Линда Лафърти
Нощите на османската принцеса (21)

Деветнайсета глава

С всеки изминал ден Иван Постивич добиваше все повече сили. Зеленикавата светлина в подземието светеше с неземен блясък, отразяван от водораслите и парчетата мъх, които обсипваха стените наоколо. Всеобхватната тишина наоколо носеше успокоение, защото никой не би тръгнал да претърсва двореца на османска принцеса, даже самият султан.

Онези, които се грижеха за него, му донесоха новините за неуспешния бунт и за касапницата. Разбра, че стотици и хиляди еничари били загинали в адските огньове на „Ат Мейдан“, а овъглените им останки били хвърлени на вечно гладните бездомни кучета. Всички, които били успели да избегнат пожара и да се скрият, били изведени на Хиподрума, където били обесени. Говореше се, че султанът не знаел милост в яростта си и жадувал за отмъщение, като изпращал пленник след пленник при Аллах и дори не разрешавал на палачите да изнасят труповете от полето на смъртта. Затова сега стотици тела в различни етапи на разложение лежали на купчини на игрището, а султанът проверявал лично всяко едно от тях от коня си, побеснял, че нито един от тях не бил мъжът, за чиято смърт копнеел неистово.

— Не можем да продължаваме, докато не изнесем тези трупове — шептял един палач на везира, триейки челото си. — Виждате ли колко високи са вече купчините? Следващият пленник ще трябва да застане върху гърбовете на екзекутираните си братя и няма дори да усети примката!

— Тогава намерете още каруци и изнесете скверната им плът! — заповядал везирът. — Намерете мъже с по-силни гърбове и по-чевръсти ръце! Яростта на султана няма да бъде потушена, докато не види мъртвите очи на великана Ахмед Кадир!

Иван Постивич слушаше тези разкази с натежало сърце. Разхождаше се между езерата на цистерната и размишляваше не само за своето бъдеще, но и за бъдещето на Константинопол.

— Султанът издаде ферман, че еничарите и всички, които ги подкрепят, трябва да умрат — рече младият слуга, който всеки ден сменяше чаршафите и помагаше на Постивич в импровизирания хамам. Застана над големия чайник с вода, който се топлеше над огъня, и допълни: — Само ти си благословен от Аллах. Новият ред на султана претърси всички домове на Константинопол, даже кладенците и избите. Откриха десетки скрити войници, които моментално закараха на Хиподрума, за да бъдат убити — заедно с онези, които са им дали подслон — допълни момчето, гребвайки с големия тас от чайника, за да изкъпе чорбаджията. — Султанът обяви от минарето на джамията „Султан Ахмед“, че всеки, който произнесе думата „еничар“, го чака смърт, защото тази дума била завинаги прокълната от Аллах!

Потънало в разказа си, момчето не провери температурата на водата, преди да я излее върху гърба на къпещия се.

И Иван Постивич изкрещя, когато по все още нежната му от залежаването плът се спусна вряла вода.

— Простете, чорбаджи!

Евнухът Мак, който надзираваше измиването, набързо плесна през ушите момчето и извика:

— Глупак! Самият главен евнух изисква най-добри грижи за царския затворник, а ти го гориш, невеж селянино!

Забравил за болката си, Иван се завъртя и извика:

— Затворник ли?

Мак изпъна гръб и промърмори:

— Вие сте домашен затворник — изрече сковано. — И получавате гостоприемството на османската династия. Но въпреки това има такива, които смятат, че кръвта ви вече трябваше да се е смесила с тази на другите предатели в калта на Хиподрума.

От скованото тяло и треперещите устни на евнуха Иван разбра, че човекът е говорил необмислено и сега съжалява за думите си. След това Мак стисна устни, като че ли мислено си даде обет никога повече да не говори. И се обърна да си върви.

Младият слуга обаче изглеждаше като човек, който иска да каже още много неща. Иван Постивич забеляза очите му, които проблясваха под светлината на огъня. Въпреки това момчето само кимна на великана, събра кърпите и кофите си и се изниза в мрака.

* * *

Когато деде Мустафа се появи в залата за аудиенции, Ирина се втурна към него и падна на колене. После грабна ръката му, целуна я, а той притисна пръст към челото й.

— Изправи се, Безмиалем — изрече тихо старецът. — Никога повече няма да ти се налага да падаш на колене пред когото и да било, а още по-малко — пред мен!

— Но ти спаси Ахмед Кадир! — прошепна момичето. — Изложи на опасност собствения си живот! И този на всички бекташи!

Той й помогна да се изправи на крака, втренчи се в очите й и прошепна:

— Ние вече сме обречени. Султанът ни прогони от Османската империя, тъй като ни смята за съучастници в революцията — като орден, свързан с еничарите.

— Прогони ли ви? И къде ще отидете?

— Някои предлагат северните провинции — Сърбия или някъде из планините на Албания, където бихме могли да практикуваме необезпокоявани религията си — изрече тихо старецът и се усмихна тъжно, прикътал ръцете й в своите.

Ирина не си спомняше баща си. А присъствието на деде Мустафа я караше да си представя какво ли би било да се радва на бащина любов. Запита се дали баща й би бил миролюбив човек, ако му е било позволено да живее, а не да бъде убит от турците, докато защитава дома си.

Все пак за мъжете е възможно да обичат и ценят мира. Есма Султан греши!

Старецът я попита за Ахмед Кадир и как се чувства той. Допълни, че вече не може да говори с гръцкия лекар, тъй като би застрашил живота на Стефан Каратеодори, ако го видят да разговаря със суфи.

Ирина му разказа за болестта на Есма Султан, която е започнала да се връща, и деде Мустафа поклати глава.

— Никога няма да се отърве от призраците, които я преследват, ако не се покае! Покаянието е единственото й спасение от треската и джиновете, които не й дават покой. Трябва да моли прошката на Аллах!

Допълни, че суфите вече стягат багажа си и товарят каруците си колкото им е възможно по-бързо. Защото ако бъдат видени в града след неделя, ще бъдат убити на място от солаците на султана.

Орденът на бекташите бил решил да пътуват нощем, за да не дразнят онези, които все още жадуват за еничарска кръв.

— Като нищо могат да вземат и нашата, щом не могат да вземат тяхната — поясни. — Затова е най-добре да стигнем до краищата на Османската империя под прикритието на нощта, като се ориентираме по звездите.

Накрая, преди да се обърне към вратата, я благослови:

— Нека Аллах те дари със спокойствие и здраве! И нека децата ти да имат същата чиста душа като майка си и да донесат мир и любов на човечеството!

Това беше последният път, когато Ирина видя деде Мустафа, въпреки че щеше да търси помощта му още веднъж, преди суфите бекташи да напуснат Константинопол завинаги.