Лидия Джойс
Гласовете на нощта (17)

16

Чарлз замръзна върху нея.

— Проклета да си, проклета да си, проклета да си! — повтори той сякаш изричаше магия или молитва.

Маги стисна очи.

— Обичам те. Това няма да помогне, но искам да запомниш, че те обичам.

Той вдигна глава и Маги с ужас осъзна, че очите му са ядосани и червени.

— Ако ме напуснеш, никога няма да ти простя!

— Знам. Тръгвай сега, ще закъснеем за вечеря.

— Не — каза той, отдръпвайки се от нея. — Ще остана, докато се облечеш и ще слезем заедно.

— Някой може да ни види. Ще разберат…

— Мислиш ли, че това ме интересува в момента? Няма да те оставя сама!

— Добре — прошепна Маги, знаейки, че усилията му ще са напразни. Все пак му беше благодарна. После добави тихо: — Сали все още не се е върнала.

В тези думи се съдържаше целият ужас, който изпитваше. Беше изпратила най-добрата си приятелка право в устата на вълка и тя може би вече не бе между живите.

— Господи! — изпъшка Чарлз. — Почакай, аз ще те облека. — Тонът му й показа, че той съзнава колко недостатъчен е този отговор.

Маги кимна. Почувства се като играчка, докато Чарлз й помагаше да влезе в дрехите си. Трябваше да намери начин да вземе пистолета. Когато той влезе в стаята й, тя го беше мушнала между бельото си. Маги се страхуваше, че пистолетът ясно се очертава под плата, но Чарлз не забеляза нищо. Тя намери едни шивашки ножици и направи дупка в полата си, за да може да го достига по-лесно и Чарлз отново не реагира. Гледаше я безмълвно как оправя косата си, а после бързо среса и своята. Докато оставяше четката на шкафчето, забеляза сгънато листче. Той го обърна, докато ръката на Маги се стрелна, за да го спре. „За моите хлапета“, пишеше на листчето с все още необработения почерк на Маги. Той го отвори. Вътре имаше дебела пачка банкноти — печалбата й от играта на карти.

— Маги… — прошепна покрусено той. Писмото подсказваше как тя оценява шансовете си да оцелее.

Тя прехапа устни:

— За тях това е цяло съкровище.

Чарлз само поклати глава и повтори за кой ли път:

— Няма да те оставя да умреш, Маги.

По нейно настояване той я придружи до трапезарията няколко минути преди да прозвучи звънецът за вечеря. Така тя се надяваше, че няма да ги забележи никой. Те седнаха безмълвно в салона до трапезарията и наблюдаваха как другите се събират. После икономът обяви, че вечерята е сервирана.

Пет ниски маси бяха наредени в правоъгълник. Зад всяка от масите имаше диван, който да служи като лежанка. С възклицания и смях гостите нахлуха в трапезарията. Чарлз хвана Маги за лакътя и я отведе на масата, разположена най-далече от тази, около която се бяха събрали Гифърд, Дайнс и госпожица Хаузър. После и той се настани до нея. Вечерята започна. Чарлз не усещаше какво яде. В устата му храната имаше вкус на пепел. Нито пък запомни какво се говори или как компанията приема необичайната вечеря. Чуваше се звук на арфа, но Чарлз не знаеше коя мелодия свирят, нито пък разпознаваше кой се смее и по какъв повод. И посред цялата му отнесеност една страшна експлозия разтърси къщата. Стаята се разтресе, музикантите се разбягаха, полилеите се разлюляха заплашително. Една жена изпищя, но преди някой да успее да реагира, пламъците на газовите лампи намаляха и станаха оранжеви, а после започнаха да гаснат един по един.

— Газопроводът! — Чарлз разпозна гласа на Флора. — Газът избухна!

— Някой трябва да спре главния кран в кухнята! Ако не е затворен, газта ще започне да изтича и ще ни задуши — извика майка му.

— Аз ще го спра — каза Питър Радклиф. Думите му бяха последвани от глухи стъпки.

— Никой да не мърда — каза Чарлз, а гласът му преряза нарастващото объркване. — Прислужниците ще донесат свещи. Щом имаме светлина, някой ще отиде да спре главния кран. Няма опасност да се задушим или да се взривим. Едва ли ще поправят газопровода в следващия един час. — Той посегна в тъмнината към мястото на Маги, но сърцето му подскочи, когато усети, че все още топлата от тялото й възглавница е празна.

Само това не. Той се изправи, нарушавайки собственото си нареждане, и се опита да различи нещо в тъмнината. Обаче виждаше само размазани силуети. Той си представи разположението на стаята. Най-близката врата беше вляво от него. Трябваше му клечка, нещо, което да гори. Хвана една салфетка.

— Кристофър — каза той.

Кристофър Радклиф седеше срещу него и пушеше пура след всяко ядене.

— Да — прозвуча гласът на приятеля му.

— Дай ми кибрита си.

Чу се шумолене на плат. Бавно, прекалено бавно.

— Ето.

Чарлз се протегна, докосна от първия път протегнатата ръка и взе кибрита. Запали една клечка, а няколко човека изпискаха от внезапно блесналата светлина. Това си повтори, когато той запали края на усуканата си копринена салфетка.

— Чарлз? — чу се несигурният глас майка му.

— Останете тук! — нареди той. — Никой да не е мръднал от тук! — Светлината беше слаба, едва колкото на свещ. Напълно недостатъчна, за да освети огромната трапезария. Кой друг липсваше? Той не знаеше — можеше да види само хората от собствената си маса. Но по дяволите, щеше да разбере. По-късно. Първо трябваше да намери Маги, преди да е направила нещо непоправимо. Той грабна салфетките от скутовете на хората около себе си, препаса ги на кръста си и изхвръкна от стаята. Светлината от горящата салфетка обаче беше твърде слаба. Искаше му се да има време да намери свещ, но най-вероятно свещите бяха долу в кухнята. Нямаше време.

Той тичаше през тъмните стаи към главния коридор. Нямаше идея дали се движи в правилната посока. Колко преднина имаше тя пред него? Една минута? Пет минути? Стените блестяха като мокър седеф, когато той минаваше покрай тях. Премина през последната врата и стъпките му отекнаха в главното фоайе. Импровизираната му свещ мъждукаше и от нея се издигаше задушлив пушек. Спря, зачуди се. Стоеше в малко кълбо от светлина в центъра на обширното помещение. Не се чуваше никакъв звук, освен този на дъждовните капки по купола. Той затвори очи, за да се съсредоточи. Къде е отишла? И защо? Вече беше решил, че Дани е поискал от нея да открадне нещо, но списъкът с неща, които можеха да бъдат откраднати в къщата на Едингтън, беше главозамайващ. Сребро, картини, антики, бижута, редки книги, препарирани животни. Кое от всичко това?

Мисли. Мисли за нещо, което може лесно да се носи скрито. Маги беше попитала Мили, чия идея са били фалшивите бижута. Защото, ако всички носеха фалшиви бижута, значи техните ще са в стаите.

Той хукна по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Когато стигна до първия етаж, горящата салфетка загасна в ръката му. Той изруга и грабна друга от кръста си, усука я като фитил и я запали. Изправи се пред цяла редица от врати, проточила се от двете страни на коридора между портретите на предците му. Пламъкът мъждукаше и гаснеше, докато той тичаше устремно напред. Натисна дръжката на първата врата и тя се отвори. Маги явно работеше бързо. Трябваше да има отворени чекмеджета и кутии. Но слабата светлина на свещта разкри идеално оправено легло, празна маса и дрешник. Празна стая. Той остави врата отворена и провери още четири стаи, преди да открие следите от женско присъствие в едно от помещенията. На тоалетната масичка се виждаше празна кутия за бижута. Чарлз въздъхна от облекчение. Въпреки многото възможности, все пак се беше оказал прав. Сега трябваше да я хване, преди да предаде плячката си на Дани. Той знаеше, че тя не очаква да преживее тази среща, и беше убеден, че има основания да се страхува. Трябваше да я спре. Той затича от стая в стая, оставяйки отворени врати зад себе си. Не потърси повече следи от кражба. Знаеше, че е на прав път. Стигна до собствения си апартамент, но и там не я намери. По дяволите! Трябваше ли да провери и дясното крило? Не. Там нямаше гости и който и да беше нейният помагач — Дайнс или Гифърд, добре знаеше това. Тогава на втория етаж! Чарлз мина по пряката стълба, намираща се в стаята му, и за миг се озова на горния етаж. Наложи му се да спре, за да запали още една салфетка. Оставаха още четири. Първо претърси нейната стая. Нямаше и следа от Маги. В стаите на горния коридор той видя следи от присъствието й — обърнати кутии за бижута, чекмеджета от гардероба, изсипани на пода. Страхът му растеше с отварянето на всяка следваща врата. Беше закъснял, беше прекалено бавен! Как може едно толкова слабо момиче да се движи така бързо? Може би не беше сама? Той стигна до последната врата от крилото и я отвори. Нямаше дори и пътническа чанта. Влезе в стаята, сякаш присъствието му можеше да сътвори Маги от въздуха. Как щеше да я хване сега? Мястото на срещата можеше да е навсякъде. На тавана, в мазето, в Лондон…

Мимолетно движение отвън привлече вниманието му към прозореца. Озова се с две крачки до него и погледна. Неясен бял силует вървеше по пътя под дъжда. Той притисна лице към стъклото и скри пламъка от салфетката с ръката си. Да, определено това беше жена, облечена в един от хитоните на сестра му. И фигурата беше достатъчно дребна, за да е Маги. Благословена да си, Мили. Ти и безумните ти костюми. Той се завъртя на тока си и щом го направи, улови движение в стаята. Метна се настрани. Нещо просвистя над рамото му и се удари в прозореца, разбивайки стъклото на хиляди парченца. Отломките порязаха голите му ръце. Той изпусна салфетката. Тя се разви на килима, изпускайки искри. Пресегна се към най-близкия предмет. Ръцете му докопаха столчето пред някаква тоалетка. Грабна го и го хвърли към нападателя си. Столчето с трясък се удари в нещо, което се строполи на пода. Фигурата беше облечена в бяла дреха и не помръдваше. За момент Чарлз се обърка, че човекът от пътя се е върнал. Маги? Но не, косата, осветена от пламъка на салфетката, беше златна. Госпожица Хаузър. Госпожица Хаузър, Гифърд, и Дайнс. Какво бяха намислили?

Стаята изведнъж стана много по-светла. Огън! Чарлз се обърна към изпусната салфетка и видя, че част от килима се е запалила. Той грабна салфетката за единия край и стъпка килима. Всичко това му отне твърде много време. Ръцете му се тресяха от нетърпение, докато палеше друга салфетка, и след момент на колебание, изхвърли старата през прозореца, където пламъкът й бе бързо загасен от дъжда. Чарлз побутна тялото на госпожица Хаузър със сандала си. Голяма свещ лежеше на земята до нея. Тя не се движеше. Трябваше ли да я завърже? Може би беше мъртва? Той разтърси глава, опитвайки се да си изясни ситуацията. Но нямаше време. Трябваше да намери по-сигурно оръжие. Върна се в коридора. Ловният салон беше на приземния етаж. Затича се натам, въпреки че салфетката пареше пръстите му. Спусна се надолу по стълбите и прескочи няколко стъпала, заради което едва не се сгромоляса. Ако си счупя врата, няма да съм й много полезен, каза си и заслиза по-внимателно. Стигна до долу и почти се сблъска с Питър Радклиф, който държеше свещ пред веселото си лице.

— Ама какво правиш, Едингтън! — възкликна той, когато Чарлз грабна свещта от ръцете му. — Това беше мое, негоднико.

— Намери си друга — извика Чарлз докато тичаше по коридора. С откраднатите бижута в ръце Маги вече беше извън закона. Той не можеше да помоли за помощ, защото никой друг не биваше да знае. В противен случай, ако не Дани, законът щеше да я убие.

Той влетя през вратата на ловния салон. Загледа се във витрините, губейки ценни секунди, преди да намери това, което търсеше — една от новите пушки с автоматично зареждане. Трябваше да намери патрони. Отвори всички чекмеджета на шкафа. Ето ги.

Той вдигна оръжието и погледна през предния прозорец. Бялата фигура вече не се виждаше. Сърцето му се сви. Той загаси свещта си и направи четири бързи крачки до най-близкия прозорец. Удари силно с приклада на пушката. Двестагодишното стъкло се разби и Чарлз изскочи навън в дъждовната нощ.