Лорън Сейнт Джон
Отвличане в Карибите (17)

17.

В комплекса „Синият пристан“ имаше три басейна, пет ресторанта, два тенискорта, два частни плажа, спортен салон, спа и малко кино. Гостите отсядаха в облицованите с бели дъски вили, разпръснати на площ от пет акра с тучна, изумруденозелена трева, която бъкаше от гекони, жаби и блестящи зелени колибрита, които пиеха нектар от розовите цветове на храстите орлови нокти. Аленочервени и оранжеви хибискуси се полюшваха пред входа на всяка вила.

— Кой би си помислил, че шофьорът, който ме преметна преди седмица в Сейнт Айвс, неволно ще ни освободи само заради суетата да си сложи подобна абсурдна обица — отбеляза Лора на следващата сутрин.

Двамата с Тарик седяха на балкона на вила „Гуава“ и закусваха пържени банани, печен боб, бъркани яйца и палачинки, обилно полети с кленов сироп. Скай дъвчеше парчета бекон в краката им.

— Почти ми е жал за Силия и Себастиан Льофевер — каза Тарик, като набоде парче палачинка и няколко резена банан с вилицата си. — Щом Калвин Редфърн избяга или ние го открием, което несъмнено ще стане, ще им иде да се гръмнат.

— Не може да ти е жал за тях — възрази Лора. Двамата с Тарик се бяха изкъпали още рано сутринта в морето и сега късата й руса коса стърчеше във всички посоки. — Не искам да мисля каква зловеща участ ни бяха подготвили. Те са от хората, които гледат акули в басейна си, и щяха да ги нахранят с нас.

Загледана в пеликаните, които се гмуркаха за риба, на Лора й идеше да се ощипе. Трудно й беше да повярва, че засега са в безопасност и се намират на това прекрасно място, когато само преди няколко часа им се струваше, че пътешествието им в Антигуа ще завърши с арест или нещо още по-лошо. Предишната нощ край пътя положението им изглеждаше безнадеждно. А после, като добрите самаряни, се появиха Джошуа и старият му кон.

— Накъде сте тръгнали? — попита ги той, сякаш не виждаше нищо необичайно в това, да се натъкне на момиче от Англия, момче от Бангладеш и сибирско хъски насред Антигуа.

— Към „Синият пристан“ — светкавично отговори Тарик. — Там сме отседнали. Изведохме кучето на разходка и се изгубихме.

— Тъй ли? — промърмори Джошуа. — Ами скачайте в каруцата. Не знам кой точно е този хотел, не съм тукашен. Но сигурно е близо до залива Синият пристан, на десетина минути по ей тоя път.

Той цъкна с език, изплющя с юздите и потеглиха.

— Луд ли си? — прошепна Лора на Тарик, докато каруцата подскачаше по крайбрежния път. Въздухът ухаеше на кокос и морска сол. Скай стоеше, подпрял лапи на страничните дъски, и внимаваше да не пропусне нито една миризма. — Това е хотелът, в който са ни регистрирали „Асовете“. Това е все едно да им се обадим и да им кажем: „Настанихме се на най-очевидното място в Антигуа. Елате да ни хванете!“.

— Тъкмо защото е толкова очевидно — обясни Тарик. — Няма да им хрумне да ни търсят там поне няколко дни, а дотогава ще сме се махнали. Възрастните винаги подценяват децата. Мислят си, че можем да се изгубим и в сладкарница. Точно в момента Силия и Себастиан си мислят за нас като за две разревани хлапета, изгубени в гората. Последното, което ще им хрумне, е, че можем да си намерим превоз до хотела, да се регистрираме и спокойно да прекараме нощта там.

— Ако в хотела пожелаят да ни регистрират без възрастен — напомни му Лора. — Може и да откажат. Може дори да се обадят в полицията. Но пък би било чудесно, ако се получи. Мат Уокър казва, че обикновено най-простият план е най-добрият.

Тя огледа дървената пейка.

— Каза, че не си оттука, Джошуа. Къде е твоят дом?

Той посочи блестящото море.

— Там е моят дом, ей там.

Отначало Лора си помисли, че мъжът живее в лодка, но после видя тъмен силует на хоризонта. Върхът му се криеше в облаците.

— Туй там е Монсерат.

— Монсерат, островът с вулкана? — Лора усети как й се свива сърцето. Тази част от пътуването вуйчо й очакваше с най-голямо нетърпение.

— Че кой друг, миличка?

— Бил ли си там, когато е изригвал? — развълнувано попита Тарик. Беше учил за вулканите в училище и ги намираше за много интересни.

— Бил съм. И три години преди това, при земетресенията, които клатеха острова като динозавърски газове. Вулканът Суфриер изригна на 18 юли 1995 г., след като беше заспал от векове. Две години не спря да бълва дим. По планината се изливаха горящи камъни и лава. Погребаха столицата Плимут. Сега прилича на призрачен град.

— Вуйчо ми казва, че две трети от жителите на острова били принудени да избягат и повечето никога не са се върнали — каза Лора. — И с твоето семейство ли стана така?

Щом изрече думата „семейство“, отново й домъчня за вуйчо й. Коремът й се сви. Къде ли беше той сега? Измъчваха ли го? Страхуваше ли се? Щеше ли да го види отново? Тя си пое дълбоко дъх. Да, каза си, ще го види! Непременно ще го види.

Каруцата забави ход. Извита синя табела им показа, че са стигнали до „Синият пристан“. Дежурният по охрана излезе от бараката си и ги огледа въпросително. Джошуа разказваше нещо, но Лора не го слушаше.

— … зарад’ тия скелети — казваше той.

— Простете, бихте ли повторил? — помоли тя.

— Казвам, че двамата с жена ми бяхме евакуирани след вулкана, но се върнахме колкото можахме по-скоро. Изгубихме ’сичко, но искахме да помогнем за възстановяването на родината си. Знаете ли, че му казват Изумрудения остров? Казват, че е свеж и зелен, и красив като Ирландия. Всичко вървеше чудесно допреди година, когато почнаха да се появяват тия скелети.

— Какви скелети? — наведе се напред Тарик.

— Скелети, дето танцуват по склоновете на вулкана. Разправям на жената, че е номер на светлината, но тя вика, че ги вижда съвсем ясно, като наближат мястото с делфините. И други хора са ги виждали. Неведнъж, а два, три, пет пъти. Затова я преместих в Антигуа, че мира не ми даваше.

— Споменахте нещо за делфини — напомни му Лора. — Какво имахте предвид, делфинариум ли?

— Не, не, това е научна компания. Изследват как да спасят китовете и морските животни, и тем подобни. Имам един приятел, учен, Рупърт Лонг се казва, вулканолог е. Казва, че тия ’сичките са луди. Правителството ги съветвало да не строят лабораторията баш до вулкана, но те казват, че е важно за работата им.

Защо ли хората, които искат да спасяват китовете или други животни, все ги взимат за луди, замисли се Лора.

Пазачът се приближи.

— Движение! — рязко каза той. — Не се мотайте тук. Това е частна собственост.

— Ние сме гости на хотела — осведоми го Лора.

Скай се надигна в тъмнината и изръмжа. Мъжът отскочи назад.

Лора прегърна възрастния човек.

— Джошуа, вие ни спасихте живота. Не знам как да ви се отблагодарим.

— Идете на Монсерат — отвърна той, като стисна ръката на Тарик. — Имаме нужда от туристи, за да се възстановим. Ако ви трябва помощ или искате да се запознаете отблизо с вулкана, потърсете Рупърт Лонг и му кажете, че Джошуа ви изпраща. Всичко най-добро! Хубаво куче, между другото.

Той цъкна с език, колелата изскърцаха и каруцата потегли.

— Вижте какво, деца — каза пазачът. — Не знам на какво си мислите, че играете, но вие нямате място в „Синият пристан“. Хората пристигат тук с лимузини или таксита. Не идват с каруци и не водят със себе си вълци.

Лора пъхна паспортите в ръката му, вирна брадичка и го изгледа колкото можеше по-авторитетно:

— Казвам се Лора Марлин, а това са Тарик Миа и моето хъски Скай. Спечелихме пътешествие в Англия, но дотук то се оказа пълен кошмар. Върхът на всичко беше, когато лимузината ни се запали. Надяваме се на нещо по-добро във вашия хотел. Сега, ако ни извините, сме много уморени и искаме да се настаним по-бързо.

* * *

Управителката на рецепцията се оказа по-костелив орех.

— Името ви е в списъка с резервации, така че няма проблем с това — каза тя на Лора. — Обаче не е прието да настаняваме сами деца, особено без багаж. Разкажете ми отново как се озовахте тук без вуйчо си.

Лора реши, че ако искат някога да вечерят, да се изкъпят и да се наспят като хората, сега е моментът да поспести част от истината.

— Той е детектив — обясни тя, като пропусна да спомене, че Калвин Редфърн е напуснал полицията година по-рано и сега разследва само незаконен риболов. — Работи по важен случай, свързан с отвличане, който го забави, но ще се присъедини към нас при първа възможност. Извинява се и моли за разбирането и сътрудничеството ви в този труден момент.

Както и беше очаквала, думата „детектив“ произведе магичен ефект. Само след минути тримата с Тарик и Скай вече се возеха в количка за голф между палмите към вилата. Заспаха, заслушани в концерта на цикадите и жабите и успокоителния шум на морето.

— Проблемът е, че не знаем откъде да започнем да го търсим — каза Лора на следващия ден, докато закусваха. — Антигуа е огромен остров. Вуйчо може да е навсякъде. Все едно да търсим звезда в небето или зрънце пясък на плажа.

Тя подпря лакти на парапета на „Плавея“ — сламена столова, открита за природните стихии, и се загледа в лагуната. Лора беше много унила. Странно й беше, че се намира на райския остров, за който си беше мечтала, а тревогата за вуйчо й не й позволяваше да му се порадва.

На белия плаж долу семейства и млади двойки с бронзов загар се плискаха във водата, блестяща с всички нюанси на синьото. Тийнейджъри правеха смешни опити да карат сърф или лежаха, изтегнати на шезлонги, и се печаха спокойно, без да подозират за тъмната страна на Карибите.

— Ще го намерим — каза решително Тарик. — Каквото и да ни струва, ще го направим.

Той седеше неспокойно на табуретката до Лора, галеше разсеяно хъскито по ушите и оглеждаше преминаващите хора. И двамата знаеха, че е въпрос на време „Асовете“ да ги открият. Когато си на единайсет и не познаваш мястото, Антигуа ти изглежда голяма колкото Африка. Но ако си възрастен с неограничено количество пари и познаваш острова като петте си пръста, търсенето става детска игра. Силия и Себастиан можеха да си позволят да наемат всички налични мъже в Антигуа да преровят острова и да ги открият.

Тарик отпи от кокосовия орех. Както се надяваха, всички храни и напитки бяха включени в цената, а с парите на Силия си купиха някои вещи от първа необходимост — чисти тениски и къси панталонки, чорапи, бельо, слънцезащитен крем, четки и паста за зъби, бански, суичъри и раница.

— Да започнем от това, което знаем — каза Тарик. — Или това, което мислим, че се е случило. В общи линии сме сигурни, че Калвин Редфърн е бил отвлечен от членове на бандата на „Асовете“, преоблечени като пирати. Ако това е така, може да разпитаме за пиратския галеон и да видим дали онзи ден е имало някаква промяна в екипажа.

— Това на теория е добра идея, но ако въпросните пирати имат приятели на кораба или пък работят на него? Ще им паднем право в ръцете.

— Добре, но какво ще кажеш за очевидното? Може да отидем в полицията.

— И какво ще им кажем? Че вуйчо ми, за когото нямаме доказателство, че изобщо е бил на кораба, е отвлечен от бандата на „Асовете“? Десетки хора станаха свидетели как Льофевер ни припознаха като свои деца и ни чуха да ги наричаме „мамо“ и „татко“. Ще ни повярват, че семейство Льофевер са част от международна престъпна групировка толкова, колкото, че престорени пирати са напъхали Калвин Редфърн във фалшив сандък. — Тя въздъхна. — Трябва ни следа. Поне една следа!

Сервитьорка с широка усмивка и редки зъби, която според баджа си се казваше Айра, постави две пикантни салати със скариди, шишенце лютив сос и кошничка с хляб на тесния перваз, който служеше за маса.

— Добър апетит!

— Благодаря — отвърна Лора, забравила за момент тревогите си. Усмихна се, когато Айра предложи голям кокал на Скай. Той го пое внимателно и си го отнесе на близката полянка. — Скай също ви благодари. Направихте едно хъски много щастливо.

— Щастливо е добре. Щастливо е нашата цел. — Айра докосна светлата кожа на Лора с тъмнокафявата си ръка. — Имаш много нежна кожа, миличка. Не стой на слънце първия ден. Много гости така се вълнуват от прекрасната ни чиста вода, че не правят нищо друго, освен да плуват и да се препичат, да плуват и да се препичат, като прасета на шиш. До вечерта са готови опечени. После прекарват цялата си ваканция на сянка, намазани с алое вера.

— Има ли акули в залива? — попита Тарик.

— Само в неделя — отговори тя със сериозно изражение, а после се отдалечи, кискайки се на собствената си шега.

— Ей, Лора, виж гърба на тениската й — каза тихичко Тарик. — „Грижа за морето“. Същото пишеше и на значката, която ми показа на кораба, онази с усмихнатия делфин.

Той скочи и се приближи до бара, където сервитьорката редеше изстудени напитки върху подноса си.

— Извинете, мис Айра, забелязах делфина на тениската ви. Какво е „Грижа за морето“? Благотворителна организация ли е?

Тя грейна над подноса с пина колади. Учтивите деца бяха рядкост в „Синият пристан“ и тя много се стараеше, когато срещнеше такива.

— Вие обичате делфини и китове? „Грижа за морето“ търсят начини за спасяването им. Организацията е много популярна тук, на островите. Хората им дават милиони, за да продължат проучванията си.

— Двамата с Лора обожаваме делфините и китовете — каза Тарик. — Къде се намират „Грижа за морето“? Много бихме искали да ги посетим.

Айра намести подноса на рамо.

— Ще ви трябва хеликоптер или лодка и застраховка живот. Базата им е на Монсерат, точно до вулкана. Трябва да са или много смели, или луди. Този вулкан може да изригне всеки момент. Повярвайте ми, не ви трябва да се доближавате до него.

Той й благодари и се върна при Лора и салатата от скариди.

— Монсерат? — попита Лора. — Изумруденият остров с танцуващите скелети и вулкана, който може да изригне всеки момент? Звучи ми точно като мястото, което цял живот съм искала да посетя.

Тарик не можа да не се разсмее.

— Казвам само, че това е единствената следа, с която разполагаме. Ти мислеше, че има вероятност пиратите да са изпуснали значката. Ами ако си права? Те не ми приличаха на хора, на които им пука за делфините.

— Съмнявам се, че им пука и за собствените им майки. И ако „Грижа за морето“ е същото място, за което спомена Джошуа — с лудите учени, които работят в подножието на вулкана, може би си струва да ги навестим. Какво по-добро място да скрият вуйчо ми? Там никой не иска да ходи, защото всеки момент от планината може да се излее река от лава и да погълне всичко!

Тарик поръси лютив сос по скаридите си. Очите му срещнаха погледа на Лора и зад усмивката му тя съзря стоманена решителност.

— Кога тръгваме? — попита момчето.