Лорън Сейнт Джон
Неочаквани разкрития (5)

5.

— Не искам да ви отчайвам, но да знаете, че в тази работа с отвлечения кон има още нещо — заяви мисис Крабтрий на Лора. — Винаги е така с надбягванията. Те са магнит за любители на риска, комарджии, престъпници и мечтатели. Великолепните коне, ярките костюми на жокеите, красивите шапки на дамите, които ходят да гледат… всичко това е само за показ. Зад кулисите се въртят номера, на които би завидял всеки фокусник. Разбирате ли, там играят големи пари! А където са заложени милиони, винаги има хора, които се опитват да изкарат още повече и са готови на всичко. Ловки пръсти, дим и огледала, зайчета в шапки… каквото ви хрумне, все ще го откриете в ръкавите им.

Лора седеше на каменната ограда на съседката, като се опитваше да се усмихва широко, и слушаше само с едно ухо. Гледаше Скай, който с интерес наблюдаваше сърфистите, подскачащи като тюлени по сивкавосините вълни на няколкостотин метра под тях. Залязващото слънце обагряше хоризонта в прасковенорозови цветове. По това време Лора обикновено беше примряла от глад и преследваше домашната помощница Роуина да побърза с вечерята, но тази вечер й се искаше само да се наслаждава на морския въздух и на вълненията от изминалия ден.

Оказа се по-трудно, отколкото очакваше, да убеди детектив Уотсън и останалите възрастни, че алестият жребец е избягал от конната база, а не е бил откраднат.

— Глупости! — кресна Вики, която не искаше да признае, че кон за седемдесет и пет милиона долара е успял да избяга от полето й. — Тази ограда е висока метър и половина. Трябва да е шампион скачач, за да я премине!

— Или да е много уплашен — рече тихо Тарик.

Вики не му обърна внимание.

— Освен това всеки крадец, който е достатъчно хитър да подмами четирима мъже и едно куче да ядат пица с приспивателно, би се сетил да донесе успокоителни, с които да упои коня, за да не му създава проблеми.

Лора сви рамене.

— Може би не са успели да се приближат достатъчно, за да му бият инжекция или да му натикат хлороформ пред муцуната. Злати вероятно ги е погледнал, спомнил си е какво се е случило последния път, когато са го хванали, и си е плюл на петите.

И така се оказа. Благодарение на Скай групичката обикаля ливадите наоколо около двайсетина минути, преди да видят алестия жребец да си пасе спокойно на едно хълмче. Блейк Уейнрайт беше извън себе си от радост. Единственият проблем беше, че конят не позволяваше на никого да припари до него. Всеки път, когато се приближаваха, той побягваше с високо вдигната опашка — макар да не можеха да кажат дали от страх, или от радост от свободата. Лора подозираше, че е второто.

— Винаги е бил своенравен — призна американецът, чието вълнение от намирането на Злати започна да намалява след цял ден преследване през клисури, потоци и поляни с прещип. Опитаха да пуснат двама ездачи след него, но набитите коне за разходки нямаха шанс при шеметната скорост на шампиона.

— Той си играе с нас! — ядоса се Вики, останала без дъх, докато намусено вадеше тръни от бричовете си. Ръмеше дъжд и всички бяха сгорещени, мокри, издрани и изтощени. Тя се обърна към бащата на Тарик, който също се беше включил в гонитбата. — Роб, трябва да има някакъв начин да упоиш кон от разстояние! Не можеш ли да използваш стреличка или нещо такова?

Блейк Уейнрайт беше ужасен.

— Злати преживя достатъчно! Няма да допусна да бъде упоен!

— Аз също — обади се Браян Мийк, представител на застрахователната компания, която щеше да изгуби милиони долари, ако Златния вихър не се възстанови. Той беше неподходящо облечен — в костюм и лъскави градски обувки. Вече беше паднал два пъти и беше счупил дръжката на куфарчето си, което по неизвестни причини носеше със себе си.

— Е, конят не може да остане завинаги тук — рече рязко Калвин Редфърн. — Ще го заловят отново или ще се нарани. Ако имате по-добро предложение, ще се радвам да го чуя.

Настъпи неловко мълчание. Възрастните се заспоглеждаха един друг, но никой нямаше по-добра идея. Междувременно обектът на тревогите им продължаваше доволно да си пасе на хоризонта.

— Всичко това нямаше да се случи, ако конярят му беше тук — оплака се Блейк Уейнрайт. — Раян Картър се грижи за Злати откак се е родил. Двамата са неразделни. За съжаление, той рискува живота си, за да спре крадците, и сега е в болница. В момента прилича на египетска мумия — целият в бинтове и шини. Бедата е двойна, защото Раян се грижи и за Благородния воин — първородния син на Злати, който трябва да се надбягва в Дерби Кентъки след няколко седмици. Това може да ни струва състезанието, а и много повече. Конете са много чувствителни. Тичат най-добре за хората, на които имат доверие.

— Тарик може да го направи! — каза неочаквано Лора.

Всички я изгледаха смаяно, дори и Тарик.

— Какво каза? — рече изумено американецът.

— Искам да кажа, че ако някой може да хване Злати, това е Тарик. Той има подход към животните, а и Злати го обожава.

— Права е — подкрепи я Роб Ашуърт. — Ако имам работа с неспокойно или трудно животно в кабинета, винаги викам Тарик. Успява да спечели доверието им от пръв поглед.

— Няма да навреди да опитаме — съгласи се Уейнрайт, който започваше да се отчайва, че никога няма да успее да си върне жребеца.

Тарик, който беше срамежливо момче и никак не беше убеден, че има специална дарба да се разбира с животни, имаше нужда от известно увещаване, но накрая се съгласи.

Това, което последва, щеше да се запечата в съзнанието на всички за години напред. След като си проби път през пирена и прещипа и стигна до жребеца, Тарик бе удостоен със същата реакция, каквато срещаха през целия ден. Злати се обърна и се отдалечи в галоп. Но бенгалското момче не откъсваше очи от очите на жребеца. Конят започна да прави кръгове около него, като предпазливо го поглеждаше с ъгълчето на очите си. Тарик премести поглед към гърдите на Злати. Ефектът бе мигновен. Жребецът забави ход. Вместо да тръгне към него, Тарик се извърна и застина неподвижен. След известно колебание любопитството на Злати надделя. Конят се приближи откъм гърба на момчето и направи нещо, от което дори застрахователят премигна с насълзени очи. Конят отпусна глава на рамото на Тарик.

Блейк Уейнрайт си пое развълнувано дъх.

— Напоследък малко неща могат да ме учудят, но трябва да призная, че съм смаян. Това е стар номер на говорещите с коне, но рядко съм виждал толкова добро изпълнение. Кой би предположил, че ще трябва да преживея кражба на кон и пътуване до най-дивото място в Корнуол, за да открия единственото момче от десет милиона, способно да помогне на Благородния воин да спечели Дербито!

* * *

— Изобщо не ме слушаш — сгълча я мисис Крабтрий.

— Слушам те — отвърна Лора, като насочи очи към цикламения анцуг и розовите къдрици на съседката. Мисис Крабтрий прехвърляше шейсетте, но боядисваше косата си и продължаваше да се облича така, сякаш иска да спре уличното движение. — Добре де, малко се разсеях, но сега цялата съм в слух.

— Казвах, че нещо в работата с този краден кон ми намирисва и, ако имаш малко акъл да послушаш по-старите и патилите от теб, щеше да стоиш далеч от нея.

— Няма защо — увери я Лора и протегна ръка да почеше мекичките уши на Скай. — Злати е жив и здрав и след четирийсет и осем часа ще бъде на път към Кентъки заедно с мистър Уейнрайт. Съмнявам се, че някога отново ще го видим. Разбира се, крадците още са на свобода, но това вече е работа на полицията. Не е моя.

Мисис Крабтрий сложи ръка на хълбока си, а с другата посочи Лора с градинската лопатка.

— Хиляди биха ти повярвали, но не и аз. Надушиш ли загадка, ставаш като това хъски, което търси кокал. Няма да се откажеш, докато не решиш загадката. Послушай обаче един приятелски съвет…

— Наистина няма нужда — отвърна Лора и хвана Скай за нашийника, — но щом се налага, кажете.

— Не вярвай на никого, когото срещаш, и на нищо, което виждаш.