Лорън Сейнт Джон
Отвличане в Карибите (5)

5.

— Къде е вашата бордна карта, младежо? — попита стюардът, като препречи пътя на Тарик. — Трябва да видя и документите на кучето.

— Те няма да пътуват… — понечи да обясни Лора, но усилващият се шум наоколо заглуши думите й.

— Да, госпожо, вярно е, че таксата се плаща за каюта, а не на човек — търпеливо говореше в този момент касиерът, — но се предполага, че след като в каютата има само едно двойно легло, там могат да спят максимум двама души. Ако сте искали семейна каюта, трябвало е да го заявите.

Една жена в бяла плажна рокля, която ярко контрастираше на силния й тен, свали слънчевите си очила.

— Да не би да казвате, че трябва да разбия сърцето на десетгодишния си син Джими? — каза тя пискливо, сочейки към едно дундесто момче с уши, щръкнали като странични огледала, с медни лунички по носа и с коса, през която сякаш бе преминало торнадо.

Лора отбеляза, че Джими не изглежда ни най-малко съкрушен от перспективата да не го пуснат на кораба. Той ближеше разсеяно сладоледа си и зяпаше в едно контролно табло с мигащи лампички.

— Татко? Татко, за какво е това? — посочи той червеното лостче с надпис „Само в спешни случаи“.

Баща му, гигант с хавайска риза, го избута настрани и се приближи към стюарда.

— Я да видим дали съм разбрал? Вие искате да разбиете сърцето на момчето ми и да убиете мечтите му?

Дясната ръка на Джими се поколеба над лостчето. Имаше вид на дете, което би тичало цял километър, само и само да избяга от пет минути спортуване, но бляскавите му кафяви очи бяха пълни с любопитство и палави пламъчета. Лора реши, че й прилича на кръстоска между непослушен анимационен герой и катеричка.

— Мисля, че не бива да го пипаш — каза тя.

— Защо? — погледна я той изненадано.

Лора се стъписа. Тя имаше навика да пита за всичко и да поставя под съмнение правилата и й беше странно някой друг да го прави.

— Защото така! — сопна се тя.

Това беше любимият отговор на възрастните, които не знаеха какво да кажат, но не искаха да си го признаят.

— Защото защо?

Тарик го напуши смях, но се покашля, за да го прикрие.

— Просто не мисля, че е добра идея.

— Аха! — Джими близна от сладоледа си.

Лора и Тарик се обърнаха отново към кавгата, която набираше пара.

— Господине, госпожо, не ви казвам кой трябва да бъде разочарован, а само…

На Лора й беше много интересно какво ще стане, но усети забодения в нея поглед на непознатото момче.

— Какво?

То сви рамене.

— Просто се чудех дали ти и приятелят ти някога сте имали неприятности със закона.

Тарик не вярваше на ушите си.

— На престъпници ли ти приличаме?

Лора неволно се изчерви. Нима Джими ги беше чул, когато си говореха на кея? Знаеше ли, че Тарик и Скай не бива да се качват на борда?

— Не говори глупости! — сопна се тя сърдито. — Как ти хрумват такива неща?

Джими махна към тълпата на вълнолома със сладоледа, който беше потекъл и оставяше следи по тениската му.

— Тогава защо онзи гаден мъж ви следи с бинокъл?

— Какъв гаден мъж? За какво говориш? Ти така ли ги разбираш шегите? Остави ни на мира! А и махни сладоледа си, преди напълно да си унищожил килима.

— Искам да видя началника ви! — крещеше бащата на Джими.

— Това цял ден ли ще продължава? — обади се друг пътник, който чакаше реда си. Чуха се и други недоволни гласове от опашката.

Касиерът погледна към стюарда и му пошепна да повика охраната, в случай че нещата загрубеят. Той обърна очи към Лора и Тарик и каза:

— Минавайте, деца. Това може да отнеме известно време. — Той погледна билета на Лора: — Трета палуба. През онази врата и два етажа надолу по стълбите. Каюта 126.

Когато отново се обърна към семейството, Лора го чу да си мърмори: „Къде е хубавата приливна вълна, когато ти трябва?“.

Лора много се гордееше със Скай, който през цялото време беше седял с царствен вид до нея. Потупа го доволно и двамата с Тарик се отправиха към стълбището.

Едва бяха слезли до средата на стълбите, когато се чу силно изсвирване и глас по високоговорителите:

— Молим всички посетители и персонал, които няма да пътуват с „Императрицата на океана“, незабавно да напуснат кораба.

Телефонът на Лора зазвъня. Беше Роуина, вероятно изпаднала в паника от липсата на Тарик.

— О, не! — Мисълта, че трябва да се сбогува с приятеля си, беше непоносима. — Наистина исках да ти покажа кораба, Тарик. Това досадно семейство ни забави.

Тарик се поколеба.

— Почти стигнахме до каютата ти. Може би има време да надникна вътре.

Лора се вкопчи в шанса да отложи неприятния момент.

— Сигурна съм, че има. Ще стане за секунда. — Тя остави гласовата поща да приеме обаждането. — Хайде, да побързаме!

Когато стигнаха до площадката преди следващите стълби обаче, трябваше да забавят ход. Нещо не беше наред с лампата. Тя мигаше, пращеше и присветваше обезпокоително. Лора се надяваше да не се пръсне.

Изведнъж пращенето спря и всичко потъна в тъмнина. Лора стисна здраво парапета с една ръка, а с другата — повода на Скай. Знаеше, че е глупаво, но беше притеснена. Радваше се, че не е сама и Тарик е с нея.

В следващия миг светлина обля стълбището. На пода в коридора лежеше проснат мъж. Докато успее да разбере дали е жив или мъртъв, осветлението отново угасна.

— Видя ли това? — прошепна тя на Тарик, без да е много сигурна защо шепне.

— Знам какво ми се стори, че виждам, но много се надявам да съм сгрешил.

Отново се чу свирката. Стъпалата под краката на Лора леко се залюляха.

— Тарик, трябва да вървиш! — каза тя в мрака.

— Няма да те оставя, докато не се уверя, че всичко е наред.

Светлината отново проблесна и Лора извика. На пода лежеше собственият й вуйчо. Скай се спусна напред. Лора и Тарик хукнаха след него, като едва не паднаха по стълбите, когато за пореден път ги обгърна тъмнина.

Веднага щом лампата светна отново, те се втурнаха към Калвин Редфърн. Той беше в безсъзнание. Ходилата му бяха извити под странен ъгъл, а глезените му се бяха подули. Хъскито го близна по лицето.

Лора изхлипа.

Калвин Редфърн се размърда. Присвил очи от болката, той избута Скай настрани и ги погледна замаяно:

— Къде съм?

— На кораба, на „Императрицата на океана“ — каза Лора. — Паднал си лошо. Вуйчо, Тарик и Скай ще останат при теб. Аз отивам да повикам помощ.

— Не! — Ръката му с изненадваща сила и скорост я улови за китката. — Никаква помощ и доктори! Никой не бива да знае. Обещай ми!

В мига преди лампата отново да угасне, Лора улови погледа на Тарик. Той беше не по-малко изумен от нея.

— Обещавам — отговори тя. Май нямаше друг избор.

Вуйчо й стисна ръката й.

— Благодаря ти!

Коридорът се обля в светлина. Калвин Редфърн се опита да седне. Очите му се разшириха, когато осъзна, че не на всички присъстващи мястото им е там.

— Какво правиш на кораба, Тарик? Трябваше да чакаш Роуина на кея. Лора, какво става? Защо и Скай е тук?

— Ъъъ… нали каза да не оставям Тарик сам… — заекна Лора. — Исках да му покажа каютата. Всичко щеше да е наред, ако не бяха…

— А къде, по дяволите, е Роуина? — повиши тон Калвин Редфърн.

Телефонът в джоба му иззвъня. Той посегна към него и в този момент се усети внезапно силно разклащане. Лора никога не се беше качвала на кораб, но и за миг не се усъмни какво става — „Императрицата на океана“ току-що пое към Карибите.