Лорън Сейнт Джон
Отвличане в Карибите (19)

19.

— А сега ще ми кажете ли какво става? — попита Рупърт с лек канадски акцент, докато излизаха от града с пикапа му.

Лора вдиша дълбоко свежия въздух, нахлул през прозореца. Златната светлина на вечерта хвърляше цветни сияния върху весело боядисаните къщи от двете страни на улицата. Едно момченце им помаха, докато си играеше с кученцето си. Лора прегърна Скай и изчака сърцето й да се успокои. Преди да си тръгнат от летището, без малко да се случи друг инцидент. Двамата с Тарик бяха успели да се качат в ленд роувъра на Рупърт, без бодигардовете да ги забележат, но преди да успеят да затворят вратата, хъскито изскочи от джипа и се разлая по една каруца, натоварена с кози и пилета.

За съжаление, по това време Малкият и Големият още ядяха бургерите си в черния си лъскав джип. Лора едва успя да каже на Рупърт: „Ако някой пита, това е твоето куче“ на изумения Рупърт, преди да настъпи суматохата.

Свити на пода пред седалките, децата чуха гласа на Големия:

— Къде е собственикът на това куче?

Лора рискува и надзърна над таблото. Вулканологът не беше дребен човек, но пред мускулестия бодигард приличаше на джудже.

За щастие, Рупърт не можеше да бъде лесно сплашен.

— Кучето е мое. Не че е ваша работа. А сега, ако ме извините…

— На идиот ли ти приличам? Никой в Карибите не гледа хъскита, особено трикраки! Това е кучето на Лора Марлин. Тя е опасен беглец, издирван от властите. Всеки, който й помага, рискува да попадне в затвора заедно с нея.

На пода на джипа Тарик прегърна Лора. И двамата знаеха, че Рупърт нищо не им дължи. Защо да рискува да попадне в затвора или да бъде набит заради две деца, които познава едва от двайсетина минути?

За тяхна радост, верността на Рупърт към Джошуа беше безгранична.

— В отговор на първия ви въпрос ще кажа само: поглеждал ли сте се наскоро в огледалото? Второ, много хора в Карибите имат хъскита. Има цял филм за един тип в Ямайка, който организира състезания с тях. Трето, никога не съм чувал за жена на име Лора Марлин. В интерес на истината, един приятел намери това куче и ми го даде, но няма начин да се разделя с него, докато не получа доказателство кой е истинският му стопанин. И накрая нещо много важно. Кръстил съм го Везувий и ако не искате да разберете защо, ви съветвам да се отдръпнете.

Скай изръмжа по своя си начин, сякаш искаше да каже: „Закусвам с полярни мечки!“. След секунди Рупърт беше зад волана. Двигателят забръмча. Лора и Тарик седнаха на седалките и закопчаха коланите, но продължиха да се крият от преминаващите автомобили, докато не се отдалечиха от летището.

Рупърт първи наруши мълчанието и понеже никой не му отговори, той повтори:

— Имате две минути да ми кажете кои сте и какво точно се случва, иначе ви връщам на летището.

— Аз ще ви обясня, сър — обади се Тарик.

Рупърт го погледна раздразнено:

— Аз не съм „сър“, аз съм Рупърт. Хайде, изплюй камъчето.

И така, Тарик му разказа всичко. За падането на Калвин Редфърн и последвалото му изчезване, за бандата на „Асовете“, за това, как Силия и Себастиан Льофевер най-нагло бяха отвлекли двамата с Лора пред очите на всички на „Императрицата на океана“. Единственото, което премълча, беше подозрението им, че Калвин Редфърн е държан в плен от пирати, свързани с „Грижа за морето“.

Рупърт тихичко подсвирна.

— Или сте забележителни лъжци и аз ще се опаря, задето помагам на двама мошеници, или сте най-смелите деца, които съм виждал. Ще се доверя на инстинктите си, които ми говорят, че е второто. Обаче не съм сигурен как мога да ви помогна. Доколкото схващам, вуйчо ти може да е навсякъде в Карибите, Лора. Защо мислиш, че е на Монсерат? Тук трудно можеш да скриеш някого. Островитяните са много задружни хора.

— Просто предчувствие.

— Предчувствие? Прелетели сте целия този път и едва не сте се оставили да ви арестуват заради едно предчувствие? Вие не сте смели, вие сте луди!

— Добре де, не е само предчувствие — призна Тарик. — Един от пиратите изпусна на кораба нещо, което по-късно открихме, че е от Монсерат.

— Много сме ви признателни за всичко, което правите за нас — каза Лора. — Кълна се, че можете да ни вярвате. Наистина избягахме от семейство Льофевер и аз не съм „опасен беглец“.

Рупърт не откъсваше очи от пътя, но беше видимо развеселен.

— За това и сам се сетих, Лора Марлин. Подозирам, че по-скоро е обратното. Този бодигард определено приличаше на издирван престъпник. — Той хвърли поглед към раницата им — единствения багаж, който носеха със себе си. — Правилно ли предполагам, че няма къде да отседнете?

— Честно казано, не сме мислили по въпроса — призна Тарик. — Ще ви бъдем благодарни, ако ни насочите.

Рупърт се ухили.

— Ами ако ви насоча към вулкана?

До момента бяха пътували на запад към морето, но сега крайбрежният път се изви на юг към далечния тъмен силует на Суфриер. Върхът му се криеше в облаците. Небето зад него гореше в оранжево от залязващото слънце.

— Шегувам се. Вулканите са моята страст и често допускам грешката да си мисля, че и другите хора се интересуват от тях, но…

— Аз се интересувам — прекъсна го Тарик. — Ако имахме повече време, много бих се радвал да го разгледам отблизо.

Очите на Рупърт заблестяха.

— О, моят лагер много ще ви хареса. Намира се в подножието на вулкана… — Той замълча. — Не, не, не, няма да ви заведа там! Ще постъпим разумно и ще продължим по този хубав чакълест път до къщата за гости на мисис Блесинг — най-доброто място за квартира със закуска, което ми е известно. Там ще ви е уютно и ще сте в сигурни ръце. Мога да ви заема малко пари, ако имате нужда.

Лора и Тарик се спогледаха, после вдигнаха очи към черните очертания на вулкана на фона на залеза. В главата на Лора проблесна сцена от кошмара: „Сега или никога — казваше жената от «Фантастични пътувания». — Тя знае твърде много! Отървете се от нея!“.

— Не! — извика Лора.

Тарик и Рупърт я погледнаха изненадано.

— Не искате в къщата? — попита Рупърт. — Може в хотела, но там е много по-скъпо.

Лора преглътна.

— Исках да кажа… знам, че моля за прекалено голяма услуга, но има ли възможност да останем при вас? Във вашия лагер?

Не спомена, че причината за това е близостта на дома му до вулкана, а следователно и до сградата на „Грижа за морето“. Така щяха много по-лесно да наблюдават целта си. Освен това щеше да е безплатно.

Той обаче поклати глава.

— Много е опасно.

Рупърт сви от главния път към едно село. Банановите палми се полюшваха в сумрака. Небето зад тях беше започнало да става яркочервено. Въздухът беше наситен с миризма на пържена риба и печена царевица. Коремът на Лора закъркори. Доста време беше минало от обяд.

— Геолозите от ВОМ — тоест Вулканоложката обсерватория на Монсерат, постоянно наблюдават вулкана — говореше Рупърт. — Той е спокоен от около година — твърде спокоен, ако питате мен, но през последните седмици се забелязват признаци на активност. Според мен може да изригне всеки момент. Моят лагер се намира в специалната зона. Забранено е да се влиза в тази зона без разрешително, да не говорим, че съм паркирал караваната си възможно най-близо до вулкана. Колегите ми ме мислят за луд. Така че — не, не можете да останете при мен. Отивате в къщата за гости.

От мрака изскочи един петел и хукна през пътя. Рупърт натисна толкова силно спирачките, че гумите изскърцаха. Децата политнаха напред и се спряха в коланите. Рупърт понечи да потегли отново, но ръката му замръзна върху скоростния лост.

— Виждате ли това, което виждам и аз?

Пред къщата за гости — синьо бунгало, цялото покрито с рози и полюшващи се хартиени фенери, които му придаваха магичен вид, беше паркиран черният джип.

— Ами сега? — извика Лора. — Ако „Асовете“ ни пипнат, няма да можем да спасим вуйчо!

— Нито пък себе си — додаде Тарик.

Рупърт ги изгледа сериозно.

— Вие двамата май сте се набъркали в голяма каша. Всичко това е наистина, нали? На летището ми заприлича по-скоро на игра. Дори тези бодигардове, Големият и Малкият, ми приличаха на анимационни бандити. Когато този културист ме попита за Скай, изобщо не се уплаших. Без малко да се разсмея. Но като гледам черния джип, паркиран пред къщата на мисис Блесинг, започва да ми изглежда реално… И някак заплашително.

— Виж, Рупърт, ще разберем, ако не искаш да се замесваш във всичко това — каза Лора. — Очевидно за нас ще бъде много по-добре, ако не ни оставиш тук, но можеш да ни закараш до хотела или обратно до летището. Калвин Редфърн е мой вуйчо, а ти дори не ни познаваш. Защо да рискуваш здравето и живота си за чужди хора? Върни се при вулкана и забрави, че изобщо си ни срещал.

Рупърт се усмихна накриво.

— Там е работата. Не мога. Вече съм замесен. Излъгах охранителя, който щеше да ви арестува или поне да се погрижи за вас. Несъмнено така щеше да е най-добре, но аз му попречих. Спасих ви по същата причина, по която живея на ръба на димящ вулкан.

— Каква е тя? — попита Тарик.

— Глад за приключения — засмя се Рупърт, но после стана сериозен. — Твоят вуйчо, доколкото разбирам, се намира в смъртна опасност. Защо не се обадим в полицията? Щом е детектив, значи полицаите са негови приятели. С радост ще му помогнат.

Лора пребледня.

— Без полиция!

Рупърт въздъхна.

— В какво се набърках?

Вратата на къщата се отвори и отвътре излезе Малкият. Стоеше с гръб към тях, като очевидно разговаряше с някого вътре.

— Каквото и да правим, трябва да е бързо! — възкликна Лора.

— Минаваме на план Б — каза Рупърт, като направи толкова бързо обратен завой, че без малко да прегази петела, който отново искаше да пресече шосето. — Тарик, желанието ти се сбъдна. Ще се запознаеш с вулкана съвсем отблизо. Да се надяваме, че няма да получите повече, отколкото сте искали. Макар че по ирония специалната зона може да се окаже най-безопасното място за вас.

Той натисна здраво педала на газта. Старият ленд роувър се изстреля с ръмжене напред.

— Хей, вулкане, идваме!