваше се тя самата, докато ботушите й трополяха по мръсните павета. Ще имам сигурност. И тъй като бяха пряко свързани в съзнанието й и със сигурността и с бъдещето — ще имам и пари. Повече пари, отколкото съм имала през целия си живот.