Линда Лафърти
Нощите на османската принцеса (22)

Двайсета глава

Докато тялото на великана се лекуваше, черпейки от огромните запаси от сила, трупана в отдадения му на работа и тренировки живот, всяка нощ преминаваше безметежно в следващата. Но тази гладка последователност бе прекъсната късно една нощ, когато дълбоко в подземието, където се намираше, проникна писък — писък, който беше толкова отчаян и неистов, че очите на Иван се отвориха рязко. Огледа се уплашено наоколо. Сърцето му биеше в ушите. Но видя единствено пламъците на факлите, чиито езици пълзяха по грубата каменна стена. Нямаше никакво човешко движение и никакъв звук, освен капенето на водата в зелените езерца.

После писъкът отново дойде — вик от дълбините на една измъчена душа. А после отново и отново.

Мускулите на Постивич се стегнаха и той вдигна очи към тавана. Водораслите и мъхът омекотяваха повърхността на скалата, откъдето водата се стичаше в басейните на цистерната.

Писъкът отново разтърси тишината и Иван разбра, че това е Есма Султан.

Поиска вода. Появи се момчето, което го беше изкъпало преди няколко дена. То се втурна към ръба на басейна с празна кратуна, която напълни и поднесе на великана.

Иван Постивич се загледа в него и си спомни разговора им. Момчето говореше със славянска интонация, която измъчваше напевните срички на турския език.

— Двама славяни в недрата на земята — изрече Постивич на родния си език. — Очевидно Аллах е решил да ми скрои шега, преди да умра!

Момчето се усмихна и отбеляза:

— За мен е чест да ти служа, Ахмед Кадир!

Великанът започна да пие бавно, но после пресуши кратуната на един дъх. Направи знак на момчето да се приближи.

— От кога съм тук? — попита.

— Минаха много седмици от бунта на еничарите и потушаването му.

Писъкът отгоре пак дойде, този път малко по-слаб.

— Седмици на безпаметен сън — отбеляза великанът. — И се събуждам, за да чуя това.

— Да. Виковете на Есма Султан — допълни момчето.

— Викала ли е така и преди?

— Да, вече много нощи. Казват, че била „лунатичка“, че луната е изпила разсъдъка й. Писъците спират само тогава, когато евнухът на султана й донесе опиум.

Иван Постивич замълча. После писъкът пак се чу, този път определено по-слаб.

— Може би не бледата светлина на луната е тази, която е изпила разсъдъка й.

Очите на момчето се разшириха и то зашепна:

— Говори се, че евнухът Смарагд я изкушава с мъже така, както пазачите на животни хвърлят кърваво месо на тигрите в клетките. Опитва какво ли не, за да я убеди да приеме любовник!

Иван прокара език по пресъхналите си устни и изрече:

— Тук съм затворник по заповед на Есма Султан, нали?

— Тук си затворник по милостта на главния евнух Шафран! Нито принцесата, нито султанът знаят за местонахождението ти! И двамата предлагат злато и диаманти за всякакви новини за теб — единият за живота ти, а другият за смъртта ти. Говори се още, че когато демоните напуснат Есма Султан, главният евнух ще й съобщи новината за твоето възстановяване. Но сега се опасява, че в състоянието си на несвяст тя може да изпусне нещо за теб и така да те изпрати право в ръцете на обладания си от ярост по теб брат!

— Трябва да се измъкна от тук!

— Ако се опиташ да избягаш, това ще означава смърт и за двама ни, чорбаджи!

— Все трябва да има някакъв начин. Кажи ми всичко, което знаеш за мястото, където се намирам, и за охраната ми!

Макар че момчето беше пленник като него в служба на османските турци, сърцето и душата му оставаха верни на неговата родина и сънародници. Често сънуваше родината си, прохладните планини и сладките ябълки през есента. От странните обичаи на мюсюлманите му се виеше свят, а турският му беше бавен и непохватен. Думите на великана, изречени на сръбски, бяха като сладка омая за него. Затова то с готовност се подчини.

* * *

Солакът се появи от сенчестите ниши на подземието с поднос в ръка. Примигна и потри очи, все още приспособявайки се към тъмнината наоколо.

Приближи към затворника с горяща факла и огледа лицето на спящия великан за някакъв признак, че е буден — потрепващо око или прозявка за събуждане.

Затворникът хъркаше шумно.

— Събуждал ли се е изобщо, момче?

— Само за да поиска чаша боза, господине.

Солакът се засмя и се изплю на пода.

— Виждаш ли какъв пияница е сънародникът ти! Всички сърби сте животни! Не може да носи дори на едно детско питие като бозата! И до днес не мога да разбера как е успял да вдъхнови жадните за кръв еничари, Аллах да прокълне душите им! Значи сега ще го събудим и ще го нахраним като бебе, каквото си е!

Пажът си пое дълбоко дъх, когато солакът срита великана по бедрото.

— Събуди се, о, велики Ахмед Кадир! — изрева войникът с дъх, вонящ на нощната му порция смрадливо овнешко. — Готвачката ти изпраща храна!

Иван Постивич разтърка очи и извърна глава, за да избегне смрадта от устата на солака. Изправи се в седнало положение, преструвайки се на много слаб и безпомощен и на замаян от дългия сън.

Солакът постави подноса на земята и повдигна кърпите от чиниите. Въздухът се изпълни с аромата на агнешко с розмарин и кисело мляко с мента.

— Паж, сервирай веднага на чорбаджията!

— Не мога да преборя съня си, солак — простена Постивич.

Войникът изсумтя нетърпеливо и протегна ръце, за да изправи еничаря. В мига, в който лицето му доближи това на великана, очите на Иван се отвориха рязко и той събори солака на земята само с един замах на юмрука си. Миг по-късно войникът вече лежеше в безсъзнание на пода на подземието.

Като част от подготовката за този момент Постивич беше нацепил едно одеяло на ивици, с които започнаха да завързват солака. Точно в този момент се чу проскърцване и отваряне на врата в далечината.

— Ще видят солака! — прошепна пажът. — И ще ме убият, задето съм застанал на твоя страна!

Постивич изгледа момчето, сграбчи го за рамото и изрече:

— Всеки мъж трябва да вземе нечия страна, иначе изобщо няма да бъде мъж! Ти вече хвърли заровете си, отстоявай залога си! И в името на слюнката на Аллах, не трепери така от страх, иначе няма да повярвам, че си сърбин!

Стъпките на невидимия посетител се заковаха на място и не след дълго из подземието екна сочна псувня:

— Дано майчиното мляко падне недокоснато от устните на най-големия син на свинята, която е правила тази пътека!

Пажът видя, че по лицето на Постивич се разлива усмивка.

— Това е старият доктор, гъркът. Върви! Вземи фенер и му помогни! А аз ще изтегля това прасе тук в сенките!

Момчето взе фенер и хукна в мрака по посока на псувните на гърка.

След като се отърваха от охраната, Постивич се отправи към басейна, където коленичи и потопи главата си в леденостудената вода. При третото потапяне усети, че черепът му се стяга от студа, а бузите му пламват от кръвта, нахлула във вените му.

— Аха, ето те и теб, чорбаджи! Но ми приличаш повече на удавен плъх, отколкото на боец.

Иван Постивич се изправи и изгледа със зачервени от студа очи гръцкия лекар.

— Опитвам се да отмия вцепенението от ума си. Ти ме държа тук твърде дълго, докторе. Летаргията прояжда душата ми!

Докторът направи знак на пажа да му донесе възглавница и се отпусна тежко върху нея.

— Болестта на принцесата се завърна — рече. — Знаех си, че ще стане така. Вижда призраци по прозорците си и протягащи се ръце във възглавниците си, които я влачат, за да я задушат в пуха и перата. Чистият въздух от Босфора не й носи нищо друго, освен вонята на разлагащи се трупове — бившите й любовници се присъединяват към еничарите, чиято кръв се смесва със солените води.

— И с над двеста жени и деца, които султанът осъди на смърт — добави Постивич.

— Така владеят османските турци. А ти си благословен със затварянето си в земните недра, Иван Постивич, защото над теб няма небеса.

Великанът разтърка очите си и промърмори:

— Да. Толкова много убити няма как да не я преследват.

— Кълне се, че няма да праща повече любовници на сигурна смърт. Но е принудена да се бори със сексуалните си апетити, които е наследила от своите османски предци. А евнухът Смарагд увеличава все повече властта си над нея, като я изкушава с красиви момчета. Като влечуго е. Но тя се съпротивлява! За съжаление, за болестта й няма никакво друго изцеление, освен ръката на Бога!

— Но защо този евнух я изкушава с любовници?

— Защото този дявол Смарагд се наслаждава да убива мъже!

Докторът извърна очи и се загледа в светлината на факлите, отразяваща се в басейните с неземен, небесен блясък, който сякаш се подиграваше на измъчения ад над каменния таван на подземието.

— Ами корпусът? — попита Постивич. Искаше му се да чуе, че онова, което вече знаеше, не е вярно.

— Ликвидиран напълно. Никой не смее да си ги спомня, нито да изрече името им от страх да не изгуби главата си. Всъщност затова съм тук. Суфите бекташи също са обречени, въпреки че тяхното наказание предстои да се реши от моллите, тъй като те са мюсюлмани. Но те решиха да избягат от Константинопол. Един от конвоите предложи да те изведе на свобода към северните или западните провинции. Тръгват утре вечер и помолиха да ти донеса следното съобщение: когато часът настъпи, трябва да ги чакаш в клоните на чинара в западния край на двореца. Пажът ще те отведе до там. Ще изчакаш да се появи предпоследната каруца, когато ще слезеш и се качиш вътре в нея. Те ще те скрият там и ще те закарат до западните провинции. От там ще трябва сам да намериш пътя за Виена.

— Виена ли?

— Няма да бъдеш в безопасност никъде из Османската империя. Султанът няма да миряса, докато не види главата ти на стените на Топкапъ.

Далечен вой прониза гробовната тишина в подземието.

— А какво ще стане с нея?

— Тя ще оцелее. Османка е.

Иван Постивич се загледа в отпуснатите клепачи на стария грък и изрече:

— Трябва да я видя поне веднъж, преди да замина!

Лекарят изруга тихичко.

— Ти си твърдоглав като сънародниците си! Никога няма да можеш да напуснеш Османската империя жив, глупак такъв!

От сплъстената коса на великана прокапа вода и се спусна към окото му. Той я изтри с кокалчетата на пръстите си.

— Всъщност какво значение има? Един воин Капъкулу не може да умре в Европа от старост в пухено легло! Ще умра на османска земя, където душата ми ще може да си проправи с огън пътя към Хадес. Но първо трябва да я видя — макар и не за последен път, защото там, сред адските огньове, пак ще се срещнем.

Постивич пак се заслуша, за да чуе писъците, но чу единствено капещата вода.

Гъркът огледа великана като древно влечуго, надигащо глава от въглените.

— Някога си мислех, че ще я спасиш — прошепна. — Нямах представа каква власт би имала тя над теб!

— Не говори повече, докторе! Вече е твърде късно да ме разубедиш!

— Евнухът Смарагд ще бъде на седмото небе заради глупостта ти! Той служи на султана с особена радост. Наистина ли искаш да му поднесе подаръка на собствената си смърт? Още една, за да се наслаждава, дяволът грозен! Привлечен в капана му от красотата на Есма Султан, да умреш заради удоволствието на един евнух! Като последния й любовник, горкото момче! Нали беше от нашите…

С тези думи докторът приведе глава и се загледа невиждащо напред.

Иван Постивич го погледна слисано.

— Не, докторе! Той не е мъртъв! — възкликна. — Лично го изпратих по живо, по здраво на азиатския бряг! Трябва да е на път за Гърция!

— Онзи, когото ти си пощадил, въпреки това е бил убит само на няколко крачки от Босфора. Смарагд не би пощадил никого, който е бил със султане. Тялото на момчето беше открито с лице в калта. Обезобразено по специалния начин на Смарагд. Виждал съм този начин твърде често, за да не го позная.

— Обезобразен? От ръката на евнуха? — ахна Постивич.

— Да. Той също си има своя болест. Онова, което му е било сторено, лишаването му от мъжественост, е отровило ума му. Омразата му подхранва огъня на желанието му за мъст, разгаря лудостта му. Той мрази всички мъже. И жените също. Всъщност той е истинският злодей на Топкапъ, а не султанът! — изрече докторът и притвори уморено очи. Когато пак ги отвори, изрече вече по-нежно: — Кажи ми сега, Иван Постивич, какво смяташ да правиш?

— Трябва да я видя. От там нататък не знам къде ще отида и как. Тази част от бъдещето ми не ме интересува.

Старият лекар се изправи неуверено и даде знак на пажа.

— В такъв случай си вземам с теб сбогом, Иване. Знам какво чувстваш към принцесата. Но тя е османка, неспособна е на истински чувства. Вените й са пълни с натрошено стъкло, сърцето й е студено като камък!

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото баща ми, дядо ми и прадядо ми също са били дворцови лекари на османските султани. Те са специална порода, отглеждани в клетки, защото представляват огромна опасност като претенденти за трона на принцесата. Не можеш да очакваш от тях да обичат като нас, останалите — душите им са направени от различен метал. И винаги ще бъде така.

Постивич се загледа в очите на стария грък. Гърдите му се надигаха тежко. Той затвори очи, а после пак ги отвори.

— Ще обмисля щедрото ти предложение за измъкване от тук — рече на стареца. — Знам колко опасно е било за теб да го уредиш и да дойдеш чак до тук, за да ми кажеш.

— Съпругата ми е мъртва, а децата ми отдавна си имат свои семейства. Нямам какво друго да рискувам освен живота си, който и без това е на свършване. Затова ми се иска да не отхвърляш с лека ръка единствения си шанс да напуснеш жив Константинопол!

С тези думи лекарят даде знак на пажа да го придружи и двамата се насочиха към сенките, като старецът спираше да си поеме дъх на всяка крачка.

Постивич набързо провери солака и стегна още по-здраво връзките около него. Претърси джобовете му и под туниката му откри две ками и една златна монета. Накрая измъкна ботушите на войника и напъха големите си крака в тях.

След това се отправи напред в мрака, следвайки тежкото дишане на доктора и потракването на бастунчето му по камъните.