Виктория Фокс
Островът на изкушението (64)

62

Нощната мразовитост се просмукваше чак в костите на Аврора. Солената вода се плискаше звучно по продълговатия корпус на яхтата. Тъмният въздух увисваше отгоре й като мастилена завеса. Отвън, на главната палуба, беше студено. И пусто.

— Изчакай ме тук — заръча й Ребека, прибирайки внимателно ножа в джоба си. — Недей да мърдаш наникъде. Ще се върна.

 

 

Лори реши да провери как е Максимо Диас, преди да се върне на горната палуба. В тъмнината се различаваше само тъмният му силует върху леглото. Едната му ръка висеше от страничната рамка. Из стаята се носеше странна миризма.

Лори затвори тихо вратата.

Едва няколко години я деляха от крехката възраст на Аврора, затова можеше да си представи какъв шок би изживяла след такова разкритие. Колко ли още деца беше поставил Жан в подобно положение? Животът на още колко хора беше разгромил? До момента се беше замисляла единствено за прекършената в зародиш възможност и нея да бяха въвлекли. За добро или лошо.

Затвори очи, прогонвайки спомена за предателството му. Чакаше я работа.

Трябваше да се изправи лице в лице с него.

Една истина в замяна на друга.

 

 

Стиви се натъкна на Зандър на път към салона.

— Къде се губиш? — попита я угрижено той. — Търсих те къде ли не.

— По-късно ще ти обясня. — Върна вниманието си към мисията им. — Някакво развитие по въпроса с Моро?

Зандър поклати глава. Думите на Жан се усукваха като паразитни лиани около гърлото му, душаха го, посрамваха го.

— Отговорът му е „не“ — отвърна й. — Ще трябва да се оправяме сами.

— Хубаво тогава. — Стиви го поведе. — Още по-добре.

 

 

Дърк Майкълс тества микрофона. Тазвечерните гости се бяха струпали пред сцената — близо четиристотин нетърпеливи лица, пламнали от алкохола и вълнението.

— Репетирал ли си? — беше го попитала по-рано жена му, изгълтвайки двайсетото си питие за вечерта. Той беше махнал в лицето й с ръка, като да пропъди досадна муха, каквато всъщност си беше. Ако мъж със статута на Дърк не можеше спонтанно да каже няколко думи за времето, прекарано със стар приятел, то кой тогава?

Надяваше се, че Рубен няма да възрази, ако използва повода за още едно благородно дело след възпоменателните хвалебствия. А именно — разбулването на истината за смъртта на обичния им Линъс: за хладнокръвната убийца Биби Райнър и съучастничката й Стиви Спелър.

Едва ли нещо друго би му се усладило повече от отмъщението в името на покойния му приятел.

Рубен го потупа по гърба.

— Имаме ли готовност? — попита го духовито.

Точно това искаше Линъс.

 

 

— Трябва да поговорим. Спешно е.

На Рубен му кипваше. Съпругата на Жан го преследваше по петите от дни с изражение на гладно улично псе. Точно сега ли намери да му досажда?

— Това също. — Върна вниманието си към Дърк, готвейки се за предстоящ панегирик.

— Мисля, че трябва да ме изслушаш.

— А аз мисля, че трябва да се разкараш.

— Рубен…

— Какво?

— Аврора Наш знае.

 

 

Яхтата стоеше неподвижно насред безбрежния океан. Накъдето и да погледнеше, Аврора виждаше само вода и небе. Обви ръце около тялото си.

— Госпожице Наш?

За нейна изненада гласът се оказа на непознат тип с радиостанция в горния джоб на сакото и жица, свършваща в едното му ухо. Мъжът я беше издирвал повече от час и определено се радваше да я види.

— Бихте ли дошли с мен?

— Имам среща с един човек — отвърна тя.

— С никого нямате среща.

— Моля?

Мъжът я сграбчи за лакътя. Тя опита да се изтръгне, но хватката му беше твърде силна.

— Не се съпротивлявайте, госпожице Наш. Не бива да караме господин Ван дер Мейде да чака.

 

 

Зандър хвана жена си за ръката.

— Стиви, недей. Сигурно блъфира.

— Не блъфира. — Стиви впи поглед във врага си. Дърк се перчеше под прожекторите на сцената. Само да се усъмнеше, че е намислил да загатне дори за Биби Райнър, директно изскачаше на сцената до него. Надявала се беше да решат въпроса на четири очи, да си спестят публичното унижение, но ако на Дърк му беше скимнало да играе мръсно, нямаше да му се размине току-така. Стиви щеше да изпее цялата истина за Какатра.

След онова, на което беше станала свидетел тази вечер, не се съмняваше, че всеки присъстващ ще я изслуша с интерес.

 

 

Ребека провери и от двете страни на палубата, в случай че Аврора се беше скатала някъде. Нямаше и следа от нея.

— Не разбирам — зачуди се Ребека. — Оставих я точно тук…

Рубен стискаше здраво с ръка касата на вратата, изгърбен като маратонец на предела на силите си. Белите кокалчета прозираха през загорялата кожа на пръстите му.

— Как е научила?

Ребека посрещна погледа му.

— Трябва да й разкриеш истината, Рубен. Момичето има право да знае кои са биологичните й родители. Поне толкова й дължиш. Обещах й да те доведа при нея.

— Как пък ти хрумна, тъпа самонадеяна кучко? — Слюнки се разхвърчаха от сбърчените му устни.

Ребека не беше очаквана толкова бурна реакция.

— Защото трябваше…

— Ти си била, нали? — Връхлетя й с неистов пламък в очите. — Трябваше да се досетя, че е вътрешен човек, но точно ти ли? Мамка му! — Лицето му придоби керемиденочервен цвят, ноздрите му се разшириха като на разярен бик. — Дявол да те вземе, жено, много ти стиска.

— Бъркаш се. Не знам за какво говориш. Нищо не съм издавала на Аврора.

— Така ли? — Рубен я доближи още повече, обграждайки я с туловището си, притискайки я към металния парапет на носа. — Ами как тогава е успяла да проникне в компютъра ми? Кажи де. Как ми е пуснала онази извратена бележчица, заради която треперя от страх от двайсет и четири часа?

Допреди час Ребека беше приписвала бележката на Лори Гарсия. Тогава още не бе подозирала, че другите две знаеха — а сега всичко грейваше от ясно по-ясно. Аврора Наш знаеше. Тя беше отговорна за сплашващото съобщение.

Рубен сграбчи косата й с груба сила.

— Да нямаш сливи в устата? — озъби й се, скубейки с шепи. Ребека правеше безсилни опити да се отскубне от гнусното му туловище. Стискаше челюстта й с такава жестокост, че не можеше дори да отвори уста. Най-накрая успя да се откопчи от хватката му и се изплю в лицето му.

В първия момент Рубен се слиса. После примига и се избърса с длан.

— Малката ми глупачка — изсъска подигравателно. — Малка, наивна глупачка.

— Не е каквото си мислиш — измърмори Ребека. — Не беше…

Той я зашлеви. Силата на удара я запрати към парапета и половината й тяло надвисна над носа на яхтата. Мислите й моментално се стрелнаха към ножа на Аврора, скрит в джоба на тоалета й. Напипа го с трескави пръсти.

Рубен се изкиска умопомрачено, когато острието се извиси помежду им, проблясвайки под лунната светлина.

— И какво ще правиш с това? — присмя й се, замахвайки с ръка да грабне оръжието. Вместо ножа докопа китката й и започна да я извива, насочвайки острието към нейното тяло.

Ребека напрегна всички сили да го отблъсне. Но накрая ножът проникна плавно и безпрепятствено в гърдите й.

В първия момент не изпита болка. Кръвта покапа по дървената палуба, разцъфвайки в пурпурно като листенцата на екзотично цвете.

 

 

Пред трескавия поглед на Енрике Маркес се мярнаха черни къдрици и ефирният плат на вечерна рокля. Търсил я беше навсякъде, зад всеки ъгъл, във всяко кътче на яхтата. Колко пъти я зърваше пред себе си само за да установи, че му се е привидяла. Този път обаче нямаше грешка. Най-сетне я беше намерил.

Но какво правеше на горната палуба с Рубен ван дер Мейде? Наближаваше полунощ. Домакинът не трябваше ли да забавлява гостите долу, в салона? Енрике се притисна към касата на вратата, напрягайки поглед, сякаш да разсее нощния мрак. Като че ли спореха, но масивната фигура на Ван дер Мейде му пречеше да види ясно Лори.

Енрике не смееше да помръдне от страх да не се издаде. За една стряскаща секунда му мина през ум, че се натискат, но в този момент писъкът на Лори прониза нощта, а заедно с нея — и сърцето му.

Нямаше време за умуване. Ритна вратата и хукна към тях.

 

 

Каютата на Рубен, царствените покои на луксозната яхта, пленяваше окото от пръв поглед. Простираше се от бакборд до щирборд, интериорът й сияеше в златисто и махагон и включваше грамадна спалня с изящна позлатена рамка, седефен таван, оборудван с осветителни лунички, и килим от зеброва кожа.

Затворена сама, Аврора се впусна да разузнава. Колкото и да се противопоставяше, обстоятелствата й напомниха за онази отдавнашна екскурзия до Капри на борда на яхтата на семейство Деверо, за каютата на френската двойка, от чийто люк беше подслушала най-шокиращия разговор в живота си.

Погледа й привлече стара черно-бяла снимка върху тоалетната масичка. На преден план се мъдреше момче по шорти, демонстриращо с гордост улова си — риба, голяма почти колкото младия рибар.

Рубен като дете може би?

Снимката подкладе гнева й още повече. Как не го беше срам да парадира с хубавото си детство, когато беше лишил много други от правото на такова? Заслепена от ярост, тя ритна крака на леглото, а после и стената с такава сила, че прехапа устната си до кръв. Металическият й вкус я настърви, зареди я с опустошителна енергия, с разрушителен импулс.

Аврора издърпа чаршафите от леглото му; изпочупи порцелановите украшения; заблъска юмрук в огледалото с позлатена рамка, докато стъклото не се напука, разсичайки неистовото й отражение на хиляди парченца; съдра пердетата, изтръгна ги от корниза; грабна един от столовете и го запрати по прозореца; заотваря чекмеджета и шкафове, разпръсвайки съдържанието им по пода, тъпчейки свирепо с крака, и през цялото време си представяше, че мачка него под стъпалата си, че неговото лице обсипва с удари.

Докато накрая не попадна на нещо.

Лъскав револвер „Магнум“ 357-и калибър.

Бръкна в шкафчето, сключвайки пръсти около ръкохватката му.

 

 

Дърк започваше да губи търпение. Къде се беше дянал Рубен? Празненството беше в негова чест, а той да вземе да потъне вдън земя.

Цяло море от лица се взираше в него очакващо. Погледът му се спря върху Стиви Спелър. Очите й се впиваха в неговите, предизвиквайки го направи следващата, невъзможна крачка.

Майната му.

Планирал беше да остави изобличението за десерт, но отсъствието на домакина налагаше промяна в плановете.

— Опасявам се, че съм ви подготвил една неприятна новина — подхвана Дърк. — Разкритието ще е болезнено, но вярвам, че добрите ми съграждани от Холивуд заслужават да научат истината.

 

 

— Това е.

Зандър опита да я удържи.

— Стиви — изсъска панически. — Недей.

— Аз съм откровен човек — разправяше Дърк, — а знам, че и всички вие държите на прямотата…

Из публиката плъзна оживено шушукане. Любопитството осезаемо нажежи атмосферата в целия салон.

— Затова е мой дълг да ви разкрия информацията, с която разполагам от известно време.

Стиви си проправяше път с лакти през тълпата от гости. С всяка следваща крачка сцената като че ли се отдалечаваше.

— Вероятно новината ми ще е голям шок за повечето от вас. Дори, жалко, но факт, за собствената ми съпруга. Несъмнено всички знаете колко тежки бяха изминалите няколко години за колегите ми от киноиндустрията…

Свиреп гняв кипеше във вените й, изгаряйки сърцето й. Къкрел беше в нея още откакто бяха въвлекли Биби в мръсните си игрички. Сега лавата преливаше от червеното гърло на вулкана.

— Загубихме съкровен приятел. Смъртта му остави своя отпечатък върху всички ни.

Нямаше да го достигне навреме. Негодникът щеше да си изпее всичко, преди да е успяла да…

— И така, принуден съм с прискърбие да ви съобщя, че…

— Достатъчно, Дърк.

Стиви спря на място. Дърк примига слисан, сякаш току-що пробуден от сън, където бе притежавал върховна власт, отнета му с един замах при завръщането в реалността.

Жан Моро стоеше до него. Присвои си микрофона с галантен жест.

— Ще се наложи да ти взема думата.

Сините му очи намериха Зандър сред публиката и се впиха немигващо в него.

— Рубен ще дойде всеки момент — обяви авторитетно. — Представлението приключи.

 

 

Небето се обърна на сто и осемдесет градуса. От раната на Ребека през пръстите й шуртеше гъста, лепкава кръв.

Рубен я бутна. Само толкова й трябваше.

Тялото й се преметна през парапета на яхтата досущ като парцалена кукла, плясвайки шумно върху разпенените води няколко метра под борда. При сблъсъка си с океана вече беше мъртва.

Нямаше време дори да зърне мъжа, затърчал се към нея от вътрешността на кораба, крещейки име, което не беше нейното.