Виктория Фокс
Островът на изкушението (45)

43

Лори

 

— Поне би ли се запознала с него?

Лори спря да си поеме дъх, приведе се и облегна ръце на коленете си, а Жаклин Спарк последва примера й.

— Къде е смисълът? — Отпи вода от шишето си. — Не проявявам интерес.

Подмина ги бегач с кучето си, първият за тази сутрин. Виолетовите краски на зората още се мержелееха на хоризонта, а Венис Бийч пустееше.

— Максимо Диас е свестен — обеща Жаклин. — Не е като Питър.

— И Питър ми се струваше свестен. Докато не открадна бикините ми.

Жаклин се усмихна и прибра кичур руса коса, измъкнал се от конската й опашка. Беше решена да склони Лори. Съвземането след скандала с Питър щеше да се отрази добре на имиджа й, а никой не се вписваше по-добре в сценария от новото попълнение на сцената. Максимо Диас имаше капка синя кръв във вените си — беше братовчед на племенника на някой си принц или нещо такова, — а и миналата година беше изиграл ролята на възлюбения в два касови филма (можеше да се похвали с приятен външен вид, но не и с многостранен талант). Жаклин съзнаваше, че аферата „Селзник“ им беше погодила лош номер, но ако Лори искаше да запази имиджа си на непокварена девица, все някой трябваше да поеме руля на пиар парахода, образно казано.

— Молбата ми е — добави в същия дух — да ми позволиш да ви уредя среща. Правя го като твоя приятелка, не пиар.

— Не, благодаря. — Лори продължи тренировката. Жаклин хукна да я догонва.

— Хайде де, какъв ти е проблемът? — Изравни се с нея и снижиха темпото. — Добре, откровено да си кажа, има по малко и от двете: равни части пиар/ приятелка. Наистина мисля, че ще ти допадне. А и така де, макар че едва ли ще ти е зле в компанията на един от най-красивите мъже, които някога съм виждала…

— Въпросният е актьор и има да мисли за кариера.

— Права си и по двете точки. Това, което се опитвам да кажа, обаче е, че не е изключено да проявиш интерес към него, независимо от всичко останало.

— Съмнява ме.

Жаклин я огледа с ъгълчето на окото си: буйната черна коса, обуздана в конска опашка, вперения в плажната ивица пред нея поглед, разкриващ някак сдържана решимост. Какво се случваше тук? На път беше да отсъди, че Лори си има тайно гадже. Несъмнено имаше онова специфично излъчване — първите вълнения на чисто нова романтична връзка? — а и все витаеше в облаците, докато говореха, погледът й се премрежваше, мислите й видимо отплаваха другаде. Ако подозренията й се окажеха верни, щеше да им се наложи да вложат допълнително усърдие в опазването на девствеността й — или илюзията за нея. Невинността беше неразривна част от публичната й персона. Научеше ли пресата, че си ляга с неподходящ мъж, по всяка вероятност някой служител от местния супермаркет (съдейки по неприязънта на Лори към знаменитостите, какъв друг вариант оставаше?), очакваше ги абсолютен кошмар. Заблуди като тази имаха много сходства с фокусите. Трябваше да ги упражняваш, овладяваш и изпълняваш с безупречна прецизност. Освен това можеха да просъществуват единствено в контролирана среда, от което следваше, че мистериозният й любовник трябваше да се потули зад кулисите. Ред беше на Максимо Диас да излезе на сцената.

— Просто ми обещай, че ще пиете едно кафе заедно. — Жаклин забави крачка, принуждавайки Лори да последва примера й. — Моля те? Заради мен?

Лори сложи ръце на хълбоците си. Подритна небрежно пясъка.

— Хубаво — съгласи се накрая. — Ще се срещна с него. Но само и само да ме оставиш на мира.

Жаклин остана доволна.

— Но да се разберем отсега: само веднъж, ясно? Съвсем сериозно не проявявам интерес.

Пиарът кимна.

— Ясно. Няма да съжаляваш, Лори.

 

 

Лори взе душ и се преоблече в апартамента на Жаклин, преди да хване такси към центъра. Двете с Десидерия имаха среща с представител на световноизвестна парфюмерийна компания. Срокът на договора й с Мак Валъри изтичаше и цял куп марки се бореха за нея.

Беше вторник, малко след осем сутринта. Двайсет и девет дни, два часа и седемнайсет минути от последната й среща с Жан Моро.

Седмиците, прекарани на остров Какатра, вече придобиваха илюзорна аура, размиваха се в паметта й като мъглявите контури на сюрреалистична живопис. Не спираше да мисли за него, желаеше го непреодолимо. Чувстваше интимността им като плод на въображението си, твърде съвършена, твърде страстна, твърде дълго живяла като фантазия, за да я приеме за реалност.

Но беше реалност. Часовете в леглото на Жан бяха най-реалните в съзнателното й съществуване. Спомняше си с умиление прямотата му, уязвимостта му: нещата, които го бяха направили достижим.

Разделям се със съпругата си…

Но после неизменно я посещаваха и спомените за скритите във вилата му документи. Донякъде съжаляваше, че не беше поискала обяснение на място — как така разполагаше с толкова лична информация за нея? — но все пак и тя самата беше ровила из неговите лични вещи, а признаеше ли си, рискуваше да загуби доверието му, всичко, постигнато до тук. Нямаше желание да опетнява най-фантастичната нощ от живота си.

Но мистерията не спираше да я човърка отвътре. Откъдето и да я погледнеше, обяснението все й убягваше.

LA 864. Номерът се беше загнездил в съзнанието й и не й даваше миг покой. Постоянно беше пред очите й, като значка, която не можеше да свали от ревера си: име, самоличност.

Може би „Ла Люмиер“ съхраняваха подробна информация за момичетата си; не звучеше толкова измислено. Но и това обяснение куцаше. Какъв беше смисълът от такава потайност? Защо криеше ключа? Защо точно нея беше избрал?

Накрая Лори взе решение да му отправи въпроса директно. Познанството им досега недвусмислено доказваше, че държеше ли я в неведение, нещата не вървяха. За да оцелее връзката им, трябваше да са откровени един към друг още от самото начало.

Междувременно щеше да прогони всякакви мисли в тази насока. Прибързаното заключение, че скритата папка е имала зловещо предназначение, носеше със себе си невъобразим подтекст — и неприятни догадки спрямо мъжа, когото боготвореше.

Обичаше го, а любовта е сляпа.

 

 

— Справи се феноменално — възкликна Десидерия, когато излязоха на булевард „Олимпик“. — Да отпразнуваме повода? Знам едно чудно местенце…

На Лори съвсем не й беше до празнуване. След тренировката й беше прилошало, а през последните няколко часа гаденето постепенно беше прераснало в омаломощаващо изтезание. През цялата среща й се налагаше да се извинява и да търчи до тоалетната. Странно явление, понеже след завръщането й от Какатра тренировките единствено я караха да се чувства добре, сякаш можеше да тича толкова бързо и надалеч, че да се озове отново в прегръдките му, прекосявайки океани, ако се наложеше. А сега й прималяваше, пладнешката жега и парещите лъчи на слънцето я връхлитаха на талази.

Спря на място. В устата й киселееше от стомашни сокове, сякаш всеки момент щеше да повърне.

— Миличка? — приведе се към нея Десидерия. От миризмата й на цигарен дим и сладникав мускус стомахът на Лори се преобърна. — Добре ли си?

— Не. — Примига панически. — Аз… не се чувствам добре. Трябва да се прибера вкъщи.

— Ела насам. — Десидерия я побутна към най-близкото кафене. — Никъде няма да ходиш. — Настани я на една от външните маси сред любопитните погледи на клиентите. — Ей сега ще ти донеса вода, миличка. Не мърдай от тук.

Земята се превръщаше каша под краката й. Зад очите й забоцкаха като иглички ярки цветни точки. Май се беше претоварила. Напоследък главата й пушеше, спеше по не повече от няколко часа на нощ, а и забързаният й график я принуждаваше да пропуска по някое хранене.

Когато Десидерия се върна с водата, Лори отпи предпазливо. Какво й се случваше? С всяка следваща капка се уверяваше, че е свършено с нея.

— Хич не ми харесваш — отбеляза Десидерия със загрижено лице. — Какво има? Мога ли да ти помогна с нещо?

— Ще се оправя — скалъпи Лори. — Сигурно ме е хванал някой вирус. — Цикълът й трябваше да дойде всеки момент. Всъщност закъсняваше. Сигурно това беше — идваше й най-накрая. Но май за пръв път толкова мъчително.

Десидерия свъси вежди притеснено.

— Сигурна ли си…?

— Съжалявам. — Лори избута стола си назад. — Трябва да вървя.

— Искаш ли да те изпратя?

— Не.

— Ами ако…?

— Ще ти звънна. Извинявай. — Хукна към изхода на кафенето, закачайки чантата си на нечий стол, извини се и й се прищя поне за днес да беше невидима.

 

 

През Лондон минаваше гореща вълна. Туристите по Чаринг Крос Роуд се потяха в късите си панталонки и слънчеви шапки, пазеха си сянка с карти на метрото и се изливаха на площад „Лестър“ като неориентирани деца на училищна екскурзия, примигвайки към светлината подобно на къртици, току-що показали муцуни над земята. И те като подземните гадинки се чудеха в коя посока да хванат, търсеха ориентири. Достатъчно пъти ги беше наблюдавал. Отлично разпознаваше податливите на заблуда.

Жан Моро си проправи път през тълпите като ручей през пустиня. Зави наляво по Шафтсбъри авеню и продължи целеустремено към Сохо. Понеже притежаваше памет, толкова отзивчива, че един-единствен поглед запечатваше сигурно фактите в съзнанието му, сега имаше точна представа за района, улица по улица, а търсеният адрес представляваше червена точка, към която се отправяше съсредоточено. Напредваше бързо, без да напряга сили.

Жената, с която имаше уговорена среща, демонстрираше потенциал. Един от търсачите я беше надушил преди известно време, съставяйки папка, информацията, от която Жан проучваше усърдно през последния месец. Осемнайсетгодишната бегълка от юга беше попаднала в големия град с надеждата да намери по-светло бъдеще, без да подозира, че всъщност се натъква на още по-голям водовъртеж от трудности. Беше й го обяснил. Лондон, подобно на всяка апатична метрополия, единствено задълбочаваше грижите на хората. Без пари, без перспективи, стремежите й бяха загубена кауза.

Едва ли щеше да го затрудни. От снимката й си личеше, че е идеална за целите му. Клиентите им, аризонски политици, щяха да останат доволни. Естествено се очакваше суровият живот да е закалил потенциалната родилка — но Жан беше уверен, че изложеше ли предложението си, тя ще клъвне стръвта. Пък и всички оставаха доволни: политиците получаваха мечтаното дете, а бегълката — положителна развръзка. С такава сума пари тя можеше заслужено да даде нов старт на живота си. Наистина си го беше заслужила, макар и тя самата да не подозираше.

Прекосявайки Чайнатаун — тъмно месо, окачено да се суши по рамките на прозорците, апетитният аромат на подправки, червено-златисти фенери, размятани от топлия полъх на вятъра като хартиени тикви, — се запита как ли щяха да се развият събитията, ако беше стигнал тази фаза в случая с Лори Гарсия. Щеше да осъществи контакт по абсолютно същия начин: проучил беше щателно досието й и очакваше най-подходящия момент да й отправи предложението си, за предпочитане насаме в козметичния салон. Два дни преди планирания момент за контакт обаче я бяха посетили онези главорези, а останалото беше история.

Жан се беше навъртал край салона цяла седмица. Месеци наред беше следил Лори като сянка под предлог, че дебне удобен случай, когато всъщност всичко идваше от там, че не можеше да откъсне очи от нея.

Предстояха промени. Лори Гарсия му беше дала причина да върне часовника назад, към времето, когато още държеше нещата под контрол, и колкото и фантазьорски да звучеше, поне тази перспектива лекуваше част от него, която беше отписал като неизлечимо болна. Някога затворена и отчуждена, сега в сърцевината й колебливо мъждукаше въгленче, чийто пламък само чакаше шанс да лумне.

Щеше да напусне Ребека и да си признае всичко: за миналото си, за острова — всичко. Трябваше да отвърне на прямотата и предаността на Лори със същото. Настъпил беше моментът.

Скътаната в странична уличка сграда имаше крайно занемарен вид. Повечето от прозорците бяха заковани с дъски, а на входа клечеше неугледен тип, който свиваше цигара с напукани, мазолести пръсти.

Жан мина покрай него. Вътре бяха разхвърляни няколко дюшека, върху които се бяха сгърчили спящи, а може би и мъртви хора. Изкачи бетонното стълбище към втория етаж и още от последното стъпало погледът му се спря върху нея, свита в тъмния ъгъл, с колене, скътани под брадичката й. Разпозна я от снимката, но го убеди главно изпитото, отчаяно изражение по лицето й.

Зелените й очи отдавна бяха загубили светлината си. Някога руса, сега косата й падаше безжизнена и сплъстена по раменете й. Излъчваше дълбока тъга, която Жан знаеше, че може да облекчи.

— Здравей. — Отиде до нея и протегна ръка за поздрав. — Ти не ме познаваш, но аз теб — да.

 

 

В имението беше тихо и прохладно.

Лори хвърли багажа си, отиде в кухнята, сипа си сода и я изпи, съсредоточавайки се върху всяка отделна глътка, с цел да я задържи в стомаха си. Безспорно се чувстваше странно — хем й се гадеше, хем я гонеше вълчи глад. Досега не се беше сблъсквала с подобно усещане и силно се надяваше да не е получила хранително натравяне — очертаваха се няколко натоварени седмици и не можеше да си позволи да ги прекара с глава в тоалетната чиния. Коремът я пристягаше от време на време, затова реши да провери дали не й е дошъл цикълът.

Тръгна по коридора към банята, но окото й се спря на обикновен бял пощенски плик, пъхнат под входната врата. Вероятно го беше прекрачила в бързината.

Озадачена, Лори се наведе да го вземе.

Отпред не пишеше нищо. Прокара палец по продължение на лепящата лента и разкъса плика. Вътре намери надлежно сгънат на четири лист хартия и го разгърна.

Букви, изрязани от вестникарски заглавия, покриваха листа по ширина.

„ЕДИН ДЕН ДЕВСТВЕНИЦА, НА ДРУГИЯ — КУРВА“

Огледа буквите, някои от които бяха матовочерно и бяло, други — гланцови, с различен шрифт и размер, небрежно разхвърляни по хартията, някои сгъстени, други — раздалечени.

И преди беше получавала откачени писма. Един от многото недостатъци на знаменитостта. Това обаче я притесни особено. Първо, авторът му го беше доставил собственоръчно. Второ, повечето писма от пощата на „почитателите“ съдържаха мръснишки, сексуални подмятания, някои от които доста извратени, но почти никога на лично ниво.

Отвратена, Лори накъса листа на парчета и го хвърли в боклука. Поувлякъл се фен; не й беше за пръв път. Щеше да съобщи на охранителната фирма и да ги накара да проучат случая.

Домофонът избръмча. Дори запази самообладание. Холивуд изобилстваше от истории за фанатизирани преследвачи, за жени, които не смеят да престъпят прага на домовете си и още по-ужасени от идеята да останат вътре, за смахнати фенове, чиито фантазии се преливаха с представата им за реалността, изкривена от болезнените им пристрастия.

За нейно облекчение на вратата беше не друг, а баща й. Двамата с Тони бяха започнали да се срещат все по-често след първото му гостуване, изграждайки напълно нови взаимоотношения помежду си, за радост невключващи Анхелика и доведените й сестри. Благодарение на редовните й дарения „Трес Ерманас“ бавно се издигаше от калта. Дори съзнаваше колко ощастливява баща си — заветът на майка й най-сетне възвръщаше стария си блясък. Дори само толкова да беше постигнала с кариерата си на модел, щеше да й е достатъчно.

Облекчението обаче бързо отстъпи място на тревога при вида на съкрушеното му изражение.

— Научих лоша новина. — Тони поклати глава горко, хващайки ръцете й. — Съжалявам, Лориана, но баба ти се е споминала снощи. Корасон ни напусна.