Линда Лафърти
Нощите на османската принцеса (3)

Първа глава

Пазарът на стария Константинопол^[1] се огласяше от десетки езици и лудото лаене на мелези. Северноафриканци с абаносова кожа разменяха стоки с моряци от Далечния изток, които псуваха и плюеха отвратено върху лазурносините плочки по земята. Арменци хвалеха на висок глас достойнствата на килимите си и предлагаха сладък ябълков чай на синеоки англичани, чиято нежна северняшка кожа бе пламнала в червено под силното слънце на Ориента. Португалски и италиански търговци се опитваха чрез крясъци да направят езиците си по-разбираеми за азиатските уши, а окованите за пръчките си жълти и зелени африкански папагали успешно ги имитираха.

Уличният метач — евреин, чието семейство бе избягало от бруталното преследване на католиците в Испания и бе потърсило убежище в относителната безопасност, която предоставяха турските султани, се облегна на метлата си и дари с крива усмивка всички онези, които бяха извадили късмета да живеят и дишат в най-космополитния град на света.

Към днешния ден в късната пролет на 1826 година гръцките жители на империята се бяха помирили напълно със султанския еничарски корпус. Бяха минали четири години от бруталното потушаване на последното въстание, а православният патриарх бе извлечен от амвона си с въже на врата, за да бъде съден за заговор против Османската империя. Бързият и накъсан говор на гърците се сливаше със славянските езици на тълпата, издигайки се до небето заедно с ладино^[2], турски и напевните ритми на османския език на елита, получил образованието си в двореца Топкапъ^[3].

Шумни продавачи предлагаха колоритните си подправки, зелена къна и шафран, сребърните си чайници и лулите си за опиум от лазурит. Наргилета от червено стъкло висяха на кожени каишки по краищата на сенниците. Въздухът бе напоен с аромата на тютюн, примесен с миризма на пържена риба с чесън.

На мейдана — площада пред лабиринта от шатри и сергии на пазара, английски търговец на роби разтоварваше стоката си. Трите млади жени — с черна, кехлибарена и бяла кожа — се зачудиха как да слязат от каруцата с оковани една за друга ръце.

— Хайде, стига сте се мотали! — скастри ги господарят им със силен лондонски кокни акцент. Огледа одобрително символичното им облекло, свали воалите от лицата им, а после наплюнчи пръста си и изтри мръсното петно от бузата на едно от момичетата. Накрая удари всяка от тях в гърба, за да им напомни да се изправят. — Усмивка! — прошепна им зловещо. — Усмивка или ще усетите камшика на Джеймс Р. Рикълс.

Мъжете започнаха да се събират около момичетата, ухилени похотливо. Потъркваха гениталиите си и подхвърляха неприлични предложения на всевъзможни езици.

Англичанинът бързо им взе мярката и разбра, че тези не са купувачи. Обърна им гръб и се заоглежда за нещо по-сериозно.

— Онази там наистина ли е девица? — провикна се мъж в туника и аленочервен пояс. На главата си имаше тюрбан от фин лен.

Търговецът на роби се ухили и се обърна към него на гърлен турски, подправен с много лош френски.

— Тази тук ли? Бялата хубавица? Беше заловена в Хиос по време на последното въстание и още не познава мъж. Няма и четиринайсет. Ще напълни харема ви със силни деца с едра кост и ще им предаде и хубавото си личице.

— Искам да я огледам!

Трите жени направиха дружно крачка назад, когато мъжът тръгна към тях. Веригите им издрънчаха от страха, който ги бе обзел.

— Хубаво, огледайте я. Уверете се, че все още е непокътната. По-добра от моята стока няма да намерите, гаранция!

Мъжът плъзна бавно пръсти по гърдите на момичето, стисна зърната им, а после пъхна ръка под туниката й. Притисна ухо към корема й и започна да я опипва между краката така, сякаш доеше крава.

По бузите на момичето се търколиха сълзи, но то не каза нищо.

Внезапно ахна.

— Е, доволен ли сте! — намеси се веднага търговецът на роби. — Стига толкова, сър! Махнете ръката си! Може да увредите стоката с цялото това опипване!

Купувачът измъкна ръката си измежду краката на момичето и стисна бузите й.

— Кажете й да отвори уста.

— Отвори си устата, скъпа. Браво, добро момиче!

Бъдещият купувач се вторачи в зейналата уста на момичето, но доловил дъха й, сбърчи нос.

— Зъбите й не са добри! Вонят на гнило!

— Ами, гърците прекаляват с тази тяхна баклава, както знаете. Хранете я с кисело мляко и я карайте да дъвче мента. Гарантирано гони миризмата.

Не особено убеден, купувачът подуши отново устата на момичето.

— Можете да й извадите зъбите — предложи търговецът на роби. — За целите, за които ви трябва, няма нужда от зъби, нали така?

Онези от тълпата, които го разбраха, се ухилиха похотливо.

— Колко искаш за нея?

Търговецът на роби се усмихна и прошепна нещо в ухото на купувача.

— Какво?! — изкрещя възмутено турчинът. — За тези пари мога да си купя черкезка робиня!

— Това е цената ми! И нито акче^[4] по-малко!

Мъжът се изплю в прахта и отсече:

— Губя си времето с теб, англичанино. Ще си купя роби от друго място, там, където няма да ме скубят чуждестранни крадци!

С тези думи турчинът изчезна в тълпата.

Гръцкото момиче се усмихна тъжно. Другите две момичета я целунаха по мокрите от сълзи бузи и започнаха да я успокояват всяка на своя език.

— Стига приказки! — изръмжа търговецът. — А ти наистина имаш развалени зъби, гръцко псе! Ето, провали ми сделката!

Момичетата изпънаха гърбове и се вторачиха мрачно в износените си сандали. И този път сълзите рукнаха от очите и на трите едновременно и закапаха тихо по прашния калдъръм в краката им.

* * *

Венецианският посланик и един руски дипломат разговаряха любезно на френски, докато се разхождаха покрай великия син Босфор. Инкрустираните им със слонова кост бастунчета потракваха по паважа на единствения добър път, който водеше към пазара.

Когато наближиха пазара за роби, венецианецът вдигна яка и сбърчи отвратено нос.

— Третират тези бедни жени като добитък на панаир! — отбеляза руснакът. — Плачевна практика!

Внезапно зад тях се появи черна лакирана карета с яркочервен полумесец и звезда на вратичката и затрака по паважа. Изпод копитата на конете захвърчаха искри, когато кочияшът с голям тюрбан започна да лавира умело сред тълпата.

Народът познаваше добре каретата на Есма Султан — любимата сестра на техния славен султан Махмуд Втори. Затова всички заотстъпваха бързо назад, за да й сторят път, загледани с благоговение в прекрасните черни коне и техните позлатени юзди. Завеските на прозорчетата бяха спуснати, но всички знаеха, че принцесата е вътре и шпионира хората през малка дупчица.

Кочияшът дръпна рязко юздите и двата прекрасни коня се вдигнаха на задни крака, изцвилиха и се заковаха на място.

Търговецът на роби ококори широко очи, когато забеляза как едно малко прозорче в стената на каретата се плъзга настрани и се отваря.

Оттам се показа изящна бяла ръка, изрисувана красиво с червена къна и украсена с пръстен, чийто рубин беше с размерите на пъдпъдъчено яйце. В протегнатата длан лежеше копринена кесия, в която подрънкваха едри златни монети. Кочияшът взе парите и ги хвърли на търговеца с думите:

— Веднага изпрати тези жени в двореца на Есма Султан!

— Кой дворец?

— На Босфора. И гледай да бъдат доставени… здрави и читави, иначе ще си имаш работа лично с мен!

Търговецът погледна в кесията и доволно изгрухтя.

— Разбира се, началник! Можеш да разчиташ на мен! Кажи на… ъммм, на султанката, че винаги можете да разчитате на Джеймс Р. Рикълс. Това е.

После се приближи към кочияша, погледна го заговорнически и му направи знак да се наведе по-близо.

— Тя иска ли още? — прошепна. — Винаги мога да намеря каквото й трябва!

— Махай се от пътя ми, невернико! — извика кочияшът и с един замах на камшика подкара конете, оставяйки англичанина да му диша прахта.

— Е, както кажеш — промърмори Рикълс и изпъна възмутено сетрето си. — Не че е тайна за някого какво е намислила! — допълни вече по-тихо. — Поне не й продавам агне за заколение! — „Като онези млади мъже, които й трябват“ — завърши, но вече наум.

Никой наоколо не изрече и думица. Да критикуваш любимата сестра на султана се считаше за държавна измяна, която се наказваше с автоматично отсичане на главата.

— Тя си търси млади мъже християни, за да я забавляват в леглото! — извика някакъв дервиш със запенена уста. — Тя е курвата на Константинопол, а султанът е сводникът, който й играе по свирката!

— Млъквай, човече! — скастри го англичанинът. — Да не би да искаш откачената ти суфистка глава да кацне върху поредния кол в двора на Топкапъ сарай? Никога не знаеш откъде ще изникне някой султански солак^[5] и ще те прибере!

— Султанът ще бъде прокълнат заради греховете си! Аллах ще стовари отмъщението си върху него! — продължи да крещи дервишът.

Англичанинът се отдръпна, защото точно в този момент няколко солаци наистина изникнаха от нищото, грабнаха под мишници негодуващия дервиш и го отнесоха нанякъде.

— Но защо не си взема мюсюлмани за любовници? — прошепна венецианският посланик на руския си колега. — Според мен такъв ще се справи не по-зле със задачата, а и ще й се нрави повече като обрязан, нали така?

— Очевидно сте съвсем отскоро сред османските турци, приятелю! — отбеляза руският дипломат. — Тя няма право да докосне мюсюлмани, защото тук те са защитени от шериата и от Корана! Затова издирва единствено така наречените от тях „неверници“!

— Но мюсюлманите не могат ли да правят с нея секс така, както и християните? — възкликна изумено венецианецът.

— Проблемът не е в насладата — отговори мрачно колегата му. — Лошото идва след това, когато настъпи моментът да те убият!

Венецианският посланик го изгледа неразбиращо.

Руският дипломат само кимна тържествено. После добави:

— До сутринта нещастникът вече ще лежи на дъното на Босфора!

При тези думи венецианският посланик побърза да се прекръсти и да целуне върховете на пръстите си, докато наблюдаваше черната карета, която вече изчезваше сред прашния лабиринт от сокаци^[6], изпъстрящи района около големия пазар на Константинопол.

* * *

В деня след изпълнението на поредната присъда Иван Постивич получи заповед цяла сутрин и следобед да стои на пост пред царските покои за аудиенции. Мускулите му се бяха сковали достатъчно от редовното изпълнение на екзекуции, а сега стоенето цял ден неподвижно на пост не допринасяше с нищо за подобрение на състоянието му. Той не разбираше защо беше призован да се яви във вътрешността на двореца, когато обичайното му място бе в градините, за да наблюдава и пази.

Вечерта, когато се готвеше да сдаде поста си на следващия, за да отиде на вечеря в казармите на еничарите в „Ат Мейдан“^[7], личният охранител на султанката му каза да остане, защото Есма Султан била пожелала да го приеме тази нощ.

Очите на Иван Постивич се разшириха. Огледа солака и с груб глас изрече:

— Но аз съм еничар! От къде на къде нейно височество ще желае вонята на едно войнишко тяло в царските покои? Аз отговарям само пред брат й, нашия султан Махмуд Втори, който би разбрал най-добре един войник!

— Принцеса Есма Султан е поискала теб! — сряза го солакът. — И не си въобразявай, че нашият султан го е грижа за твоята гордост! И без това не те цени особено. Нали сам той те лиши от командването на кавалерията и те преназначи тук, а?! — подхвърли присмехулно. — А какво е един кавалерист от Капъкулу^[8] без кон?

На Постивич му се наложи да призове цялата си воля, за да удържи изблика си на гняв. Загубата на командването на кавалерията бе най-болезнената рана в живота му. Несправедливостта — не, срамът, които го бяха довели до този момент сега, бяха повече, отколкото би могъл да понесе. Но раните са част от живота на всеки войник, затова той си знаеше, че е длъжен да понесе и тази.

С досадно махване на ръка солакът изпрати еничаря в компанията на главния евнух. Този слуга бе висок почти колкото Иван Постивич и държеше главата си високо вдигната — по начина, който подобаваше на всяко доверено лице на турските царски особи. Голата кожа на ръцете му блестеше под светлината на факлите, лъскава като черна усойница, която току-що бе хвърлила кожата си.

— Първо трябва да бъдеш подготвен за аудиенцията — изрече. — Аз съм Шафран.

Иван Постивич бе отведен до шадраван в един вътрешен двор, където главният евнух надзираваше стриктно измиването му, като ту изсумтяваше доволно, ту насочваше медния си фенер по посока на някой пропуснат участък мръсна плът. Нощта се завихряше всеки път, когато евнухът фокусираше светлината на фенера си върху измитата и вече изненадващо бяла кожа на еничаря, чиято доскорошна мръсотия се стичаше по плочите около шадравана.

Постивич прехапа език, когато евнухът му подаде гъба и му заповяда пак да се изтърка. Еничарят разбираше прекрасно ритуалите по пречистване преди пристъпването в царските покои — все пак бе отраснал в двора на султана в Топкапъ сарай. Но да се къпе преди среща с жена… Това бе правил единствено преди секс, както се изискваше от Корана и от пророка Мохамед. Банята и обрязването на мъжа изразяваха почит пред Аллах, а фактът, че на жените им бе спестена необходимостта да понасят вонящи войнишки тела и висящи кожички по членовете им беше прекрасна, но непредвидена от Пророка последица.

Накрая Иван Постивич се подсуши с чистия чаршаф от фин лен, който му бе поднесен, и го метна обратно на главния евнух, но вече влажен и намачкан.

— Твоята господарка от всичките си гости ли изисква подобни стандарти за чистота, а? — подхвърли.

— Изискванията на моята господарка не ти влизат в работа, еничарю! — отсече Шафран. — И гледай тази нощ да си държиш езика зад зъбите, иначе ще напуснеш покоите й в чувал!

Най-накрая, малко след полунощ, еничарят бе вкаран в царските покои. В сумрака под огромния купол на помещението горяха стотици фенери. Свещите в големия френски полилей в средата осветяваха ярките плочки и хвърляха сенки по плътното кадифе на диваните и възглавничките. Стаята беше огромна, с красиви отливки и корнизи от бял гипс и перлен алабастър. Някъде тлееше бавно сандалово дърво и изпълваше цялата зала с тежкия си аромат, който напомняше за най-далечните краища на Османската империя.

Главният евнух натисна еничаря, за да падне на колене, вместо да оглежда красотите на голямата стая. После се приведе и изсъска в ухото му:

— Сега се приближи към султанката или ще наостря меча си във врата ти!

Постивич потегли на четири крака напред и сламените рогозки, метнати върху безценните килими, започнаха да жулят коленете му. Беше дълго, крайно унизително пътешествие до дивана, на който се бе изпънала султанката. Повдигнала безмълвно глава от възглавницата си, тя наблюдаваше с присвити очи приближаването му.

Никой не би могъл да се усъмни, че тя е сестра на Махмуд Втори. Беше наследила високите скули и кестенявата коса на християнската си майка, но орловият й нос си беше чисто турски, дар от баща й — султан Абдул Хамид и неговите предци. Под нестабилната светлина на свещите очите й изглеждаха черни, но всъщност бяха с наситения кафяв оттенък на махагона. Сините сенки под тях, които избиваха изпод почти прозрачната й кожа, подсказваха за огромно отегчение от живота, но и за някакво заболяване.

Султане вирна брадичка, когато той се поклони, опирайки чело о пода — килимът ухаеше на лимонов цвят, примесен съвсем леко с миризмата на потни крака.

— Вече можеш да се изправиш, еничарю!

Гласът й беше нисък и властен. Но беше също така и женски, а регистърът му се стори чужд на еничаря, който бе прекарал последните две десетилетия от живота си само сред мъже и бойци.

Еничарят се опря на пети и, без да вдига глава, издигна тялото си върху масивните си крака. Дори и да е била впечатлена от височината му, докато се разгръщаше пред очите й, принцесата не се издаде с нищо.

— Кажи ми сега — снощи ти… удави ли един мъж?

Постивич вдигна очи и срещна нейните.

— Както заповядахте, султане — изрече. — Спазих съвсем стриктно заповедите ви. Мъжът беше възнаграден със смърт.

Есма Султан си пое дълбоко дъх, задържа го и се загледа през него, към сенките, където светлината на свещите не достигаше. Накрая прошепна едва чуто:

— Какво каза неверникът?

„Как не неверник!“ — каза си наум еничарят. Вече долавяше аромата й — аромат, маскиран от сандаловото дърво и лимоновите масла, но въпреки това невъзможен да се скрие — аромат на женско тяло. Въпреки огромната опасност и макар да бе наясно, че се намира на аудиенция при сестрата на султана, той усети, че се възбужда.

Единствените жени, които бе виждал разбулени през годините, последвали обрязването му, бяха проститутки. И затова тялото му реагира по единствения познат за него начин.

Започна да кълне наум всички султани на Османската империя, отпред назад и един по един, чак до Мехмед Завоевателя, за бунта на тялото си. Повече от сигурно бе, че е против всички правила на шериата и на исляма една разбулена жена, пък била тя и султанка, да приема в покоите си еничар, облечена само в прозрачна туника — защото светостта на тези правила важеше дори за султаните и семействата им.

— Хайде, говори! — извика тя. — Какво каза неверникът в мига на смъртта си?

Докато тя говореше, той не можа да не забележи очертанието на потрепващите й гърди.

Иван Постивич заговори право на мозаичния под — не смееше да вдигне очи от страх, че пак ще онемее. Когато започна разказа си, той си спомни за солената вода по пръстите си и за знака на кръста, който бе направил върху челото на затворника. Но все още не разбираше жеста, който излезе така спонтанно от ръцете му, преди да прекърши врата на непознатия.

Знаеше, че точно тази част от екзекуцията щеше да си остане само негова тайна. Това бе единственият подарък, който можеше да направи на загиналия, единствен сред всичките му жертви успял да изкопчи християнското му име.

— Почти нищо, султане — отговори на глас. — Само няколко латински думи, с които предложи душата си на неговия невернически бог.

И после описа една съвсем безлична екзекуция, със стоически мълчалива жертва. Докато говореше, усети как думите и разказът му се сливат в едно с мозайката на пода и с геометричните фигури на рогозките. „Простичко, но абсолютно на мястото си“ — каза си той, все така не смеещ да вдигне очи към принцесата. Определен брой факти, които се подреждаха съвършено, всеки от тях пасващ си с другия.

— Сигурен ли си, че си ми казал всички подробности? — извиси глас тя и го изгледа изпод вежди. Евнусите й и другите еничари, които охраняваха двореца й, бяха много по-покорни от този великан тук.

Войникът премести тежестта си на другия си крак върху хладния под и се удиви как дворецът изолираше от непоносимата жега на лятото и от страданията по света.

— Погледни ме, еничарю! — изкомандва властно султане и впи очи в него. — Повтори ми последните думи на давещия се!

Постивич неохотно вдигна очи и моментално усети как мъжкият му орган ги следва, надигайки се под туниката и пояса му. Изруга мислено неспособността си да се контролира и я погледна право в очите, предизвикателно.

„Очи на смъртта — каза си Иван Постивич, макар да не можеше да й отрече красивите черти. — Тази туркиня, която ме кара да пълзя пред нея и се опитва да ме сплаши, като имитира мъжка власт! Какво си въобразява? Аз не съм някое от нейните християнски момченца, които си намира за една нощ, а еничар с права, гарантирани от светостта на шериата! Само да посмее да сложи ръка върху мен, без да е канена, еничарският корпус като нищо ще изгори двореца й и ще отсече главата на брат й, точно както направиха с братовчед му преди него!“

Иван Постивич се замисли за мъжа, когото тази нощ бе удавил. Последните думи на този човек все още го преследваха.

Кажи ми християнското си име. Все още виждаше как устните на осъдения се движат на сантиметри над повърхността на морето, в което щеше да остане завинаги. Тези последни вопли, тези последни секунди на земята щяха да останат само негова тайна и на Аллах. Тази убийца никога нямаше да чуе историята за унижението на жертвата, за вонята на страх, която излъчваше тялото му преди смъртта. Унижението и агонията щяха да потънат завинаги в дълбините на Босфора, като самия човек.

Еничарят прикова поглед в неподражаемия труд на слепите тъкачи на Персия, които бяха създали това чудо в краката му, и продължи да мълчи.

Принцесата позволи на тишината да се проточи, загледана в малък рубин с големината на сълза, почиващ в дланта на ръката й.

— Неее! — изкрещя накрая, стисна грубо рубина и го захвърли побесняла към мрачните ъгли на стаята.

„Туркинята си играе със скъпоценните камъни и живота на мъжете така, сякаш са детски играчки“ — каза си Постивич.

— Не ми носиш нищо свястно! Безполезен си за мен! Ти, както и всички еничари, си корумпиран и неверен на султаните си и на Османската империя, на която твърдиш, че служиш!

Иван Постивич се усмихна вътрешно. Блажено задоволство заля цялото му тяло.

А на глас, все така приковал очи в килима в краката си, изрече:

— Ваше султанство, претърсих ума си за повече наблюдения, но не открих друго. Затворникът просто се остави да бъде пъхнат в чувала, а камъните — поставени в краката му. Дори не помръдна, когато прехвърлихме чувала през борда. Изглеждаше примирен с участта си и се бе оставил изцяло на своя християнски бог.

Принцесата нацупи устни, които без червило изглеждаха безцветни. Блестящите й очи, очертани с черна линия, започнаха да опипват душата му като нощни създания.

— Значи никакви писъци, така ли? Нито дори вик към любим човек? Съжаление или може би изповед? Не помоли ли за милост, както правят всички останали? — занарежда тя, неспособна да скрие отчаянието си. — Лъжеш ме, еничарю!

— Той изчезна безмълвно в Босфора, а водата се затвори над главата му като капак на ковчег.

Предизвикателното поведение на еничаря я накара най-сетне, за първи път тази нощ, да види в него войника, а не мъжа. Светлокестенява коса и широки славянски кости. Този човек беше великан в сравнение с другите сърби, хървати и гърци, които й служеха като еничари. Беше по-висок даже и от главния евнух. Но не можеше да види очите му, защото той отказваше да вдигне глава.

Но знаеше, че трябва да са сини. Сини като на майка й.

— Той беше стоик по… — Постивич се поколеба за миг, но довърши: — По стандартите на ваше височество.

Принцесата фиксира с очи силната брадичка на сърбина.

И внезапно си спомни деня, в който пашата го бе довел в Топкапъ сарай. Момчето беше прецизно подбран роб по линия на девширме — „събирането“ на християнски момчета, които бяха измъквани от домовете им, за да служат като еничари, въпреки че официално тази практика бе забранена. Паша Имад бе подбрал това момче нарочно, когато то беше само на седем, след като се бе наслушал на легенди за малко момче, което вече било гигант, и за неговата красива сестра. Така детето бе докарано в двореца на султана като дар от пашата, когато Есма Султан бе все още момиченце. Зачуди се дали той не е бил сред прословутите „любимци“ на баща й като малък.

— Стандарти ли? — изрече бързо тя. — Да не би вече да е станало обичайно еничар да оценява вкусовете на любимата сестра на султана?

Иван Постивич усети как по гръбнака му плъзва хлад въпреки новооткритото удоволствие да дразни жената пред себе си. Сега османската принцеса го гледаше не като непознат войник, който бе изпълнил обикновена заповед, а като мъж, който в нейно присъствие бе изказал мнение. Знаеше, че изборът на думи може да му струва живота, но когато се сети, че тази жена го бе превърнала в убиец, страхът бързо се смени с гняв. Едва потисна желанието си да се изплюе върху нея.

— Говори, еничарю, иначе ще заповядам да ти изтръгнат езика! — извика личният й охранител, насочвайки се настървено към него.

— Не го докосвай, пазачо! — извика принцесата. — Остави го да говори!

— Ваше височество — отговори Постивич и пак прикова очи в пода, — все още бъркам елитния османски език с варварския сръбски на армията. Аз…

— Израснал си в този дворец от съвсем малък! — отбеляза принцесата все така ядосано. — И говориш османски турски не по-зле от мен! Да не би да си мислиш, че не те помня още от дете, огромен глупако?! Виждала съм те да играеш джирит^[9] и поло на имперското игрище! Ти беше дар на пашата за моя баща много преди да яхнеш кон и да поведеш кавалерията на Капъкулу на бой! Затова говори или ще страдаш в името на Аллах!

Иван Постивич изправи главата си и се насили да диша. Знаеше, че следващите му думи щяха да бъдат последни, затова ги подбра така внимателно, както се подбират оръжия на бойното поле.

— Езикът ми е твърде непохватен за езика на Аллах и на султаните, о, султане! Моята раса е недостойна за езика на имперската божественост!

Очите на принцесата проблеснаха закачливо и унищожителните стрели на ловеца изчезнаха в черните им дълбини. Тя отпусна скования си гръб и се излегна отново върху възглавничките на кадифения си диван.

— Знаеш ли, персийците биха те убили за онова, което току-що каза — отбеляза спокойно. — Защото твърдят, че само техният език гали ухото на Аллах — доволна от остроумния му и точен отговор, тя се усмихна съвсем леко и устните й се извиха към високите й скули. — Но пък ти спечели обратно живота си с превъзходното си владеене на османския турски език. Интелектът ти прави комплимент на размерите ти. Кой би допуснал, че един груб великан на гърба на кранта е в състояние да избегне копието на джирита с подобен финес?!

Постивич не отговори нищо. Мълчаливата му реакция на комплимента й я развесели. Беше свикнала да вижда раболепни слуги и чужди посланици, които й угаждаха по всякакъв начин с надеждата, че Есма Султан ще ходатайства за тях пред брат си. Но този еничар беше различен.

— Не само аз, но и всички останали в Топкапъ сарай се дивяхме на начина, по който успяваше да се завъртиш под коня си, за да избегнеш копието на противника си — продължи принцесата. — Очевидно господарят на конете те е обучил добре!

— Господарят на конете беше много даровит мъж — отговори еничарят. — Той посвети много време и усилия на обучението ми, затова никога няма да го забравя. — Той и братовчед ви Селим Трети бяха велики мъже и аз скърбя дълбоко за кончината им!

Думите му се отличаваха с крещяща липса на каквато и да било възхвала за настоящия султан — братът на Есма, Махмуд Втори. Гробовната тишина в огромната като пещера зала подсилваше още повече тази обида, но Постивич стисна устни, категорично отказвайки да каже каквото и да било повече.

— Виждам, че се чувстваш неудобно в мое присъствие — отбеляза султанката и усмивката й постепенно угасна, последвана от спомените й за неговите подвизи във военните игри. — Имаш разрешението ми да напуснеш!

Постивич се поклони и тръгна заднишком към вратата.

— Почакай, еничарю! — извика принцесата. — Само още нещо. Напоследък често забелязвам сянката ти наоколо през решетката на градините му. Каква орис те запрати толкова далече от твоята орта^[10], за да служиш на мен?

Той преглътна тежко и отговори:

— Такова беше желанието на султана.

Есма Султан се загледа замислено във великана и накрая попита:

— А как ти е името?

Той се поколеба, защото не беше сигурен дали това поднасяне на името му в краката на принцесата няма да реши съдбата му. Накрая рече:

— Паша Мустафа ме кръсти Ахмед Кадир, султане.

Въпреки че това име му беше дадено още на седемгодишна възраст след обрязването, Иван Постивич така и не го бе приел, въпреки че тук никой не го познаваше под друго име. Истинското му име просто бе изхвърлено като ненужно, заедно с неговата религия, семейство и корени.

— Ахмед определено не ти прилича — отбеляза усмихнато принцесата. — Очевидно въображението на пашата е свършило точно когато е дошъл твоят ред. Не, ти със сигурност не си Ахмед! Ще те наричам… Бисквитко!

Луничавата й прислужница, скрита до този момент в мрака на ъгъла, се изкиска и този смях прозвуча като пърхане на подплашени птици сред огромното като пещера помещение. Султане се обърна към нея и кимна по посока на еничаря с широка усмивка. Вече не изглеждаше като османска владетелка, а просто като жена.

Еничарят нямаше време да реагира по никакъв начин, защото двама стражи го сграбчиха под мишниците и го извлякоха назад като затворник. Изведоха въртящия се от възмущение здравеняк през перлените врати, които отделяха частните покои на принцесата от останалия дворец, и спряха чак в коридора.

Един от стражите, които бяха хванали грубо Иван, го бутна толкова силно, че той се запрепъва по мозаичния под и разтърси дървената решетка с тежките си стъпки. Дочу стреснати викове, а после и кискане откъм харема на принцесата, което идваше иззад сложната дърворезба на заграждението.

— Имаш късмет, че още дишаш, еничарю! — извика стражът с големия тюрбан и се изплю върху излъсканите до блясък плочки. Отнякъде веднага се появи млад слуга и изтърка пода с парцал, напоен с лимоново масло.

Стражът изгледа с отвращение момчето, присвил дебели устни под черния си мустак. Беше си мечтал да види как слюнката му проблясва в краката на еничаря.

— Само още веднъж да си се осмелил да изразяваш мнение пред принцесата, и ще нахраниш рибите в Босфора с езическата си християнска плът, сръбско псе!

С тези думи стражът се обърна и се върна обратно в покоите на Есма Султан.

Постивич усети, че някой го дърпа за ръкава, и видя, че другият страж му прави знак да се отдалечат в далечния ъгъл, под огромно палмово дърво.

— Един турчин няма как да не се вбеси, че си събудил уважението на принцесата му — прошепна белокожият страж на бърз сръбски. Хвърли крадешком поглед към тъмния екран — бе сигурен, че харемът стои отзад и слуша, но беше спокоен, защото никой там не би могъл да разбере гърления диалект на еничарите. — И не забравяй, друже мой, че еничарят няма нито очи, нито уши, а само език, когато султанът му разреши!

— Всяка нощ тя изпраща слугата си, онзи дребен евнух, за подробности по убийствата — прошепна Иван. — Но снощи просто нямаше нищо, което да му кажа.

— Следващият път просто си го измисли, приятелю, за да спасиш мизерния си живот! — отбеляза стражът, обърна се и изчезна през вратите по посока на царската съвещателна зала.

Иван Постивич се насочи към външния двор на двореца. Дочу чаткане на копита по камъните и видя, че през портите на Топкапъ влизат прекрасни турски и арабски жребци. Водеше ги посивял старец със задник като на слон. Във всяка от ръцете си водеше поводите на три коня. На гърбовете им, без седла, седяха опърпани на вид деца — босите им крака се удряха в хълбоците на конете и ги караха непрекъснато да потрепват. Една черна кобила се вдигна толкова високо на задните си крака, че ездачът й се изхлузи от гърба й, придружен от залпа обиди, подсвирквания и смях на околните.

Към тях се приближи един солак капитан. Децата се смъкнаха от конете — голите им кореми бяха в рязък контраст с блясъка на добре гледаните коне.

— Старче, ти не получи ли хабера? Тази вечер Есма Султан не е добре, няма да има игри. Връщай се веднага в конюшните си заедно със сополивите си хлапета!

Главният коняр направи знак на групата деца и извика:

— По конете! Тази вечер ще си легнем рано! — усмихна се. — И побързайте да махнете конете оттук, преди да съм получил някой ритник от този проклет жребец.

Постивич проследи с поглед как децата премятат дългите си хилави крака през голите гърбове на животните и дръпват юздите им. Разсмяха се, когато конете започнаха да подскачат от радост, нетърпеливи да се приберат в конюшните си. Той се усмихна, наблюдавайки уменията им и лекотата, с която се справяха с конете, родени от факта, че бяха отгледани в конюшните на Есма Султан.

— Каква игра трябваше да играят тази вечер? — обърна се еничарят към солака.

— Задаваш твърде много въпроси, еничарю! — изръмжа капитанът от личната гвардия на султана и го избута през портите. — Свободен си!

* * *

До тази нощ личната помощница на Есма — Безмиалем, не бе виждала отблизо великана, когото наричаха Ахмед Кадир. Той беше мъж от сръбски произход, издигнал се до чорбаджия — капитан на кавалерията Капъкулу, загърбвайки своята религия, семейството си, миналото си, даже възможността за брак, само и само да служи на султана.

В безсънните нощи Безмиалем го бе наблюдавала от стените на двореца как придружава жертвите си, а малко след това синята лодка излизаше от устието на Златния рог и се насочваше към Босфора. Виждаше него и обречения му товар само в лунните нощи, разбира се, но понякога, дори и в непрогледния мрак, чуваше предсмъртния вой на мъжете, който се носеше в неподвижния въздух над водата.

Тези мигове я изпълваха с ужас и понякога се улавяше, че плаче безмълвно заради жестокостта, на която бяха подложени. Нищо в собствения й болезнен живот не я бе карало да плаче още от дете, но по някакъв странен начин смъртта на тези невинни мъже я разтърсваше много повече, отколкото можеше да понесе. Радваше се, че никой не виждаше сълзите й, защото със сигурност щяха да бъдат възприети като слабост — опасен недостатък в света на османските турци.

Прислужницата коленичи върху студените плочки на харема и се замоли на Дева Мария за душите на тези мъже. Никога нямаше да разбере как Есма Султан можеше да бъде толкова добра към жените, а да се отнася с такава нечовешка жестокост към мъжете, но вече знаеше, че не е в състояние да промени господарката си.

Мисълта за палача, който давеше тези мъже, изпълваше не само дните, но и нощите й. Нямаше никакво съмнение, че този човек не само мрази, но и ненавижда господарката й заради жестоките й прищевки, които бе длъжен да изпълнява.

Но тази вечер в покоите на Есма Султан прислужваше Назип. Принцесата бе забранила на Безмиалем да влиза, макар че тя толкова искаше да погледне отблизо мъжа, който бе разпалил въображението й. За първи път в разглезения си живот около сестрата на султана Безмиалем бе принудена да чуе как Есма Султан отказва да угоди на молбата й и й заповядва да остане с другите жени от харема зад екрана.

— Не желая да го виждаш нито сега, нито никога! — бе отсякла господарката й.

Безмиалем кимна, но стисна зъби толкова силно, че я заболяха. Копнееше да се запознае с този великан, с този сръбски бунтовник, който бе причинил гнева на самия султан, но освен това знаеше, че няма как да не изпълни заповедта на Есма Султан.

Назип стоеше в пълен захлас насред сенките в стаята, близо до масите за сервиране. Официално беше там, за да обслужва господарката, но Безмиалем знаеше, че това е специална чест, която й оказваше господарката — да види великана и да го чуе да говори.

Скрити зад филигранната дърворезба на екрана, жените от харема надничаха и въздишаха.

— Но той е огромен колкото големия чинар на Хиподрума! Нито турчин, нито арабин не би могъл да се мери с него! — ахкаше Лайла. — Той е истинско чудо на природата!

— Шшшт! — скастри я Безмиалем, като махна с ръка, но без да отлепя очи от дупките в решетката.

Изпиваше с поглед всяка черта от лицето на този сърбин, огромните му, широки скули и ярката синева на очите му, докато слушаше думите на Есма. Леко извитите му устни напомняха на куче, което ръмжи, само че в неговия случай безшумно — беше видно, че търпи присъствието й само защото си знае, че ако не го направи, ще умре.

Безмиалем беше сигурна, че ако не бяха зорките очи на солаците наоколо, сърбинът щеше да скочи към гърлото на султане като вълк. Вместо това обаче той сведе масивната си глава и започна да изучава пода. Момичето от харема не можа да не забележи как въпреки огромното несъответствие между тях еничарят непрекъснато предизвиква Есма Султан — незабележимо, но сигурно.

Безмиалем се зачуди как ли се чувства със смъртта на толкова много мъже по ръцете си. Лично султанът го бе назначил в двореца на Есма Султан, така че той нямаше никакъв друг избор. По някакъв начин се бе опозорил и бе изгубил благоволението на Топкапъ сарай — или поне така гласяха клюките из харема. Беше свален от командването на кавалерийската орта Капъкулу и дори му бе отказано правото да язди собствен кон. Но неговите умения в джирит липсваха и на Безмиалем, и на целия двор в Топкапъ — беше невероятно да го гледаш как се издига нагоре в стремената си, за да захвърли копието си към противника, а как после прави с жребеца си победната обиколка на Хиподрума. Той бе вдъхновявал цели легиони млади ездачи, бе извиквал беззъби усмивки на умиление по лицата на старците и бе карал съпругите на посланиците да пляскат с облечените си в ръкавици ръце с тиха наслада.

А сега той гледаше господарката на Безмиалем с едва сдържана омраза. Усетила неприязънта му, тя го задържа много по-дълго, отколкото иначе благоволяваше да разговаря с мъж. Може би се радваше на страданието му, може би играта й харесваше.

„Бъди предпазлива, господарке! — помисли си Безмиалем. — Всеки момент ще скочи към гърлото ти, моя султане! Все още има сърцето на сръбски бунтовник и волята му надали ще успее да обуздае безумната му ярост!“

* * *

Едноокият готвач бе запазил на палача малко агнешка яхния с червени чушки. Старият грък насочи окото си към великана, промърмори си нещо под носа и се изплю на мръсния под. Докато сипваше агнешката яхния в голяма купа, прошепна:

— Тази нощ удави ли някого?

Иван сграбчи ръката на готвача и изръмжа:

— Твоята работа е да готвиш!

Зеленото око на гърка се вторачи през него през пелената на катаракта.

— А твоята работа е да убиваш невинни — рече спокойно, постави купата на масата пред еничаря и му обърна гръб.

— А ти, готвачо, как ще се справиш с работата си, ако принцесата ти заповяда да изпълниш същата заповед? — изръмжа Постивич и топна хрупкава коричка хляб в яхнията. После се приведе над купата и ръцете му блеснаха от мазнината, докато тъпчеше в уста натопените в соса къшеи и парчетата агнешко направо с ръце. От убийствата винаги огладняваше като вълк, а в двореца не му бяха предложили нищо за хапване. — Хайде, готвачо, кажи какво ще направиш? — повтори и посочи към купата си, за да покаже, че иска още яхния.

— По-скоро бих умрял като човек с неопетнени от кръв ръце, вместо да убивам всяка нощ и да се превръщам в палач на невинни!

— Готвачите винаги са големи мечтатели — отбеляза Иван. — Точно затова си остават завинаги готвачи.

— А твоите мечти, Ахмед Кадир? — извиси глас готвачът и тресна ядосано черпака си върху мръсния парцал до печката. — И как изобщо спиш нощем? Не те ли посещават?

— Кои? — попита Постивич, извръщайки очи настрани към готвача, но без да спира да яде.

— Удавените. Не те ли молят нощем да пощадиш живота им? Не те ли молят да предадеш последните им съобщения на техните родители, съпруги, любими? Не проклинат ли твоя новооткрит Аллах, докато призовават името на истинския Христос?

Постивич бутна рязко купата настрани. Тя се плъзна, падна от масата и се разби на пода. Мъжете на задната маса, които играеха домино, вдигнаха глави и се обърнаха.

— Никой не ме посещава — изръмжа Иван, скочи и сграбчи готвача за яката. Другите еничари станаха и се приближиха към тях. Един извади ятагана си.

— Пусни го, Кадир! — заповяда друг със сребърна кама в ръка.

Постивич го погледна, изсумтя в знак на съгласие и отпусна захвата си върху мръсните дрипи на гърка.

— Нощем спя като пеленаче, готвачо — промърмори и бутна гърка към стената. Парче мазилка над главата му се отрони и полетя сред облаче прах. — Трябва да е от хубавото ти готвене.

Кимна към малката група еничари и те пуснаха ръце от камите и ятаганите си.

Иван Постивич ги остави и се отправи към войнишката си койка.

* * *

Есма Султан не можеше да заспи. Бризът откъм Босфора беше хладен и приятен и донасяше в покоите й аромата на жасмин и лимони от градините отдолу. Обикновено след поредната си страстна нощ тя заспиваше дълбоко от изтощение. Двете й любими момичета от харема я измиваха, подсушаваха я с бели ленени платна и намазваха тялото й с ароматни масла, слушайки в захлас как тя им разказва подробности от поредното си завоевание, за миговете на екстаз, за игрите и победите.

Мъжете, които работеха в двореца и в градините, потръпваха, дочули смеха на жените, и побързваха да им обърнат гръб, изричайки тиха молитва към Аллах.

Но тази нощ бе напълно различна. Есма Султан бе извършила ритуалното си измиване безмълвно, а смръщеният й поглед бе напълно достатъчен за момичетата, за да запазят и те пълно мълчание. Не смееха да вдигнат очи от мозайката на пода в банята, нито да отворят уста, с изключение на опита си да й предложат чай и нещо за похапване.

Този бе първият мъж, който й бе отказал.

Носът на Есма се сбърчи отвратено, когато й се стори, че долавя мирис на гнило във вятъра, който идваше от Босфора и раздвижваше фините завеси на балдахина й.

Тя метна върху устата и носа си крайчеца на прозрачния си тюлен ръкав. Стомахът й се качи в гърлото й и й се повдигна.

Разпозна в себе си миризмата на Смъртта.

Любимата сестра на султан Махмуд Втори — принцеса Есма Султан винаги бе имала всичко, което пожелае. Имаше си дворци в Мака, Еюп и Султанахмет, без да се брои пищната й резиденция в Ортакьой. Християнинът от онази нощ, когото бяха докарали от Босна при поредния набег за събиране на роби по нейна заповед, бе прекрачил портите на двореца й, без да вдигне очи нито към ненадминатите в цял свят градини с красиви шадравани, нито към импозантния вход и неговите изящни колони и корнизи. Бе се държал като сляп за пищните гоблени и килими, които изпъстряха вътрешните й покои, както и за скъпоценните камъни, които украсяваха главата, врата, раменете и ръцете на принцесата.

— Защо ме повикахте? — попита той чрез превода на една робиня.

— Седни, поданико! Изми ли се?

Мъжът се вторачи в островърхите й копринени пантофки и започна да срича нещо на сръбски.

— Да, принцесо, лично надзиравах измиването — обади се евнухът с кожа като слонова кост, който стоеше вдясно от нея.

— Смарагд, той получи ли храна и напитки?

— Отказа и двете, господарке. Коремът му е празен като стара кратуна.

Принцесата наклони глава и изгледа пленника.

— Не опита ли пресните смокини от моята градина?

— Нямам апетит — отговори човекът, без да отлепя очи от пода. После вдигна умолително очи към робинята до себе си, но тя го изгледа хладно и неразбиращо.

Принцесата огледа лицето му. Беше с красиви извивки, с почти благородно изражение за главата на прост селяк. Бяха го довели преди пет дена. Сестрите му — и двете красиви и бели — бяха продадени на един паша за хубава сума.

— Не си толкова хубав, колкото са сестрите ти, но ставаш — отбеляза Есма и погали леко бузата му. После, с едно движение на ръката си, извърна главата му, сякаш оглеждаше животно.

Внезапно мъжът я погледна и възкликна:

— Имате новини за сестрите ми?

— Разбира се. Но ще ги разменя само за нещо, което има стойност за мен.

— Какво искате?

— Ще хапнеш от смокинята, която ще ти подам със собствената си ръка, а в замяна аз ще ти кажа за сестрите ти.

И кимна на Смарагд, който изчезна от стаята.

— Значи са живи, така ли?

— Почакай! Ще ти кажа едва след като похапнеш. Трябва също така да пийнеш и малко чай. А после ще чуеш всичко, което имам да ти кажа по този въпрос.

При тези думи принцесата плесна с ръце, без да отлепя и за миг очи от лицето на госта си.

Появи се евнухът Смарагд, следван от момиче от харема. Двамата носеха по един поднос. На единия имаше три огромни смокини с корички в зелено и тъмновиолетово и един сребърен нож. На другия поднос се мъдреше изящен сребърен сервиз за чай.

— Ето, наслади се на красотата на най-величествения плод в цял Константинопол! — възкликна Есма Султан, сви дясната си ръка и постави в дланта си една смокиня. А с лявата хвана дръжката на плода и го завъртя в бавен пирует.

— Погледни прекрасната смокиня, виж как кожичката се моли да се сгърчи под собствената си тежест — толкова узряла е вече! — с тези думи принцесата сряза смокинята на четири и кремаворозовият цвят на вътрешността блесна на фона на тъмната кожичка.

Хвърли един поглед на червенокосата си прислужница и кимна, с което тайно й даде знак за предстоящия ритуал.

— Вземи това — каза принцесата, хванала едно парче между деликатните си бели пръсти. — Отвори уста!

Мъжът се поколеба, но после отвори уста. Тя пъхна парчето плод в нея, но преди той да успее да я затвори, бръкна с пръст в устата му и започна да го върти около езика му, след което го извади, мокър от сока на плода.

— Добро момче! — промърмори тя и луничавото момиче от харема, което бе донесло подноса с чая, се засмя.

Мъжът се огледа шокирано. Вторачи се в обутите си в копринени пантофки крака и богатата копринена туника, в която го бе облякъл евнухът. Широките шалвари бяха пристегнати в кръста с пояс в тъмночервено и златно.

— Сестрите ти бяха продадени на един мой много скъп приятел — паша Мустафа ефенди. Той ще се отнася добре с тях и животът им ще бъде много по-лесен от онзи, който са познавали в селото ви. Предполагам, че само след година ще станат дебели и доволни жени и ще му народят силни мюсюлмански деца.

— Те са част от харема му?

— Да, естествено. Ще приемат исляма и ще се научат да четат Корана. Той ще се погрижи да бъдат научени и на калиграфия и бродерия. Все още са достатъчно млади, така че безсъмнено ще бъдат добри ученички. Ще се научат да говорят и изящен турски и да рецитират строфи от Корана пред султана, моя ангелски брат!

— А майка ми?

Принцесата се смръщи и отсече:

— Казах ти, че ще ти дам новини за сестрите ти. Ще трябва да задоволиш други мои желания, за да научиш и съдбата на майка си!

* * *

Иван Постивич бе излъгал гръцкия готвач на казармите. Напоследък за него ставаше все по-трудно и по-трудно да спи, а конкретно тази нощ бе най-лошата от всички.

Помещението бе изпълнено със зловонието на спящи некъпани мъже. Телата им излъчваха миризмите на потта и страстта — преди вечерния час петима от тях се бяха отбили в известен бардак. Въпреки изричните изисквания на Корана за къпане преди и след секс еничарите, които произхождаха от Влашко, Гърция и Балтийските територии, понякога се оказваха прекалено пияни и изтощени, за да извършат ритуалното си измиване. Хъркането им разнасяше вонята на никога немити, развалени и гниещи зъби и въздухът наоколо бе непоносим.

Постивич стана от койката си, метна на гръб туниката си и пъхна дългата си кама в пояса си. Затвори вратата зад себе си и бе посрещнат от свежия бриз, идващ откъм морето.

— Къде отиваш, еничарю? — попита часовоят.

— Нощна задача — отговори Постивич.

— По работа или за удоволствие, еничарю Кадир? Да не би да те вика султане?

— За удоволствие. Имам нужда да посетя бардака.

Часовоят му се ухили похотливо. Ахмед Кадир се ползваше със специалното разрешение да влиза и излиза по всяко време на денонощието, защото прищевките на султане бяха спонтанни и непланирани.

— Избери си някоя по-ячка, Ахмед — дебела със силен гръб. С твоето тяло можеш да смачкаш по-нежните момичета — посъветва го часовоят и му махна да минава.

Иван Постивич нямаше никакво намерение да ходи в бардака. Единственото му желание бе да подиша чист въздух, който не носи зловонните миризми на убийства и секс.

За повечето хора разходката край Босфора в малките часове на нощта бе твърде опасно начинание. Крайбрежието беше свърталище на крадци, които ежедневно хващаха първия кораб за чужбина, потеглящ от Златния рог.

Ала никой не смееше дори да се доближи до мрачния силует на Иван Постивич — гигантската му сянка вървеше пред него, луната го следваше.

Докато крачеше по пътеката към пристанището, постепенно го наобиколиха глутница мълчаливи кучета. Кучешките глутници на Константинопол бяха пословични — бранеха ожесточено територията си и убиваха всичко, което се осмелеше да прекрачи границите им. Но сега великанът се наведе, грабна един камък от земята и кучетата се разбягаха със скимтене, потъвайки в сенките на нощта.

Тръгна покрай брега на Златния рог, точно под високите стени на Топкапъ сарай. Не чуваше нищо, но знаеше, че часовите следят всяка негова крачка, предавайки си съвсем тихо кодови думи и цъкане с език, докато той обикаляше периметъра на крепостта. Накрая той излезе от границите на двореца и стигна до пристанището. Тук вече имаше признаци на живот.

Купи си печени кестени от един продавач — тебеширеният вкус на кожичката им бързо почисти устата му от мазното агнешко, което бе хапнал преди.

— Ахмед Кадир! — прошепна нечий глас откъм скалите.

Постивич се обърна по посока на гласа и извика:

— Кой вика името ми?

— Това съм аз, адашът ти Ахмед — лодкарят! — изрече гласът, който вече приближаваше.

Постивич изплю парче от обелката на кестена, нарочно бавейки реакцията си. Счупи следващ кестен между пръстите си и се втренчи в меката вътрешност. Накрая попита:

— Какво правиш навън в този час, лодкарю? Нали знаеш, че господарката ти ще те извика утре в ранни зори, за да я откараш за процесията на султана за петъчната молитва?!

— Знам — отговори лодкарят, докато се препъваше в мрака по големите камъни. Накрая използва лъча светлина, който излизаше от фенера на продавача, и поясни: — Но тази нощ сънят не ме хваща.

Постивич вече виждаше съвсем ясно тялото на младия мъж — тясно кръстче с голи гърди без нито едно косъмче и мускули, врязани дълбоко в ръцете и краката му. Но забеляза също така и ококорените очи на страха, който през деня се скриваше задължително от света и най-вече — от Есма Султан.

— Не мога да спя, когато Босфорът вони на смърт — прошепна лодкарят, когато приближи до него.

— За тези думи могат да ти отсекат главата — предупреди великанът. — Затова не казвай нищо повече, защото и брегът, и водите имат уши!

— Значи вече са чули воплите ми — отговори младият мъж. — Защото не мога да се изправя пред Аллах със засмяно лице, когато на душата ми тежи смъртта на десетки мъже!

Постивич захапа парче кестен между зъбите си и погледна през рамо към водата и съсипания от мъка човек.

— В такъв случай какво планираш, лодкарю?

— Името ми е Ахмед — каза човекът. — Не може да не запомниш име, което е същото като онова, което са ти дали турците, нали? Защо не го изричаш, когато ние с теб сме съдружници в убийствата?

— Аз презирам името си, лодкарю. Като ме караш да го произнасям, обиждаш себе си. Какво възнамеряваш да правиш утре, когато се отправиш към джамията за молитва?

— Нямам никакви планове, освен да споделя с Аллах ужаса си.

— Аллах със сигурност вижда всички човешки дела много преди дори човеците да ги видят.

— В такъв случай страданието му е двойно — промърмори лодкарят.

— А господарката ти? — попита Постивич, втренчен в дълбоките води на Босфора. — Мислиш ли, че Аллах вижда и нея?

Мъжът се вторачи в износените си сандали — официалните му дрехи за царската баржа бяха метнати в стаята му във външния двор на палата. Бе предпочетен от султана и сестра му заради красотата си и силата си с греблата и затова се издигаше бързо в нисшата йерархия на османската флота, въпреки че все още бе длъжен да изпълнява зловещата задача да откарва мъже към сигурна смърт.

— Аллах вижда всичко — рече сега лодкарят. — Никой турчин, даже султанът не е над него!

— Значи всички ние сме загазили — прошепна Иван Постивич. — Защото Аллах като че ли не ни предлага никакъв изход.

— Дълбоко в себе си кипя от възмущение заради делата, които съм извършил. В сънищата си виждам мъжете, които съм прекарвал към смъртта им — виждам ги как ритат и се опитват да се измъкнат от завързания здраво чувал на дъното на Босфора. Как е възможно Аллах да не отмъсти със своя меч заради невинните? Обещавам ти, че някой ден ще изискам възмездие по начин, който ще осакати османското господство!

— Не говориш като човек, който спи под покрива на двореца — отбеляза Постивич, изтривайки ръцете си от овъглените парчета кестени. — Доколкото схващам, ти си шпионин на принцесата, който търси нелоялни към нея хора. Затова ще ти кажа следното, лодкарю, с нещастното име Ахмед: „Да живеят султанът и неговата любима сестра!“.

С тези думи еничарят се обърна, за да продължи разходката си. Зад него лодкарят се опита да го убеди в невинността си.

— Скоро ще разбереш, че изповедта ми е била съвсем искрена! — просъска младежът откъм скалите. — Някой ден ще пречистя душата си и душата на тази империя!

Иван Постивич се обърна и се загледа в предизвикателните очи на турския моряк.

— В такъв случай нека Аллах бъде с теб, за да направлява душата ти! — рече и усети, че говори самата истина. А после продължи напред, оставяйки младия човек на брега на Босфора.

Когато се върна в казармите в края на обширния полигон Ат Мейдан, дочу откъм близката кръчма гръмкият смях на еничари. На вратата бе забито парче пергамент, чиито краища потрепваха леко, подмятани от нощния бриз.

На пергамента беше нарисувана съвсем груба рисунка на еничар — познаваше се, че е такъв по карикатурно огромния бял тюрбан със спуснат край — а до него се виждаше султанът, вързан на каишка. Под рисунката, с неравни главни букви, пишеше:

„Виждате как третираме кучетата си. Докато са ни от полза и търпят да бъдат водени, ги третираме добре, но когато престанат да ни служат вярно, ги изхвърляме на улицата.“

Постивич знаеше, че подобен лист бе открит забит и на портите на Топкапъ сарай, а султанът, побеснял от тази обида, бе заповядал художникът да бъде открит и обезглавен. Агата на еничарския корпус бе събрал войските си зад стените на Топкапъ, за да им съобщи заповедта, но се носеха слухове, че той презира командването на султана, защото знае, че лоялното братство на тези войници е много по-силно от декретите на когото и да било османски владетел.

Постивич избягваше кръчмите — те бяха бърлоги на заговорници и неподчинение. Но иначе султанът ги посещаваше доста често, предрешен до неузнаваемост, за да издирва водачите и агитаторите, които заплашват неговия режим. Именно султан Махмуд Втори бе лишил Постивич от командването на кавалерията след военните кампании в пограничните райони, защото се опасяваше, че огромният войник има твърде голяма власт и авторитет сред армията си.

Публичният израз на презрение към всемогъщия султан продължаваше да се развява най-нахално на вратата на кръчмата.

* * *

Процесията на султана за сутрешната петъчна молитва бе най-важното събитие за седмицата в живота на продавача на печени кестени. В петък всички се събираха по бреговете на Златния рог, за да наблюдават как големият кайък на султана се плъзга по водите на Босфора, следван от флотата на неговия антураж. Султанът седеше върху меките си възглавници, целият обсипан с бижута, с високо вирнат орлов нос по посока на вятъра и напълно неподвижно лице — същинско въплъщение на имперско величие.

И когато поданиците на Махмуд се събираха, за да наблюдават процесията му, бизнесът на продавача на кестени процъфтяваше. Мъже и момчета се редяха на дълги опашки, за да си купят топли кестени, извадени направо от огъня, та да имат какво да похапват, докато гледат представлението.

Жените стояха близо до мъжете си, но погледите им бяха отправени към един-единствен кайък, който се носеше бързо по водите по посока на процесията. Почти голи мъже, с крака и слабини скрити единствено под символични тюлени шалвари, гребяха здраво, за да откарат принцеса Есма Султан през Златния рог към „Ая София“. Кожата на мъжете беше намазана с масло и мускулите им блестяха под сутрешното слънце. Принцесата се бе отпуснала върху възглавниците си под огромния сенник, заобиколена от двете си любими прислужници — луничавата Назип и неизменно забулената Безмиалем — „Скъпоценният камък на Вселената“.

Говореше се, че Безмиалем била толкова красива, че ако някой мъж я видел разбулена, никога повече не би могъл да обикне друга жена. Но останалите жени от харема на Есма Султан се смееха с голи лица под слънцето и си разменяха шепнешком коментари за красотата на главния гребец, който насочваше кайъка умело по водите на Босфора.

Считаше се за държавна измяна да критикуваш султана и неговата любима сестра, затова разменените многозначителни погледи и ахкания по повод незабулените лица и вратове на жените бяха напълно достатъчни, за да изразят всеобщото възмущение от скандалното пренебрежение към думите на Пророка, което цареше в двора на принцесата. Липсата на морал у Есма Султан бе пословично известна и се напомняше на народа всеки петък сутрин преди молитва.

Ала днес принцесата се появи с лице, покрито със синя коприна. Да не би някой в царското семейство да бе умрял? Някоя любима племенница или племенник? Или султанът бе удавил някоя от предишните си любими съпруги?

Продавачът на кестени задъвка замислено мостра от стоката си и се зачуди какво ли би могла да вещае подобна внезапна промяна.

* * *

Иван Постивич седеше на ръба на койката си и разглеждаше сабята си. На места беше нащърбена и одраскана толкова дълбоко, че вече не подлежеше на поправка. И всяка драскотина му навяваше някакъв спомен.

Драскотините и нащърбяванията по меча му бяха получени все в служба на султана — било срещу гърците в Пелопонес, било срещу руснаците във Влашко. Спомняше си добре звука от разсичането на череп — острието потъваше в мозъка бързо и лесно като нож в пъпеш. Беше се бил срещу прегладнелите разбойници, които се бяха опитали да оберат пратката с френско шампанско и бренди за султана — мечът му бе посякъл краката на не един и двама от тях, докато бягаха, опитвайки се да се спасят от сигурна смърт.

Да, славата на Ахмед Кадир бе станала толкова голяма, че бе достигнала до вътрешния двор на Топкапъ сарай и бе разпалила завистта на младия принц Махмуд много преди той да стане султан. Пътищата на живота им се отличаваха със забележителни прилики. Султанът и войникът бяха на една и съща възраст, и двамата бяха обучени и тренирани в границите на двореца.

Още като момче Ахмед Кадир бе работил с най-непокорния от всички коне, благодарение на което бе спечелил неохотното уважение на турския господар на конете. Ала най-голяма слава му бяха донесли уменията му в турнирите по джирит, защото, въпреки размерите си, качен на коня си, Ахмед Кадир беше пъргав като акробат и успяваше да избегне всяко копие, което прелиташе над главата и коня му.

— Той обикаля коня като маймуна на дърво! — дивеше се султан Селим Трети, докато наблюдаваше състезанията по джирит. — Каква пъргавина само!

— Да, същинска маймуна — промърморваше завистливо до него Махмуд.

Господарят на конете прочисти гърлото си, обърна гръб на младия принц Махмуд и каза на Селим Трети:

— Някой ден Ахмед Кадир ще стане велик кавалерист, султане мой, и макар да е роден в северните земи, той е турчин до мозъка на костите си! Ще направи всичко да спаси коня си и ще остане без него на бойното поле, ако прецени, че ще има по-голямо предимство, щом се бие като пешак! Трябва да знаете, че пехотата го уважава не по-малко от кавалерията! Той ще бъде истинско вдъхновение за османската армия на бойното поле и ще спечели множество битки, ако е рекъл Аллах! Той е роден водач и войниците очакват от него да ги води, като му се доверяват напълно!

Махмуд си спомни дословно тези думи, когато братовчед му Селим беше насечен на парчета от еничари бунтовници, нахлули в Топкапъ сарай. По онова време Ахмед Кадир беше само едно момче, чиято орта беше изпратена в пограничните райони с Влашко, за да се бие с руснаците. Войниците, които подкрепяха полубрата на Махмуд — Мустафа Четвърти, в борбата за трона и които извършиха покушението срещу султана, бяха съвсем малка фракция. И въпреки това всеки път, когато затвореше очи, Махмуд виждаше еничарите, които претърсваха двореца, за да убият и него. Мустафа нямаше търпение да пролее кръвта на всички претенденти за трона от мъжки пол, които биха могли да го изместят. И Махмуд никога нямаше да забрави ужаса, който бе преживял, и това, че успя да избегне на косъм съдбата на братовчед си. Майка му Накшидил го скри в една фурна, докато неин слуга отвличаше вниманието на еничарите. Скрит във фурната, Махмуд се бе разтреперил от страх, а пепелта от дървата, която влизаше в ноздрите му и го караше да кихне, увеличаваше още повече ужаса му. От другата страна на вратичката на фурната чуваше виковете и тежките стъпки на еничарите.

Години по-късно, малко след като стана султан, Махмуд се замисли сериозно за властта, която един ден Ахмед Кадир би могъл да има над еничарите. Спомни си убийството на братовчед си и потрепери при спомена за стъпките пред вратичката на фурната, където бе намерил убежище. Към този момент Ахмед Кадир вече се бе доказал многократно на бойните полета далече от столицата. Сега вече собственият велик везир на Махмуд бе започнал да се хвали с безстрашието на великана: как се впускал със сивата си петниста кобила в битка и как избягвал стрелите и копията на противника с умопомрачителна пъргавина. И точно както бе предрекъл господарят на конете — в последната, решаващата битка срещу гърците еничарят Кадир бе оставил коня си при своя коняр и бе повел пехотата славно напред, размахвайки меча си и покосявайки врага си така, както жътвар коси житните класове.

— Ха! — промърмори Махмуд, когато великият везир дойде да му разкаже как един кавалерист е предал юздите на коня си на друг човек и се е присъединил към пехотата. — Значи нашата османска армия има нужда от реформи, везире! Един кавалерист от Капъкулу да се нареди сред пехотата ей така, защото му се е прищяло? А, не! Този човек е луд! Освен това кавалерист, слязъл от коня си, носи позор на османците!

— Този мъж е герой, султане мой, и именно тази негова готовност да води му е спечелила уважението на всички еничари! Агата на еничарите не може да спре да го хвали!

Султанът се надигна от трона си и започна да крачи по покрития с килими под.

— Агата е глупак, който позволява непокорство на бойното поле! — отсече накрая. — Да знаеш, че ще извърша тотална реформа на нашата армия и на тактиката й! И повече няма да видиш нито един кавалерист, обучен в Топкапъ, да слезе от коня си! Ще се бием в полкове, с ред и дисциплина, а не като глутница мелези, които се качват и слизат от конете си, когато им скимне!

Старият везир погледна ужасено султана, който се канеше да реформира еничарите. Корпусът беше създаден още от първия султан на Константинопол — Мехмед Завоевателя^[11], и всички знаеха, че без еничарите нямаше да има никаква Османска империя. А дворецът на техния ага спокойно можеше да съперничи на Топкапъ сарай.

— Но, султане мой, нали точно затова беше убит вашият братовчед Селим Трети — защото се опита да прави реформи! Еничарите ще се разбунтуват и ще нахлуят в Топкапъ така, както сториха и преди! Излагате живота си на огромна опасност!

Махмуд прие забележката на великия везир с пренебрежително махване на ръка и отбеляза:

— Почитаемият ми братовчед не успя да изиграе мъдро картите си. Не разполагаше със силата и волята на гражданите. Опита се да въведе реформите с блага ръка, а аз смятам да ги наложа със силата на юмрука си!

При тези думи султанът стисна пръсти и кокалчетата на обсипаните му със смарагди и рубини пръстени побеляха.

Везирът сведе глава.

— Напълно сте прав, о, велики султане! Еничарите вече са станали варварска пасмина. Търговците на пазара крият дъщерите си от опипващите им ръце, а хората бягат от бастинадото^[12], което те използват твърде безразборно, наказвайки невинни. Но мисля, че ако започнем работа отвътре, бихме могли да изкореним корупцията. Ако инфилтрираме ортите с дисциплинирани водачи, които вярват в духа на еничарския корпус — поклонници на традициите на честта и защитници на правата вяра, бихме могли да озаптим вълната на корупцията и обичая им да се разправят с обикновените хора. Нека включим онези, на които те се възхищават — например този великан, за да ги поведат към по-почтени начини на служба на техния султан, както беше случаят с вашия предшественик Мехмед Първи и дори Сюлейман Великолепни!

— Да вървят по дяволите всичките! — извика султанът. — Колкото по-корумпирани и заплашителни стават, толкова по-скоро ще настъпи денят, когато турският народ ще застане до своя султан и ще зачерви Босфора с еничарска кръв! Тези наемници няма да приемат никакви реформи, а арогантността им ще им донесе собственото унищожение. Няма да похабя нито миг повече в мисъл за бъдещето им — освен за тяхната смърт!

Махмуд си пое дълбоко дъх и продължи:

— Ще премахнем ортите и ще сформираме полкове, на които ще наложим много по-голяма дисциплина, както е в европейските армии! — потърка доволно ръце, запален от собствения си ентусиазъм. Погледна през Босфора към Сладките води^[13] и допълни: — И ще бъда най-гордият владетел на света, когато видя как османската армия напредва към блатата на Запада, облечена в чисто нови униформи, които отразяват нашето достойнство като империя и моята голяма власт!

— Но, султане мой… — опита се да вметне нещо великият везир.

— Замълчи! Нашата нова армия ще бъде гордостта на Константинопол! Още този следобед ще разговарям с посланиците на Англия и Франция и моментално ще се заема с проучването на проблема!

— Но, ваше величество, аз просто искам да защитя вас и вашия харем! Еничарският корпус съществува вече повече от триста години. Бъдете сигурен, че те няма да се съгласят да вземат пример от армиите на неверниците и ще се разбунтуват! А Улемата^[14] ще вземе тяхна страна, като ви обвини, че преговаряте с езическите врагове на Пророка…

— Достатъчно! Ще реформирам тези мръсни зверове и ще наложа пълна дисциплина! Изпрати ми този Ахмед Кадир! Веднага!

Великият везир напусна тронната зала напълно слисан. Онова, което бе започнало като доклад за славните победи на еничарите в Западните провинции, бе завършило със злобна тирада на султана. Но какво бе провокирало този гняв в сърцето на господаря му? Везирът бе убеден, че ако Махмуд държеше да продължи с този свой заговор, щеше да бъде принуден да поиска фатва^[15] от главния мюфтия, защото според най-висшия имам^[16] на исляма еничарите бяха защитени от шериата. А това щеше да отнеме време, през което султанът можеше и да се вразуми.

Изпрати един паж да отиде до казармите и да доведе войника Ахмед Кадир. А след това се запъти бързо за среща с офицерите и агата, за да им съобщи за опасните намерения на султана.

Няколко часа по-късно Иван Постивич влезе във вътрешния двор на Топкапъ сарай с кожа, зачервена от старателното търкане на теляка в царския хамам^[17]. Не знаеше заради какво се чувства толкова скован — заради безупречно колосаната синя туника, в която го бяха облекли, или от притеснение. Поклони се на новия султан — третият, който бе седнал на трона за трите десетилетия, откакто Иван беше тук. Точно този беше просто едно момче, пускано от клетката на Топкапъ само за конни състезания и тренировки на кавалерията — арогантен, ужасен от всичко младеж, който бе на същата възраст като Постивич.

Султанът поиска да разгледа меча на войника.

Безупречната му гладка ръка се плъзна по острието. Изнежените дълги пръсти се спряха за миг върху нащърбяванията от битките и султанът рече:

— Това е меч на истински османски воин. Подвизите ти като чорбаджия на елитните Капъкулу части са легендарни!

— Османската империя ме направи това, което съм, султане мой! — изрече войникът и сведе почтително глава.

Султанът присви очи и заоглежда внимателно великана пред себе си. Този човек вече се утвърждаваше като водач на хората. А всеки водач, различен от султана, беше опасен, особено когато ставаше въпрос за непостоянните и могъщи еничари.

— Да, Османската империя наистина те е направила този, който си, еничарю. А аз ще те направя онзи, който ще бъдеш!

Два дена по-късно при Постивич се появи личната охрана на Махмуд, за да го отведе в двореца на любимата сестра на султана и да изземе от еничаря командирския му пост в кавалерийската орта.

— Това е новият ти пост, Ахмед Кадир. Ще пазиш честта и живота на Есма Султан. Султанът има страхове относно… навиците на сестра си — заяви командирът на охраната. — Вече се чуха обиди по неин адрес от страна на един мъж на моста Ралата — мъж, чиято глава вече скърби за загубата на тялото му. Някакъв луд, суфи от бекташите^[18].

— Но аз съм воин, чорбаджия на кавалерийска орта, а не дворцов прислужник! — възнегодува Постивич. — Не съм обучен за дворцов солак! Имам си коне, за които да се грижа, и трябва да обучавам новобранците на джирит и на поло. Ще се побъркам, ако трябва да прекарвам часове наред в пълзене по пода, само и само да угодя на някоя прищявка на принцесата! Оставете ме да се бия с руснаците или да извоювам нови земи за империята от гърците!

— Много добре знаеш, че онова, което искаш, е невъзможно! Самият султан те е назначил за охрана на принцесата!

Но дори султанът не бе съумял да схване естеството на жестоката конкуренция за доверието на принцесата. Старите стражи едва пуснаха Постивич във външния двор на палата, като не спираха да ръмжат, че сестрата на султана е тяхна грижа, а не работа на еничар.

Великият везир на султана, който бе много близък приятел с агата на еничарите, дойде да провери как се чувства Ахмед Кадир на новия си пост. И от очите му започнаха да хвърчат мълнии, когато зърна великана да стои пред портите на двореца, под сянката на една липа.

— За това ли изтеглихме най-добрия си войник от бойното поле — за да слива сянката си с тази на дърветата?! — изрева везирът. — Защо стоиш на улицата, Кадир?

— Изборът не е мой, господарю — отговори еничарят. — Просто ме сложиха тук.

Везирът заповяда командващият офицер на солаците да се яви моментално при него, а виковете, които последваха явяването му, накараха момичетата от харема и слугите да се разбягат като пилци по коридорите.

В рамките на един час Иван Постивич бе сложен на пост пред вратите на царските покои. Стражите в двореца бяха принудени да приемат, че той е член на тяхното подразделение, въпреки че нито беше солак, нито принадлежеше на тяхната орта. Дори турският страж, който мразеше всички еничари, беше принуден да приеме присъствието на Ахмед Кадир. Главният министър на империята му бе възложил доста по-почтена задача — да проверява всеки посетител от мъжки пол за оръжия и да изучава лицата на хората за признаци на предателство или убийство.

Но с течение на времето се появи нова задача, с която Кадир щеше да стане известен — личният убиец на принцеса Есма Султан. Палачът на Босфора.