Виктория Фокс
Островът на изкушението (42)

40

Стиви

 

Само след седмица на Какатра Биби Райнър си възвърна облика на същото онова момиче, което беше отворило вратата на нюйоркския апартамент преди толкова много месеци. С навита на ролки коса и размахвайки пръсти във въздуха, тя се наведе напред за прегръдка, размазвайки неизсъхналия лак по ноктите си. Това неземно място някак достигаше душата и й вдъхваше нов живот.

— Излизам — целуна я Биби. — Спа салонът ме очаква. Ще ми правиш ли компания?

— Благодаря, но предпочитам да си стоя тук.

— Както искаш. Не страдай много по мен!

Стиви прекара сутринта самичка във вилата им, четейки и от време на време изпадайки в безтегловна дрямка, приспана от гальовния плисък на вълните. Опитваше се да не мисли за Зандър и скандала им на тръгване. Още не можеше да повярва що за реакция беше извлякла от него новината, че възнамерява да придружи Биби на острова.

Защо ти е да ходиш там? — беше я попитал остро, застанал с гръб към нея до вратите към вътрешния двор.

Биби има нужда от мен, Зандър. Преживяла е ужаси, каквито двамата с теб дори не можем да си представим. Не виждам какво те притеснява толкова.

Не искам да ходиш.

Защо?

Не мога да ти обясня.

Защо не опиташ? Досещаш се, че няма да зарежа най-добрата си приятелка, понеже съпругът ми отсякъл, че не ме пуска на Какатра поради причина, която не може да ми обясни.

Стиви многократно се беше опитвала да намери обяснение за спора им. Знаеше, че остров Какатра е притежание на Рубен ван дер Мейде, а с тази мисъл в съзнанието й изникна и смътният спомен за Жан Моро, седнал до него на модното ревю във Вегас, което Зандър твърдо беше отказал да посети. „Някогашни съперници“, така беше описал отношенията им. Знаеше и как се държи съпругът й, споменеше ли се името на модния магнат — сякаш беше видял призрак. Там ли се криеше причината? Жан Моро ли беше виновникът?

Зандър се беше обърнал гневно към нея, сочейки корема й.

Задявам се не го правиш заради… това?

Илюзорното им бебе. Опитите им продължаваха да са безплодни.

Защо да го правя заради това? — Беше взела ръката му. — Не се опитвам да ти се измъкна, ясно? Обичам те.

Тогава отидете някъде другаде. Където и да било. Моля те.

Най-малко от всичко на света Стиви искаше да гради брака си на тайни, макар че още не беше минала и година от сватбата, а мръсните гадинки вече се рояха с купища. Зандър живееше в потайност — вярно, но и тя самата трябваше да си признае, че не е напълно откровена с него: истината за смъртта на Линъс Позен висеше над главата й като дамоклев меч… не биваше да предава доверието й. Започваше да се пита дали не бяха прибързали със сватбата. Колкото повече се тормозеше, толкова повече се уверяваше, че не познава собствения си съпруг. Ами ако бракът им беше измама? Ако се окажеше, че е дала клетва да прекара остатъка от живота си с непознат? Каквото и да криеше Зандър, очевидно беше достатъчно голямо да осуети връзката им — на такива мисли я навеждаше чудатото му поведение.

 

 

По обяд Стиви реши да поплува в океана. Отпусна се по гръб върху хладната, люлееща се водна повърхност с обърнати към жаркото слънце длани. Течението явно беше по-силно, отколкото предполагаше, и когато опита да стъпи на дъното, очаквайки да усети с пръстите на краката си пясък или камък, с изненада установи, че я е отнесло навътре. Чувстваше крайниците си уморени и разстоянието, което трябваше да преплува срещу течението, й се стори непосилно. Зад гърба й, още по-навътре в морето, но със сигурност по-близо от вилата, се виждаше островче с маяк. Позволи на течението да я завлече към него с идеята да отпочине, преди да се върне на главния плаж.

Брегът беше нащърбен и каменист, същински бич за стъпалата й, а тесните стени на единствената постройка хвърляха съвсем недостатъчна сянка. Фарът изглеждаше стар, вероятно датираше чак от шейсетте години. Беше построен в типичния за подобни съоръжения стил и доста запазен, предвид дългогодишните набези на бурния океан и климатичните условия; единствено боята по напечените от слънцето стени се беше понапукала и се лющеше тук-там. Измъчвана от жажда и наченките на топлинен удар, Стиви почука веднъж — два пъти по вратата с надеждата някой да откликне. Напразно. Бранейки очите си с ръка от силното обедно слънце, вдигна глава и забеляза малко правоъгълно прозорче в най-горната част на маяка. Не се виждаше ясно, но й се стори, че в същия момент тъмна човешка фигура се отдръпна от рамката му.

— Ехо? — провикна се Стиви. Една чайка се устреми от високото с писклив възглас, кацна върху белеещия се връх и плесна доволно с криле. Стиви присви очи към прозорчето, чудейки се дали уединението и пладнешката жега не й играеха номера.

На южния бряг имаше малък пристан и въже за акостиране. Побутна единия край на въжето с палеца на крака си и усети, че още е мокро. Явно съоръжението беше в употреба, макар че нямаше представа с каква цел. Фарът не й изглеждаше действащ, пък и беше останала с впечатлението, че повечето посетители пристигаха по въздух. Опита да надникне през едно от по-ниските прозорчета, но дори те бяха твърде нависоко. С помощта на няколко подскока успя да си състави смътна картина за интериора — натрупани кашони, документация, цял куп папки и библиотекарски дървени лавици с едри букви в края на всеки ред: А, Д, К… Н, О, 3…

Изпита вълна на облекчение при вида на наближаващата моторница, чиято опашка от морска пяна образува бяло камшиче, когато двигателят угасна. Зад руля стоеше униформен мъж.

— Всичко наред ли е? — попита я учтиво, помагайки й да се качи на лодката. Отблизо си личеше, че е млад, а широкото му, плоско лице приличаше на гърба на дървена лъжица.

— Течението ме завлече навътре — обясни Стиви. — Благодаря ви.

— Боя се, че територията на маяка не е отворена за посетители. Достъпът е строго забранен.

Изражението му й се стори странно безучастно.

— Както вече казах, тук съм по погрешка.

Стигнаха брега на Какатра за няколко минути. По време на пътя Стиви поглеждаше през рамо към отдалечаващия се силует на фара, все по-малък и по-малък зад разпенената им диря.

 

 

— Къде се губиш? — попита я Биби като се върна. Приятелката й лежеше на ракитов шезлонг с прибрани под тялото крака, списание в ръка и отдавна забравената усмивка на лице. Дърк Майкълс я беше посъветвал да се обърне към психотерапевт по време на престоя си на острова — по негови думи Какатра разполагал с най-добрите. Макар и да знаеше, че Биби не би разкрила грозните подробности около смъртта на Линъс, Стиви имаше чувството, че сеансите, както и да протичаха, оказваха положителен ефект.

— Дълга история.

— Започвах да се тревожа!

Стиви седна.

— Добре ли мина процедурата?

— Май да. — Биби сви рамене. — Така се отпуснах, че съм задрямала!

— Умирам от глад — каза Стиви, разглеждайки обедното меню.

— Аз също. Хайде да си поръчаме цял куп вкуснотии.

След като хапнаха, Стиви излезе на верандата да закачи банския си на простора. Забеляза, че няколко камериерки чистят съседната вила, сваляйки обиграно чаршафи и пренасяйки чевръсто вързопи със спално бельо по дървената платформа. Странно. Беше видяла Рита Клей на верандата едва тази сутрин — двете се познаваха покрай Марти Кинг — и можеше да се закълне, че Рита планираше да остане поне още седмица.

Объркана, Стиви погледна към къщичката от другата страна. Не, несъмнено беше първата. Все едно, вероятно й е изникнала работа и се е наложило да отпътува към къщи.

Влезе вътре.

— Искаш ли да се поразходим?

Биби се прозя, протягайки ръце над главата си.

— Малко съм уморена. Май ще поспя.

Стиви се замисли. Още откакто бяха пристигнали, търсеше удачен момент да подхване темата, но такъв все не изпадаше. Изобщо съществуваше ли удачен момент за подобни разговори?

— Биб, какво ще правим? — зададе внимателно въпроса си.

— За кое?

— Знаеш за кое.

Биби се зае да пълни голяма чанта с плажни принадлежности, въпреки че уж щеше да си стои в стаята.

— Не искам да мисля за това. Свършено е.

Стиви се поколеба дали да продължи, но в крайна сметка реши да рискува:

— Не можеш да се преструваш, че не се е случило.

— Какво, да не би да ти е жал за него? — озъби се Биби.

— Естествено, че не. Не бих си го и помислила.

— Едно ще ти кажа — заслужаваше далеч по-жестоко наказание за нещата, които ми причини.

— Знам.

— Няма как да знаеш.

— Опитвам се да те разбера. Искам да ти помогна.

— Тогава ми позволи да забравя всичко. — Разтресена, Биби се скри в банята. — Не ме карай да съжалявам, че съм ти споделила — обади се през затворената врата.

След малко Стиви почука лекичко.

— Пусни ме да вляза.

— Няма.

— Правилно постъпи, като ми каза. Не е там въпросът.

— Да не би да ме съветваш да си призная?

Подбра внимателно следващите си думи. Възможно ли беше да следваш моралния си компас, когато околните го пренебрегваха? Нали всички плаваха в едно житейско море?

— Не, в интерес на истината не те съветвам.

— Аз съм убийца.

— Линъс беше зъл човек. И аз бих постъпила по същия начин.

Ключалката щракна. Стиви побутна вратата и завари Биби върху тоалетната с клюмнала в дланите си глава.

— Но за сметка на това смятам, че ще трябва премислиш положението си, ако искаш да си върнеш някогашния живот — продължи мисълта си тя. — В противен случай е свършено с теб.

— Веднъж каза, че си ми длъжница? — промълви Биби тихо. — Спомняш ли си? Когато спечели ролята на Лорън?

— Да, спомням си добре.

— Ами ето ти повод да ми се издължиш. — Вдигна поглед към нея. — Моля те, Стив, искам да забравя всичко. Искам да забравя. Затова съм тук, насред проклетия океан, в средата на нищото. Моля се, докато дойде време да се прибираме — размаха ръце, сякаш нелепостите в Лос Анджелис бяха пушилка, която можеше да разсее, — хората ще са обърнали нова страница и няма всеки ден да ми напомнят за онзи ужас. Затова просто забрави — завърши измъчено. — Става ли?

Стиви облегна глава на касата на вратата.

— Става.

 

 

В петък й дойде цикълът. Случи се най-неочаквано, докато плуваше. Закъсняваше й, макар и само с няколко дена, но все пак се чудеше дали пък… Ако да, значи беше способна да създаде семейство. Ако да, значи тялото й не беше дефектно. Ако да, значи можеше да се върне при Зандър с хубавата новина и всичко щеше да си дойде на мястото. Но още на сутринта, когато се беше събудила с познатото напрежение ниско долу, вече знаеше каква е действителността.

Тъкмо търчеше към вилата, загърната в плажната си кърпа, забола очи в пясъка, когато се сблъска с Жан Моро. За свой срам едва не се свлече в краката му, а той я вдигна, придържайки я на ръка разстояние от себе си, като извадено от кашон кутре.

— Вината е моя — обади се пръв Жан. — Не ви видях.

Съзнанието й моментно се изличи; съществуваше единствено натискът на ръцете му върху раменете й. Беше го запомнила като красавец от дефилето във Вегас, но отблизо пленяваше с истинския магнетизъм, типичен за опасните мъже. Искрата в очите му й напомни за първия работен ден в „Симс енд Корт“. Как беше влязла в офиса му, представяйки се, а той беше извърнал поглед от прозореца, за да я поздрави, излъчвайки с всяка частица от съществото си посланието: „Неизбежно е“. Предадеш ли веднъж невинността си, връщане назад няма.

— Май не сме се запознавали официално. — Жан протегна ръка. — Жан-Батист, викай ми Жан. Бизнес партньор съм на Рубен. Двамата отговаряме за острова.

Стиви изпита първичната притегателна сила на очите му, чийто цвят слисваше с необичайното си синьо. Стисна ръката му здраво, отчитайки смирената мощ на хватката му.

— Стиви Спелър.

— Да, знам. — Онази убийствена усмивка отново. — Съпругата на Зандър.

Коментарът му й се стори невежлив и дори малко груб.

— Не бих казала, че ми е приятно да се възприемам просто като нечия съпруга — отвърна тя, съзнавайки, че прозвуча леко снобски.

— Зандър не е просто някой — възрази Жан с дяволит тон, който й се видя необясним. Имаше чувството, че опипва почвата, опитва се да научи доколко я е информирал Зандър. — Стари приятели сме.

Някогашни съперници.

Жан зачака отзив от нейна страна — отново разследвайки осведомеността й. Тя обаче реши да си замълчи, колкото и да се изкушаваше да го подтикне към разяснение около взаимоотношенията им.

— Как е той? — продължи да любезничи. — От доста време не сме се виждали.

— Добре е — отвърна Стиви предпазливо. — Много сме щастливи заедно.

Той се усмихна. Стиви забеляза, че зъбите му са почти прави, но не съвсем, което несъвършенство, в комбинация с белега, допринасяше за чудноватото му очарование. Кучешките му зъби изглеждаха заострени и придаваха на устата му допълнителна злост.

— Радвам се да го чуя. Някога се познавахме добре.

Стиви отвърна на усмивката му, но със затворени устни.

— Е, приятно ми беше да се запознаем — каза, отстъпвайки назад.

— На мен също. До нови срещи?

— Може би.

Докато прекосяваше дървения мост към вилата им, Стиви чувстваше погледа му върху гърба си. Въпреки палещия зной по гръбнака й се прокрадна студенина, подобно на сироп, потекъл от лъжица.