Лидия Джойс
Гласовете на нощта (19)

Епилог

Шест месеца по-късно

Чарлз огледа балната зала. Огромното помещение вече беше пълно с дами, облечени в скъпи ексцентрични рокли, и господа с позлатени монокли. До него стоеше Лили Барет, ужасена и сияеща от честта, която й оказваха лорд Едингтън и неговата съпруга. Но къде беше лейди Едингтън?

— Къде е жена ти? — попита майка му, внезапно изниквайки от другата му страна. Тя беше претърпяла инсулт, който я бе оставил душевно объркана и с изкривена на една страна уста.

— Нямам представа, мадам. Отивам да я потърся. Вие останете тук с госпожица Барет.

Старата лейди се втренчи в момичето и Чарлз дочу, преди тълпата да го погълне, да казва на Лили:

— Вие ли сте съпругата на моя Чарлз?

Откри Маги само след няколко минути. Любимите й убежища бяха празни, но на ръба на стълбището се мярна един силует, който седеше на ръба на стълбището. Тя беше с гръб към него, облегната на балюстрадата и загледана в гостите, влизащи през главния вход. Беше дребна, почти като дете. Носеше огромна пола по последна мода, а косата й бе подредена в сложен кок. Приличаше на скъпа кукла. Нямаше почти нищо общо с момичето, което бе видял преди повече от година на онази оперна сцена. И все пак си беше тя — все така жива, излъчваща същата страст, с която го грабна още първия миг. Той я повика, когато почти беше стигнал до нея. Тя трепна изненадано. В последните месеци сетивата й се бяха притъпили. Преди една година никога нямаше да я хване така неподготвена.

— Трябва вече да слизаме.

Тя се обърна към него, а полата й се разлюля. Тялото издаде изненадата й, но изражението й беше затворено и притеснено.

— Не искам да слизам, Чарлз.

Той хвана твърдо лакътя й.

— Не си спомням да съм те питал.

— Разбира се, че не ме попита. Ти никога не ме питаш — каза притеснено Маги. Черните й очи изглеждаха огромни върху бледото лице. Бузите й се бяха заоблили, откакто вече не гладуваше.

— Въпреки това успявам да постигна своето — отвърна той тихо, но това се дължеше по-скоро на собственото му притеснение.

— Не искам да слизам долу — повтори тя. Приглади роклята си с нервно движение на ръката. Изглеждаше уплашена.

Чарлз я притегли към себе си и тя не се възпротиви. Напрегнатото й изражение се смекчи, когато усети близостта му.

— Маги, ти си лейди Едингтън. Никой няма да те обиди. На никого не би му и хрумнало да го направи. Колкото и странен да им изглежда моят избор. Аз съм Едингтън все пак.

Тя се усмихна леко на аристократичната му претенция.

— Лили Барет вече е тук. Ако не слезеш, хората ще започнат да клюкарстват, че не я харесваш и не искаш тя да бъде наше протеже. Сега ти си стопанката. Не можеш винаги да се криеш! А и точно днес вниманието ще е насочено към друг човек.

Маги го изгледа изпитателно и след това кимна.

— Предполагам, че Лили ще дебютира само веднъж.

— И с божията воля Мили ще се върне от сватбеното си пътешествие също само веднъж — каза Чарлз, но не спомена друго.

Това беше първата публична изява на семейство Едингтън след злополучното празненство, което доведе до смъртта на двама души. Обяснението на Чарлз за пред хората беше, че той, Дайнс и Маги са се втурнали да гонят злодея прислужник на Дайнс, който ги е ограбил и заплашил. Докато са се опитвали да го обезоръжат, Дайнс е загинал. Освен тях само двама души знаеха истината, но те си мълчаха. А лорд Гифърд? Чарлз така и не можа да разбере имаше ли той някакво участие в плановете на Дайнс. И нямаше как да разбере, защото Гифърд не обелваше нито дума. Маги знаеше, че лъжата е необходима, но въпреки това всеки път, когато някой заговореше за героизма на Дайнс, настръхваше. Затова Чарлз избягваше да споменава потискащата история.

Маги отново погледна към фоайето от мраморния парапет.

— Когато бях малко момиченце, се шмугвах зад кулисите на Италианската опера и гледах как певците пеят. Представях си, че съм на тяхно място. Какво ли би било да съм на сцената?

— Сега ще разбереш — повдигна закачливо вежди той.

Маги се обърна притеснено.

— Ще се наложи да разбера — каза тя. — Виж, някой ни забеляза. Щом вече съм Едингтън, може би е време да вляза в новата си роля.

Тя се повдигна на пръсти и го целуна право в устата. Беше само за секунда и когато се отдръпна, Чарлз й се усмихна дяволито.

— Ако ще започваш нещо, поне го направи като хората.

С тези думи той я взе в обятията си и я целуна, докато и двамата не останаха без дъх. Тя се облегна на гърдите му. Последните следи от притеснението и сковаността й изчезнаха. Устните й бяха нежни, но настоятелни, горещи и сладострастни под неговите и за момент той почувства силно желание да я занесе в спалнята. Балът да върви по дяволите.

Но си наложи да се отдръпне и разумът му се върна. Премрежените й очи показваха, че и на нея подобни мисли не й бяха чужди.

— Предполагам, че вече всички са истински шокирани — каза Маги.

— Или ще бъдат, когато чуят — съгласи се Чарлз.

— Тръгваме ли, лорд Едингтън?

— С удоволствие, лейди Едингтън.