Линда Лафърти
Нощите на османската принцеса (26)

Двайсет и четвърта глава

Евнухът Смарагд се отправи светкавично към Топкапъ сарай и поиска да види веднага султана.

Когато му донесоха съобщението, Махмуд тъкмо извършваше отдавна планирано посещение при една от съпругите си. Извини й се, отказа чая и сладките и веднага напусна.

— Какви новини ми носиш толкова, Смарагд, че ми прекъсваш удоволствието?

— Великанът е жив, султане мой!

— Къде е? Кои са предателите, които го укриват?

— Той… Бил е скрит в цистерната на вашата сестра Есма Султан!

Махмуд изтри лице с бледите си бели ръце и извика:

— Не мога да повярвам! А казват, че била болна, че имала кошмари! А тя да укрива великана, мръсницата! Ще й дам аз едни кошмари, такива, каквито никога няма да забрави!

— Не е точно така, султане мой. Трябва да има някакъв заговор зад гърба й, защото никога не съм я виждал с него, а я наблюдавам денонощно!

— Оседлайте коня ми! Отивам да посетя болната си сестра!

* * *

Към момента, когато султанът и личната му охрана се появиха в двореца на Есма Султан, готвачката вече беше разказала на Шафран за случилото се и бе изпратила вест на гръцкия доктор чрез арменския си кухненски помощник.

Щом се озоваха зад стените на двореца, султанът и придружителите му завиха надясно от входа и поеха по тучната морава, оглеждайки внимателно за стъпки. Когато султанът се изправи, устата му беше разкривена в животинска усмивка, която разкри снежнобелите му зъби на фона на лъскавата черна брада.

Но макар да претърсиха подробно навсякъде, никой не успя да открие Ахмед Кадир. Момчето, което му беше прислужвало в подземието, беше отдавна на път към родината си. Още преди залез то се бе качило на руски търговски кораб с достатъчно злато в торбичката си, за да започне нов живот — и със съзнанието, че за разлика от мнозина други все още имаше пред себе си целия живот.

Султанът влетя в коридорите на двореца и изрева:

— Есма, ти ме предаде!

Хукна право към вратата на царския харем на сестра си, следван от солаците, и поиска веднага да бъде приет.

Есма Султан се надигна от дивана си, отмятайки кестенявата си коса от очите си. Беше отслабнала много през седмиците, откакто той я бе видял за последен път, и изглеждаше почти като дете в бялата си ленена туника.

— Искам да знам къде е той!

— Какво е значението на всичко това, скъпи ми братко? — попита тя, без да обръща внимание на искането му. — От кога нахлуваш неканен в двореца ми, подарен ни от нашия славен баща, султана, когато на теб все още ти растяха първите зъбки?

— Беше ми съобщено, че в двореца си криеш предателя Ахмед Кадир!

— Ахмед Кадир ли? Но, мой ангелски братко, не съм виждала великана, откакто го освободих в деня преди въстанието, кълна ти се в името на Пророка!

— Забелязах конски фъшкии зад стените на твоя дворец!

— И какво от това? Каретата ми постоянно стои в готовност, за да ме откара до Галата, където да си избера любовник за нощта. Но напоследък съм толкова болна…

— Не си играй с търпението ми! Има множество следи от копита, десетки всъщност, които водят към вътрешните ти градини! Да не би да криеш тук цял легион еничари?

— О, братко мой! — усмихна се бавно принцесата. — Сигурно имаш предвид следите от понитата за поло!

— Поло ли? Че какви мъже имаш тук, та да играят поло? Да не би евнусите ти да играят поло?

— Нямам никакви мъже. Това е едно от забавленията на дамите от моя харем!

Махмуд се приближи с широки крачки към сестра си и я сграбчи за раменете толкова силно, че Шафран инстинктивно направи крачка напред да й помогне, но тя вдигна ръка и го спря.

— Не си прави шеги с мен! — изръмжа султанът на сантиметри от лицето на сестра си. — Мъжът, който искаше да ме убие, е бил видян в твоя дворец! Криеш змия в пазвата си и наричаш това забавление?

Есма вдигна брадичка, за да погледне над главата на брат си. И сбърчи отвратено нос, когато зърна Смарагд, очакващ заповедите на султана.

— Очевидно ти знаеш повече за местонахождението му от мен — отговори спокойно. — Но аз се кълна, че нито съм го виждала, нито съм говорила с него още отпреди въстанието. Платих му дължимото и го освободих много преди онова, което ти наричаш „благословено събитие“ — ако морето от удавени мъже и реките от кръв биха могли да бъдат наречени „благословени“ в очите на Аллах!

— Значи имаш предател в този дом — отсече султанът.

— О, това е повече от сигурно! Най-малко един — кимна тя и изгледа презрително Смарагд. — Но ние, османците, сме свикнали на предателствата. Въпросът е как да се справяме с тях по царствен начин.

— Кажи ми за онези коне! — заповяда султанът. — Как така аз не знам нищо за вашите предполагаеми игри на поло?

— И аз си имам своите тайни, братко — отговори тя и отметна спокойно коса от очите си. — Играем нощем. Ако искаш, заповядай тази вечер след мръкване, но води и свои играчи. Ще играем на отбори и сам ще видиш как играем ние. Аз няма да бъда в най-добрата си форма, но жените от моя харем ще ти предложат истинско представление!

Очите на Махмуд обходиха лицето й. И видя единствено ясните й кафяви очи, които му се подиграваха. Пусна раменете й.

— Благодаря ти за това, братко. Това стискане вече бе започнало да става досадно. Надявам се, че не прегръщаш с такава ожесточеност и любовниците си, защото това със сигурност няма да повлияе добре на правенето ти на любов и ще остави на жената белези, заради които няма да те помни с добро. Само лоши маниери и още по-лоши спомени.

Точно в този момент покрай тях мина момиче от харема с роба и бял воал пред лицето.

— Нали непрекъснато ми се хвалиш, че жените ти не носели воали! — подхвърли ядовито Махмуд.

— Всички, с изключение на една.

— И коя е тя? Защо само тя се крие зад воал?

Есма Султан наклони глава, сви рамене и отбеляза с добре отиграна небрежност:

— Ами, скъпи ми братко, това е твоята първа любов, малката Ирина.

Султанът онемя. Вцепени се. Очите му се плъзнаха изумено по лицето на сестра му в търсене на признаци за шега.

— Ирина? — прошепна накрая.

— Да. Но сега е моя осиновена дъщеря. И е недосегаема, защото е под моя защита. Впрочем сега тя се казва Безмиалем. А с воала прикрива белезите си от… Знаеш.

— Трябва да я видя на всяка цена! Не ме интересуват белезите й! — извика султанът и разтвори длани, свити допреди малко в юмруци. — Трябва да говоря с нея!

— Е, значи имаш късмет. Тя е капитан на нашия отбор по поло. Довечера ще играеш срещу нея.

— Шегуваш се!

— Ни най-малко! Тя е много опитен ездач. Всъщност невероятен ездач, точно като брат си.

— Брат й ли?

— Мъжът, за чиято глава копнееш. Да, Ахмед Кадир е неин брат така, както ти си мой!

Махмуд зяпна.

— Хайде де, кючук! — засмя се нежно Есма Султан. — Не се прави на глупак пред прислугата! Не мислиш ли, че има същия огнен характер и гордост като брат си, а? Трябва да я видиш на коня! И тогава сам ще се увериш!

— Направо не мога да повярвам, че тази прекрасна жена и онова предателско псе са брат и сестра!

— Така ли? Не говори ли целият Константинопол същото и за нас двамата?!

— Есма…

Смехът й беше толкова жив, сякаш болестта й изведнъж си беше заминала.

— Хайде, ела довечера да поиграеш поло с нас! Може би нейният талант за езда ще те убеди, че казвам истината, а?!

— Не мога да играя срещу жени!

— И защо не? Коранът не го забранява!

— Мъже срещу жени?

— Да не би да се страхуваш, че ще те победим?

Султанът се изсмя сконфузено и промърмори:

— Не, просто се опасявам да не би вие, жените, да се нараните. Какви глупости ми приказваш, сестро?

— Никакви! — вирна брадичка Есма Султан. — Довечера те чакам, скъпи ми малък братко! Но остави шпионите си у дома! Искам само теб и твоя отряд от Капъкулу, никакви солаци! Ще играем под светлината на пълната луна!

— Така да бъде! Междувременно моля за позволение да претърся двореца ти!

— Разбира се. Ще кажа на Шафран да издаде съответните заповеди и да те придружи, ако се налага. Но ако до пет минути не изгониш от двореца ми онзи дребен звяр Смарагд, ще накарам собствените ми солаци да му резнат гърлото!

Махмуд забеляза лек трепет на бял яшмак от другата страна на решетката и отсече:

— Добре! До довечера, Есма!

— Ще бъдем готови за срещата, султане мой!

Обръщайки се, за да излезе, султанът забеляза персийската картина на стената, изобразяваща жени, играещи поло. Огледа я внимателно и видя, че сестра му се усмихва откъм дивана.

— На съкровище като това мястото му е в Топкапъ! — промърмори той.

— Нашият баща я подари на мен. И картината ще се върне в Топкапъ чак след смъртта ми. Дотогава, щом желаеш да я гледаш, можеш да ме посещаваш — вече я знаеш къде стои.

Султанът изсумтя и напусна харема на сестра си.

* * *

Иван Постивич чу целия разговор. Сестра му Ирина го бе облякла в шалвари, туники и воали, но го бе помолила по-скоро да седи, отколкото да стои, защото височината му със сигурност би привлякла вниманието на Смарагд, ако реши да влезе в харема.

Жените от харема се съюзиха, за да скрият великана, и с много кикот и веселие започнаха да го отрупват с дълги роби и бижута.

— Ще го придружа лично до хамама! — прошепна Назип.

— Крайно неуместни приказки за бъдеща майка на принц!

— Няма нищо по-досадно на този свят от това да си бременна! — възропта луничавото момиче, което вече се бе закръглило значително и бе станало още по-красиво. — Освен да си бременна с наследник на османската династия, разбира се.

— Ирина, трябва да ме махнеш от тук! — прошепна Постивич. — Не мога да издържам повече тези женски ласки! Ще изгубя контрол над себе си!

— Може би си по-подходящ за цистерните, отколкото за харема, а? — изгледа го весело сестра му. — Не им обръщай внимание, безобидни са. Остави ги да се суетят около теб!

— Те може и да са безобидни, но аз не съм! Не съм имал жена от месеци!

— Горкото ми братче! Научи се на въздържание! Това ще вкорави характера ти!

— Но сега май се вкоравява нещо друго!

Ирина сведе очи към мястото под кръста му, където той й сочеше.

— Скривай го веднага! — прошепна му. — Крайно неприлично е под тези коприни! Не забравяй, че тук е единственото място, където султанът няма да може да те намери! Забранено му е да докосва жените на Есма Султан без нейното лично разрешение! Даже аз бях спасена от това обещание.

— Ако някога те докосне, ще му отрежа ръката, а след това и главата!

— Хубави приказки за беглец, облечен в женски дрехи и воали!

* * *

След като претърсиха двореца и прилежащите му градини и постройки, Махмуд и хората му се върнаха обратно в Топкапъ сарай. Покрай пътя им се бяха скрили мъже, които започнаха да ги засипват с обиди и ругатни:

— Убиец! Предател!

— Кървави са ръцете на нашия султан!

— Да живее Ахмед Кадир!

Султанът изпрати двама солаци да открият източниците на тези обиди, но си знаеше, че в този зайчарник от сокаци виновникът никога няма да бъде открит. Ездачите бяха посрещнати само от глутница кучета, които започнаха да ръмжат и да хапят краката на конете, принуждавайки ги бързо да се оттеглят.

— Не можем да убиваме всяка душа, която мрази султана — промърмори един от солаците. Вече беше обезглавил един дервиш, който бе обиждал султана, докато солакът си яздеше покрай Златния рог.

— Султанът е неверник! — беше крещял дервишът. — Ще отговаряш пред Аллах за престъпленията си!

— Дервиш, трябва да си луд, за да обиждаш султана!

— Кой е луд? Аз ли? Ти си този, който е изгубил разсъдъка си! И ти ще отговаряш пред Аллах! Да живеят еничарите! Нещастните им духове викат за справедливост!

Дервишът беше екзекутиран на място, но веднага след това бе обявен от народа за мъченик. Малко след погребението му се роди легенда за светлина, която излизала от гроба му.

Ахмед Кадир трябва да бъде открит и да умре! — гласеше изричната заповед на султана. Никой по-добре от него не разбираше колко опасни могат да бъдат легендите.

* * *

Но с това нещастията на султан Махмуд за този ден не бяха приключили. Майка му Накшидил бе извикала при себе си православен свещеник. Тя се бе върнала съвсем открито към рождената си религия и изискваше в Топкапъ да има и дежурен свещеник християнин.

— Майко, та ти допускаш вярата на неверниците под покрива на самия ни дворец! И без това хората ни в джамията вече започнаха да забелязват отсъствието ти!

— Нека забелязват. И без това скоро ще умра, но това ще стане само с благословията на християнски свещеник! Обещай ми!

— Майко, знаеш, че не мога да ти откажа нищо. Но те моля да не говориш повече за умиране. Искаш ли да ти разкажа новините от Есма Султан?

Накшидил се усмихна доволно, защото си знаеше, че в двореца на Есма Султан винаги има нещо интересно и необичайно.

— Как е нашето скъпо момиче? — попита валиде султан.

— Остава си все същият трън в задника ми, но се говори, че криела някъде из двореца си Ахмед Кадир!

— Великанът от игрището по джирит?

— Моят смъртен враг, майко!

— Нещо друго?

— Освен това Есма ми каза, че нашата скъпа Ирина е негова сестра!

— Сериозно? Красивата Ирина?

— Да. При това тя се намирала в харема на Есма, представяш ли си?! И само тя от целия харем ходи забулена.

— Ами да! — плесна щастливо майката на султана. — Жената, която наричат Безмиалем! Та аз я познавам много добре! И значи била сестра на великана? Колко приятно!

— Били са взети по законите на девширме в един и същи ден — поясни Махмуд.

— И как е нашата сладка Ирина?

— Не й е позволено да разговаря с мен, защото е приета официално в харема на сестра ми.

— Така е и Назип, но ето че вече носи успешно хубавото ти дете!

— Ирина си остава защитена.

Майката на султана кимна бавно и се умълча. По едно време изрече тъжно:

— Спомням си раните й. Аз бях една от малцината, на които беше позволено да огледам изгарянията й. Горкото дете!

— Толкова много ли беше обезобразена, майко?

— Ужасно — въздъхна Накшидил.

Махмуд се вторачи в майка си.

— Все пак тя демонстрира много повече кураж от всички нас — изрече тя. — Спомням си добре решимостта й, огъня в очите й, усещането, че е родена свободна и никога няма да се предаде в душата си! Белезите изкривиха устните й в постоянна иронична усмивка, сякаш непрекъснато се подиграваше на баща ти и на османците. — Накшидил потърси ръката на сина си и допълни: — Но духът й е непобедим! Беше много смело момиче. И сега е смела жена!

— Много бих искал пак да видя очите й, но Есма не ми позволява.

— Разбирам я. Сигурна съм, че Ирина би предпочела да не й се напомня за мъже, особено за сина на султана, който я подложи на такива изтезания!

Махмуд се вторачи в мангала и въглените му.

— Аз я обичах, майко — изрече тихо.

— Да, така е, но тогава беше в онази крехка възраст, когато дори един бъдещ султан си мисли, че може да обича. Беше сладко, но мимолетно чувство.

— Не, не ме разбра. Обичам я и до днес!

— Невъзможно! — възкликна Накшидил. — Та ти дори не я познаваш! Мислиш си, че обичаш жената, която си представяше, че е! Това са детски фантазии, скъпи! Освен това един османец не може да си позволи лукса да обича когото и да било другиго, освен империята си! Остави я при сестра си, която умее да се грижи за наранени жени, за такива, които не са познали нищо друго, освен болка от страна на мъжете. Това е максималната доза любов, която можеш да покажеш в твоето положение.

— Тази вечер ще играя с нея поло. Под пълната луна.

— Поло ли? — вдигна глава валиде султан.

— Точно така. Есма предложи среща между нейния харем и моя отряд. Обещавам, че ще се държим мило с тях. Приех предложението само защото ще имам шанса да зърна очите на Ирина!

Майка му се засмя, като че ли трагедията на Ирина изведнъж се бе изпарила от главата й.

— О, да, наистина трябва да ходиш по-често на гости на сестра си! Новините, които ми носиш от двореца й, винаги ме забавляват! Колко божествено! Игра на поло с харема, точно като персийските принцеси! Трябва да пиша на братовчедка си Жозефин — сигурна съм, че в техния двор в Париж си нямат толкова приятни забавления за дамите! Ще позеленее от завист! Ще включа в писмото си и обещанието ти да ми позволиш присъствието на свещеник, който да ми даде последно причастие, когато умирам — допълни сякаш небрежно, но погледна косо сина си, за да се увери, че той е наясно, че за неговото обещание ще научи цяла Европа. А после все така безгрижно допълни: — Жозефин ще ми завиди много, когато си даде сметка, че е принудена да живее с онзи досадник Наполеон, когато тук, в Константинопол, стават толкова интересни неща! Харем, играещ поло!

С тези думи Накшидил се извини и се върна в апартаментите си, за да напише писмото до братовчедка си. А Махмуд задъвка края на мустака си, чудейки се как да подходи към отдавна изгубената си любов Ирина и дали ще успее да понесе белезите, които тя сама си бе причинила.

* * *

Есма Султан отиде на инспекция в терариумите си, където се отглеждаха редки цветя за градините й. Градинарите там поддържаха винаги солидно количество земни червеи, за да подобряват качеството на пръстта. Принцесата избра няколко червея и даде прецизни инструкции на момчето, което се грижеше за тях:

— Знаеш ли къде държим върбовите топки за поло?

— Да, султане.

— Трябва да ги варосаш и да ги оставиш да изсъхнат на слънцето. После, когато започваме играта, смачкай един червей и намажи със слузта му топката. И повтаряй това на всеки няколко минути, така че по страничните линии винаги да има нови топки. Ще трябва да снабдяваш съдията с нови топки и да вземаш от него старите. Разбра ли какво ти казвам?

— Да, султане!

— Хубаво. Дръж червеите във влажна земя, докато дойде момента да бъдат пожертвани. И гледай всяка топка за поло да бъде хлъзгава със слузта им!

— Да, султане!

* * *

В десет часа факлите около игрището за поло бяха запалени, а конете на Есма Султан — обяздени. Главният коняр и момчетата от сиропиталището ги пояздиха малко през голлиниите и ги прокараха няколко пъти между факлите, за да могат конете да свикнат с пламъците и с миризмата на горящо масло. И тъй като това бе игра, която се повтаряше на всяко пълнолуние, конете изпръхтяха само няколко пъти и бързо отпуснаха уши и вратове, опивайки се от прохладата на лятната нощ.

Султанът пристигна късно и върза конете си в двора. Тримата Капъкулу — все бивши колеги на Иван Постивич, които го придружаваха, бяха изпълнени с презрение към перспективата да играят срещу жени и в знак на отношението си се изплюха възмутено.

— Заповядайте насам! — посрещна ги Назип, яхнала здрава кобила.

— Назип, ти няма да играеш! — смъмри я султанът. — Носиш детето ми в утробата си!

— С цялото ми уважение, султане мой, няма да играя, но не защото казваш ти, а защото аз не искам! — отговори звънко Назип. — Есма Султан вече избра отбора си, а аз съм само зрител. Надявам се, че срещата ще ти хареса! Само мога да съжалявам, че няма да играя срещу теб!

Кавалеристите посрещнаха неодобрително неподчинението й, но пък не можеха да не се възхитят на красивото й лице и пищната й фигура, които не бяха скрити нито под воалите, нито под тежките роби, каквито се носеха в Топкапъ.

— Хайде, елате! — подкани ги пак Назип. — Последвайте Шафран към игрището. Аз ще бъде в ложите и ще ви ръкопляскам!

С тези думи Назип изчезна с коня си в мрака. Появи се Шафран и отвори една порта, през която пусна метналите се отново на конете си Капъкулу, резервните им коне и конярите им в градините.

Махмуд не бе виждал тези вътрешни градини откакто беше момче. Когато и двамата бяха деца, Есма го бе канила на гости в случаите, когато братовчед им султан Селим му позволяваше да излиза от клетката за принцове под строгия надзор на охраната си. И затова не можа да не се удиви на великолепното игрище за поло, което си бе направила сестра му, на ложите за зрители встрани и на подиума за дамския оркестър, както и на официалната ложа, която се намираше в края на игрището и приличаше на красива беседка.

Страничните линии бяха отбелязани със специален варов разтвор, създаден в лабораториите на Есма Султан, и отразяваха светлината на луната и на факлите във всички цветове на дъгата.

Конете на султана изпръхтяха, когато зърнаха пламъците, и се надигнаха на задни крака върху меката трева.

— Чуш! — изкрещя Махмуд. — Нашите коне не са свикнали с огън!

Ноздрите на конете потръпваха и задниците им трепереха, докато оглеждаха странната обстановка. Веднага след това животните започнаха да бият с копита в земята, нетърпеливи да се отскубнат от юздите.

— Толкова по-зле за вас, скъпи гости — изрече Есма Султан, появявайки се с огромен тюрбан на главата си върху своя жребец. Пусна една топка за поло на тревата и я удари с дългия дървен чук. Топката експлодира в ярка синя светлина.

Конете на кавалеристите се изправиха на задни крака и се дръпнаха още по-назад.

— В името на Аллах, каква беше тази магия?! — извика единият, опитвайки се да обуздае коня си.

Към тях се приближи жена с воали изрече:

— Ще трябва да накарате конете си да се държат по-прилично или ще бъдете дисквалифицирани. Нали така, съдия?

Към тях се приближи друга жена в червена туника и отсече:

— Точно така! Конете ви излагат на опасност и двата отбора, затова трябва да ги овладеете! Предлагам ви да ги успокоите, като ги поразходите малко из игрището.

— Ама светлината…

— Това е едно от множеството открития на Есма Султан. Комбинация от материал от нашите родни, турски земни червеи и разтвор от корали от морето. Когато някой удари топката, тя светва със син огън. Красиво, нали?

Кавалеристите се спогледаха притеснено, промърморвайки по една бърза молитва срещу вещерството и молейки защитата на Аллах срещу тези странни жени.

— Но не трябва да ги измъчваме толкова много с тези трудни за тях науки! — обади се пак забулената жена. — Хайде, елате! Поразходете конете си да се отпуснат. Нямаме търпение да започнем срещата!

— Правете каквото ви казва! — заповяда Махмуд. Самият той беше първият от мъжете, който влезе с галоп насред игрището, демонстрирайки умения за езда, които бе научил още преди много години от стария господар на конете.

Кавалеристите последваха жената, въпреки че конете им се дърпаха като полудели пред странните гледки и миризми, странейки от блестящите бели странични линии и подскачайки високо от миризмата на камфор и горящо масло.

— Стройте се! — извика друг арбитър. Подобно на Ирина тя също беше забулена, но гласът й беше по-плътен.

Червенокосият татарин Алтуг насочи коня си към рамото на кон, язден от жена с гарвановочерни къдрици. Тъмната й коса се разливаше като водопад изпод тюрбана й. Той усети аромата на жасмин, излъчващ се от косата й, и се разсея дотолкова, че пропусна момента, когато арбитърът хвърли топката в игра.

Но чернокосата жена не пропусна този момент. Достигна топката насред насъбралите се наоколо коне и я метна през цялото игрище. Забулената участничка умело пое топката с бързо движение на пръчката си и я запрати високо към целта.

Есма Султан вече бе преборила играча от другия отбор и се намираше в позиция да подаде паса. Тюрбанът и копринената й туника се развяха в нощния въздух, когато тя се втурна без всякаква конкуренция към топката и я вкара във високата врата.

— Есма Султан една точка! — изкрещя реферът.

— Играйте, мъже! — изрева султанът. — Позорите ме с вялото си изпълнение!

Само след броени секунди отборът на Есма Султан беше готов и подреден в средата, а Капъкулу още се оправяха.

— Играйте! — изкрещя съдията.

Докато кавалеристите се чудеха и маеха, топката беше хвърлена в игра. Есма Султан подхвана топката с дългия си чук и я насочи към забулената си съотборничка. Тя удари топката и въздухът се изпълни със синьо сияние.

Махмуд удари коня си право в коня на забулената си противничка, докато тя летеше към топката. Макар и разтърсена от сблъсъка, Ирина обязди умело кобилата си и двете се плъзнаха бързо покрай жребеца на султана. Тя се изправи на седлото, протегна се високо над главата на коня и запрати топката към вратата много преди Махмуд да успее да я хване. А после, докато обикаляше в лек тръс наоколо, Ирина издаде вик, който султанът беше чувал само на бойното поле при сблъсък със сръбски въстаници.

— Но тя язди като богиня! — промърмори си под носа той.

И отново отборът на Есма Султан натика кавалеристите обратно в средата на полето, когато съдията извика:

— Почивка! Край на първи рунд!

Жените излязоха от игрището и без да слизат от конете си, се прехвърлиха на следващите, които държаха конярите.

Съдията наду свирката си.

Докато галопираше обратно към игрището със следващия си жребец, Махмуд не пропусна да смъмри съотборниците си:

— Играете срещу жени, Капъкулу! Какво извинение ще ми дадете?

— Моят кон подскача при всяка факла, господарю! — изрече единият.

— Съдията хвърля топката твърде бързо! — оплака се другият.

— Топката светва първо в бяло, а после в синьо! — изкрещя кривокракият албанец. — Не мога да овладея коня си, за да я ударя!

Изпод воала на жената, която яздеше до Махмуд, се чу тих смях.

— О, Ирина, очевидно се наслаждаваш на играта, а?

— Напълно, султане мой!

Той се загледа в очите й, осветени от факлите — зелени с искрици, които му се надсмиваха, както когато беше малко момиченце. И там, скрита дълбоко в тези очи, лежеше силата, успяла да хипнотизира и предизвика един султан — собствения му баща. Махмуд задържа погледа й толкова, колкото можа, но накрая първи сведе очи, сякаш се опасяваше, че магията й ще го ослепи.

— Султане! — изкрещя един от мъжете му и развали магията.

Топката беше хвърлена и Махмуд насочи коня си към рамото на забулената си противничка. Всеки от двамата се бореше за предимство, опитвайки се да мине първи. Топката лежеше на тревата между тях, затова те приведоха едновременно вратовете на конете си и тюрбаните си и те се докоснаха, и двамата усетиха дъха си, докато се бореха за топката.

Но с едно бързо движение Ирина овладя топката, насочи я към полето и хукна след нея в галоп. Махмуд й хвърли гневен, но и изпълнен с възхищение поглед. Направи опит да мине покрай нея, за да заеме позиция и да я прогони от топката, но не успя да накара коня си да бяга достатъчно бързо. Вместо това, докато яздеше до нея, видя как вятърът повдига воала й и го дръпва от лицето й. И там, под светлината на факлите зърна подигравателната усмивка, която бе обезобразила завинаги лицето й — белегът, който бе нанесла върху собствената си красота, за да се спаси завинаги от похотта на мъжете.

И с този единствен поглед Махмуд се влюби в нея за втори път — влюби се в белезите й, в обезобразеното й лице. Имаше в харема си стотици жени, всички до една красиви и с перфектни форми. Но в разкривената завинаги усмивка на Ирина той зърна белега на общата им омраза към баща му и… Какво още! Да, куражът! Тя беше символ на онази млада бунтарка, която беше първата му любов и която притежаваше много повече смелост от всичките султани, които той бе познавал.

— Велики султане, спънете я!

— Спънете я!

Двамата наближаваха заедно целта и тя се готвеше за силен удар, който да запрати топката към вратата. Махмуд дойде на себе си и хвърли дългия си чук, за да спъне нейния и да блокира удара й. Обаче нейният гъвкав чук се уви около неговия и се заби право в главата му.

Султанът падна от коня си, изгубил съзнание.

Играта спря, защото Ирина скочи от коня си и се провикна жалостиво:

— Махмуд, о, Махмуд! Не умирай!

Есма Султан пристигна с коня си до брат си и му подвикна иронично:

— Изправи се, о, велики султане! Не можеш да умреш от един лек удар от жена, нали? Не подобава на един османски владетел, не мислиш ли?

При тази обида очите на Махмуд побързаха да се отворят. Той протегна ръка и свали воала от лицето на Ирина. Просто не се сдържа и изтърси:

— Ти си все така най-хубавата, Ирина! Очите ти са като красиви звезди, лицето ти е истинска карта на куража!

— Братко, не сме се събрали, за да обсъждаме красотата! — сряза го Есма Султан. — Хайде, яхвай коня и нека довършим срещата!

Тази нощ кавалеристите Капъкулу и султанът претърпяха позорно поражение. Изгубиха мача с 4 на 2, въпреки че на загубата им нямаше други свидетели освен самите играчи и крайно развеселеният господар на конете, който бе играл арбитъра, облечен в женски дрехи. Иван Постивич също бе наблюдавал цялата игра от кулата и лицето му бе станало като градоносен облак, когато бе видял как сестра му се привежда притеснена над смъртния му враг.

— Ще го убия, преди да е имал възможността да вкара и нея в леглото си! — бе извикал високо.

Жените от харема си размениха притеснени погледи и побързаха да предупредят за това господарката си.

* * *

— Трябва да се качиш на каруцата час преди зазоряване — заяви Шафран, сключил абаносовите си ръце пред гърди, извисяващ се почти колкото великана. — Вече застрашаваш твърде дълго Есма Султан и домакинството й. Дервишите ще те изведат от Константинопол към морето, откъдето ще можеш да избягаш в някоя друга страна.

— Сега Константинопол е моят дом. Няма да напусна империята!

— О, ще я напуснеш и още как, Ахмед Кадир! Ако не тръгнеш още тази сутрин, лично ще докладвам за теб в Топкапъ! Няма да рискувам повече живота на моята господарка с твоите егоистични прищевки!

— Трябва да я видя!

— Все още забавлява брат си, нашия султан.

— Намери начин да я видя и после ще сторя това, което искаш от мен.

— Закълни се!

— Заклевам се в гроба на майка ми! Само ми дай малко време със султане!

Шафран въздъхна шумно и изчезна по коридора. До Иван Постивич достигна пеенето на момичетата от харема и акомпанимента на дамския оркестър. Откъм харема се носеше силната миризма на сандалово дърво — жените очевидно се бяха отпуснали по възглавниците си, хапваха плодове и пушеха опиум.

Евнухът се върна.

— Ще те приеме. Но трябва да изчакаш, докато брат й си тръгне.

Иван Постивич коленичи и възкликна:

— Дано Аллах те възнагради заради добротата ти!

— Благодари на сестра си и на бекташите! — отсече Шафран. А после се завъртя и дългата му бяла мантия се развя след него, докато се отдалечаваше по коридора.

* * *

Когато Шафран се върна, часовникът тъкмо бе ударил два часа. Той поведе Иван Постивич към вътрешните покои в апартаментите на Есма Султан. Леглото, което някога бе виждал само през полупрозрачния тюл, бе оправено и принцесата лежеше гола на възглавниците.

Иван Постивич установи, че е спрял да диша. Тя протегна ръце към него и точно тогава Шафран прошепна в ухото му:

— Дервишите идват след два часа! Не забравяй клетвата си или си мъртвец!

Еничарят стоеше и съзерцаваше голата жена пред себе си. Преглътна едва-едва, попивайки с очи гледката, за която бе копнял толкова дълго.

— Хайде, Бисквитко! — промърмори тя. — Ела при мен!

Постивич свали бързо дрехите си, измъкна туниката през главата си и притисна голата си плът о нейната. С периферното си зрение видя отворения Коран и кафяво-червените сури, написани с кръв върху пергамента.

Протегна ръка да го затвори.

— Не докосвай нищо друго, освен мен, о, чорбаджи! — заповяда Есма.

Той притисна устни към нейните, засмуквайки езика й. Ръцете му се плъзнаха към гърдите й и стиснаха все още розовите й зърна. После устните му последваха пръстите му.

— Искам да ми е хубаво! — простена тя.

Устните му се придвижиха към влажното място между краката й и той пое соковете му. Момичетата от харема бяха изскубали всяко косъмче от тялото й, с изключение на главата, така че кожата в гънките между краката й беше мека и ухаеща на розова есенция.

После премести тежестта си върху ръцете си, надвесен над нея. Очите му не се откъсваха от нейните. Тя задържа погледа му, без да мигне. Ръцете му потрепериха — но не поради липса на сила, а от страст. Тя видя треперенето на ръцете му и се усмихна.

— Иван Постивич — изрече тихо.

Той целуна устните, изричащи истинското му име. После пак целуна нежно гърдите й, галейки с ръка влажната кожа между бедрата й.

И проникна в нея. Тя затвори очи в екстаз.

Той надигна гръб, за да проникне още по-дълбоко, и точно тогава зърна сурата, написана с кръвта на брат й. „Истинска лудост!“ — каза си.

И отново тласна пениса си дълбоко в нея и тя простена, а той пренасочи вниманието си от Корана към жената под себе си.

Затвори очи и се задвижи бързо, а когато ги отвори, видя, че меките й кафяви очи търсят неговите. Претърколи я. Пръстите му потърсиха мекото и влажно местенце, а тя насочи с ръка пениса му натам.

Двамата се задвижиха в синхрон с ожесточение, родено може би от омраза, но вече трансформирано в страст за любов, отлагана твърде дълго. А може би и от нещо друго. Ритъмът се ускори, натискът се засили, а после дойде експлозията и един от тях изпищя, а после паднаха заедно на гърбовете си, изтощени.

Стаята се завъртя отново и отново и Иван Постивич установи, че не си спомня как да диша.

Палачът, който някога давеше, се давеше.

Мина известно време, а когато отвори очи, той отново видя Корана, изписан с кръвта на султана.

Думите бяха леко размазани, сякаш нечий пръст се бе плъзгал често по тях. Той се зачете, но макар да бе учил сурите много години, точно тези не беше виждал никога.

 

 

В името на Аллах, състрадателния и милостивия, чрез Звездата, когато тя залязва, вашият събрат Мохамед не греши, нито кривва от пътя си, нито говори необмислено.

Коранът не е нищо друго, освен откровение, което му се е разкрило:

Виждаш ли Ал-Лат и Ал-Узза, и Манат, третият идол до тях?

Това са високопоставените жени, небесните жерави, издигащи се все по-близо и по-близо до Аллах.

Това са високопоставените жени и трябва да се надяваме на тяхното застъпничество.