Лидия Джойс
Гласовете на нощта (15)

14

— Какво ще правим днес, Мили? — попита Фърн Ашкрофт, докато се излягаше на едно канапе със сестра си, която разсеяно разгръщаше някаква книга с поезия. Щом Маги се показа от стаята за закуска, Флора я покани да седне при тях. Тя се настани на канапето, преструвайки се, че бродира една малка кърпичка, която госпожица Уест беше започнала. Револверът, скрит под роклята, й тежеше. Беше настояла шивачът да пришие джобове на всичките й поли, за да може да го носи винаги със себе си. В онзи момент още не знаеше колко ще е благодарна, че този джоб съществува. Чарлз й беше помогнал да се облече тази сутрин, но тя успя да прикрие пистолета. После си беше направила косата сама, защото Сали още не се бе върнала от пътешествието си до града. Маги се опитваше да не изпада в паника заради закъснението й. Казваше си, че Сауторк е далече, а и не е лесно за претърсване място.

Маги ловко избягваше погледа на Чарлз. Тя знаеше, че не може да го погледне, без да се издаде. А мислите и чувствата й никак не подхождаха на ролята, която играеше. Дори когато той се намираше в другия край на стаята, тя го усещаше като горящ пламък. Гневът му пареше кожата й и палеше душата й. Тя не можеше да разбере сънливото спокойствие, което владееше в салона, когато там присъства такава сила. Мислеше за предложението му, но беше твърдо убедена, че не може да се омъжи за него. Подобна идея бе лудост. Успокояваше се само с мисълта, че след седмица тя нямаше да е в града и следователно няма да е в състояние да се омъжва за когото и да било.

— Днес ще бъдем нимфи в гората — обяви Мили. Беше раздала на всички нови огърлици от цветя и лаврови клонки. Лейди Мери и лейди Елизабет бяха откраднали венците на брат си и на Питър Радклиф и бяха украсили косите си с тях. За компенсация Питър беше взел венците на тримата си братя и на сър Натаниел и сега носеше на главата си и четирите. За да подразни близначките, беше разубедил Маги и Флора да носят своите огърлици. Това подсказа на близначките една нова игра. Опитваха се да бутнат короната от главата на Питър пред учудените погледи на лорд Гифърд, сър Натаниел и Александър Радклиф. Маги следеше зорко младите мъже, които предната вечер с Чарлз бяха заподозрели като помощници на Дани. Но не й се вярваше, че някой от тях изведнъж ще скочи и ще обяви, че носи съобщение от непознат мъж в Лондон.

— Не знам за Гифърд, но аз не се чувствам много като нимфа — изсмя се сър Натаниел, прекарвайки ръка по гладката си брадичка, а сините му очи святкаха хитро. Хващайки се за лакътя му, госпожица Хаузър се изкикоти. Маги подозираше, че не е единствената, която не е прекарала нощта в собствената си стая.

— Нимфи или ловци — уточни Мили. — Ще имаме състезание по стрелба.

Лейди Рашуърд, която разговаряше с лорд Хайд, се сепна и прояви подчертан интерес.

— Стрелба? Не съм стреляла с лък откакто бях малко момиче.

— Реших, че ще е интересно — каза лейди Едингтън.

— Хайде да подготвим стрелбището — включи се Чарлз равнодушно и се отправи към вратата.

Питър Радклиф се провикна драматично.

— Бързай, бързайте към бойното поле, където страховити торби сено очакват свирепите стрели на вашите лъкове! — При тези думи той отвори един от френските прозорци и се измъкна на терасата, но героичният му порив беше провален, защото едната от близначките се изкикоти и го бутна на земята. През смях и подвиквания всички се понесоха навън. Тръгването обаче отне известно време, защото трябваше да повикат прислужниците, които да им донесат ръкавици, палта, шапки и пелерини. Най-накрая всички се събраха на моравата пред терасата. Жените повдигаха полите на сутрешните си рокли, за да не се намокрят от росата, а кринолините им се поклащаха като църковни камбани под порива на свежия утринен бриз.

— Да бяхте ни предупредили още снощи какво ще правим днес — каза Фейт Уелдън на Мили. Прозрачните й очи бяха изпълнени със срам. — Щях да си облека нещо по-подходящо за спорт.

— Но това щеше да развали изненадата — възрази Мили разсеяно и се насочи към един пазач, който държеше четири лъка.

Маги наблюдаваше несигурно ставащото. Никога досега не бе стреляла с лък, но всъщност и никой от останалите не беше. Опитваха се да демонстрират умения, но те бяха съмнителни.

На около двайсет метра от тях на тревата бяха изправени три мишени. Не бяха торби със сено, както очакваше Питър, а бали със слама, върху които бяха закачени боядисани в светли цветове кръгове. Флора се беше хванала за лакътя на Маги и гледаше несигурно към прихлупеното небе.

— Мислиш ли, че ще завали?

Маги критично погледна нагоре. Облаците приличаха на тъмни плочи и бързо се движеха. Долините и хълмовете се очертаваха така, както тя си представяше, че изглежда морето преди буря. Такава гледка беше рядкост в Лондон — тежкият и влажен въздух притискаше пушека към улиците и облаците не се виждаха. Трудно се дишаше и миришеше на дъжд. Огромната бяла фасада на имението зад тях изпъкваше на фона на зелената морава, а куполът на предното фоайе изглеждаше смален на фона на импозантната сграда.

Да стане жена на Чарлз и господарката на всичко това… Остър спазъм прониза стомаха на Маги. Отчаян копнеж по невъзможното се смеси с тъгата, която изпитваше. „Глупачка“, смъмри се тя сама. „Идиотка. Той не е твой, никога не е бил и няма да бъде и ти го знаеш от самото начало. Той също го знае и скоро ще се освести.“ Успя да залепи на лицето си гримаса на безразличие — имаше чувството, че то прилича на смъртна маска. Наложи си да отговори на Флора:

— Без съмнение. Дано не се намокрим до кости.

Лейди Едингтън раздели гостите на четири групи. Никой не се възпротиви, дори и саркастичната дъщеря на Лейди Рашуърд се усмихна леко, когато пое лъка. Наредиха се срещу мишените и изстреляха по три стрели една след друга, а личната камериерка на Мили записваше резултатите. Четирима прислужници събираха стрелите и ги връщаха на състезателите. Маги попадна в третата група при сър Натаниел, който още с първите две стрели улучи мишените почти в центъра. Тя наблюдаваше внимателно как той поставя стрелата и опъва тетивата за последния си изстрел. Стрелата излетя от лъка и се заби в предпоследния кръг. Тя примигна. Нарочно ли го направи? Сър Натаниел се обърна и видя, че го гледа объркана. Той й се усмихна, после хитро й намигна, преди да седне при останалите. Маги потръпна, но после си каза, че е смешно да се вълнува за нещо толкова обикновено. Може би причината беше, че сър Натаниел е в списъка на заподозрените, който Чарлз беше съставил. Тя пристъпи към стрелковата линия, нагласи една стрела на тетивата и опъна лъка. Изненада се колко лесно беше всичко. Мислеше, че ще трябва повече сила. Прицели се внимателно в целта, припомняйки си как момчетата в бандата на Джони се бяха вманиачили по мятането на нож и как тя се беше упражнявала упорито, за да победи дори и най-добрите. Въпреки че беше момиче и то твърде дребно. Тя отпусна тетивата. Стрелата излетя и се заби в края на централния кръг. Около нея се чуха възклицания и тя се усмихна, докато издърпваше втора стрела от колчана. Този път стрелата се заби малко по-наляво. Не искаше другите да си помислят, че е прекалено добра. Чарлз беше в последната група. Неговите стрели попаднаха дори по-близко до центъра от нейните. На учудения й поглед той отговори простичко:

— Аз ловувам.

След като превъзмогна първоначалната си несигурност, лейди Рашъурд изстреля своите стрели, за изненада на сина си, точно в центъра. Лорд Гифърд и дъщеря й, лейди Виктория, също се представиха добре. Докато състезанието течеше, започнаха да правят залагания. Мили се опита да вземе участие, но брат й я изгледа предупредително. Последните изстрели бяха съпроводени с радостни или отчаяни викове, в зависимост от това, как се реализираха залозите. Лейди Рашуърд, която беше фаворит, спечели с голяма преднина. С изключение на две леки отклонения тя нямаше пропуск. След състезанието обясни, че когато била малка, стрелбата с лък е бил много популярен спорт, а тя била най-добрата. Въпреки това сър Натаниел можеше да я победи, ако не му беше попречил вятърът, който отмести леко последната му стрела. Той прие загубата, заявявайки, че е по-добре да пропусне тази стрела, отколкото стрелата на Купидон. Тази забележка развесели близначките, въпреки че зад монокъла му не проблесна и следа от хумор. Тръпки побиха Маги, когато си припомни своите мисли от преди малко. Тя го погледна крадешком. Беше твърде стар, може би на около тридесет. Един толкова възрастен мъж със сигурност не може да е бил в бандата на Джони, когато Дани я превзе. И баронетът също. Колко глупава ставаше, когато параноята я обземеше.

Играта приключи тъкмо навреме. Едва бяха тръгнали към къщата, когато първите капки дъжд тупнаха тежко по земята. Близначките се разпискаха и се затичаха обратно към входната врата. Мили, сестрите Ашкрофт и братята Радклиф ги последваха с писъци. Останалата част от компанията не обърна внимание на дъжда и вървеше бавно по моравата, сякаш капризите на времето не ги засягаха. Това изглежда впечатли облаците, защото пороят се забави, докато и последните гости стигнат до къщата.

— О, боже! — възкликна Мили, — забравих си чадърчето на моравата.

— Защо изобщо си взе слънчобран в такова време? — попита Питър Радклиф.

— Никога не се знае кога ще ти потрябва — отговори тя язвително. — И сега вдигат мишените. Със сигурност няма да го видят. Ще го сгазят, сигурна съм.

— Аз ще ти го донеса — скочи Маги. Чувстваше се притеснена сред толкова много кринолини и широки рамене. Дори и дъждът беше за предпочитане.

— О, не ти! — възкликна Мили. — Може да се простудиш до смърт! Нека отиде Чарлз! Или Питър.

Питър изсумтя:

— За да се простудя до смърт ли? Много ти благодаря Мили, но ще ти откажа.

— Нищо няма да ми стане, както знаете, съм отраснала на село. Колко пъти ме е застягала такава буря. — Маги реши да докаже думите си с действия, отвори прозореца и се затича по моравата.

— Чарлз, трябва да отидеш с нея! — нареди лейди Едингтън, а в гласа й се четеше ужас.

Маги не се обръщаше назад. Ако внезапният й порив разкриеше истинския й произход, толкова по-добре. Тогава вече Дани нямаше да има полза от нея и щеше да пусне Франки. Ако изобщо е при него. Зад себе си Маги чу стъпки, които бързо я настигаха. Обърна се и видя Чарлз точно когато той се изравни с нея. На лицето му беше изписано силно неодобрение.

— Какво правиш? — настоя той.

— Тичам.

— Цялата си мокра, ще се простудиш.

Дъждът продължаваше да се излива, вятърът запращаше студени капки в лицето й.

— Нищо ми няма — каза тя и се уви с наметалото си.

— Ще се разболееш! — възрази той.

— Значи и ти ще се разболееш.

Тя продължи да тича, внимавайки да не се подхлъзне на мократа трева.

— Държиш се глупаво. Ако се измокриш, това с нищо няма да помогне.

Маги най-сетне зърна чадърчето. На цели двайсет крачки от мястото, където работеха слугите.

— Сега поне за малко съм на спокойствие. Без всички тези превзети същества наоколо. А и някой от тях помага на Дани, а това ме влудява!

— Маги, ще се справим някак с Дани!

В устата на някой друг тези думи сигурно щяха да звучат нежно и успокоително, но Чарлз ги изстреля решително, сякаш той беше готов да мести планини.

Решителност, която доникъде нямаше да доведе. Маги въздъхна, наведе се и вдигна чадърчето.

— Ще се справим, разбира се — постара се да го успокои тя, а след което се обърна и тръгна към къщата, оставяйки Чарлз с отворена уста. Щом се върнаха в къщата, Маги връчи чадърчето на Мили и се запъти към покоите си, за да смени мокрите си дрехи. В главното фоайе тя чу зад себе си стъпките на Чарлз. Чуваха се и когато се качваше по стълбите, после я последваха по коридора на първия етаж, после и на втория етаж. Тя упорито даваше вид, че не го забелязва. Нямаше никакъв смисъл да говори с него, защото нямаше какво повече да си кажат. Чарлз я настигна насред коридора, който водеше към зимните покои. Хвана я за лакътя, дръпна я към себе си и използва моментното й залитане, за да я притисне към гърдите си. Тя отвори уста, за да протестира, но той прегърна здраво и я целуна.

Силно, сладостно, отчаяно. Маги не можа да му устои. Мускулите й се отпуснаха и тя се облегна на гърдите му, следвайки ритъма на устните му. Топлината и силата на тялото му я обгръщаха, докато желанието се надигаше в нея като лава.

След един миг, който й се стори твърде кратък, той се отдръпна и направи крачка назад.

— Не биваше да го правиш — каза Маги. — Някой можеше да ни види.

— Но никой не ни видя. — Дъждът беше намокрил косата му и тя беше започнала да се къдри, внасяйки частица безпорядък в обичайния му изискан вид.

Тя го погледна с крива усмивка:

— Няма ли да ми се караш повече?

— Не съм ти се карал — болка и насмешка се редуваха по лицето му. — Това, което ти казвам, няма да те накара да промениш мнението си. Искам обаче да помниш онова, което сме преживели заедно. Може да не е красноречиво, но пък се надявам да е убедително.

Захапвайки устна, Маги поклати глава.

— Никога не бих могла да го забравя.

— Добре. — Той посегна и погали лицето й. — Сега трябва да се преоблека. Гостите ще се чудят къде съм.

Тя кимна отново, без да каже нищо. Той се обърна и си тръгна решително, а раменете му се очертаваха на светлината. Тя го наблюдаваше как се отдалечава и нещо й приседна на гърлото.

Когато Маги се върна в салона, Чарлз вече беше там и всички бяха заети да играят на думи. Флора Ашкрофт току-що беше спечелила състезанието по поезия и се изчервяваше, докато Питър Радклиф драматично я коронясваше с венец. Чарлз настоятелно търсеше Маги с поглед, но тя не му обърна внимание и седна на мястото, което Мили й показа.

Лейди Едингтън отчете с кратко кимване пристигането на Маги и обяви, че следващата игра ще бъде измислянето на анаграми на пасторални теми. Маги покорно написа на листчето което й подадоха думите, които беше научила за случая — ФИЛАТЕР ТАСО АЛ ДАН. Надяваше се, че това, което ще й се падне да разгадава ще е толкова трудно, че никой няма да се изненада от провала й. Когато стана време за размяна, лорд Гифърд й даде своето листче и хитро й намигна. Маги впери поглед в буквите:

НО СЕЙ НУЛЛ ДИВАН. Сега трябваше да се престори, че се опитва да разгадае анаграмата. Нещо от написаното обаче подразни съзнанието й. Нул Диван… Нуливан… Съливан… Но сей Нул Диван… Дани О’Съливан… Тя погледна изненадано към Гифърд. Дъхът й секна.

Лорд Гифърд й се усмихна. Нямаше злоба в усмивката му, а само удивлението на един ученик, който си е направил шега, която не разбира. Той я погледна и после погледът му се отмести към сър Натаниел Дайнс, който ги наблюдаваше през монокъла си. За момент Маги загуби контрол върху изражението си. Някъде в подсъзнанието си тя го видя с бакенбарди и мустак, с ниско нахлупена шапка. Дани се усмихна, вдигайки ръка, сякаш искаше да приглади разрошената си коса и гладко обръснатите си в момента бузи. Дани, Дани е тук! Не някой от хората му, а самият той!

Главата й се замая. Той не просто използваше помощта на някой от благородниците тук, той беше един от тях. Дани не беше измислен джентълмен, а истински. Дали хитро усмихващият се Гифърд има представа що за човек е сър Натаниел Дайнс и какво върши? Маги се огледа наоколо и изведнъж видя всичко по съвършено нов начин. Усмивките на гостите вече имаха съвсем друг смисъл в присъствието на най-хладнокръвния убиец в Англия. Зарадва се, когато се сети за опряния в крака й пистолет. Внезапно тя се изправи, заради което останалите гости я изгледаха с любопитство. Видя въпроса в погледа на Чарлз и му отправи умолителен поглед. Смънка под нос някакво извинение и излезе от стаята. Следващата врата беше на стаята за закуска, която тънеше в мрак. Капките от дъжда се стичаха по прозорците, размивайки изгледа към моравата и тя изглеждаше като голямо зелено петно. Маги затвори очи и се облегна на стената. Плъзна ръка в джоба, пришит под кринолина, и напипа пистолета.

Чарлз никога няма да ми прости, помисли си тя, докато ръката й обхващаше дръжката. Но щеше ли това да има значение, след като скоро щеше да е мъртва. Трябваше да го направи. Така или иначе вече беше мъртва.

Само глупак би повярвал, че Дани ще я остави жива, след като е узнала тайната му. Все още можеше да спаси хлапетата. Но трябваше да бъде силна. Нужна беше само една минута, може би дори и половин минута и после всичко щеше да свърши. А Чарлз щеше да е толкова ядосан…

Тя изрепетира стъпките в съзнанието си. Вади пистолета, зарежда го, открехва вратата и надниква, за да е сигурна, че вижда целта, пристъпва в стаята, насочва оръжието и дръпва спусъка. Скоро двама души нямаше да са живи — Дани и тя. Но какво ще стане с Чарлз?

Вратата на стаята за закуска изскърца и се отвори. Маги стисна конвулсивно пистолета, но преди да го извади, Дани вече я беше докопал. Рязко измъкна ръката й от джоба и притисна китките й в стената от двете страни на главата. Тя се бореше безмълвно, но дъхът й пресекваше.

— Ако ти е мил животът на Франки, ще си държиш устата затворена.

Дани изсъска думите през стиснати зъби. Отражение от прозореца леко просветна в монокъла му. Как така не го разпозна по-рано? Когато играеше ролята на Дани, косата на сър Натаниел беше рошава, а не грижливо пригладена. Чертите на лицето му бяха скрити под бакенбарди и засукани мустаци. Всъщност добре избръснатото му лице нямаше нищо общо с това на Дани. Но бездушните очи, които блестяха от злоба, си бяха същите и това я ужасяваше.

— Наредил съм на един мой човек да го убие утре, ако не получи друга заповед.

Маги спря да се бори, поемайки си дълбоко въздух.

— Какво искаш, Дани?

— Тук няма никакъв Дани, момиче! — каза той, възвръщайки изискания си тон. — Тук е сър Натаниел.

— Какво искаш? — повтори тя.

Опита се да придаде твърдост на погледа си, докато сърцето й панически препускаше в гърдите. Не беше едър като Чарлз, но все пак бе значително по-силен от нея. Ако я стиснеше за гърлото, щеше да е нужна половин минута, за да е мъртва. Нейната сила винаги е била бързината и невидимостта. Притисната до стената, тя беше безпомощна като дете.

Сър Натаниел се усмихна с кратка и грозна усмивка.

— Искам да направя най-големия удар в историята на Британската империя.

— Добре, че империята не е толкова стара — каза Маги механично. — Ако беше иначе, щеше да имаш много повече работа!

— Не се изразих добре. Имах предвид, че ти ще направиш най-големия удар в историята на империята.

— Не знам за какво говориш.

Но тя знаеше, дори прекалено добре. И беше твърде късно, за да му попречи. Ще я използва за нещо лошо. После ще се случи някакъв инцидент и тя ще изчезне. А най-лошото е, че не може да направи нищо, за да го спре.

— Лейди Едингтън, Милисънт Кросъм, лейди Джеймс Ашкрофт, Фърн и Флора, госпожица Уелдън, лейди Мери и лейди Елизабет, мисис Мортимър, лейди Рашуърд и да, лейди Виктория. Знаеш ли какво общо имат те помежду си?

Маги млъкна объркано.

— Те са дами, скъпа моя. Дами от най-добрите семейства. Дами от най-старите фамилии, което значи, че притежават бижута на стотици години.

— И? — каза Маги, решена да го накара да каже всичко.

— И ти тази вечер ще ги откраднеш за мен — довърши сър Натаниел.

— Ами ако ги носят на себе си? — попита Маги.

— Не се притеснявай. Няма да ги носят. Нали знаеш, че аз умея да организирам всичко.

Маги само го гледаше.

— Знаеш къде са спалните. А ако не знаеш, ще научиш, когато стане време. Талантливата госпожица Хаузър ще ти помага. Моят камериер също, така че да не ти липсва нищо.

Значи не можеше да излезе с номера, че е забравила как се разбиват ключалки. Госпожица Хаузър беше тук, за да й припомни. Беше хваната в капан.

— Ти и лорд Гифърд сте планирали всичко, нали? — огорчено каза тя.

— Лорд Гифърд ли? — усмихна се сър Натаниел. — Какво общо има той? Гифърд е добро момче и винаги е готов за някоя шега. Но няма представа какво искам да постигна. Няма и да има, защото аз знам как да го накарам да играе по свирката ми.

— Откъде да съм сигурна, че не правиш и мен на глупачка? Как да се уверя, че Франки наистина е при теб?

— Ще трябва да ми имаш малко доверие. Но ако това не стига, можеш да изпратиш някой прислужник в „Главата на кралицата“ в Саутуорк и да го накараш да разпита какво се случи там преди две вечери.

Преди две вечери? Това беше още преди тя да пристигне в имението. Съставил е плана още когато Чарлз го е срещнал в операта. Но как е узнал за облога между Мили и Чарлз? А случката с госпожица Барет? И това ли беше организирал?

— Не си и помисляй да казваш на твоя лорд. Няма да доживее до Нова година, дори и аз да съм умрял. Дал съм ясни разпореждания. Какви ли не злополуки могат да се случат с един млад благородник. Особено ако има авантюристичен дух. Ако не те вълнува съдбата на Франки, може би ще поискаш да запазиш живота на Едингтън. А ако си мислиш, че Едингтън ще ти повярва, лъжеш се. Ние се познаваме от деца, а за теб той не знае нищо друго, освен това, което е между краката ти.

Вратата зад тях отново се открехна и сър Натаниел ловко се измъкна по коридора. За половин секунда на Маги й хрумна да извади пистолета и да го застреля в гръб, но не можа. Това щеше да убие Франки и, за бога, Чарлз! Все едно сама ги е застреляла. Тя все още гледаше вцепенено към вратата, когато гласът на Чарлз я измъкна от унеса.

— Маги, какво става?

Тя го погледна. Той изглеждаше тъй сериозен. Веждите му бяха присвити от притеснение, изражението му беше напрегнато и лишено от безразличието, което си придаваше, когато се намираше сред аристократичните си гости. Но въпреки това не можеше да му каже. Не биваше да го излага на опасност. Със сигурност Дани не говореше глупости и щеше да си отмъсти жестоко. Но от друга страна, можеше неразумно да каже на сър Натаниел за подозренията й. И в този случай Чарлз и Франки щяха да бъдат убити.

— Добре съм… За момент ми се зави свят — тя видя в очите му, че не се хваща на лъжата й и затова добави: — Изплашена съм. Не спах добре снощи, а и исках да те видя отново насаме, само за момент.

Само стой настрана от мен, каза си тя в себе си, но не посмя да го изрече на глас, защото знаеше, че Чарлз няма да я послуша. Всеки, който се приближи до нея, беше в опасност. В този момент взе решение да направи всичко, което може, за да го защити. Но как да защити Франки?

Погледът му омекна.

— Ти ще се ожениш за мен. Няма да те пусна да си отидеш. Съвсем скоро ще ме имаш колкото поискаш.

— Може би… — каза тя, а гърлото й спазматично се сви при тази лъжа. — Но моля те, обещай ми да направиш нещо за мен.

— Какво?

— След като тази седмица свърши, разбери от полковника, този, който се грижи за Лили Барет, кой е знаел, че ти си нейният таен покровител. Все някога Чарлз трябваше да научи истината. Най-малкото, за да се предпази от подлостта на своя близък приятел. Но трябваше да го разбере сам, и то в момент, когато нямаше да има смисъл да предприема каквото и да е, за да се опита да я спаси. Тя знаеше, че подобен опит може да му струва живота. — Ако полковникът е сигурен, че никой не е знаел, тогава попитай самата Лили Барет на кого тя сама е казала или споделила нещо.

— Ще го направя — гласът му издаде подозренията, които изпитваше.

Маги продължи:

— И разбери от сестра си, кой е предложил да се подиграят на Лили. Някой може да й го е подметнал между другото. Освен това разбери дали някой не й е подсказал идеята за облога.

— Ти знаеш нещо! Какво има, Маги? Гифърд ли е предателят? — в гласа му прозвуча метална нотка.

— Не знам. Подозирам — тя безмълвно се помоли за прошката му задето лъжеше, — подозирам много неща, но все още нищо не знам със сигурност. Моля те, дай ми малко време. И, Чарлз…

— Да?

— Моля те, обещай ми, че каквото и да стане, ще се погрижиш за хлапетата. — Това бяха опасни думи, които можеха да събудят подозренията му, но трябваше да ги изрече.

— Обещавам ти, че ще направя всичко, за което ме помоли. И бъди сигурна, че ще се грижа за тях.

— Благодаря — каза Маги с угаснал глас. За жалост беше отгатнала съвсем точно какво ще се случи.