Лидия Джойс
Гласовете на нощта (14)

13

— Едингтън!

Чарлз се обърна и видя Дайнс и Гифърд да го приближават с еднакви самодоволни усмивки. Той потисна желанието да удари Гифърд по арогантната физиономия заради погледите, които цяла вечер хвърляше на Маги.

— Твоята малка уличница направи голям театър — възкликна Гифърд. Чарлз се беше запътил към библиотеката по собствения си коридор, докато гостите се качваха по главното стълбище, така че нямаше кой да чуе думите на Гифърд. — Щях изцяло да й повярвам, ако не знаех истината. Даже сигурно щях да я поухажвам. Можете ли да си представите? Аз да ухажвам уличница!

Юмрукът на Чарлз се сви конвулсивно. Не желаеше никой да говори за Маги с такъв тон.

— Но тъй като знаеш истината, предполагам, че тя не представлява интерес за теб.

Гифърд може и да беше развратник, но не беше глупак. Засмя се и махна небрежно с ръка.

— Не се притеснявай, приятелю. Аз не съм крадец. Изцяло твоя си е.

Чарлз не удостои това с отговор.

— Къде е сега госпожица Хаузър?

— В… своята стая — каза Дайнс. Колебанието в гласа му издаде, че дамата може и да е в нечия стая, но не непременно в своята. — Госпожица Кросъм и останалите гости я мислят за точно такава, каквато искахте. А съдейки по реакциите им днес, смятам, че Милисънт е уведомила поне сестрите Ашкрофт за облога ви и за подозренията си спрямо госпожица Хаузър.

Чарлз въздъхна:

— Не бих се учудил. Ако не възразявате, аз отивам да спя. Утре ще бъде дълъг ден.

Дайнс се засмя:

— Несъмнено.

— Лека нощ тогава — кимна Чарлз и продължи пътешествието към своите покои. Излезе от коридора и се отправи към библиотеката, за да вземе една книга, която трябваше да прегледа тази вечер. Когато влезе в дневната, той се спря, защото видя майка си да седи до огъня и да отпива от чаша с бренди.

— Мадам? — каза той, защото не можа да измисли нищо друго. Не успя да си спомни кога за последно тя беше влизала в апартамента му. Май че никога. Дори първата му спалня, в която го настаниха след детската, беше удостоена с присъствието й само няколко пъти.

— Здравей, Чарлз — каза тя, но гласът й звучеше приглушено. Изглеждаше остаряла. Уморена. Това безкрайно го уплаши.

— Искате да говорите с мен, мадам? — попита той и седна притеснено срещу нея.

— Да — отговори тя, но след това дълго и безмълвна гледа брендито, въртейки чашата под светлината на свещта. Най-сетне изрече:

— Трябва да говоря с теб, Чарлз. Знам, че не си като баща си… Но често ви бъркам… Толкова приличаш на него, че в някои дни, в които се събуждам ядосана на него, не мога да гледам теб. Да, знам, че не е честно, ти не си той. Но след това ти казвам неща, които искам да кажа на него, и забърквам голяма каша.

— Знам, майко — тихо каза Чарлз.

Тя кимна и мънистата й се раздвижиха.

— Най-вече, когато гледам теб и сестра ти, се надявам, ние тримата да не повторим грешките, които аз и той направихме. А ние направихме толкова много грешки! Искам вашият живот да е много по-добър. Толкова се старая да не допусна една грешка, че правя друга и всичко се разпада. Глезя Мили, а теб те задушавам… Не знам как да се спра.

— Майко…

Тя се усмихна и той осъзна колко рядко се случваше това в последните години.

— Да, винаги ще бъда твоя майка. Просто исках да знаеш, че се мъча да бъда и добра майка. — Тя се изправи и Чарлз побърза да скочи.

— Не е нужно да правите толкова големи усилия, мадам. Не искам толкова много от вас.

Тя остави с въздишка чашата си на страничната масичка.

— Тогава ще се опитам да бъда по-толерантна.

— А пък аз ще се опитам да ви разбирам повече — каза Чарлз. — И да бъда по-търпелив.

Тя се изсмя на последното твърдение.

— Ти да бъдеш търпелив? Денят, в който ти станеш търпелив, земята ще замръзне. — С това тя се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата, и излезе от апартамента му, затваряйки вратата след себе си.

Чарлз си наля питие и се загледа в затворената врата, но не мина и минута, в която да е насаме със себе си, и се чу почукване някъде отвътре в стаята му. Второ почукване му подсказа, че както и подозираше, звукът идва откъм скритата стълба. Маги!

Той се усмихна и й отключи, виждайки я да стои на малкия праг, толкова пребледняла, че дори устните й изглеждаха безкръвни. Жизнерадостният поздрав заседна в гърлото му. Той се отдръпна от вратата и момичето залитна навътре в стаята.

— Какво е станало?

— Дани е хванал Франки — думите се преплетоха една в друга, докато ги изричаше. Тя преглътна тежко и му подаде парче хартия. — Това беше в писмото. — И му показа къдрицата, която държеше в ръката си.

— Сигурна ли си, че е негова? — попита Чарлз, спомняйки си последния път, когато видя младежа. Той определено не беше лесна жертва.

— Не — призна си тя. — Сали ще се опита да разбере… Но какво да правя? Да седя и да чакам, докато Дани започне да изпраща пръсти? Не знам как да постъпя! Франки никога не е искал да се замесва с това… Всичко това е по моя вина!

— Точно сега трябва да изпиеш едно бренди — каза Чарлз спокойно. Взе кичура коса от ръката й и на негово място постави чашата си. — Изпий го.

— Не мога. Трябва да мисля. Алкохолът ме приспива — протестира тя.

Чарлз се намръщи.

— Още по-добре. Дали все още не ти е дал никакви указания и не е поискал нищо. При тези обстоятелства не мога да се сетя за нищо по-подходящо от това да се наспиш.

Тя се намръщи, но започна послушно да пие, задавяйки се с първата глътка. После изпи останалото на един дъх. Чарлз остави бележката и кичура на масичката, взе чашата от ръката й и попита:

— Още?

Тя поклати глава:

— Някой помага, на Дани. Някой тук, в къщата.

— Но кой? Слуга? Гост? — Той каза на шега втората възможност, но не излезе смешно.

— Може да е гост, но и някой слуга може да е предателят. Бележката е била оставена на леглото ми по време на вечерята. Единственият вариант е някой да е липсвал за известно време от масата?

Чарлз се намръщи:

— Не си спомням. Но, от друга страна, всеки гост може да помоли слугите за каквато и да е помощ, без да събуди подозрение. Особено ако предложи щедра почерпка.

— Този почерк на Дани ли е? — попита Маги.

— Не знам. Но ми изглежда познат. — Той се загледа в бележката. — Не е на човек, с когото често кореспондирам, но мисля, че съм го виждал.

Маги гледаше пред себе си потисната.

— Познаваш гостите си. Кой може да помага на Дани?

— Със сигурност не някой от по-възрастните мъже. Никой от тях не би се забъркал в подобна история нито за забавление, нито пък за да изнудва някого. И никоя от жените им, по същите причини. Не може да бъде нито майка ми, нито някоя от нейните компаньонки. От по-младите със сигурност бих изключил сестрите Ашкрофт и Уелдън.

Маги се усмихна.

— Не мога да си представя госпожица Флора да е замесена в такова нещо.

Чарлз кимна на преценката й.

— Младите Хайд… те може да са си помислили, че това е само някаква безобидна шега. Не бих изключил и близначките, въпреки че лорд Хамилтън е по-вероятен кандидат. Що се отнася до Рашуърдови, то лейди Виктория със сигурност не е замесена. Виж, за лорд Гифърд не съм сигурен.

Тя сбърчи нос.

— Определено може да е той. Сигурно го намира за забавно.

— Съгласен съм.

Въпреки сериозността на разговора им той изпита частица егоистично задоволство, че тя не харесва Гифърд въпреки настойчивото му ухажване.

— Семейство Мортимър са прекалено заети със своите проблеми, за да мислят за каквото и да е друго. Не е и Мили, тя не може да пази тайна. За сър Натаниел не съм сигурен, той по-скоро попада в групата на Гифърд и лорд Гримсторп. Що се отнася до братята Радклиф, то Колин и Кристофър със сигурност не биха се замесили в подобна история. Но виж, Питър и Александър, ако са ги убедили, че всичко е шега, може и да се подлъжат.

— Лейди Мери, лейди Елизабет, лорд Гифърд, сър Натаниел, лорд Гримсторп, Питър и Александър Радклиф. — Маги изреди имената с подчертана тревога. — Списъкът се оказва доста дълъг.

— Седем от трийсет. Какво ще правим?

— Да убием Дани — кръвожадно изригна Маги. — Да го хвърлим в Темза или да го заровим в градината. Начинът няма значение. Ще го убия!

Тя беше едно малко треперещо създание в бяла нощница. Заявлението й звучеше абсурдно, но въпреки това по врата на Чарлз пропълзяха тръпки.

— Наистина ли ще го убиеш, ако се появи пред очите ти?

Тя прехапа устна до побеляване.

— Ако успея да се добера до него, ще го убия. Ако той не изчезне завинаги, няма да сме в безопасност.

— Дори и да те обесят за това? — тихо попита Чарлз.

Тя погледна към него, но изглежда не го виждаше.

— Ти не разбираш, че аз вече съм мъртва. Мъртва съм от четири години и живея времето, което Дани ми е отпуснал. Веднъж му помогнах, но после хиляди пъти се проклинах за това. Дани не е човек, който ще се почувства задължен на когото и да е за каквото и да е. Тогава не го познавах и си мислех, че помагам на невинен човек, но ако знаех какво ще стане, щях да го застрелям.

Чарлз не знаеше нито какво да каже, нито какво да мисли. Това все още беше същата Маги, която той познаваше — страстна жена, която изсмукваше силите му. Но в същото време пред очите му се разкриваше и другата й същност — едно решително и борбено създание. За пръв път виждаше резултата от жестоките уроци, които тя бе преминала на улицата. Тя я бяха научили на упоритост, на стоицизъм, на умение да понася лишения и да оцелява във всяка ситуация. Но също така й бяха вдъхнали непоколебимата увереност, че трябва да пазиш онези, които обичаш.

Той взе чашата от ръката й и я заведе до един стол в ъгъла на стаята, придърпвайки другия срещу нея. Тя приседна автоматично. Изглеждаше като вцепенена, не забелязваше нищо от това, което я заобикаляше. Чарлз мълчеше и я чакаше да подреди мислите си и да реши какво иска да му каже.

— Ти не знаеш нищо за живота ми — думите й прозвучаха тихо, сякаш идваха от далече.

— Разказвала си ми някои неща — възрази Чарлз.

Тя обхвана гърдите си с ръце, прегръщайки сама себе си, и се сви на малка купчинка.

— Разказвала съм ти, но само за някои неща. За хубавите неща. Дори и това, което се случи с Нан завърши малко или повече щастливо — когато се скиташе по улиците сама и с надут корем, се сети за старата си приятелка Маги и отново намери семейство, което й даде дом и нормален живот.

— Но има и тъжни истории… — тихо каза Чарлз, усещайки почти физически болката й.

— Има ужасяващи истории — каза Маги, а очите й се отвориха широко, сякаш и в момента пред тях се разиграваха преживените ужаси. — Когато съм била съвсем мъничко бебе, майка ми умряла, а брат ми Бил ме продал на една просякиня. Така станах част от група деца, които просят. Тя беше строга, но справедлива — даваше ни по парче сух хляб и ни прибираше да спим на сушина. Дори не биеше много онези, които не заслужаваха. — Маги несъзнателно заговори с уличния си акцент. — Но после тя умря и Джони, мъжът й, пое бандата. Той искаше да е истински разбойник и затова не му харесваше, че просим и мрънкаме. Трябваше да се научим на джебчийство и с всеки следващ ден той ставаше все по-лош с нас. С времето почна да ни кара нас, по-големите хлапета, да му носим поне по един паунд седмично, а малките — по шест шилинга. Нямаше как да ги намерим по честен начин, но ако не му носехме пари, щеше да ни пребие или да ни направи нещо още по-ужасно.

— Защо не избяга? — попита Чарлз.

— Къде? При кого? Едно момче, Джейми, избяга и когато Джони го намери, го преби така, че то започна да повръща навсякъде, а после приличаше на малоумен. Принуждаваше повечето от момичетата да се продават, а онези, които не искаха, трябваше да се подлагат на големи опасности, за да платят седмичния си дълг. Момчетата пък крадяха всичко, каквото им попадне.

— Ти не си се продала — тихо каза Чарлз. Думите съдържаха скрит въпрос. — Как плащаше дълга?

Маги изви устни.

— Да, преди да те срещна, не се продавах. А тогава, понеже бях по-дребна и кльощава от повечето момчета, бях два пъти по-бърза от тях. Можех да се промъкна навсякъде. Бях добра джебчийка, но още по-добра бях в квартирните кражби. Провирах се през отворените прозорци и отварях на по-големите да влязат в къщите на хората. Така станах крадла. После един касоразбивач ме взе за чирак и аз за нула време се научих да отварям всякакви ключалки. Само онези, патентованите, не успявах. Ако се случеше такава, можех да задигна ключа, да му направя отливка и да го върна, преди да разберат, че липсва. Бях крадла, Чарлз! Но все пак онова с обирите беше нищо пред другото, което се случи накрая.

— Какво стана? — попита Чарлз, усещайки напрежение в гърдите си.

— Убих Джони. Затова знам, че ако ми се удаде случай, ще мога да застрелям Дани. И дори ще бъда доволна, защото това ще спаси мен и хлапетата ми. Вече съм го правила.

— Ти не си убийца, Маги. Не мога да го повярвам — каза Чарлз с дълбоко убеждение в гласа.

Маги въздъхна.

— Всички от бандата на Джони трябваше да убият някого, за да заслужат доверието му. А после ги държеше с това. Знаеше кого са убили и можеше по всяко време да каже на полицаите, в случай, че реши. Ако поискаше да влезеш в бандата му, не можеш да откажеш, защото тогава щеше да накара някое от другите хлапета да те убият. Той реши, че му трябвам, затова ми нареди да застрелям Дани. Когато го видях обаче, не можах да стрелям срещу един напълно непознат човек. Но ако не го направех, Франки щеше бързо да умре, на Джейми щяха да му премажат главата, а Сали отново щеше да се върне на улицата. Сами щеше да умре от глад, защото според Джони беше твърде болен, за да проси. Моли щеше да кашля кръв, защото я ритаха в ребрата. И понеже си представих всичко това, дръпнах спусъка и застрелях Джони, а не Дани. Още виждам как тялото му пада през моста, а реката го поглъща. Хиляди пъти съм виждала тази картина в съзнанието си — спусъка, изстрела, моста, реката, мъглата…

Чарлз си пое дълбоко въздух, изтръпнал от ужас. Не можеше да се освободи от смразяващата атмосфера, която Маги налагаше със своя разказ.

— Не си имала избор — заяви той.

— Напротив. Имах — можех да избера да умра или да застрелям Дани, както ми беше наредено. Но не го направих. Но колкото и пъти да виждам в съзнанието си как Джони умира, не съжалявам за стореното. Аз не просто го убих, а бях доволна, че го направих, защото никой друг не се беше осмелил. Единственото, за което съжалявам, е, че не застрелях и Дани, когато можех. — Тя извърна глава настрани, а черните й очи пламтяха. — Сега вече знаеш цялата истина и имаш пълното основание да ме намразиш. Ако искаш, дори може и да ме предадеш на полицията заради старите ми грехове.

Чарлз възрази бурно:

— Аз не мога да те намразя, Маги. Ти не си лоша. Познавам те. Ти не можеш да бъдеш лоша! Хареса ли ти да убиваш?

Тя поклати глава и стисна устни.

Чарлз кимна, защото получи отговора, който очакваше.

— Тогава, колкото и неправилно да е това според кралския прокурор, не мога да те смятам за нещо различно от човек, който изпълнява законна присъда. Нещо повече — смятам, че си влязла в ролята на съдбата. В една цивилизована страна саморазправата може и да е забранена, но когато законът бездейства, цивилизацията изчезва и човек няма какво друго да направи, за да се защити.

— Не съм мислила за закон и справедливост. Мислех само за Сали, Моли и Джейми.

— Мислила си как да ги спасиш — поправи я Чарлз.

Тя въздъхна отчаяно.

— Въпреки, че убийството е забранено от човешките и божиите закони, ти си ги спасила.

— Но Сами не можах. И Джейми. А ако не се отърва от Дани, Сали и Моли също няма да се спасят.

— И все пак… — каза той.

Нещо в него се преобръщаше, когато я чуваше да казва, че не съжалява. Но всъщност дали трябваше да съжалява? Да, законът беше такъв, но животът, който тя му описа, беше нещо съвсем различно.

Маги издаде странен звук, който вероятно трябваше да е смях.

— Опитваш се да превърнеш греховете ми в добродетели. Няма как да стане. Всяка моя кражба ли ще оправдаеш, защото съм била жертва на обстоятелствата? Да не искаш да ме изкараш като някой Робин Худ? Да, крадях, за да не ме бият, но плячката не отиваше при бедните, а влизаше в джобовете на Джони и го правеше богат. Това не прилича на делата на Робин Худ.

— А защо мислиш, че аз нямам грехове? Моите може да не са толкова черни в очите на закона, но това е само защото законът е писан от богати. Събратята ти биха обесили едно дете, защото е откраднало кърпичката им, но никой не си и помръдва пръста, когато те заграбват поминъка на стотици. Аз съм точно като тях.

Маги понечи да възрази, но той я прекъсна:

— Няма да споря кой от двама ни е по-грешен. Сега не това е важно.

— А кое? Ако за тебе не е важно, че съм убила човек, кое наистина е важно?

— Ти — простичко каза той.

Тя замръзна.

— Нима? Цял ден те гледах, заобиколен от всички тези аристократи — ти беше един от тях. Веднага разбрах, че нямам място в твоя живот. — Думите й затихнаха, но после се чу звук, издаващ раздразнение. — Проклет да си! Исках да те откъсна от себе си. Да разбереш каква съм, да ме намразиш, да ме изгониш, за да не може Дани да поиска от мен ужасните неща, които си е наумил. — Раздразнението й нарасна. — Защото ще ги направя. Той държи Франки и аз ще извърша онова, което поиска. А ти разваляш всичко с проклетото си благородство.

— Няма да те изгоня — упорита каза Чарлз. — Не мога, а и не искам.

Маги се изправи на крака:

— Но трябва! А аз не мога просто да си тръгна! Той ще убие Франки!

— Аз ще те защитя!

— Но ти не можеш, глупако — почти изкрещя тя в лицето му.

— Ще се справя! — отвърна той. — За бога, Маги, наистина ли си мислиш, че след всичко, което стана между нас, съм способен да те изхвърля на улицата?

— Щеше, ако си даваше по-ясна сметка какво би било доброто решение в тази ситуация. — Думите й станаха сурови. — Между нас няма нищо. Не може да има нищо. Нищо честно, нищо почтено, нищо редно.

Чарлз отвори уста да й възрази разпалено, но се спря, неочаквано прозрял истината:

— Опитваш се да ме провокираш!

— И се получава — изсъска Маги, с което още повече влоши ситуацията.

Чарлз пое дълбоко въздух, опитвайки се да овладее гнева си.

— Няма да те изхвърля. Не можеш да ме накараш да го направя нито като ми признаеш най-лошото от миналото си, нито като се държиш като истерична ученичка.

Тя се присви болезнено при тази обида и Чарлз се усмихна злобно:

— Нима смяташ, че сега животът ти е по-лош от онзи, който водеше, преди да ме срещнеш? По дяволите… трябва ли да смятам, че си по-лоша от преди, защото аз съм ти повлиял зле?

— Не изглеждаше притеснен за това, когато ме събори на пода в салона.

— Точно това се опитвам да ти обясня. Аз покварявам всичко, до което се докосна, и въпреки това не мога да спра да го правя. Знам, че и тази вечер, въпреки всичко, ще правим любов. А не бива. Аз съм като тебе и затова не мога да не те защитя. С всички средства, с които разполагам.

Маги извъртя очи.

— В това няма никакъв смисъл. На кого му пука какво правиш или не правиш ти?

— На мен! На мен ми пука. Трябва да съм по-добър и по-силен от теб!

Очите й се помрачиха.

— Ти си арогантен аристократ, който си мисли, че е по-добър от всички хора — каза тя отчетливо.

Чарлз прекара ръка през косата си.

— Маги, понякога ме караш да мисля, че съм способен да ударя жена! Изобщо не се мисля за по-добър от никого и ти го знаеш!

Тя изсумтя:

— А какво си тогава, ако не си по-добър?

Бива я да ме вбесява. Как пък успя да ме опознае толкова добре?

— Маги, макар че не биваше да те прелъстявам, подкупвам или каквото и да е там, смятам, че между нас се случи нещо хубаво. И то е защото самата ти си хубава и добра. Не мога просто да се откажа от това, което стана между нас.

Тя се сепна от думите му. Цялата й борбеност я напусна за миг.

— Твърдиш, че съм добра? След всичко, което ти разказах? Защо? — каза тя със същия тон, с който би казала на някого: „Абе, ти луд ли си?“

Чарлз се усмихна уморено.

— Умиращият от жажда познава водата отдалече.

Маги отвори отново уста, за да му възрази, но той я запуши с устните си. В първия миг тя се опита да се съпротивлява, но краката й сякаш отведнъж омекнаха. Устните му я изгаряха, страстта му я оставяше без дъх, без мисъл. Той й даваше всичко от себе си, но и вземаше всичко от нея, докато устата му я изпиваше. Усещаше познатия му вкус. Тялото й беше твърде слабо, за да устои на порива на страстта му. Искал да я защитава! Да застане между нея и целия свят, за да я пази. Да я направи своя. Завинаги. Най-сетне тя успя да се отдръпне и издавайки сподавен звук между въздишка и скимтене, облегна със затворени очи главата си на гърдите му. Сгуши се в ръцете му, сякаш целувката му беше унищожила напълно съпротивителните й сили.

— Ти ме размекваш — нежно каза Чарлз. — За бога, Маги. Когато съм с теб откривам у себе си неща, за които дори не съм подозирал, че съществуват.

— Не искам да те размеквам. Просто те искам, това е всичко. Нека се насладим един на друг през краткото време, което ни остава.

— А защо трябва да се разделяме? — думите му прозвучаха бавно и решително.

Маги поклати глава.

— Вече ти обясних, че за мен е неприемливо да бъда нечия държанка.

— Кой говори за държанка? Ами ако изведнъж станеш персона, която Дани не би посмял да закачи? И да бъдеш само моя? — той се разсмя. — Изглеждам като идиот. Не знам какво да направя, не намирам точните думи. Не знам как да ти го кажа, за да прозвучи добре. Има ли начин да направя предложение на жена като теб, без това да прозвучи глупаво и банално? Ти си моята глътка вода в пустинята, моят спасител, моят живот…

Маги се отдръпна леко назад и го зяпна, а на лицето й се изписа недоумение. Той продължи: — Тези думи са били казвани от хиляди мъже и затова са станали банални. Затова ще го кажа просто: Маги, ще се ожениш ли за мен? Стани моята жена, остави всичките си спомени в миналото. Семейството на твоите роднини в Базелхърст ще бъде доволно да се окаже в роднински връзки с благородница.

Смехът на Маги го прекъсна остро и брутално.

— Чарлз, ти си луд! Аз нямам място тук! Не мога да притежавам всичко това! Просто ме погледни! Аз съм уличният плъх, който ти избра точно защото е различен от това тук. Бивша джебчийка и кабаретна певица. Говориш глупости и утре, когато го осъзнаеш, ще се разкайваш.

— Ако ти не си подходяща за това тук, проблемът е в мястото, а не в теб.

— На твоя свят не му пука, Чарлз. За седмица може и да успея да ги заблудя. Но аз съм измамница, а реакцията на сестра ти към Лили Барет ясно показва какво става с крадците.

— Ти си най-честната жена, която познавам! По дяволите упоритостта ти!

— Аз не съм дама! Ако искаш от мен постоянно да се правя на дама и да играя тази роля, тогава не се ли превръщам в измамница и не губя ли това, което най-много цениш у мен?

— Маги, самият факт, че казваш такива неща, говори, че не можеш да бъдеш нищо друго, освен себе си! — Той се втренчи в нея и тя вирна брадичка по обичайния си дразнещ начин. — Стига си упорствала и ми кажи ще се омъжиш ли за мен?!

— Защо е толкова важно за теб? Искаш да ме спасиш ли, Чарлз? Или гледаш да спасиш собственото си достойнство по този начин?

— Разбира се, че не! — После добави: — Честността. И това също, но то е малка част. Защото смятам по някакъв странен начин, че ти си моето спасение. Ако просто исках да успокоя съвестта си, просто щях да ти напиша чек за сто или двеста паунда и да поздравя себе си за новия живот, който съм ти подарил. Но няма да го направя, защото това, което искам, си ти! Тук, до мен, във всяка възможна минута, до края на живота ми!

Маги затвори очи, лицето й се напрегна.

— Не знам какво да кажа! Не знам какво мога да кажа. Само не ми задавай отново този въпрос. След като всичко свърши, ме попитай отново.

Начинът, по който го каза, прозвуча като „никога“ и тръпки побиха Чарлз, но той отвърна:

— Можеш да кажеш „да“, Маги. Това можеш да кажеш. — След това я притегли в обятията си и се опита да вложи всичката способност и убедителност, която тялото му притежаваше, въпреки че знаеше, че тя изобщо няма да е достатъчна.