Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,1 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Аня Сноу, Скарлет Уайт. Тънката граница

Българска. Първо издание

ИК „Монт“, София, 2013

Редактор: Росица Койчева

ISBN: 978-954-805-596-3

История

  1. — Добавяне

Глава 1

Краят бе толкова желан.

Катрин гледаше невярващо мястото, където лежеше съпругът й и крещеше вътрешно. Душата й бе опустошена, сърцето й още биеше в гърдите, но сякаш бе спряло. А най-омразният й човек на света, вървеше към нея. Катрин знаеше защо идва той — идваше за нея. Нямаше да има късмета да последва съпруга си, щеше да бъде нещото, което ненавиждаше най-много — вълчица на този вълк. Вълкът, който взе съпруга й от нея, който разруши живота й, щастието й, всичко, което искаше и в което бе сигурна. Тя все още гледаше приближаващия се и сякаш виждаше тъмнината, самотата и омразата, които щяха да й правят компания през остатъка от безсмъртния й живот. Сестра й се приближи до нея и я прегърна. О, не, щеше да провали и нейния живот. „Какво искаше този от тях, защо ги беше нападнал, защо искаше да разруши живота й?“ — питаше се тя.

Точно тогава, обаче, пред нея се появи мъжът на ужасите й. Гледаше я строго, а от студенината в очите му я побиваха тръпки. Той бе доста по-висок от нея, даже и от съпруга й. Тя затвори очи при спомена за съпруга си, а сърцето й прескочи един удар. Всички от глутницата станаха и се поклониха на новия Алфа. Тя все още стоеше и го гледаше, а сестра й не я пускаше. Знаеше, че щеше да загази за това, че не му се подчинява, но не искаше сестра й също да пострада. Направи едва забележим знак на сестра си и тя стана, покланяйки се на алфата. Но Катрин го гледаше право в очите, без да му показва колко ужасена бе. Той присви заплашително очи и със знак накара всички да излязат. Никой не оспори заповедта му, всички излязоха, като отново се поклониха. Катрин се беше свила на земята и го гледаше. Мразеше го. Той все още я гледаше ледено. Очите му само това ли можеха да издават? Колко студена бе душата му? Колко ужасяващ бе самият той? Не искаше да бъде с него, не искаше да бъде вълчицата му, не искаше животът й да продължи с него. Той се приближи към нея, бавно като хищник, а тя веднага стана и започна да отстъпва назад. Той продължаваше да наближава, а тя да отстъпва. След няколко крачки гърбът й се опря в студената стена на пещерата, а той се приближи и след секунди я притискаше. Тялото му, твърдо като скала, бе плътно долепено до нейното. Очите му, обаче, вледеняваха душата й. Тя го гледаше, ръцете й докосваха студената пещера, опитвайки се да избегнат допира с него, но той не смяташе така. Постави едната си ръка на кръста й, а с другата хвана шията й и леко я стисна, след което наклони главата й и прошепна много леко в ухото й. Сякаш не беше глас, а шепот на вятъра.

— Ти си моя, Катрин — каза й той. — Свиквай с това, сладкото ми котенце!

Тя се опита да го отблъсне, но той беше прекалено силен. Не постигна нищо, не можеше да избяга от него и от ледените му очи, твърдото му тяло, нежните ръце и страховито хубавото му лице, толкова неподходящо за студената му същност. Той я гледаше все още заплашително, а тя не проговаряше.

След известно време се отказа и я освободи. Тръгна към изхода, но точно преди да излезе се обърна и изсъска като змия:

— Искам те отвън до пет минути! — След което излезе. Катрин се свлече на земята и заплака. „Какво ли ще става сега?“ — питаше се тя. Той бе ужасяващ, студенокръвен и я плашеше, но трябваше да живее с него… и да бъде негова вълчица. Щеше да го направи заради сестра си, заради глутницата, но никога нямаше да го обикне. Решена да не показва на бъдещия си съпруг колко е ужасена, тя се надигна, избърса сълзите си и се запъти към изхода. Когато излезе, всички я гледаха: глутницата й с болка в очите, новата й глутница със злоба. Щеше да е наистина ужасно трудно. Огледа всички наоколо и се спря на алфата на новата глутница, която се събра тази нощ. Той също я наблюдаваше, скръстил ръце, присвил заплашително очи.

И тогава видя сестра си, която я гледаше с тъга. Катрин вдигна високо глава и тръгна към него. Бе съкрушена, но нямаше да го покаже. Тя бе опората на тази глутница и щеше да направи всичко за благото й. На път към него бе видяла сестра си, ужасът бе изписан, по лицето й. Ако не за глутницата, то тя бе длъжна да направи каквото се искаше от нея за сестра си. Не искаше да мисли какво може да й стори Крис — този силен и могъщ вълк, който бе способен така лесно да убие Джон. Сега тя бе единственото й семейство и щеше да се бори със зъби и нокти за нейното благополучие. Членовете на глутницата на Крис я гледаха с презрение, докато минаваше покрай тях. Стигна до мястото, където стоеше той. Когато застана до него, той я дръпна към себе си и сложи ръка на кръста й. Гласът му бе толкова вледеняващ и могъщ, че й се подкосиха краката.

— От този ден нататък нашите две глутници стават една — каза той и я погледна.

Тя с опита да се дръпне от хватката му, но Крис й изръмжа в ухото и я стисна още по-силно, като каза тихо, за да не могат да го чуят останалите:

— Стой мирна! — След което й се усмихна и отново й заговори, но с мил и нежен тон: — Нали така, вълчице? — тя кимна и той продължи: — Също така искам да обявя на всички, че от днес Катрин ще бъде моята алфа, за да скрепим съюза на глутниците. Тази нощ с нея ще се обвържем — при тези му думи тя се дръпна и изръмжа силно. Той не губи време, а отново я хвана в здравата си хватка и каза високо, за да го чуят всички: — За доброто на всички приеми — и прошепна само на нея: — Или сестричката ти ще се превърне в курвата на глутницата. Така ще я подредят, че тя сама ще си отнеме живота.

— Няма да посмееш — отвърна тя тихо.

Той я целуна по бузата и отвърна.

— Пак си помисли, Кити.

„Кити“ ли? Тоя е нобелов лауреат. Да, спечелил е Нобелова награда по олигофренщина и злоба.

По гласа му Катрин усещаше, че той не се шегуваше. Никак даже.

— Какъв е отговорът ти, Катрин? — попита я той.

— Отговорът ми е… — огледа се наоколо и видя изплашените лица на глутницата си. Тази нощ тя бе изгубила спътника си, а те — водача си. Всеки бе изгубил нещо. Пое дълбоко въздух и даде отговора, който щеше да промени живота й из основи. — … Да.

— Добро момиче — каза той и я прегърна пред всички.

След което, без да пита, я целуна по устните. Тя не му отвърна и той изръмжа, докато я целуваше, което в превод значеше „Дръж се прилично“. Катрин нямаше друг избор, освен да отвърне на целувката, което и направи. Не можеше да отрече, че целувката му никак не бе зле, но той не бе Джон и никога нямаше да бъде.

Целувката свърши. Всички се прибраха в домовете си и тя тръгна към своя. Той пък от своя страна се запъти към пътя, където се намираше джипът, с който бе дошъл. С гръб към нея подхвърли:

— Имаш петнадесет минути да си събереш багажа. Ако до тогава не си готова, последиците няма да ти харесат.

Катрин не каза нищо, а продължи по пътя си и влезе в дома си, за да изпълни дадената й заповед.