Лорън Сейнт Джон
Неочаквани разкрития (17)

17.

— Твърдо съм решила днес нищо да не се обърква и вие най-после да започнете да се наслаждавате на заслужената си почивка — заяви Кристин по време на закуската в петък. — Боя се, че инак при това темпо ще напуснете Юга с напълно погрешно впечатление за нас. Ние се гордеем с културата, гостоприемството и добрите си нрави, а вие още не сте видели нито едно от тези неща.

— Това изобщо не е вярно — отвърна с усмивка Лора, — вие с мистър Уейнрайт и Кит сте просто страхотни. А храната на Анита е невероятно вкусна.

Тарик, чиято уста беше пълна с гофрета, кимна енергично в знак на съгласие. Бяха започнали с яйца и картофени кюфтета, след което бяха преминали към специалитета на Анита.

На лицето на Кристин се изписа удоволствие и облекчение.

— Радвам се да го чуя. — Тя се усмихна на внучката си. — Предполагам, че тази сутрин си завела Тарик и Лора да видят последната тренировка на Благородния воин?

Кит цялата грееше, но като типичен тийнейджър омаловажаваше причината за щастието си, за да не изглежда задръстена.

— Добре беше. Той се справи доста добре. Да, всичко беше наред. А след това се отбихме да почерпим Злати с няколко моркова.

— Много мило, съкровище. И как беше той?

— Добре.

Лора се извърна, за да скрие усмивката си. Тази сутрин на пистата тя видя съвсем различна страна на американската девойка. Кит наблюдаваше тренировка на коне за пръв път след инцидента миналата година и не можеше да скрие вълнението си.

— Вие знаете за тренировъчните ездачи, нали? Те са невидимите герои на надбягванията. Жокеите обират всички лаври. В това няма нищо лошо, защото те яздят най-знаменитите коне в най-големите надпревари и трябва да взимат решения за части от секундата. Жокеите са кръстени в боя. Някои претърпяват много сериозни травми, но духът им е от стомана и те се връщат на хиподрума, за да продължат. Безстрашни са, защото им се налага, но и защото са пристрастени към тръпката. Те имат нужда от скоростта!

Тя кимна към Кен, който се показа от утринната мъгла на гърба на Благородния воин. Поводите бяха свободни и той се полюшваше ведно с жребеца.

— Имаме двама постоянни тренировъчни ездачи — Кен и Еди. Другите са приходящи, плаща им се на кон. Яздят по шест-седем коня на ден в продължение на около пет часа. Добрият тренировъчен ездач може да създаде или да съсипе коня, но в деня на Дербито, когато жокеят бива възвеличаван до небесата, тях никой не ги споменава. И в това няма лошо. Повечето тренировъчни ездачи биха го правили и без пари. Те просто обожават да препускат.

Това, което последва, бе като откровение за Лора и Тарик, които гледаха, приклекнали до пистата. В продължение на няколко вълшебни часа те наблюдаваха страстните ездачи, които спокойно и професионално напрягаха силите на непохватни двегодишни „малчовци“ — едни нетърпеливи, други непослушни, които се опитваха да се мятат като необуздани мустанги.

— Ако не се окажа достатъчно умен за ветеринар, искам да стана тренировъчен ездач — прошепна Тарик на Лора.

Всички коне, които прелитаха покрай тях, бяха лъскави, жилави и бързи, но дори неопитното око на Лора виждаше, че има нещо специално в Благородния воин. Алестият жребец беше един от най-дребните на пистата, но напълно оправдаваше прозвището си „Малката ракета“. Кен го поведе в бавен тръс малко над половин километър, после обърна и още толкова го задържа в лек галоп. След това сякаш натисна някакво копче. Воина полетя по пистата като пламък.

— Средностатистическият състезателен кон може да вземе около шест метра с една крачка — обясни тихо Кит. — Легендарният Боен кораб взимаше осем и половина. Според нас Благородния воин може да се доближи до това. Когато и четирите му крака са във въздуха, лети като Пегас.

Гледката на Благородния воин, който профучаваше покрай тях с напрегнати мускули, будеше истинско възхищение. Лора се разчувства.

— Разбирам защо толкова обичаш надбягванията — каза тя на Кит. — Не е само адреналинът. Конете имат толкова много сила и грация и такива големи сърца, че докосват душата ти.

— Мисля, че това имат предвид хората, като казват „поезия в движение“ — съгласи се Тарик, също толкова трогнат.

Кит кимаше пламенно, неспособна да говори. Накрая рече пресипнало:

— Така е. Обичам ги. Всички тези глупости, които говорех — че мразя конете и не ми пука дали Злати е изчезнал завинаги, бяха само защото много ме болеше. Обвинявах себе си за случилото се с Червения епископ, а мисълта, че повече никога няма да докосна кон или да осъществя мечтата си да яздя на Дербито, беше страшно мъчителна. Тя ме караше да се сърдя на всичко и всички, включително на двама ви с Тарик. Наистина съжалявам!

Лора я ощипа приятелски.

— Ако се извиниш още веднъж, вече наистина ще съжаляваш.

Кен се беше изправил на късите стремена и беше спрял Благородния воин. Ноздрите на коня пламтяха в червено и от тях се виеха кълба пара в хладния утринен въздух. Сякаш конят беше дракон. Кен го потупа, скочи от гърба му и подаде поводите на Иван, който го поведе на разходка, за да го охлади.

— Как беше? — извика Кит, когато Кен мина покрай тях, за да вземе следващия кон. — Готов ли е да надвие най-добрите коне в страната?

Сериозното лице на Кен за кратко просветна.

— По-готов няма накъде!

— А какво ще стане, ако този път не спечели Дербито на Кентъки? — попита Тарик. — Може ли да опита отново следващата година?

Кит се засмя.

— В Дерби Кентъки могат да участват само тригодишни коне, така че това е единственият му шанс да си извоюва място в историята. Ако не го направи сега, „догодина“ няма да има, защото ще трябва да бъде продаден заедно с всички други наши коне. Злати също ще трябва да си отиде. Банката здраво е погнала дядо за пари. В неделя Воина ще тича не само за розите и за славата. Ще тича, за да спаси ферма „Флийт“.

* * *

След закуска Тарик отиде в конюшнята на жребците, за да помогне за подготовката на Благородния воин, който по-късно този ден щеше да пътува до Чърчил Даунс — прочутия дом на Дерби Кентъки. Лора се извини и отиде да се обади на вуйчо си. Той много се развълнува, като я чу.

— Как върви?

Звучеше толкова близо, сякаш Лора можеше да протегне ръка и да го докосне. Искаше й се наистина да беше така. Беше прекарала незабравима утрин край пистата, но споменът за студените ръце на Джанет Рейн и прошепнатата заплаха: „Предупредихме те, Лора Марлин!“, не я напускаше. Би сторила всичко за една от смазващите мечешки прегръдки на вуйчо си и за едно-две близвания от любимото хъски.

— Страхотно — отвърна Лора, — само дето двамата със Скай ужасно ми липсвате!

Смехът на вуйчо й отекна по линията.

— Не колкото ти ни липсваш на нас.

Преди той да започне да задава въпроси, Лора се впусна в посъкратен разказ за чудесата на цирка и сутрешното си преживяване с конете.

— Наистина удивително! — възхити се той. — Много се изкушавам да скоча на следващия самолет и да долетя за Дербито, но се съмнявам, че шефът ми ще се съгласи.

— О, защо не опиташ? — помоли Лора, изведнъж ободрена от възможността вуйчо й да пристигне на място, за да се справи с бандата на „Асовете“ и да реши загадките на ферма „Флийт“.

— Някакви други новини? — попита Калвин, отбягвайки въпроса. — Стоиш ли настрана от проблемите?

— Правя всичко по силите си — отговори Лора, което беше пълната истина. Не беше тя виновна, че проблемите постоянно я намират. — Само дето…

— Да?

— Вуйчо Калвин, знаеш ли какво правят „Асовете“ тия дни? Чувал ли си нещо?

Последва дълго мълчание. Когато най-после заговори, гласът на Калвин Редфърн не беше галещ и топъл, а каменен и съсредоточен.

— Лора, какво знаеш?

— Нищо. Стори ми се, че видях Джанет Рейн в цирка, това е всичко.

— Чакай малко! Сторило ти се е, че си видяла една от най-издирваните жени на света в цирка. Каква беше, укротителка на лъвове? Или акробатка на трапец? Сериозно, видя ли я, или се съмняваш?

— Мисля, че я видях, но не съм сигурна.

Отново настъпи мълчание.

— Имаш ли основание да смяташ, че „Асовете“ са взели на прицел ферма „Флийт“?

— Не.

— Тогава не мисли повече за това. Ще разпитам тук-там, но ти стой далеч от всичко, което би могло дори бегло да заинтересува „Асовете“. Сериозно се замислям дали да не ти забраня да ходиш на Дербито.

Лора ахна.

— Не можеш да го направиш!

— Няма да постъпя толкова жестоко — въздъхна той. — Но ми обещай, че двамата с Тарик ще стоите близо до Кит и семейство Уейнрайт през цялото време. Обещай ми много да внимавате.

Раменете на Лора се отпуснаха с облекчение и тя се усмихна.

— Това определено мога да направя.

* * *

Веднага щом затвори слушалката, Лора се упъти към конюшните. Кит и Тарик бяха погълнати от подготовката на Благородния воин за пътуването към Чърчил Даунс. Вдигнаха разсеяно поглед, когато тя надникна през вратата, след което продължиха да решат коня и да проверяват копитата му. Лора нямаше нищо против. Тя искаше да гушне Злати, който винаги се радваше да я види, и да поразучи някои неща. Вуйчо й я беше предупредил да стои далеч от „Асовете“. Но не й забрани да помага на приятелите си.

Както се надяваше, офисът беше празен. На масата лежеше дневникът. Тя се огледа набързо през рамо и го отвори. На всяка страница имаше подробни бележки за храненето и тренировките, изписани с няколко различни почерка. Лора импулсивно прелисти до деня след пристигането им, в ранните часове, на който беше видяла загадъчния втори камион и втория алест жребец.

Прочете старателното описание на представянето на Благородния воин по време на тренировката същата сутрин и бележката отстрани, че е бягал зле, с коментар в полето: „Нищо чудно, предвид смутната нощ“, но не намери нищо обезпокоително.

Лора си спомни разговора, дочут край цирка, и разгърна дневника, за да види дали има нещо за „сухата тренировка“, за която Иван беше споменал, но не откри нищо. Иван беше загадка. От една страна, действията и думите му в цирка бяха крайно подозрителни. От друга, той я беше спасил от Къщата на призраците и след това бе проявил загриженост за нея. Това я объркваше. Ангел ли беше, или злодей? Трудно можеше да каже.

На стените на офиса бяха закачени десетки снимки на състезателни коне — с венец на победител, на фотофиниши, по време на тренировки. Една от тях привлече вниманието й. Беше на Благородния воин и неговия близнак, Храбреца, застанали един до друг. Бяха съвършено еднакви, като две капки вода. Лора никога не би могла да ги различи, ако не беше месинговата табелка на ферма „Флийт“ на повода на Благородния воин и сребърната буква „Х“ на Храбреца. Именно тя спря дъха на Лора. Държеше част от нея в пликчето с улики в стаята си — парчето, което беше намерила сутринта след пристигането си.

Лора взе снимката и седна, за да я разгледа внимателно.

Вратата се отвори и влезе Мич. Когато видя разтворения дневник, бързо го дръпна от ръцете й.

— Това, мис, е частна собственост. Предназначено е само за служители на ферма „Флийт“.

Лора скочи и го погледна виновно.

— Много съжалявам! Просто ми беше интересно.

— Няма нищо — омекна Мич. — Но ще ви бъда благодарен, ако не влизате тук, освен ако не ви придружава Кит или някой служител.

Лора се извини неколкократно и даде дума, че повече няма да се повтори.

— Не се притеснявайте — каза Мич вече по-благо.

— Хм… мислех си… може ли да ви питам нещо?

Той погледна часовника си.

— Разбира се, давайте.

— Какво е „суха тренировка“? Някакъв термин ли?

Той се засмя.

— Термин ли? Не, просто израз. Не си ли го чувала? Означава упражнение, репетиция. Нещо като пробно тичане.

Колелцата в мозъка на Лора се завъртяха. Мина й някаква мисъл, но не можеше да си я изясни.

Треньорът вдигна снимката на масата.

— Горкият Воин. Каквото и да прави, колкото и да побеждава, никога няма да избяга от сянката на брат си.

Странен коментар, предвид, че Благородния воин беше далеч по-успешен кон от Храбреца и нямаше опасност да бъде засенчен от него. Преди обаче Лора да успее да попита още нещо, лицето на Мич доби мрачно изражение. Той рязко пъхна дневника под мишница и задрънча с ключовете си, за да й покаже, че е време да си ходи.

В този момент Лора съзря своя шанс.

— Как беше циркът снощи? — попита тя небрежно. — Хареса ли ви?

Мич изсумтя.

— Цирк ли? И за пари не можеш да ме закараш на цирк. Нямам време за такива лигавщини. Не, прекарах цялата вечер с Гарт Лонгбрук, за да планираме мерките за сигурност на Дербито. Е, това ли е всичко?

С тези думи той си тръгна, оставяйки Лора отново да се чуди дали очите не са я измамили.