Виктория Фокс
Островът на изкушението (52)

50

Аврора

 

Пееше се нещо от сорта на „О, скъпи, защо измъчваш ме така, хей, мили, просто хвани ме за ръка“, но не можеше да си спомни как точно продължаваше. Парчето беше от глупаво по-глупаво и текстът се въртеше около едно и също, така че дори да редеше само запомнените думи, никой нямаше да забележи.

Стюарт Лъвъл поклати глава в звукозаписната стаичка.

— Много зле — коментира отчаяно. — Адски зле.

Тонрежисьорът беше на същото мнение.

— Можем да подобрим качеството на записа, но ако текстът се разминава…

Стюарт сръбна от кафето си с мляко.

— Няма ли как да записваме на сегменти и накрая да ги миксираме? Да изпее всеки от компонентите поотделно?

Тонрежисьорът, брадат тип с фланелка на „Гънс енд Роузис“, изпуфтя нервно. Преходни звезди като Аврора Наш ги биваше в едно-единствено нещо: да харчат паричките на татко. Колкото по-малко занимаваха света с тягостното си присъствие, толкова по-добре. Само дето тази записваше поредния си албум. Първият не й ли стигаше?

— Хич не ми изглежда добре — отбеляза, сваляйки слушалките от ушите си. — Май плаче за рехабилитация.

Стюарт стисна зъби. Ще каже някой, че си имат работа с Тина Търнър, като се има предвид какъв зор беше да я вкарат в студиото. На малката като че ли грам не й пукаше. Не се ли притесняваше, че съсипва името на Том? Пълна излагация.

Аврора също свали слушалките и зачака по-нататъшни инструкции. Мъжете в кабината говореха разпалено, но през дебелото стъкло не се чуваше нищо. Каква метафора за живота й само! Приличаха й на два угоени паразита, вкопчили се алчно във вените й. Дори нямаше желание да записва албум. Том я беше накарал. Явно си мислеше, че така ще й „подреди живота“. А дали изобщо щеше да има нужда от намесата му, ако не й беше сервирал най-потресаващата, най-непростимата лъжа още в началото на съзнателното й съществуване?

Нищо чудно, че не успяваше да призове и капка ентусиазъм.

Стюарт Лъвъл я зяпаше нагло. Дружеше с Том, откакто се помнеше, но винаги го беше намирала за противен, все имаше чувството, че си я представя без гащички. Всички мъже на тази възраст бяха един дол дренки. Нямаше съмнение, че мръсникът му с мръсник отдавна е пожънал реколтата на славата си; сигурно малолетните сладкишчета се редяха на колене и с отворени уста пред кабинета му.

Гласът му се разнесе из звукозаписната кабина.

— Толкова за днес, Аврора.

— Хубаво. — С нетърпение очакваше този момент.

 

 

„Родео Драйв“ беше — поне някога — любимото й място за пазаруване. На път към Кейси реши да посети любимия си моден бутик. В събота двете с Фара обичаха да разглеждат шикозни тоалети по цял ден, лъжейки се себично една друга кое стои добре и кое — не.

Шепа папараци я бяха надушили някак и тя им показа среден пръст, предизвиквайки неизбежната заря от светкавици. Околните я зяпаха недоумяващо. Къде беше изчезнала синеоката сладурана от ранната кариера на Аврора? Момичето пред тях имаше неоформена, изтощена от боядисване коса, оранжева в корените, а восъчно бледото й лице се криеше зад грамадни тъмни очила. Приличаше на четирийсетгодишна пропаднала холивудска звезда, мъчеща се да прикрие пораженията от поредния изтощителен развод и поредната оплескана пластична операция под тонове грим.

Тръгна вяло между редовете от дизайнерски одежди. Можеше да има всяка от тях. Какво ти — можеше да изкупи целия шибан магазин! Нито имаше нужда да спестява, нито причина… така или иначе никоя придобивка не й носеше откровена радост. „Моля ти се, татенце, ще ми я купиш ли?“ Разбира се. Искаше ли нещо — нейно беше. Каквото и да е.

Само не и истината.

Внезапно й се прииска да седне по средата на магазина, да зарови лице в дланите си и да се остави на произвола на съдбата. Това не беше живот, просто оцеляване — и то едва-едва. Не виждаше изход от ситуацията. Признанието й пред Кейси си беше чиста загуба на време. Послужи единствено да я убеди, че никой никога няма да й повярва. Истината за острова беше твърде невероятна, като сценарий на филм.

И въпреки това си беше истина.

Том имаше прекалено много работа и самочувствие, че да се занимава с нея. Дори не й беше вдигал телефона по време на турнето, с което уж изпълняваше дълга си към семейството, когато всъщност семейството му се нуждаеше от него вкъщи. Не й трябваха парите му, нито връзките му, нито кредитната му карта. Трябваха й отговори. Трябваше й пълната картина. Той й трябваше. Баща й.

Баща й…

Едва сподави надигналия се в гърлото й стон.

Глупачка! Да не си посмяла да се разцивриш. Не са ти никакви, забрави ли?

Аврора докосна яката на блуза за хиляда долара. Свали я от закачалката, погледна етикета и я наложи върху себе си като всеки заинтересован клиент. Без да я е грижа дали някой гледа, преметна дрехата през ръка, преструвайки се, че разглежда изложените дрехи. После тихомълком я пъхна в чантата си и тръгна към изхода.

Лесно.

Твърде лесно.

— Спрете, госпожице.

Аврора ускори крачка към вратата.

— Госпожице, спрете на място.

Обърна се. Служителят от охраната я гледаше отвисоко.

Великанът я сграбчи за ръката.

— Струва ми се имате нещо наше в чантата си.

 

 

— Какво ти е влязло в главата, по дяволите? — Том Наш подписа документите за освобождаването й от ареста с разлютен замах и я дръпна за лакътя. За пръв път в живота си го виждаше толкова бесен.

— Стана случайно — измрънка тя в отговор. — Без да искам, ми е паднала в чантата.

— Не ме обиждай, Аврора — предупреди я той. Излязоха от полицейското управление и тръгнаха към кадилака на Том, модел „Ескалейд“. Наскоро му бяха опреснили кичурите и резултатът беше пленителен калейдоскоп от лъскави кехлибарени и медни преливащи се тонове. Разкошна коса. Момичешка коса. — На ей толкова съм да загубя самоконтрол. — Демонстрира с палеца и показалеца на едната си ръка.

— Извинявай — измърмори Аврора, затръшвайки вратата на кадилака.

— Извинението не решава проблема. И без това до гуша ми е дошло да те защитавам пред звукозаписната компания. Първо майка ти, а сега и ти! Не си мисли, че Стюарт не ми се е обадил. Мътните ме взели, Аврора! — Удари волана с длан. — Понякога имам чувството, че само аз държа това семейство над повърхността.

Семейство, друг път.

За стотен път Аврора отвори уста да подхване темата, но думите отказаха да излязат. Как да започне? Какво изобщо можеше да каже?

— Мислех си, че училището най-накрая ти е върнало ума — продължи тирадата си Том. Подкара колата с мръсна газ и засече няколко шофьори с неразрешена маневра. Засвириха клаксони. — А сега за капак на всичко и кражба! Какво още си ни намислила? — Обърна се бясно към нея. — Понякога се чудя къде толкова сбъркахме!

Аврора се взираше през прозореца, прехапала устни.

— Слушам те? — Очакваше да му се тросне, да му скръцне със зъби. Тя обаче си мълчеше. — Как ще се оправдаеш този път?

— Нямам какво да кажа.

— Не проумяваш ли каква си късметлийка? — Гласът му трепереше. — Да не мислиш, че и аз като дете съм бил толкова презадоволен? Нямах си нищо. Нищичко. Дори не подозирах, че децата могат да живеят като теб! Имаш всичко, всичко, което някога ти се е приискало, и кой ти го е подсигурил — аз! Дал съм ти всичко! И пак не ти стига, така ли? Кражба? При положение че само трябваше да ми поискаш пари? Какво, за бога, те е подтикнало към такава глупава постъпка? — Мина на червен светофар. — Кога сме те лишавали от нещо, Аврора? Кажи де, кога?

Отвърна му толкова тихо, че се наложи да я накара да повтори.

— Попитах — процеди през зъби Аврора — кои „вие“?

Том не разбра въпроса й.

— Майка ти и аз, кой друг?

— Майка — да бе — изсумтя дъщеря му.

Останалата част от пътя прекараха в мълчание. От стискане на волана пръстите на Том бяха побелели около кокалчетата. Като пристигнаха в имението, й обяви, че била наказана.

 

 

Да те накажат за ден беше едно нещо. Да те накажат за цяла седмица беше съвсем друго. Седемдесет и два часа след началото на домашния си арест Аврора вече откачаше.

Бяха я оставили сама вкъщи. Том прескачаше от интервю на интервю, а Шерилин като по чудо беше се престрашила да излезе. Посещенията при обичната й Линди бяха единственият повод да изпълзи от спалнята си. Вече не приличаше на себе си, а по-скоро на чуплива восъчна кукла. Каквато майката — такава и дъщерята, помисли си саркастично Аврора.

Напълно предвидимо — стаята на майка й беше заключена, но поне знаеше къде държи ключа — на същото място, където криеше всичките си уж несъществуващи лекарства.

С отварянето на вратата я лъхна натрапчива миризма на застояло и плесен. Витаеше и духът на сладникавия парфюм, с който Шерилин някога се обливаше. На пода до леглото бяха струпани четири-пет празни кутии от шоколадови бонбони. Свалените до долу щори превръщаха стаята в същинска тъмница.

Аврора поседна върху намачканите чаршафи. На нощното шкафче до чаша с малко вода лежеше полупразен блистер таблетки. Аврора прочете надписа на гърба му — някакво успокоително. Чувстваше се като нарушител, сякаш пипаше артефактите под витрините на някой музей.

Което послужи единствено да подкладе любопитството й. Влезе в личната баня на Шерилин и се разрови из тоалетното шкафче — болкоуспокояващи, приспивателни, валиум, ксанакс… цяла аптека.

Върна се в спалнята и заотваря чекмеджета и шкафчета едно по едно, хвърляйки съдържанието им по пода. Не беше сигурна какво точно се надява да намери. Акт за раждане? Някое тайно писмо? Позорен договор?

Нейна снимка като бебе в обятията на жена, различна от Шерилин Роуз?

Глупости. Нищо чудно, че ровичкането й се оказа безрезултатно. Реалният живот не беше като филмите.

Шерилин не беше подновявала гардероба си от доста време. Просторното помещение беше изпълнено от стена до стена с висящи по закачалки тоалети, главно в модните тенденции на осемдесетте и с преобладаващи прасковени и пастелни цветове. Отделението за бельото беше заредено с торбести, безформени гащи, някои от които с лекета. Олеле. Аврора знаеше, че родителите й отдавна не правят секс, но все пак… Макар и погнусена, любопитството я подтикна да се разтършува и тук.

В най-задната на отделението пръстите й напипаха нещо с формата на картичка. Извади го. Бяла от едната страна, златиста — от другата. Отпред пишеше нещо, но понеже картончето представляваше само парче от нещо скъсано с оръфани краища, не можа да разчете надписа.

Опипа слепешката за липсващите парчета и се натъкна на още две. Като ги съедини, веднага осъзна какво държи в ръцете си.

Бинго.

 

 

Рубен ван дер Мейде организираше банкет. На Какатра. Това лято.

Явно щеше да е нещо грандиозно.

Грандиозно.

Несъмнено Том и Шерилин бяха сред най-почетните гости. Само че бяха решили да отхвърлят поканата. Или поне Шерилин. Е, в такъв случай най-уместно беше дъщеря им да се яви на тяхно място.

Аврора стисна силно картончето, толкова силно, че върховете на пръстите й изтръпнаха, сякаш незнайно как се беше озовала на непозната земя, а поканата щеше да й послужи като билет към дома.