Линда Лафърти
Нощите на османската принцеса (4)

Втора глава

Първите лъчи на зората обагриха мокрия калдъръм на Константинопол, изметен и измит до блясък от метача евреин. Това беше пътят с кипарисите от двете страни, който отвеждаше до царските палати и до крайбрежието на Босфора и Златния рог, където бяха подредени ялъ^[1] след ялъ на пашите. Това беше единствената хубава улица, предназначена да впечатлява посланици и други чуждестранни величия, гостуващи в столицата на необятната Османска империя.

Останалите странични улички на Константинопол — сокаците, представляваха истински лабиринт от тесни виещи се пространства между къщите, покрити единствено с пръст, която през дъждовните сезони се превръщаше в кал. Именно там спяха през деня уличните кучета. Еркерните прозорци на къщичките, които стърчаха напред над сокаците, предоставяха така бленуваната сянка за глутниците, които търсеха убежище от непоносимата турска жега. Мелезите виеха, скимтяха за трошички хляб и се биеха над труповете на конете и мулетата, които умираха на улицата. Никой не си правеше труда да откарва умрелите добичета на бунището, защото всички знаеха, че само за една нощ кучетата ще оглозгат кокалите и ще ги изядат и на сутринта улиците отново ще бъдат чисти.

Иван Постивич излезе от този лабиринт от стари улички и се насочи към казармите на еничарите на „Ат Мейдан“, тъкмо когато мюезинът^[2] започна да призовава за молитва. Когато премина портите, зърна огньовете за казаните със сутрешната чорба. Белите пауни пискаха сред дърветата в двора на Джамията на Завоевателя, присмивайки се на божия наместник от минарето, който призоваваше правоверните на Константинопол да започнат деня си с преклонение пред Аллах.

Виещият се път отвеждаше към прашния район на Месния площад, където се подвизаваха военните готвачи. Въздухът бе изпълнен със сладкия метален вкус на кърваво месо, смесен с вонята на разлагаща се карантия — кланиците на Константинопол бяха разположени точно зад войсковата кухня.

Редиците огромни бронзови казани проблясваха на слънцето. Всеки казан бе украсен с изцапаното копринено знаменце с отличителните знаци на съответната орта — мечки, ятагани, конски опашки, — развяващи се от морския бриз. Войниците се хранеха заедно от огромни купи, както бяха правели еничарите още преди триста години. Именно тук се решаваха победите на османските султани и тяхната смърт, тук се планираха войни и се организираха революции, решавани по демократичен път над гърнетата с горещ пилаф от всички еничари.

Няма друг Бог, освен Аллах.

Когато този вик на мюезина отекна над града, Постивич коленичи право върху камъните и започна да се моли, премятайки на гърба си дългия ръкав на еничарския си тюрбан. В този момент хиляди мъже се бяха надигнали от койките си и цяло море от тюрбани се бе обърнало на югоизток, по посока на Мека и на изгряващото слънце.

Постивич никога не свързваше това движение с Мека. Знаеше само, че като обърне лице към Божия град, лявото му ухо се насочва към родината му на север. И тогава си спомняше…

 

 

— Скрий го, за бога, скрий го! Бързо! В килера, зад кошницата с ябълките!

— Не се събира, майко! Твърде едър е!

— Накарай го да се събере, иначе ще останеш без брат!

Сестра му Ирина го скри зад един плетен кош и тръгна да затваря вратата. Пръчките на коша се забиха в плътта му, когато тя го натика още по-навътре, за да може да пусне резето.

Той стоеше неподвижно и не смееше да издаде и звук, въпреки че едва издържаше болката от силно прегънатите си и схванати крака.

— Дойдохме да видим всички християнски момчета — изрече отвън глас със силен турски акцент.

— Казват, че вече няма девширме, че султанът вече няма нужда от християнчета. Защо тогава идваш в тази къща, еничарю? — попита на развален турски майка му.

— Защото имаш син. Такъв, когото султанът непременно трябва да види! — продължи на турски човекът.

— Аха! — засмя се насила майка му, опитвайки се да ги убеди. — Ако имах син, щях да имам по-голям късмет, ага. Но си имам само дъщеря, която да ми помага с работата, след като мъжът ми умря.

Тогава, от мрака на килера момчето за първи път чу странния ритъм на турския език. Без да разбира нищо, той започна да се диви на звуците, питайки се дали изобщо биха могли някога да се разберат едни други с тези хора.

— Знаем за момичето — каза чорбаджията. — Но първо синът ти.

— Казах ви — нямам син.

— Съседката ви отсреща ни каза, че имаш момче, гигантско момче на седем, което не прилича на никое друго в района. Ще го отведем право в двореца Топкапъ. Един ден ще стане велик еничар и ще служи на султана!

Иван Постивич чу как сестра му ахва. Сърцето му заби бързо в мрака и той се зачуди дали няма да се задуши от силния аромат на пресните ябълки.

— Онази дърта вещица отсреща би казала всичко на армията на султана за комат хляб — рече майка му. — Не знаете ли, че вижда разни неща, дето ги няма? Малоумна е и…

— Претърсете къщата! — прекъсна я командирът на групата.

Първо отвориха вратичката на килера и момчето чу как майка му изпищява, когато то примигна, заслепено от внезапно нахлулата вътре светлина на деня.

 

 

Иван Постивич се надигна след молитвата, припомнил си всичко. Раздвижи гърба си и го изпъна. Предпочете да се лиши от сутрешния си порцион чорба и вместо това да се отбие в конюшните, за да надзирава храненето на конете, преди да се върне обратно на койката си.

Конюшните на кавалерията бяха разположени точно над река Ликус, в края на града. Иван Постивич пое с пълни гърди миризмата на коне и на сладко сено, примесено със солената пот на тези изящни животни, които го бяха носили в толкова битки. Хладният въздух откъм реката отвяваше вонята от кланицата и на негово място носеше свежестта на Сладките води отвъд.

За Иван конят значеше много повече и от Корана, и от Библията. Именно конете му бяха дали успокоението, което нито една религия не успя да му дари. Влезе в конюшните като предано вярващ — тук, сред сладкия мирис на суха трева и коне той намираше своето убежище.

Като седемгодишно момче, тъгуващо за майка си, сестра си и родината, той си бе изплаквал очите в грубата козина на първия си кон — Дервиш, дребна кръстоска от Анадола. Младият Ахмед Кадир — той вече не беше Иван Постивич — имаше много, за което да плаче, а косматото турско пони очевидно нямаше нищо против сълзите му.

Само седмица преди това един еничар бе отвел ужасеното момче на огромен стадион — Хиподрума, където го бе оставил да чака под яркото слънце почти цяла вечност. Накрая към него се приближи мъж с висок тюрбан. Напълно объркан и все още не разбиращ турски, Иван бе накаран да разбере, че трябва да лежи мирно. Мъжът с тюрбана свали панталонките на момчето и сграбчи пениса му, изтегляйки го като топъл карамел. След това заговори нещо неразбираемо, но по няколкото думи момчето позна молитвата от последните си уроци по Коран.

Еничарят, който придружаваше момчето, се приведе и му заговори на сръбски:

— Като най-важна част от приемането ти в лоното на светата вяра на исляма ти ще бъдеш обрязан в същия ден, в който и младият принц Махмуд Втори празнува същия славен ритуал на мъжествеността! Слава на Аллах и на нашия султан!

А после светът експлодира в болка. Въпреки сълзите, еничарят и моллата^[3] накараха изпадналото в несвяст момче да рецитира въведението в Корана, непрекъснато поправяйки произношението му, така че сурата да стане разбираема за Аллах.

Като част от османските традиции султан Абдул Хамид бе платил за обрязването на всички момченца в Константинопол на възраст между седем и тринайсет години, така че те също да могат да се присъединят към всеобщите празненства в града по случай превръщането на Махмуд в мъж. Младият принц, разбира се, не присъстваше, тъй като неговото обрязване вече бе извършено в уединението на Залата за обрязвания в Топкапъ сарай.

Такива бяха срамните тайни, които момчето шептеше на турското пони, докато то завираше муцуна в сеното, търсейки по-свежи сламки. Пенисът на момчето продължаваше да го боли — възобновяването на обучението по езда само няколко дена след обрязването правеше болката още по-непоносима. Риданията на Иван Постивич почти не се чуваха от постоянното дъвчене и пръхтене на конете — и тъкмо тези успокояващи звуци прикриха приближаването на Господаря на конете.

Момчето вдигна глава от врата на понито и от другата страна на въжето, което преграждаше яслите, зърна тъмнозелената роба на господаря на конете. Сърцето му заби лудо, когато си представи гнева на строгия учител, открил своя ученик да плаче като християнско момиче.

Господарят на конете, който нямаше време за емоционални деца, благоразумно реши да продължи напред.

„Самотно момче, което търси утеха в коня си, не е престъпление“ — помисли си той и никога не каза нищо на момчето. И мъдрият му ход му се отплати. През следващите години нямаше по-добър ученик от младия Ахмед Кадир, нито ездач с по-тънка интуиция за конете и умение за контрол над тях. За да овладее скръбта си, момчето живееше и дишаше с конете и дори предпочиташе да спи в конюшните направо върху сламата вместо в спалните помещения с останалите кавалеристи.

И днес, макар и вече трийсет и шест годишен ветеран от множество битки, отново конюшните бяха мястото, където той намираше най-голяма утеха, макар да знаеше, че му е забранено със султански декрет да язди кавалерийски коне. Турският господар на конете беше отдавна покойник, но разбирането, което бе проявил еднократно към малкото тогава момче, остана завинаги запечатано в сърцето на еничаря.

— Мерхаба^[4], Ахмед Кадир! — развикаха се конярите, когато го видяха, захвърлиха вилите си и се втурнаха да го прегръщат. — Значи най-сетне се върна при нас, старче!

— Просто наминах да видя конете, да проверя как са — изсумтя намусено Постивич. Каза си, че трябва да внимава и да не показва колко много му липсват конюшните и какъв срам му бе навлякъл султанът, като го свали от поста му.

Турските коняри се слисаха. Зачудиха се какво да кажат. Започнаха да трият носове в ръкавите си, да се почесват и да търкат прашните си очи с мръсните си пръсти. Разочарованието по лицата им бе толкова голямо, че Иван не можа да го понесе — знаеше, че обикновените турци са напълно искрени в приятелството си като малки деца.

— Иначе как върви животът на събирачите на тор, а? — подметна, отстъпвайки пред сърдечността им — нямаше как, бе прекарал с тези коняри много по-дълго време, отколкото със собствената си майка. — Конете продължават ли да ви осигуряват прехраната?

— По волята на Аллах работата тук е за цял живот, защото конете се стараят редовно да не ни държат със скръстени ръце! — отговори главният коняр извън себе си от радост, че чорбаджията на Капъкулу все още благоволява да се шегува заедно с тях. — Осигуряват ни плодовете си, които са нашата работа, дарявайки ни с множество конски ябълки!

Въпреки първоначалните си намерения Иван Постивич се разсмя и поздрави всеки от конярите един по един, като ги прегръщаше, а те го плясваха радостно по гърба. За първи път от много седмици насам Иван се почувства така доволен, сякаш бе погълнал няколко самуна топъл хляб на празен стомах, защото нямаше нищо по-хубаво от турска усмивка на лицето на стар приятел.

— Кобилата ти е ей там — изрече с гордост един от конярите. — Тъкмо тази сутрин я сресах. Конете ти за поло пасат край реката и дебелеят от сочната трева.

— Искам да видя Пери, единствената ми съпруга! — възкликна Постивич.

Петнистата кобила вдигна глава и изпръхтя. Започна да души Постивич и колкото повече подръпваше туниката му, толкова повече се свиваше носът й. Накрая вдигна високо глава и изви устни, оголвайки отвратено зъби.

Конярчетата се разсмяха и започнаха да се пляскат по мръсните шалвари.

— Виждаш ли какво интелигентно животно е Пери, а, Ахмед Кадир? — обади се един. — Добре преценява хората. Очевидно е, че никога няма да имаш харем, щом даже една жена не може да те понесе за дълго!

— Като еничар аз така или иначе никога не мога да имам съпруга, копеле мръсно!

Конярчетата започнаха да се бутат едно друго и да се подсмихват. След като се стигна до размяна на обиди, значи всичко в техния свят отново си дойде на мястото.

Иван Постивич се пъхна под въжето и влезе в отделението на кобилата. Метна огромната си ръка през масивния врат на кобилата и затвори носа й с дланта на ръката си. После приведе леко главата й и прошепна в ухото й:

— Пак ще яздим двамата, Пери, кълна ти се! Гледай да не се влюбваш в друг ездач, защото ще трябва да го убия!

— Какво говориш на конете си, чорбаджи? — провикна се главният коняр. Черните му очи проблясваха от възхищение, защото нямаше друг кавалерист, когото да харесва повече от чорбаджи Ахмед Кадир.

— На една кобила трябва да й говориш като на жена — отвърна еничарят, защото знаеше, че турците много се гордеят с уменията си като любовници. — Но думите за любов се изричат на сръбски, а не на груб език като турския.

— Жените винаги са ме харесвали много заради чевръстия ми език — не му остана длъжен главният коняр и се ухили толкова широко, че мустакът му се превърна в космата гъсеница, пълзяща през лицето му. Всички конярчета се разсмяха, а конете започнаха да пръхтят и да потропват с копита, стреснати от внезапния шум. Прахта от сламата се носеше на лениви облачета под свежата светлина на утрото. Турците се усмихваха, отпиваха с наслада хладния въздух и благодаряха на Аллах за такъв прекрасен ден. А денят беше прекрасен просто защото Ахмед Кадир отново бе влязъл в конюшните.

* * *

По-късно на същия ден Иван Постивич стоеше до огромна палма в саксия в двореца на Есма Султан и почесваше отегчено корема си. Над някога твърдите мускули вече се усещаше тънък пласт увиснала плът. „Тлъстини — помисли си отвратено Постивич. — Тлъстини, придобити от стоенето на пост в този дворец.“ Никога през живота си не се бе оплаквал от тлъстини, но ето че сега, на трийсет и шест, бе точно толкова полезен, колкото и палмата над главата му — просто един голям декоративен елемент в царския дворец.

Липсваше му усещането за тревата под ботушите, македонският прах, който пълнеше устата му с неприятни песъчинки, вкусът на пръст в летен ден. Вярно е, че след езда краката и слабините му бяха схванати, но тялото му прилягаше на седлото толкова добре, че конят сякаш се превръщаше в негово продължение. Годините, прекарани в битки, го бяха направили едно цяло с коня му — кентавър, размахващ ятаган, който сече безмилостно врага. Спомняше си добре как по време на битка езикът му надебеляваше от жажда, а празният му корем хлътваше толкова дълбоко, че стигаше чак до гръбнака му.

Но празният стомах означаваше ясен ум и леко тяло — най-важните неща за един кавалерист. Тялото му просто беше създадено за война — факт, който господарят на конете и пашата моментално бяха разпознали.

По време на военни кампании той ядеше и пиеше тогава, когато можеше — като камилите. Чорбаджията на кавалеристите Капъкулу издържаше на болките на глада много по-лесно, отколкото човек наполовина на неговия ръст. Мускулите му бяха твърди и дълги като острието на ятагана му, а когато не беше на кон, обикаляше наоколо с широката си крачка, оставяйки огромни следи в сухия прах. Той копнееше за битка, жадуваше да се бие до смърт с друг мъж.

Сега Иван затвори очи и вдиша влажния въздух в двореца. Въздухът беше опитомен и разглезен, наситен с парфюмите и маслата на жените, упадъчен с ароматите на жасмин и лимон.

Носът му копнееше за киселия мирис на потта, за горещата воня на битката.

— За какво си мислиш, великане? — запита глас иззад решетката на харема.

— За нищо — промърмори Постивич и се вторачи в изкусния филигран на решетката. Също като всички останали мъже и той често се бе питал какви ли чудеса се крият зад вратите на харема.

— Сигурно си мислиш за вечеря — продължи гласът. Постивич успя да забележи сянката на косата й, докато се местеше над рамото й. Дълга руса коса, като на жените, които живееха на север, в родната му земя.

— Или може би си мислиш за твоята жена — подметна тя.

— Аз нямам жена.

— Какво? Мъж с твоя ръст да няма жена? — възкликна тя, направи кратка пауза и допълни: — Или предпочиташ момченца?

— Предпочитам да изпълнявам дълга си към султана без обиди — отговори той, извърна глава и изпъна гърба си.

— Внимавай, нежни великане! — предупреди гласът. — Докато аз съм в харема на великата Есма Султан, си длъжен да ми демонстрираш уважение! Принцесата ще се разсърди много, ако разбере какъв тон си ми държал! — замълча и после продължи: — И като нищо може да набучи главата ти на кол в двора на двореца Топкапъ, за да забавлява тълпите с огромния ти кръгъл сръбски череп! А след това турчетата ще откраднат самотната ти глава, за да си играят с нея и да я ритат по улиците на Константинопол, за да дразнят кучетата. Но не след дълго ще започнат да се оплакват, защото християнският ти нос е толкова голям, че ще насини пръстите на краката им, и накрая ще се върнат разплакани при майките си!

Пряко сили Постивич се разсмя и изрече:

— Съжалявам, че думите ми са ви се видели толкова тромави, мадам! Моля коленопреклонно за вашата прошка!

— Да бе, тромави! Струва ми се, че си използвал това извинение и преди, нали? — дойде отговорът. — Но не съм сигурна докога султане ще продължава да го приема.

— Коя си ти? — извиси глас Постивич и се приближи към решетката. — Откъде знаеш за разговора ми с Есма Султан?

— Назад или ще извикам главния евнух! — изсъска гласът. Косата отзад се раздвижи като буйна вълна. Но той не успя да различи лицето й в сенките.

Пъхна пръсти през дупките в решетката и я стисна здраво.

— Ахмед Кадир, излагаш на риск живота и на двама ни! — прошепна непознатата на сръбския език на неговата родина. — Отдръпни се назад!

— Знаех си, че си от Северните земи! — рече той, автоматично превключвайки на родния си език. — Усетих го в турския ти.

— Назад! — повтори тя от мрака, а после продължи шепнешком: — Дойдох само за да те предупредя — не се доверявай на онези, които идват като приятели и се опитват да спечелят доверието ти! Слушай господарката ми и ще узнаеш тайните на османската династия, но никога не забравяй, че тя също е от тях и никога няма да се откаже от божественото си право. Но пък би могла да те защити тогава, когато най-малко очакваш!

— Тя е убийца! — изръмжа Иван Постивич. — Изпраща невинни мъже на смърт! Сигурен съм, че стига да й се прииска, ще изпрати и мен.

— Не всичко в живота е просто като разделението между Доброто и Злото — отвърна гласът. — С течение на времето ще разбереш, че тези две нишки се преплитат много сложно в красивите шарки по килимите на османците. За да ги разгадаеш, трябва да знаеш коя нишка да дръпнеш!

С тези думи чехлите на момичето от харема се плъзнаха по рогозките и Постивич чу как стъпките й се отдалечават по коридорите отвъд изящно резбованите решетки.

* * *

Личният лекар на султана — Стефан Каратеодори, който беше извикан по спешност в покоите на принцесата, разбута с нетърпеливо махване на ръка тълпата истерични момичета от харема, скупчили се около господарката си. Жените се разхвърчаха във всички посоки като подплашени гълъби, но само след миг с тихо шумолене на фините си копринени поли се събраха отново край болната Есма Султан.

— Изведете ги от тук! — извиси глас лекарят на империята, възмутен до дъното на гръцката си душа от невежеството в харема. Обърна се към главния евнух и рязко заповяда: — И не пускайте в стаята повече от една прислужница и един страж!

Докато се приближаваше към леглото на принцесата, бе изумен от тежката миризма на жасмин, рози и лилии, която изпълваше стаята. Всеки сантиметър от царските покои беше запълнен с вази с цветя в различен етап на разцъфване. Прислужниците в харема бяха измили пода с толкова силно концентриран парфюм, че на имперския лекар му се повдигна.

Докторът — голям ерудит, за когото се говореше, че владее до съвършенство осемнайсет езика, поклати отново глава, слисан от невежеството в харема. Кихна в носната си кърпичка и си позволи една цветиста ругатня на гръцки. Нападение от цветя, стълпотворение от хора — нищо чудно, че принцесата бе прикована на легло и с всяка следваща минута се влошаваше все повече.

— Тя отказва да се храни, а от три дена не е спала — обади се Назип, кършейки луничавите си ръце. — Приготвихме всичките й любими храни, даже гълъб с подправки, но тя дори не поглежда в чинията си.

— Султане, какво сте яли преди три дена? — попита докторът.

Есма Султан повдигна брадичка от възглавницата и прошепна:

— Почти нищо. Последното, което си спомням, че съм яла, беше една смокиня от градината, но само едно парченце от нея. В името на Аллах, каква е тази непоносима воня?!

Лекарят повдигна вежди и се огледа.

— Не усещам нищо, принцесо, освен близостта на вашия двор. И задушаващия аромат на цветя. Веднага отворете прозорците!

— Тя казва, че от там й мирише на смърт, господарю — прошепна до ухото му прислужницата. — Точно затова й донесохме всички уханни цветя от градината, за да й донесат облекчение. Не може да търпи вятъра, който се носи откъм Босфора.

Лекарят се замисли върху тези думи, примигвайки като стара костенурка.

— Предполагам, че опитвачът ви на храни е отхапал от онази смокиня, за да се увери, че не е отровена, нали?

Принцесата извърна глава върху възглавницата и промърмори:

— Тогава имах гости. Първото парче от плода дадох на госта си.

— И той добре ли е сега?

При този въпрос момичето от харема извърна глава и косата й закри профила й. Господарката й отговори:

— След това той ни напусна. Нямам представа къде е. Но моля ви, докторе, повече не го споменавайте!

Старият лекар огледа наполовина обърнатото към него лице. Върху голото й рамо забеляза вече пожълтяваща синина, както и множество други белези и дълги линии, обагрящи бялата плът около врата й. Но той беше мъдър човек и предпочете да не задава повече въпроси — беше чувал достатъчно слухове относно неморалното поведение на принцеса Есма Султан.

Някога той бе присъствал на раждането й, като бе следил работата на акушерката. Още от пеленаче Есма се бе оказала неспокойно бебе, което непрекъснато имаше колики и плачеше в ръцете на майка си. Но позицията й като любимка на султан Абдул Хамид й бе дала образование и привилегии, предоставяни обикновено само на османските принцове и никога на жените. А лоялността й към нейния полубрат Махмуд, както и дълбокото им приятелство й бяха гарантирали окончателно положението й след смъртта на братовчед им Селим Трети.

Но дори и лекарят нямаше право да докосва османска принцеса без нейното изрично разрешение и при строго наблюдение от странични хора. Сега докторът я помоли да плюе в малка златна чинийка, а после да опише симптомите си и времето на първото им появяване. Очите й бяха ясни, но измъчени, с дълбоки сини полумесеци отдолу.

Докато разглеждаше плюнката й в чинийката и наблюдаваше безизразните й очи, забеляза някакъв странен нервен спазъм на дясната й вежда.

— Моля за позволение да ви прегледам обстойно, Есма Султан! Евнух, подгответе я зад балдахина!

Стефан Каратеодори отстъпи назад, а главният евнух влезе зад балдахина и започна да съблича господарката си, след което я облече в широка ленена нощница. По едно време извика:

— Можете да се приближите, докторе! Ще ви наблюдаваме!

Каратеодори постави нежно ръка върху рамото на принцесата и вдигна дланта й към очите си, за да я огледа по-добре. Но след като хвана и другата й ръка, тя трепна, издърпа ръцете си и ги скри в широките си ръкави.

— Византиецо, трябва да ме предупреждаваш, преди да докоснеш ръцете ми! — изръмжа тя.

— Моля да ми простите! — изрече смирено докторът и зачака с протегната ръка тя да върне своята. Когато го направи, той огледа внимателно белия полумесец на нокътя на палеца й и прясно изрисуваната й с къна китка. Кожата й беше студена и влажна, прозрачнобяла, с бледи синкави оттенъци. Под зорките очи на двама евнуси и следен внимателно от самата пациентка, докторът прегледа корема на принцесата. Нямаше никакви болки при натиск.

Накрая принцеса Есма избута ръката му от корема си и издърпа ленения чаршаф чак до носа си. Очите й започнаха да се стрелкат налудничаво наляво-надясно и тя изкрещя:

— Вони на гниеща плът! Навсякъде! Как може да не я усещате? Явно сте се наговорили да се преструвате. Но не може да не я усещате, защото е толкова силна, че чак я вкусвам!

Старият лекар не каза нищо.

— Сънувам как Босфорът прелива от трупове. По течението се носят глави подобно на пъпеши, хвърлени в морето! Ангели се спускат към морската пяна и макар да пляскат силно с крила, не могат да вдигнат душите им към небето!

Лекарят чакаше. Мълчеше. Когато видя, че принцесата се поуспокои, й прошепна в ухото:

— Трябва да говорим насаме, Есма Султан!

Принцесата надигна леко глава, присвила очи. Но все пак отпрати с ръка стража и прислужницата си, въпреки че главният евнух Шафран отказа да напусне. Скръсти огромните си ръце пред гърдите, разкрачи леко крака и вдигна предизвикателно глава.

Гръцкият лекар кимна и изчака останалите слуги да напуснат голямата стая. А после започна:

— Когато се родихте, принцесо, беше най-лошата година на Ангела на Смъртта. Чумата отне живота на една трета от жителите на Константинопол и отникъде не се виждаше надежда. Тогава се родихте вие — благословия за всички, момиче! Нямаше да ви се налага да се съревновавате с братята си за султанския трон. Харемът празнуваше раждането на една красива дъщеря, която всички щяха да кипрят и глезят!

— И какво му е хубавото да си жена? — извика Есма, отмятайки глава върху бродираната възглавница. — В това, че се омъжваш и оставаш цял живот зад стените на харема ли? Или че от утробата до гроба те държат в постоянен плен и всъщност никога не можеш да се родиш напълно? Ако не беше смъртта на съпруга ми, аз също щях да имам подобна съдба!

— Така е. Крайно необичайно е една принцеса да не се омъжи повторно, особено повече от десетилетие след загубата на съпруга си. Озадачавате цял Константинопол.

— По-скоро бих искала да видя главата си на кол, плашеща хората на рибния пазар под Топкапъ, отколкото да поискам друг съпруг!

— На една дъщеря й е спестена грозотата на мъжкия свят — отвърна докторът, като се почеса по брадата. — Нали точно такава е била заповедта на Мохамед — да останете изолирани от по-грубия, по-бруталния пол?

— И смееш да ми цитираш Пророка, така ли, византиецо?! Тогава да ти кажа, че нашият Пророк е изисквал от мъжете да уважават жените си, а не да ги изолират! Освен това… виждала съм достатъчно бруталност, докторе. Стига ми за цял живот!

Старият лекар се замисли. И накрая рече:

— Може би ще благоволите да споделите с мен какво сте видели?

Принцесата закри уста с кърпичка, но заговори, макар и с приглушен глас:

— Видях убийството на братовчед ми Селим. Той се скри в харема, но убийците го извлякоха на двора и го заклаха като свиня, под лимоновото дърво. А после накълцаха цялото му тяло на парчета с ятаганите си. Кръвта му опръска всичко наоколо, изцапа листата на дървото, под което някога толкова обичах да си играя!

— Наистина сте видели твърде много, принцесо. Една жена не трябва да вижда подобни неща. Организмът й не е създаден за това.

Есма Султан се надигна на лакът и възкликна:

— Организмът ли, докторе? Давате ли си сметка, че думите ви са унизителни както за мен, така и за всички жени? Знаете ли, че видях как една стара прислужница скри брат ми във фурна, когато дойдоха да го търсят, за да го убият! Ето ви го женския организъм! А когато после разбраха за хитростта й, видях как три от тези животни я изнасилиха един след друг, за да я накарат да си плати за лоялността към семейството на султана! Една прислужница, която е спасила османец, мъж! И никаква подкрепа от други мъже, никаква защита!

— Като че ли всички османци са обречени на страдание — отбеляза замислено докторът. — Но аз съм дошъл, за да ви помогна да оздравеете — направи пауза и след кратко колебание добави: — Ако принадлежахте към моята религия, бих ви препоръчал да си изповядате греховете пред патриарха. Изповедта би ви дарила с покой и би ви помогнала да се помирите с Бога.

Настъпи тягостна тишина. Сякаш всички бяха спрели да дишат. И продължи толкова, че дори глухите уши на доктора доловиха стърженето на дървените вили на градинарите под прозорците на двореца, които събираха нападалите листа.

— Смееш да приписваш твоите езически ритуали на една османска принцеса?! — изкрещя накрая Есма Султан и чак седна в леглото, като кобра, подготвяща се да скочи напред.

Каратеодори си даде сметка, че беше прекалил, но пък беше твърде стар и прекалено уважаван, за да се страхува от гнева на сестрата на султана.

— Просто разсъждавах на глас какво бих ви предписал, ако бяхте от Светата православна църква — отговори спокойно. — Но тъй като не сте, мога само да се надявам, че Аллах ще се смили над ориста ви и ще ви излекува от главоболията, кошмарите и безсънните нощи, от онези видения за мъртви мъже, които препълват чистите води на Босфора. Имам, разбира се, отвари, които ще ви помогнат да заспите, както и компреси за глава с успокояващи лавандулови масла, които ще облекчат главоболието ви. Но чрез тях мога да излекувам само симптомите на вашето заболяване. Защото те са причинени от нещо много по-дълбоко, от нещо, което ви преследва отвътре и което аз като лекар на физиологията не мога да докосна!

— Вие сте твърде стар, за да лекувате когото и да било! — отсече Есма Султан и му обърна гръб. — Освобождавам ви, за да се върнете в кръчмата и да се наливате с алкохола, който ви е размил мозъка толкова, че вече сте напълно безполезен за османските султани! И ще съобщя за вас на моя ангелски брат!

Лекарят кимна, че разбира и в този момент зад него веднага се появи страж, за да го изпрати до портите на двореца.

* * *

Изминаха много дни, откакто Есма Султан бе напускала за последно покоите си, за да се разхожда из градините или да посещава любимата си библиотека. Безмиалем и останалите жени от харема се редуваха, за да поднасят на принцесата шербети и сиропи, ечемичена вода и сладка баклава, приготвена от гръцката им готвачка Мария. Назип й предложи веднъж и лула с опиум, която принцесата прие с радост, но бързо върна, защото й прилоша. Есма Султан се кълнеше, че надушва трупове, гниещи мъртви тела. И повръщаше безмълвно в медната купа, оставена край леглото й, докато Безмиалем притискаше влажни кърпи към челото й.

Жените от харема беряха редовно цветя от градината и дори изпращаха момчета до пазара за още — но нищо не бе в състояние да донесе покой на принцесата. Всички вази от Топкапъ сарай, даже най-безценните — емайлираните, бяха донесени тук и всички до една преливаха от ярки и силно ароматни цветя. Всички в харема редовно душеха въздуха като кучета, опитвайки се да доловят аромат, различен от задушаващата миризма на милиардите букети, докато Есма Султан се гърчеше безпомощно и притискаше напоени с лимонова есенция ленени кърпички към носа си, не смеейки да си поеме дъх.

* * *

Иван Постивич вече не издържаше на изнежения живот в двореца. Копнееше единствено за битки, да почувства отново тежестта на меча в ръката си. Представяше си състезанията по джирит, които незнайно как се провеждаха и без него, и се чудеше как ли се чувства любимата му кобила Пери в ръцете на друг ездач и коняр.

Постивич си даваше отлично сметка за подлата хитрост на султана. Махмуд предпочиташе да убива еничаря бавно, с леност и откъснатост от света, вместо да му позволи да умре в битка, която ще му донесе чест и мъченичество. Затова сега Иван седеше на една мраморна пейка в градината и обмисляше как да промени живота си, за да стане отново войник.

Започна всяка вечер преди вечеря, когато не беше на пост, да се бори не с един, а с по двама мъже едновременно. Противници не му липсваха. Еничарите бяха нетърпеливи да си преборят силите с прочутия великан с надеждата да го победят. И ето че търговци, седлари, касапи и готвачи прекратяваха работа на площада, за да гледат вечерните игри, а продавачите на печени кестени и фъстъци благодаряха на Аллах, че им дава нова възможност да продават стоката си на тълпите еничари, освирепели от глад преди вечерята в казармите.

Първоначално Постивич губеше всяка среща, често след не повече от минута. За двама мъже, действащи заедно, не беше никакъв проблем да свалят великана и да го заковат и го правеха отново и отново. Той ръмжеше, забил нос в земята, едва издържащ тежестта на противниците върху гърба си и слюнката му превръщаше прахта под устата му в кал.

— Кадир, тъпоглав сърбино! Невъзможно е да победиш, не виждаш ли?! — ревяха войниците.

Но все пак гледаха с настървение срещите по борба и правеха залози колко дълго ще издържи той. Въпреки съвсем малките му шансове за победа те залагаха — залагаха на голямото му сърце на воин, защото, дори и когато губеше, Ахмед Кадир въплъщаваше легендарния дух на еничарите, който никога нямаше да умре.

Преди всяка среща новобранците от някогашните отряди по джирит и поло на Кадир се събираха пред отворено буре с нерафиниран зехтин и започваха да натриват старателно тялото на някогашния си чорбаджия. Постепенно цялото му тяло се покриваше със зехтин, включително и кожените му панталони за борба, докато накрая не започнеше да блести под залязващото слънце като безсмъртен бог.

— Как само ще прелети сега покрай теб копието, а, Кадир?! — викаха младите кавалеристи, макар да бяха наясно каква болка изпитваше старият ми капитан, след като му отнеха командването и коня. Макар борбата да бе една от водещите военни игри, тя все пак не можеше да се сравнява с благородната тренировка по избягване на летящи във въздуха копия върху галопиращ кон. Но тъй като бяха млади, те все още вярваха в правосъдието и бяха убедени, че скоро ще настъпи денят, когато великанът ще успее да събори на земята и двамата си противници едновременно и техният командир ще възтържествува. И се надяваха, че ще видят отново Ахмед Кадир, яхнал кобилата си, да ги повежда в битка.

Един ден, след седмица срещи по борба, които бяха превърнали тялото на Постивич в една огромна рана, тълпата еничари избухна в рев, който разпръсна гълъбите във всички посоки и те закръжиха на широки кръгове над Босфора и Златния рог. Иван Постивич бе заковал двама мъже едновременно, приклещвайки под подобните си на дънери крака единия и стисвайки другия в силните си ръце. Едва поемащите си дъх противници се гърчеха под него, плюеха и псуваха. Постивич обърна лъвската си глава към тълпата — косата му беше сплескана от пот и зехтин, но на лицето му грееше усмивката на победата.

— Да живее Великанът! Аллах да пази Ахмед Кадир!

Възгласите на стотиците еничари достигнаха чак до стените на двореца Топкапъ, където султанът вдигна уплашено глава и се огледа.

— Какви са тези викове? — обърна се той към великия везир, който се разхождаше с него във вътрешния двор под чинарите. Надникна над стената и зърна птиците на Константинопол да се спускат уплашено надолу и да излитат отново нагоре, подплашени от рева. — Изпратете веднага слуга да разбере защо гълъбите кръжат над града! Да не би да е призив за бунт? Удвоете стражите на портите и в харема! Донесете ми ятагана!

Не след дълго един паж, едва поемащ си дъх след взетото на бегом разстояние до Ат Мейдан и обратно, помоли за позволение да се яви пред султана.

С приведена почтително глава и пот по горната устна, пажът докладва:

— Великанът Ахмед Кадир от кавалерията Капъкулу победил други двама еничари в състезание по борба, като за малко повече от минута ги заковал едновременно на земята!

— О, значи виковете, които сме чули, са били поздравления за победа в спортната игра, султане — въздъхна облекчено везирът. — Значи можете да се успокоите, очевидно не става въпрос за заговор и бунт! Просто силата на един великан, който повдига духа на армията чрез един безобиден спорт.

Султанът почеса черната си брада с палец и показалец и започна да я подръпва болезнено, докато обмисляше новините.

* * *

Постивич започна да обикаля улиците на Константинопол по всяко време на нощта. Пълнеше дисаги с тежки камъни, които мяташе на гръб, за да калява тялото си, все едно е в битка. С всяка следваща нощ се отдалечаваше все повече и повече от имперския град, връщайки се едва когато мюезинът призоваваше за сутрешната молитва. Установи, че не му трябва много сън — тялото му се чувстваше великолепно с това натоварване, умът му се прочистваше.

Глутниците улични кучета на града започнаха да вървят след него. Следваха го вярно, долавяйки силата му и недвусмисленото му превъзходство. Въпреки че от време на време той хвърляше срещу тях камъни и ги псуваше на сръбски, те само изскимтяваха и се свиваха на земята, но малко след това тръгваха отново след него, вървейки по стъпките му в мрака на нощта.

Когато видеха голяма глутница кучета да се появява по улиците, рибарите и проститутките ги сочеха и казваха:

— Великанът трябва да е наблизо. Търси си битката, която султанът му отказва.

И така Иван Постивич — еничарят Ахмед Кадир — постепенно се превърна в легенда за целия царски град.