Виктория Фокс
Островът на изкушението (61)

59

Ланс Хломски умираше от страх да не се издъни. След две седмици интензивни тренировки се чувстваше подготвен за физическата работа, но каква гаранция имаше, че няма да се спъне или да излее нещо, и изобщо да стане за резил? Нулева.

Тази вечер му се отваряше шанс да осмисли живота си. Шест месеца в поправителен дом, задето беше вкарал заредено оръжие в училище… е, след тази издънка майка му го беше уверила, че с бъдещето му е свършено. „Къде ти беше умът, момче?“ Онези разбойници от училище го бяха накарали. Като един вид ритуал за прием в бандата им — а Ланс определено не можеше да се похвали с много приятели. Беше кльощав, невзрачен и с пъпчиво лице: самотник и пълен загубеняк.

Тазвечерната работа за Рубен ван дер Мейде беше дългоочакваният му пробив. Шансът да го одобрят беше нищожен — много деца от бедни семейства се бореха за позицията, но веднъж в живота си Ланс беше извадил късмет.

Остави подноса си на плота и загледа как го пълнят. Тигрови скариди, риба меч и калмари; хайвер, миди и омар.

Самият Жан Моро се намираше в камбуза. Ланс се потеше от напрежение, както когато големите момчета го наобиколяха в училище.

Французинът оглеждаше кухнята с остър, преценяващ поглед, който накрая стигна и до Ланс. Хлапето извърна очи смутено.

След секунди нечий глас с ясно изразен френски акцент прошепна в ухото му:

— Ще ми направиш една услуга. Ще изслушаш внимателно инструкциите ми, а после ще ги изпълниш точно и прецизно. Ясно ли е?

 

 

Стиви имаше нужда от глътка въздух. Бутна вратите към задната палуба и се натъкна директно на самодоволния поглед на Дърк Майкълс.

С настъпването на нощта започваше да застудява. Бяха сами в тази част на яхтата.

— Надявах се да си поговорим — изръмжа през дебелата пура между устните си.

— Стой настрана от Биби Райнър — предупреди го тя. — Не искам да се вдига врява; не искам да правим сцени. И ти не го искаш, повярвай ми.

Той се изкиска отвратително, без всякакъв хумор.

— Да ти вярвам ли? Голяма си шегаджийка. Май с подробности знаеш какви ги е свършила развратната ти дружка.

— Знам какво сте й причинявали двамата с Линъс.

— Не си го чула от моята уста.

— Странно. Аз пък си мислех, че ти е в природата да се хвалиш за подобни подвизи.

Дърк се приведе напред, достатъчно близо, че да подуши дъха му.

— Курвичката си го заслужаваше. Добре се позабавлявахме, а тя и още искаше.

— Двамата с Линъс сте я експлоатирали. Държали сте се като абсолютни садисти.

— Е, и?

— Отлично знаеш, че превърнахте живота й в ад — изсъска Стиви. — Линъс я е подлъгал да участва в онези гнусни филми, а после сте си въобразили, че това ви дава право да злоупотребявате с тялото й.

— Жива е, не ти ли стига?

— Щяхте да я довършите. Ако тя сама не сложеше край на живота си преди това.

Дърк я гледаше кръвнишки.

— На твое място бих си държан езика зад зъбите. На сума хора ще им е интересно да научат какво точно се е случило онази нощ. Съкрушена вдовица ли? Оная кучка е студенокръвна убийца!

— Шантажирал си я — не отстъпваше Стиви. — Тук, на този проклет остров. И то с разрешението на Ван дер Мейде. Знаем всичко, Дърк.

— Интересна теория си имаш.

— Не се бъзикай с мен.

Той се ухили, очевадно развеселен.

— Мен ако питаш, само един изход ни остава.

Тя го простреля с поглед.

— И нека позная: няма да ми е по вкуса.

— Още откакто ви зърна в Ню Йорк, си ви хареса и двечките. Биби беше само половината сделка. Линъс гонеше комплекта.

— Линъс беше извратено копеле — заяви Стиви. — И ти не му отстъпваш.

Дърк се примъкна още по-наблизо. Звездите над тях замръзнаха в очакване като зрители на смъртоносен двубой.

— Бизнесмени сме — обясни важно. — Гледаме комерсиалната страна на нещата. Сама знаеш, че и на теб бяхме хвърлили око. Напомних го и на скърбящата вдовица при последния ни разговор. Пазя й място в… проектите ми — сви рамене, сякаш беше от ясно по-ясно. — Обеща ми и теб да убеди. Ето, давам ти дума. Записът е унищожен.

— Майната ти.

— Какъв друг избор имаш?

— Мога да извадя на бял свят много от кирливите ризи на това място, а ти си твърде задръстен да се досетиш кои.

Той изсумтя.

— Сигурен съм.

— Точно така, бъди сигурен. Не ме карай да използвам козовете си, Дърк, защото не искам. Ще въвлека в играта твърде много невинни хора. Може и да се мислиш за гъст с Ван дер Мейде, но дори не подозираш колко си неосведомен.

— Предлагам ти възможност. — Напълно игнорира думите й, сякаш я беше изслушал за развлечение. — Бих я приел, ако бях на твое място.

— Слава богу, че не си.

— Тогава се приготви да понесеш последиците.

Стиви отвори вратата.

— Ти също.

 

 

— Ужасно е, не мислиш ли? Да загубиш съпруга си толкова скоро след сватбата. — Кристина Майкълс снижи гласа си. — И то при такива обстоятелства… Биби Райнър сигурно още се съвзема.

Зандър изпита облекчение, че Кристина явно не беше в час с лудориите на съпруга си, макар и да не се изненада. Едва ли Дърк би парадирал с извънкласните си занятия.

— Май е обречена на живот сред утайката на обществото — размишляваше Кристина с нотка на злорадство в гласа. — Представи си само! Изгоряла и пропаднала още преди началото на холивудската си кариера.

Жан Моро тъкмо влизаше в салона. Зандър го познаваше достатъчно добре, за да разбере кога си е наумил нещо. Личеше си по стойката му.

Призова всичкия си кураж, извини се пред Кристина и тръгна през тълпата от гости. Жан притежаваше вграден радар за предстоящи офанзиви и очите му моментално попаднаха върху Зандър.

— Трябва да поговорим, Моро — каза му той като се приближи достатъчно. — На четири очи.

 

 

Аврора слезе на долната палуба и тръгна по облицован с дървена ламперия коридор. Не изглеждаше особено изтънчено, затова реши, че води към екипажния отсек. Отпред се издигаше междинна стъклена преграда, отвъд която цареше луксозна атмосфера — очевидно там пребиваваха гостите.

Тук пътя й красяха ръчно изработени тапети с изящен десен. Побутна вратата на една от каютите и остана удивена. Просторно легло с четири колони и бяла копринена покривка, заобиколено от богато украсени бамбукови мебели и скъп телевизор с плазмен екран. Два илюминатора с позлатени рамки предлагаха изглед към океанската нощ. Застана пред единия, взирайки се сляпо в непрогледната тъма отвън.

Аврора приседна на леглото. Наоколо цареше мъртвешка тишина.

Отражението й в прозорчето я гледаше от мрака, постепенно придобивайки измъчените черти на майка й — или на жената, която някога беше смятала за своя майка.

Бръкна под роклята си, напипа острието и извади ножа. Беше дълъг и излъскан, с белезникава дръжка от полирана кост.

Аврора притисна върха в крайчеца на единия си пръст, докато меката възглавничка не пусна капка алена кръв.

Сълзите й рукнаха от моментната болка, но продължиха да се ронят заради онази вътрешната, по-дълбоката, чиято отрова не можеше да излее, колкото и кръв да си пускаше. Зарови лице в дланите си и даде воля на цялата си мъка.

 

 

Лори забеляза хлапето. Беше ниско и мършаво, със сериозно изражение и рой токсични наглед пъпки. Навърташе се покрай двама им с Максимо от доста време, сякаш нямаше желание да обслужва останалите гости, и вече започваше да й лази по нервите.

Знаеше защо Ван дер Мейде беше се снабдил с персонал от нетрадиционен източник. За да изтъкне факта, че и той самият имаше скромен произход и че животът е какъвто си го направиш.

А може би чувството за вина го беше подтикнало?

Дали човек като Ван дер Мейде изобщо имаше съвест?

Естествено инициативата му беше получила голяма публичност: Рубен беше по-хитър и от лисица. Но това хлапе им се беше залепило като кърлеж. Тръгнеха ли нанякъде, влачеше се по петите им.

Обсеби я споменът за злобните писма. Ами ако авторът им беше тук тази вечер?

Ако я наблюдаваше в момента?

 

 

Ланс Хломски не можеше да откъсне поглед от Максимо Диас. Актьорът му напомняше колко несправедлива е била съдбата да го обрече на грозота. Още от малък Ланс се питаше как така някои хора бяха надарени с всичко: красиво лице и божествено тяло, и сякаш това не им стигаше, ами и вървеше в комплект с двете най-големи постижения в живота на човек — момичета и пари. Докато други, като него например, прекарваха дните си в изстискване на пъпки и мастурбация, затваряйки се в собствения си комплекс за малоценност до такава степен, че си оставаха същите завинаги.

Максимо и Лори Гарсия — едва ли съществуваше по-изящна холивудска двойка. Ланс беше повече от сигурен, че никога, никога няма да разбере какво е чувството да си с жена като нея.

Не можеше да извърне поглед от тях, колкото и да го боляха очите; беше като да се взираш в слънцето, улавяйки единствено кратки, ослепителни проблясъци.

 

 

— Всичко наред ли е? — Лори изникна от едната страна на Стиви.

— Търся Зандър — обясни й тя, оглеждайки салона. Стори й се, че мярна тъмната му коса сред морето от хорски глави, но явно се беше припознала. — Да си го виждала?

— Последно ви видях заедно.

Стиви излезе през вратата и тръгна по витото стълбище към долното ниво. Двама влюбени се прегръщаха в дъното му, но като я видяха да приближава, се разделиха засрамено. Надникна в по-малкия салон и провери в бара на горния етаж. Нищо.

Само едно място оставаше — долната палуба. Тръгна през отсека за гости възхитена и в същото време отблъсната от прекалената помпозност. Нищо чудно, че Ван дер Мейде не беше поръчал да заключат вратата. Все пак беше фукльо от класа, а по-впечатляващо от това нямаше накъде.

Тъкмо се канеше да обърне посоката, когато дочу едва доловимо хлипане.

Женски плач. Стиви замръзна на място, наостряйки слуха си. По-скоро момичешки. Гласът беше на млад човек.

Тръгна по звука, долепяйки ухо до вратата на всяка каюта. Акустиката обаче се оказа измамна заради всички кухини из стените и Стиви имаше чувството, че преследва перце, носено от вятъра.

Най-накрая намери каютата. Почука деликатно. Плачът моментално спря и тя напрегна слух в очакване на отговор. Когато не получи такъв, натисна дръжката на вратата.

В първия момент не разпозна момичето върху леглото. Платиненорусата й коса беше разрошена, роклята й — намачкана и разпорена, а от едната й длан към китката й се стичаше струйка кръв.

Но вдигна ли трескавия си, замъглен поглед към нея, Стиви веднага се досети коя е.

— Аврора — възкликна разтревожена. — Какво се е случило?