Виктория Фокс
Островът на изкушението (65)

63

Рубен се извъртя рязко тъкмо когато мъжът му връхлиташе. Стори му се смътно познат.

Нападателят замахна с юмрук, улучвайки го право в лицето. Зашеметен и обездвижен за момент, Рубен почувства как тънка струйка кръв потича от единия му синус, пропълзява през носа му и излиза през едната му ноздра. Свлече се на палубата.

Енрике се хвърли върху металния парапет на носа. Далеч долу вълните поклащаха безжизненото й тяло като плавей, а кожата й отразяваше меката лунна светлина.

Лори.

Едно-единствено нещо можеше да стори. Да скочи.

 

 

Притичвайки по главната палуба, Лори дочу силен плясък откъм носа на яхтата. Всичко наоколо беше толкова притихнало, че и най-малкият звук отекваше като гръм.

Едва успяваше да насмогне на темпото му.

— Какво се случи на сцената, Жан? — попита го.

— Връщай се в салона, Лори.

— Не. Не и докато не поговорим.

Той стигна до стълбището и се обърна към нея. В погледа му се сблъскваха огън и лед.

— Връщай се в салона — повтори й. — Не искам да те виждам. Стой настрана от мен. Отивай при приятелчето си.

— Почакай — не се отказваше Лори.

Жан махна пренебрежително с ръка.

— Не ми обръщай гръб.

Излязоха на горната палуба, значително издигната над останалата част от кораба и съвършено пуста. Овален басейн с цвят на аквамарин блещукаше под звездното небе, а на дъното му прозираше герб с инициалите „ВДМ“, увеличен като през лупа от кристалната вода.

Жан се оглеждаше за Рубен. Провери и от двете страни на палубата. Къде се беше потулил, дявол да го вземе? Трябваше да излезе на сцената преди трийсет минути. Гостите започваха да нервничат особено след недовършената изява на Дърк.

Лори се спря.

— Поне толкова ми дължиш.

— Нищо не ти дължа. — Той извърна лице към нея. — Случилото се помежду ни беше недомислица.

— Недомислица — повтори сухо Лори.

— Забрави за всичко. Аз успях някак. — Гласът му я натъжаваше. Беше го загубила безвъзвратно.

— Май наистина живееш в пълна заблуда — прошепна му тихо.

Очите на Жан светеха като стъкло, по-лазурни и от басейна зад гърба му.

— Върви си — каза й равнодушно. — Напусни острова и повече не се връщай. Не си добре дошла тук.

— Как смееш? — Вятърът развяваше косите й. — Как смееш след всичко, което ми причини?

— Всичко, което аз съм причинил на теб? — Най-сетне — реакция. Пъхна ръце в джобовете си, обърна се да тръгне в другата посока, но явно размисли и се върна към нея. — Държиш се невъобразимо, проумяваш ли?

— Точно ти ли ми го казваш? — избълва гневно. — Играеш си с мен още от първата ни среща. Не си спирал да ме лъжеш! Всичко помежду ни се гради върху една долна лъжа. Ако не лъжа — тогава малодушие. Не знам кое е по-лошото от двете.

— Не бих се описал като страхливец.

— Я стига! Къде се губиш толкова време, Жан? Мина цяла година. Месеци наред се мъчех да те открия, а ти ме изолираше напълно. Как се чувствах според теб?

— Толкова си наивна — изръмжа той. — Като хлапачка.

Думите сами изригнаха от гърлото й:

— Знам за Какатра. Знам с какво се занимаваш на острова и знам какви са били плановете ти за мен.

Лицето му остана безизразно.

— Не отричай. Не се опитвай даже. Знам всичко.

— Бъркаш. В пълно неведение си.

По роклята й се образуваха меки вълни като от разтопено злато.

— Тогава бъди така любезен да ме просветлиш.

— Има ли смисъл? Няма да разбереш.

— Досега съм разбирала всичко, което си ми казвал. Вярвала съм на всяка твоя дума и продължавам да вярвам. Може би там ми е грешката. Много хора се опитваха да ме убедят в това.

— Стой настрана — предупреди я той. — Нямаш нищо общо.

— Имам и още как. След всичко, което ми сподели за чувствата си към мен… — гласът й затрепери, но успя да го овладее — … трябва да знам дали си бил откровен. Че не съм била поредната… стока. Поредната бизнес възможност.

— Жените в твоето положение са причината да се заема с работата си. — Никога досега не го бе чувала да говори толкова разпалено и го пожела въпреки гнева, който хранеше към него. — Нужна им е нечия намеса. Имат нужда от закрилник, защото никой никога не е давал и пет пари за тях. Сигурна ли си, че ако ти бях отправил предложението си, щеше да откажеш?

— Нередно е.

— Проектът ни е с хуманитарна цел, първият по рода си. Променяме живота на хората. Даваме им надежда. Връщаме ги в релси.

— Май не за пръв път се оправдаваш пред самия себе си.

— Спя спокойно нощем.

Тя се разсмя.

— Защо ли не се учудвам?

Жан проучи лицето й с поглед.

— От друг човек ли научи?

— Няма значение.

— Аз решавам дали има, или няма.

Лори се върна в спомените си към онзи далечен ден на Какатра, когато бе открила документите за себе си. От онзи момент несигурността я преследваше по петите като зло куче. Сега осъзнаваше, че истината я беше осенила много преди посещението на Ребека Щутгарт.

— Като ме покани във вилата си след нощта на плажа… намерих една папка с номер LA 864. После разбрах, че не й е било там мястото. Трябвало е да попадне при тези на другите жени — подхванати проекти, замразени за момента.

В паметта й изникна споменът за хранилището на ценните документи. Старият фар на отдалеченото островче: забравен от света, с обелени, побелели от солената океанска вода стени.

— Съхранени все пак, в случай че решиш да ги подновиш по-нататък — продължи тихо. — Но аз съм била изключение… не си ме пуснал по каналния ред.

Сакото на Жан плющеше на студения вятър. Мина доста време, преди да проговори.

— За нищо на света — каза тихо. — Не бих допуснал да износиш бебето на друг мъж.

Думите му увиснаха във въздуха помежду им. Лори трепереше. Дъхът й излизаше на малки бели облачета, които бързо се разсейваха в тъмната нощ.

Жан пръв наруши тишината.

— Досега никой не е обсебвал мислите ми като теб. — Гласът му пресекна от вълнение. — Но не мога да забравя какво ми причини. Предаде ме.

Несподеленото я глождеше отвътре.

— Не съм те предала.

— Както и да го представяш, важното е, че свидетелството е налице.

— Какво свидетелство?

— Не ме карай да произнасям името му.

— Нека ти обясня. Има нещо, което трябва да чуеш…

— Не! — Разсече нощния въздух с ръка, а думата отекна самотно по пътя си към звездите. Досега не го беше чувала да повиши тон и силата на гласа му я стресна. — Как ти го позволи съвестта? Как можа да му се отдадеш? След случилото се помежду ни?

— Аз…

Но той вече я целуваше пламенно, заровил ръце в косите й.

Целуваше я, сякаш открадваше последната целувка на земята.

 

 

Вълните връхлетяха Енрике с леденостудената си плесница. Солената вода нахълта в дробовете му, давейки го. Опитен плувец беше, но срещу такова безпощадно течение нямаше шанс. Океанът го подхвърляше като детска играчка, загубена в пусто, призрачно мазе. Бореше се за глътка въздух, напрягайки сетни сили да задържи главата си над бушуващите води.

Зърна тялото на Лори на около петдесетина загребвания разстояние. Катраненото вълнение му пречеше да прецени дали мърда. Мъчеше ли се да плува, или движенията на океана си играеха с очите му? При следващия мимолетен поглед — пълен покой, скованото тяло на удавница, носено по очи към някой тъмен бряг, а може би вперило невиждащ взор към графитното небе със студения му рой звезди, единствени свидетели на последното й издихание.

Енрике се спусна към нея, порейки с ръце черните води, напредвайки сякаш на забавен кадър. Вълните го блъскаха без милост, отклоняваха го от курса му и Енрике имаше чувството, че всяко следващо загребване го отдалечава още повече от целта.

Яхтата остана далеч зад гърба му. Гърдите му пареха от напъна, крайниците му горяха. Като стигна до тялото, се вкопчи в него като в спасителен сал.

 

 

Рубен ван дер Мейде се добра до вратата. Неочакваното нападение го беше оставило дезориентиран и в почти пълен ступор. Водеше го някаква вградена целеустременост, вътрешна подбуда към изпълнение на неясен дълг.

А, да… гостите. Течеше празненство. Неговото празненство.

Трябваше да се приведе в нормален вид, и то възможно най-бързо.

В съзнанието му се прескачаха един куп несвързани мисли, горещи и бурни като лумнали в комин пламъци. Всеки момент очакваше главата му да избухне. Вероятно имаше сътресение.

С притъпени от шока възприятия Рубен се втурна тромаво към каютата си, блъскайки се в стените и залитайки, напрягайки сили да си възвърне равновесието.

Успя някак да се довлече и отвори вратата.

Вътре го посрещна дулото на собствения му пистолет.

Енрике преобърна тялото. Заради полепналата тъмна коса чертите на лицето й не се различаваха. От гърлото му се изтръгна хриплив стон, когато най-накрая се увери, че е мъртва: кожата й беше восъчна на цвят и леденостудена на допир. Допря два пръста до врата й, но не напипа пулс.

Лори.

Придърпа я в студена прегръдка, усещайки с гърдите си плисъка на водата помежду им, част от която проникна между отворените му устни. Нямаше познатия вече солен вкус на океана, а друг, неочакван: металическия вкус на кръв. Трупът й плаваше върху повърхността като полупразен чувал, като кух, отвлечен от някой бряг дънер. Ръцете му се спуснаха надолу, търсейки, докато попаднаха на още топлата прободна рана в меката й плът. Неволно пъхна пръст в отворилата се дупка, стомахът му се надигна и Енрике машинално отблъсна тялото от себе си.

При тласъка водата отми кичурите коса от лицето й. Напрягайки поглед в тъмнината, Енрике видя мъртвешкото изражение на непозната жена. Реши, че навярно се лъже, и протегна ръка да докосне брадичката, чиято извивка бе проследявал с пръсти милион пъти, но тази беше напълно различна.

Извъртя се и загреба сляпо към яхтата, чиито светлини сега изглеждаха на километри разстояние. Брегът лежеше също толкова недостижим в противоположната посока.

Улови неочаквано раздвижване с крайчеца на окото си. Тъмната форма изскочи от нощта на няколко метра разстояние, после се скри като фантом. Енрике примига. Страхът го полази откъм краката и обзе цялото му тяло.

Отново раздвижване. Този път нямаше съмнение.

Перка, огромна и черна. Енрике се извъртя във водата и зърна още една. Две перки, три, четири, обкръжиха ги, стеснявайки малко по малко кръга около него и мъртвата жена.

Зарита безпомощно с вкочанени, грохнали от умора крака, а водата наоколо постепенно се обагряше в червено от топлата кръв на непознатата.

 

 

Целуваха се като обезумели, изживявайки сякаш всяка една загубена секунда от месеците на раздяла. Ръцете му обхождаха жадно тялото и лицето й, докато Лори се разтапяше в блаженството на уханието и допира му. Той я притисна към себе си, приютявайки я в топлината на плътта си, обгръщайки с ръце талията й, за да впие устни още по-плътно в нейните. Лори се отдаде, чувствайки солидността на гърдите му, твърдостта под кръста му, разкриваща желание, не по-малко пламенно от нейното собствено. Сакото му се свлече на пода, пръстите й вече откопчаваха ризата му. Вкопчени един в друг, движейки се сляпо по палубата, достигнаха ръба на басейна и в следващия миг земята ненадейно се изпари под краката им. Прохладната вода изригна край телата им, сякаш внезапно разбудена от сребристия покой на съня си.

Под повърхността й бялата риза на Жан се изду като корабно платно на океански бриз и се изниза от раменете му. Устните им пак се сключиха в ненаситна целувка и езиците им се преплетоха в топлотата й.

Изникнаха като едно цяло в хладината на нощния въздух сред експлозия от аквамарин. Лори вкопчи пръсти в косата му, увивайки крака около кръста му, чувствайки тялото си мокро и отвътре, и отвън.

Жан проникна в нея с поривист тласък. Тя го стисна за раменете, приемайки цялата му дължина надълбоко в себе си, докато той обсипваше с жадни целувки шията и гърдите й.

Потопена в екстаз, Лори отметна глава назад и посрещна погледа на безкрайния Космос.

 

 

Невидима сила го дръпна отдолу и главата му се озова под водата. Внезапно пълно потапяне, след което се усети свободен да изплува на повърхността.

Връхлетя го неподправен ужас. Заплиска водата с ръце, създавайки буря край себе си, докато от гърлото му се процеждаше писклив стон, по-тънък и от въздуха. Устреми се напред, но тялото му най-необяснимо кривна наляво и чак когато бръкна с ръка под повърхността с отворена, отчаяно търсеща длан, установи, че десният му крак не е на мястото си.

Още едно подръпване. Напълно безболезнено. Този път торсът му изскочи по-лек от шамандура на повърхността, а от устата му рукна поток от гъста течност със същия онзи металически вкус.

Задави се в собствената си кръв. Нещо се блъсна в него, по-мощно от вълнолом. Отвърна на удара с ритник; въображаем ритник, понеже вече нямаше с какво да рита. Използва малкото сила, останала в ръцете му, да се придвижи напред, но главата му вече бучеше от прилива на кръв и паника. Пак се пресегна под водата и опипа останките от крайниците си. Левият беше отхапан малко над коляното, а десният — чак до хълбока. Нещо меко се провлече между пръстите му, хлъзгаво и плътно на пипане, и някакъв парадоксален инстинкт го накара да издърпа червата си, което му донесе неочаквано чувство на удовлетвореност, все едно че бе разплел упорит възел.

Последна глътка студен нощен въздух и беше завлечен към дълбините.

 

 

— Защо не ме дочака?

Лежаха напълно изтощени. Двама влюбени, изхвърлени от морето на самотен бряг.

— Дочаках те — промълви тя задъхано. Водата ги обграждаше с лунните си отблясъци и гальовния напев на вълните, както в онази първа нощ. — Не съм била с друг.

На една ръка разстояние — красивото му лице, белегът над горната му устна, целунат милион пъти в спомените й. Знаеше как го беше получил. Доверил й беше историята.

— Стига толкова лъжи — прошепна до ухото й.

— Не те лъжа.

— Максимо Диас. Детето ти.

Лори се пресегна да хване ръката му и той й позволи. Пръстите им се преплетоха.

— Опитах се да ти кажа — обясни му тя. — Кълна ти се. Ребека не е била откровена с теб.

По лицето му пробяга сянка на съмнение. Болка дори.

— Когато ти е казала, че не си способен да имаш деца — продължи Лори с тих глас. — Способен си. Моето дете е доказателството. Нашето дете.

Той не отлепи поглед от очите й.

— Не може да бъде.

— Може и е. — Погали палеца му. — Стига толкова лъжи.

Нещо невиждано досега просветна в очите му. Доверие. Новородено, крехко: придружено от страх и надежда.

— Омар е твой.

Тя го придърпа към себе си, за да почувства сам бавното туптене на сърцето й, да й повярва.

— Твой син е.

 

 

— Свали пистолета, Аврора.

— Седни.

— Дай ми го…

— Седни!

Рубен се срути в най-близкия стол. Мъчеше го ужасяващо главоболие от удара в парапета и не можеше да разсъждава ясно. Какво се случваше тук? Трябваше да дойде на себе си, и то възможно най-скоро. Иначе лошо му се пишеше. Повече от лошо, мамка му.

— Ще ми разкажеш всичко от начало до край.

Притежанията му бяха разхвърляни из цялата каюта, изпотрошени, съсипани. Сякаш беше гръмнала бомба.

— Биологичните ми родители. — Револверът се тресеше пред очите му, но Рубен не можеше да прецени дали е от възможното мозъчно сътресение, или ръцете й наистина треперят. — Не си прави оглушки! Кои са?

— Моля те… — заекна насреща й. Жалка картинка. Никога досега не му се беше случвало да умолява някого.

— Не търси милост от мен — озъби му се Аврора. — Не си прави труда, дядка нещастен.

Рубен обичаше да си поставя предизвикателства. Така беше се издигнал в живота. Хрумваха му всякакви нечувани идеи, а той, вместо да ги отритне, си казваше „Хайде де!“ и се впускаше с главата напред.

В този случай обаче беше отишъл твърде далеч. Навлязъл беше в дълбоки води. Тайната трябваше да остане с него до гроб, сам трябваше да носи кръста си.

А тежестта му беше на път да го прекърши.

— Успокой се. — Дулото ту идваше на фокус, ту се размазваше пред погледа му. — Моля те… преди да си свършила някоя глупост. Охраната ми — пак запелтечи — … ще те повалят…

— Кои са? — изкрещя Аврора. — Казвай веднага или ще опръскам стените с шибания ти мозък и, вярвай ми, окото ми няма да мигне.

Рубен преглътна сухо.

— Тя… — Имаше чувството, че главата му е пълна с лепкава каша. — Тя беше финландка. Беднячка. Отчаяно младо момиче.

Аврора тикна дулото на пистолета в лицето му.

— Къде е в момента? Жива ли е още?

— Май… май че да.

— Май че да?

— Не съм сигурен. — Вдигна ръце. — Но мога да проуча.

— Да проучиш? Нещо ми намирисва. Нали уж трябвало през месец да й превеждаш цяло състояние? Или бъркам? Ясно. — Думите му от онази вечер в Какатра се занизаха в паметта й. — Хуманитарна насока на кукуво лято, зло копеле такова.

— Аврора…

— Отвращаваш ме.

Рубен си представи, че седи до собствената си сянка и я гледа как скача от стола и се нахвърля на госпожичката, измъква й оръжието и я нахулва, задето дрънка небивалици. Кое нормално дете си измисля подобни истории? В същото време истинският Рубен беше като закован на стола, седеше неподвижен с пулсиращо главоболие и изтръпнали крайници. Грохнал шейсетгодишен дъртак.

— Ами той? — подкани го гневно Аврора.

— Кой?

— Баща ми. Какво можеш да ми кажеш за него?

Дълбоко в смразеното му от ужас съзнание зави алармена сирена. Рубен се вкопчи в истината.

— Том Наш… Той…

— Какво той?

— Не мога да…

— Казвай!

— Том Наш е гей — изграчи накрая.

Аврора примига недоумяващо.

— Том е гей. Гей е — повтори Рубен.

Тя му се изсмя.

— Нали питаш защо? — засече я той, отчаяно мъчейки се да замаскира скандала, който се бе заклел да не разбулва пред никого. — Ами, ето ти причина. Том Наш е гей и светът в никакъв случай не бива да научава. Затова двамата с Шерилин трябваше да се сдобият с дете, което можеха да нарекат свое — сиреч ти беше ключът към идеалната картинка, образцовото американско семейство. Някак си щеше да му окапе престижът, ако фенките разберяха, че гони мъжки дупета от тук до Тимбукту…

— Не ти вярвам. Не е възможно.

Само дето беше. Беше, да му се не види. Отделните спални на Том и Шерилин, необичайните им взаимоотношения, отчуждеността… онази Коледа в тексаското ранчо, когато Аврора беше заварила баща си и Били Боб Хокър в конюшнята разсъблечени и с разкопчани колани, но какво знаеше едно малко момиченце…

Най-хладнокръвно и целенасочено Аврора притисна дулото на револвера в челото на Рубен.

— Ако Том не ми е баща… — освободи предпазителя — … то кой тогава?

 

 

Ланс Хломски беше пометен в потока от хора, изливащ се към долната палуба. На горния етаж беше плъзнала мълва, че Рубен ван дер Мейде се издирва. Разпространяваха се фантастични слухове за въоръжен нападател, психопат на борда на кораба, който пленил милиардера за откуп.

Измишльотини. Най-вероятно на персонала му беше доскучало и твореше небивали историйки за развлечение.

Въпреки това, за да остане верен на природата си, Ланс се паникьоса. Откакто се помнеше, си беше емоционален. Или мекушав, както предпочитаха да го наричат околните. Умишлено поизостана от ентусиазираното стълкновение и отвори вратата на един от апартаментите за гости. Лъхна го странно зловоние. Светна лампата.

Максимо Диас лежеше по корем върху леглото, преметнал една ръка през рамката, а подпухналото му лице бе възприело неестествено изражение. Очите му бяха изскочили от орбитите си, а езикът му провисваше като мъртво мекотело от ъгъла на сиво-зеленикавата му уста.

В гърлото му се надигна жлъчка и Ланс отстъпи, залитайки към коридора.

Първоначално му се стори, че някой друг крещи, че друг поема контрола над ситуацията.

Но после осъзна, че чува собствения си глас.

— Смъртен случай — викаше с пълни гърди. — Вдигнете тревога!

 

 

— Кръстих те Аврора — разказваше Рубен. — На богинята на зората. Защото беше първото ми дете.

Не, не, не, не, не.

— Какво ли не бях преживял. Наситил се бях на всичко. Отегчен до смърт. Нищо че на Какатра кипеше бурна дейност: родилки, бебета, приемни семейства. Бизнесът ми носеше купища пари, но не подлагаше на изпитание волята ми. Трябваше ми ново начинание…

Тялото й сякаш се разглоби. Намери опора в стената и започна да се свлича към пода като петно гъста боя.

— Чувството беше страхотно — шибана революция, казвам ти. Правех не крачка, а скок напред.

Пистолетът висеше от пръстите й като мъртва риба.

— Оказа се, че не е чак толкова трудно — продължаваше той. — Не и след първия път.

— Не го казвай. Моля те, не го казвай…

— Не знам защо точно на нея се спрях. — Тонът му излъчваше примиреност с неизбежното. — Пътувах до Финландия специално, за да я видя… изникнаха усложнения с обмена на информация, и далеч не очаквах да е толкова красива. Но в главата ми моментално се зароди една гениална идея. Обясних й какво се изисква от нея. Какво е положението на Том и Шерилин.

Аврора очакваше да припадне всеки момент.

— Северното сияние… под него си зачената. Чувствах се като бог — бръщолевеше умопомрачено, — като родоначалник. Изпратен на земята с една-едничка цел. Създаване на потомство. — Облиза устни. — Прероденият Адам! Потомците ми щяха да наследят света… нима е възможно човешко същество да се сдобие с по-голяма власт?

Рубен се тресеше целият; пръстите на краката и ръцете му бяха ледени.

— Възможно е — ако стори нещо нечувано… Помисли си само. — Безумният му поглед скочи към нея. — Деца, отгледани от заможни, влиятелни семейства в другия край на света, орисани на величие и исторически дела… Деца, в чиито вени тече моята кръв…

Смисълът на думите му я връхлетя като товарен влак.

Нещо варварско я подтикна да му се нахвърли с голи ръце.

— Недей! — изрева Рубен. — Аз съм единственото ти семейство!

Тя атакува с нокти очите му, косата му, всичко, до което се докопа.

— Аз съм, Аврора. Аз съм баща ти. Добре дошла у дома.