Лорън Сейнт Джон
Отвличане в Карибите (10)

10.

Приключенският център се управляваше от як инструктор на име Ръс. Бронзовите му ръце изглеждаха достатъчно силни, за да стрият топка за голф на прах.

— Първите три правила на скалното катерене са проверка, проверка и проверка на екипировката — каза им той. — Въжетата са вашата пъпна връв. Трябва да можете, ако се наложи, да разчитате на тях. Няма да ни чуете да говорим много за безопасност, въпреки че няма нищо по-важно от нея. Но не можем да я гарантираме. В мига, в който се отлепите от земята, това се превръща във високорисков спорт.

Лора изви глава, за да погледне стената. Беше с височината на две палуби и бе направена така, че да прилича на истинска скала. Имаше и няколко навеса и тавани. Не мислеше да ги пробва.

Към края на лекцията на Ръс за основните елементи от катеренето и термини като рапел^[1], планка^[2] и осигуровка, Джими започна да се разколебава.

— Честно казано, малко ме е страх от височини — призна той пред Лора. — А и все ми се случват злополуки. Мисля със Скай да ви чакаме на пейката.

— Сигурен ли си? — попита тя, но без да настоява. Джими беше подложен на достатъчно силен натиск от баща си. Освен това щеше да е хубаво Скай да си има компания, докато двамата с Тарик се катерят.

Ръс също изпита облекчение.

— Както решиш, Джими. Никой не те притиска. Ако си промениш решението, кажи ми и веднага ще те екипираме.

В този момент вратите се отвориха с трясък и вътре нахлуха група тийнейджъри. Един от тях носеше радио, от което се носеше оглушителен рок.

Ръс изстена.

— Нещо ми подсказва, че има объркване в часовете. Чакайте ме, деца, докато оправя тази неразбория. Лора и Тарик, вземете еспадрили^[3] от онзи кашон и после идете в склада с екипировката. Ернесто ще ви даде каски и седалки.

Тийнейджърите се пръснаха шумно из залата. Изведнъж Скай скочи, втурна се към една врата до склада и започна да дращи неистово по нея. Джими хукна след него и се опита да го върне обратно, но безуспешно.

Лора взе седалката си и изтича при кучето, а Тарик я последва.

— Какво става?

Джими се отказа от борбата със Скай.

— Не знам. Както си седеше спокойно, хукна насам. Изглежда възбуден. Какво има зад тази врата?

— Това е складът за екипировка — каза жилав мургав мъж. — Здравейте, аз съм Ернесто. Какъв е проблемът?

Лора беше хванала Скай за нашийника и се опитваше да го отдръпне.

— Кучето ми е убедено, че там има нещо лошо.

— Единственото лошо, дето дебне в туй място, съм аз — засмя се Ернесто. — Тук подреждам екипировката и проверявам въжетата. Нищо интересно за вашето хъски. Няма кокали, ха-ха! — Той отвори вратата и махна дружелюбно на Скай. — Ела, приятел, да погледнеш, ако това ще те успокои.

Но складът беше празен. Скай се втурна да го обикаля и души, но скоро стана ясно, че каквото или когото и да е усетил, отдавна го няма.

— Сбъркал е — рече Ернесто. — Тук няма торбалани. Но все пак има нещо странно — сбърчи нос той. — Каква е тази миризма? Шоколад май, а?

— Шоколадови фъстъци — каза Тарик. — Мирише на шоколадови фъстъци. Семейство Мухтар продаваха такива в магазина си.

— Фъстъци, естествено — съгласи се Ернесто и сви рамене. — Аз не ям фъстъци — алергичен съм, така че не мога. Нищо не е местено, всичко е наред. Сигурно е някой от тези тийнейджъри.

Той изкара Скай навън и понечи да затвори вратата.

— Момент — спря го Лора, — почакайте! Каква е тази вратичка?

— Само за доставки. Излиза близо до ресторанта.

Той затвори.

— Хайде сега да видим кой е най-добрият катерач.

— Аз! — усмихна се широко Джими. — Аз ще стана най-великият алпинист на всички времена, по-добър дори от Едмънд Хилъри. А той е изкачил връх Еверест през 1953 година.

Тарик повдигна вежди.

— Размисли ли?

Джими беше блед, но кимна енергично.

— Стига да ме пуснете пръв.

Час по-рано Лора би го подиграла за тази напереност, но сега разбираше какво се крие зад нея и се усмихна топло.

— Браво на теб. Нужен е много кураж, за да преодолееш страха си от високото. Ето, вземи моята седалка. Ернесто ще ми даде друга.

* * *

Това, което децата не знаеха за Ръс и с което той не се хвалеше, беше, че е бил член на специалните части, изкачвал е три пъти Еверест и преди двадесет години е бил един от най-добрите алпинисти в света.

Всичко това обаче не му беше от полза, когато Джими стигна до най-високата и коварна част на стената, отпусна се в седалката си, готов да го спуснат на земята, и изпищя с искрен ужас:

— Въжето! Усетих как се изплъзва! Къса се! Къса се!

Обикновено Ръс държеше последния и най-важен елемент в човешката верига на безопасността на земята. Първият на линията беше Тарик. Той осигуряваше. Имаше протриващо устройство, закачено на седалката, и докато Джими се изкачваше, скъсяваше въжето. Въжето, закачено за седалката на Джими, преминаваше през металния карабинер в горната част на стената и слизаше обратно при Тарик.

Джими се беше изкатерил догоре без помощ, използвайки само ръцете и краката си. Лора го гледаше със свито сърце. Той беше настоял да тръгне пръв, въпреки че трепереше от страх, и тя се тревожеше за него. Толкова беше впечатлен от прочетеното за Мат Уокър, че не спираше да говори и да тормози Лора за всякакви подробности около методите на детектива.

— Коя е най-добрата идея, която си научила от инспектор Мат Уокър? — питаше той.

Това беше труден въпрос, защото инспектор Мат Уокър имаше стотици идеи и номера, но Лора най-сетне беше решила, че любима й е една от „Случаят с изчезналата наследница“. Мат беше забелязал, че обща слабост на престъпниците, и по-специално на похитителите, е фактът, че са толкова заети да се грижат за детайлите, че често пренебрегват обикновените неща. Объркваха се, защото не обръщаха внимание на това, което стои току под носа им.

— Какво например? — не се отказваше Джими. — Дай ми пример.

Точно тогава ги прекъсна Ръс. Бяха готови Джими да тръгне нагоре по стената.

Ръс им обясни, че когато Джими стигне догоре, трябва да даде знак, че е готов за слизане. Тогава Тарик щеше да го спусне с помощта на протриващото устройство, което свеждаше теглото на катерача до няколко килограма. Лора беше втората във веригата. Тя държеше въжето след Тарик, за да му помогне, в случай че Джими падне. Ръс, като професионалист, при работа с деца винаги държеше края на въжето, за да може бързо да се намеси в случай на нужда.

За съжаление, в момента, когато въжето на Джими беше прерязано почти напълно, инструкторът беше в другия край на залата, за да помогне на една припаднала жена.

— Помощ! — извика Джими, но повечето от найлоновите нишки, които го държаха, се скъсаха. От внезапното друсване той залитна назад в празното.

Тарик и Лора трябваше да реагират за част от секундата и те го направиха. Ръс вече тичаше към тях. Преди да стигне, двамата вече бяха спрели Джими във въздуха. Момчето се удари в стената и се залюля като махало. С помощта на Ръс го свалиха внимателно до земята.

След като Джими стъпи на краката си, Ернесто невярващо заразглежда въжето.

— Невъзможно! Аз сам проверих това въже — каза той на Лора и Тарик, докато корабният доктор се грижеше за Джими. Скай, който явно усещаше, че детето има нужда от успокоение, стоеше до него и току го близваше. — Дори Супермен не може да скъса бронята на това въже. Било е срязано, сигурен съм!

За да докаже тезата си, той се изкатери нагоре по стената като маймуна и започна внимателно да оглежда горната й част. Дори от това разстояние децата видяха как се променя изражението му. Той взе нещо от стената, което проблесна на светлината. Прибра го в страничния джоб на панталона си и слезе. Когато се приближи до тях, почти трепереше от ярост.

— Не е злополука! Глупава грешка е! — Той извади от джоба си макетен нож — малко, изключително остро ножче, често използвано от дърводелците. — Някой е заклещил това в сглобка на стената, сигурно дърводелците, които я ремонтираха вчера. В наше време не можеш да разчиташ на тия работници. За съжаление, точно там въжето е най-опънато. Когато Джими се е отпуснал на седалката, ножчето е срязало въжето.

В този момент в залата нахлуха Рита и Боб, размахвайки ръце. Идваха право от часа по бални танци и роклята с пайети и кадифеният костюм рязко контрастираха с небрежния вид на повечето катерачи.

— О, милото ми детенце! — извика Рита и прегърна Джими. — Добре че си жив и здрав. И като си помисля, че ние те накарахме!

Тя се обърна към Ръс.

— Какви са тия каубойски изпълнения? Синът ми можеше да си счупи врата!

Ръс беше смазан от случилото се.

— Мисис Ганет, под стената имаме меки дюшеци, така че счупените кости са нещо изключително рядко. Но няма съмнение, че Джими преживя силна уплаха. Нямам думи, с които да се извиня. Просто не мога да обясня случилото се. Ернесто, който проверява екипировката, е безкрайно педантичен. Най-важното за нас е безопасността. Но може би е имало някакво недоглеждане от страна на компанията, изградила стената. За тридесет години като инструктор…

— Боя се, че думите в този случай няма да помогнат — прекъсна го Боб. — Тук говорим за сериозен съдебен процес. Момчето ми може и да не си е счупило нищо, но стресът… психичната травма, която може би ще изисква дългогодишна терапия…

— Не!

Всички се обърнаха изненадани. Лицето на Джими беше почервеняло и косата му беше по-рошава от всякога, но очите му горяха от вълнение.

— Никой никого няма да съди нито днес, нито когато и да било! Мамо, татко, погледнете ме! Аз съм щастлив! Изкатерих се по стената. Бях уплашен, но го направих. За пръв път в живота си преживях истинско приключение. И знаете ли кое беше най-хубавото? Моите приятели ме спасиха.

— Това не беше нищо — усмихна се Лора. — Трябва да благодариш на Ръс. Проведе ни отлично обучение по безопасност. Бяхме го тренирали и знаехме какво да правим.

— Ако тренировката е помогнала, много се радвам — каза Ръс, — но истината е, че вашата светкавична реакция спаси положението. И тримата проявихте кураж и хладнокръвие, които значително надминават очакваното за възрастта ви. На Еверест бих бил спокоен с приятели като вас.

— Двамата с Тарик просто направихме това, което всеки би сторил на наше място — каза Лора. — Джими е смелчагата. Да знаеш, Джими, че когато стана детектив, винаги можеш да ми бъдеш помощник.

— Хм… — ухили се той, — забрави ли, че аз ще бъда великият детектив? Така че ти можеш да ми станеш помощник!

— Добре, стига сте се карали — подразни ги Тарик. — Достатъчно вълнения за днес.

Боб и Рита гледаха с почуда сина си. Минути след падането, което можеше да се окаже трагично, той се закачаше с новите си приятели, сякаш нищо не се е случило.

Лора реши да се възползва от краткото мълчание, за да си тръгнат по-бързо.

— Ще се видим утре, Джими. Хайде, Скай, да вървим да се разходим.

— До утре — стисна ръката му Тарик.

— До утре — отвърна Джими. — Хей, Лора, да не забравиш за плана ни!

— Няма.

— Какво означава това? — попита Тарик, когато излязоха навън в коридора.

— Предизвикателство.

— Предизвикателство ли?

— Да, нещо такова. Знам, че тази сутрин не исках да имам нищо общо с него, но той предложи тази игра и на мен ми се стори забавна. Казах, че ще поговоря с теб. Идеята му е да прекараме един ден, в който да се упражняваме като детективи.

— И как ще го направим?

Лицето на Лора грейна. Тя винаги се радваше на всяка възможност да говори за героя си детектив. Така се увлече в разказа си, че почти забрави страшното преживяване на Джими на стената.

— Както знаеш, детектив Мат Уокър често се преструва на друг човек, когато разследва случай. Веднъж трябваше да се престори на треперещ стар градинар в замък, друг път работеше като главен готвач в ресторант. Гениален е и много убедителен. Злодеите не очакват подобно нещо. Понякога се прави на случаен минувач покрай мястото на убийството. Събира всякакви улики, защото никой не подозира, че е полицай.

Тарик се ухили.

— И Джими предлага да опитаме същото на кораба, където никой не ни познава, и да се преструваме на каквито си искаме?

— Да. Мислиш ли, че е глупаво? Притеснявах се, че хората може да се разсърдят, когато разберат, че сме ги лъгали, но Джими предложи след това да им обясним, че е било просто игра. Последният ни ден по море или нещо такова. Предизвиква ни да играем един ден и който убеди най-много хора, печели безплатно парче шоколадова торта.

— И бездруго получаваме безплатни шоколадови торти — засмя се Тарик.

— Това няма значение. Важното е предизвикателството — да видим дали наистина можем да убедим хората.

Стигнаха до каютата си.

— Ако ти играеш, и аз ще играя — каза Тарик.

— Супер! Тогава ще играем!

Лора отвори вратата и с облекчение видя, че този път Джими не е вътре. Каютата беше празна. През прозореца се виждаха надигащите се пенести вълни. Една птица се спусна да улови невидима риба. Лора скочи в леглото и Скай се сгуши до нея.

— За случилото се… — каза Тарик. — Ти трябваше да се катериш първа, нали? Ако Джими не беше настоял да е пръв, ти щеше да бъдеш на стената и ти щеше да паднеш. Дърводелецът, който си е забравил макетния нож, можеше да те изпрати в болница.

Косъмчетата по ръцете на Лора настръхнаха и тя дръпна ръкавите си надолу. През целия път беше говорила толкова въодушевено за предизвикателството на Джими с надеждата да отвлече вниманието на Тарик — и своето собствено — именно от тази мисъл. Вероятността някой некадърен, опасно разсеян дърводелец наистина неволно да е забравил ножчето, беше деветдесет и девет процента. Но не можеше да си затвори очите за единия процент вероятност то да е оставено там нарочно, може би дори с идеята да се нарани конкретен човек. В крайна сметка въжето беше прерязано, защото ножчето се намираше точно на това място. А в графика на Ръс Лора беше първият катерач за деня.

— Нали не мислиш…? — Тарик дърпаше един конец на дънките си. Не му се искаше да изрече на глас думите, за да не им придаде сила. — Не мислиш, че е било…

— Предназначено за мен? — довърши Лора с повече увереност, отколкото изпитваше. — Кой може да е знаел, че аз трябва да се катеря първа, с изключение на Ръс и Ернесто? Било е съвпадение. — Не й се искаше да признае, че дни наред се трупаха съвпадения и на нея започваше да й се струва, че не са случайни. Последното, което би желала, беше да разтревожи най-добрия си приятел и да съсипе ваканцията му.

— Хайде — рече тя, — да заведем Скай да ободри вуйчо.