Лорън Сейнт Джон
Неочаквани разкрития (12)

12.

Каквото и да мислеше Кит за конете и досадните гости, които й пречеха да чете и да свири на китара, тя се показа като превъзходен учител. Тарик и Лора за нула време се научиха да се качват на коня, да държат правилно поводите, усвоиха основите на облекчения тръс. Кит успяваше да им дава повечето инструкции от велосипеда, но все пак се наложи да слезе от него, за да нагласи дължината на стремената.

Сутринта беше студено и мъгливо, но докато яздеха из фермата, облаците се разсеяха и се показа яркосиньо небе. Слънцето приятно топлеше светлата кожа на Лора. Кобилата й Меденка наистина беше същинско чудо. Мила и отзивчива. Тарик не спираше да се усмихва. На гърба на коня се чувстваше като делфин в море. Петнистият му кон пристъпваше напето и с вирнати уши.

Кит караше напред по песъчливия път край изумрудени пасбища и ги водеше към терена за тренировки с настилки от пясък, изкуствена трева, восък и накъсани гуми, където конете се упражняваха всеки ден. Внезапно иззад една каменна стена се появи Иван, повел черно жребче. Младежът носеше яке с логото на фермата и широк панталон на жълти и сини точки. Зад гърба му се разнесе ядосан глас:

— За нищо не ставаш, мързеливецо! На ръба си да ми скъсаш нервите. Още една грешка и изхвърчаш!

— Привет, приятели! — извика весело Иван и докосна перчема си. — Хей, Кит, страшен кон! По-надежден от този и не се поти!

Кит се усмихна вяло, но си пролича, че не одобрява шегата му.

— Здрасти, Иван! Какво си направил този път, че Мич пак е ядосан?

Младежът се ухили и сви рамене.

— Аз никога нищо не прави. Той става сутрин с дупе нагоре. Да бачкаш с Мич, все едно да закачаш тигър с трън в лапа. Добре, деца, видим се после. Този сладур трябва се движи.

— Иван тренировъчен ездач ли е? — попита Лора. Не можеше да си представи как някой препуска из фермата с тези широки панталони на гърба на еднотонно животно. Те биха действали като парашут.

Кит се изсмя грубо.

— Иван да язди? Той не може да се крепи и на дървено конче. Не, работата на Иван е след края на тренировката да охлажда конете, като ги разхожда и ги облива с вода. А причината Мич постоянно да го мъмри, е, че Иван всяка свободна секунда жонглира, прави салта или поддържа физическата си форма в старата кариера. Носи си хронометър, защото е обсебен от манията да подобри скоростта си на бягане.

При споменаването на кариерата през лицето на Кит премина сянка. После тя сякаш внезапно си спомни, че не й е забавно, и се сопна надменно:

— Стига сте се моткали! Нямам цял ден за губене. Ще ви покажа пистата и после се връщаме в конюшнята. Аз не съм екскурзовод!

Меденка беше станала неспокойна и тревожна. Лора се запита дали пък черното жребче не я е притеснило и погали нежно кобилата по копринената златиста шия. Това моментално подейства, но когато минаха през портата и видяха кръглата писта, Меденка отново стана нервна, особено като чу бръмченето на червения пикап на Мич. Треньорът махна с ръка и се отдалечи към къщата. Беше приключил работата си за сутринта.

Меденка отметна глава и показа бялото на очите си.

— Какво да правя, Кит? — извика уплашено Лора.

Кит беше стигнала с велосипеда до началото на пистата и натисна спирачките с недоволна физиономия. Но щом видя как се държи Меденка, изражението й стана угрижено.

— Спокойно, Лора! Опитай се да не й показваш, че си притеснена. Дръж ръцете си ниско и неподвижно. Не дърпай рязко поводите. Ще се справиш!

Лора обаче не се справяше. Нещо определено не беше наред с кобилата. По хълбоците й се събираше пяна. Ушите й бяха прилепнали назад, тя пръхтеше и искаше да се изправи на задни крака.

Тарик се опита да приближи коня си до Меденка, за да хване поводите й, но Смело сърце отказа да се подчини.

Кит остави внимателно колелото си на земята, за да не стресне още повече кобилата.

— Дръж се, Лора! — каза тя със спокоен, уверен глас, който звучеше много по-зряло за възрастта й. — Не се притеснявай! Няма да допусна да ти се случи нищо лошо, обещавам!

Лесно беше да се каже. Думите едва-що бяха излезли от устата й, когато Меденка се завъртя на място и едва не хвърли Лора от седлото. После скочи и се спусна напред.

Лора зърна уплашеното лице на Тарик, докато прелиташе покрай него, вкопчена в гривата на Меденка. Дърпаше отчаяно поводите й, но без полза. Меденка не се подчиняваше и препускаше по черния път до пистата, сякаш всички същества от пъкъла я гонеха по петите. Летяха все по-бързо и по-бързо. Лора се опита да последва съвета на Кит и да се преструва, че не е уплашена, но нямаше смисъл. Беше ужасена!

Пред тях се показа кариерата. Роберто беше казал, че портата винаги е заключена, но какво щеше да прави, ако сега отново се окаже отворена, също като при инцидента с Кит? Дали Меденка ще усети опасността и ще спре? Или ще тича, докато стигне високите скали, за които бе споменал Роберто, обричайки и двете на гибел? В съзнанието на Лора изникнаха любимите образи на вуйчо й, Тарик и Скай. Ами ако се озове в болница с множество счупвания? Или още по-зле, ако умре и вече никога не ги види?

Тропотът на копитата на кобилата ехтеше в главата на момичето и сякаш се усилваше. Докато приближаваха с бясна скорост оградата, Лора отново се опита да спре животното, но без успех. Видя, че страховете й се сбъдват. Портата беше открехната!

— Не! — извика тя, когато Меденка се мушна през отвора.

Полусвлечена от седлото, Лора едва успя да се задържи и да не падне в един трънлив храст при резкия завой на кобилата. Пред очите й се раззина кариерата със стръмните си скали и бялата пропаст, в която дъждовете бяха образували дълбоки сини вирове. Меденка тичаше като обезумяла към ръба на бездната и изпод копитата й хвърчаха камъчета като искри.

Животът на Лора премина като на лента пред очите й. Щяха да загинат и тя нищо не можеше да направи. Във вените й се промъкна нямо примирение. В този момент в съзнанието й проблеснаха образите на Скай, Тарик и вуйчо й. Не, нямаше да се предаде! Ще се бори до последен дъх да спаси себе си… и Меденка. Момичето хвана поводите с последни сили.

През тропота на копитата чу ехо — насечен ритъм, който ставаше все по-силен. С периферното си зрение видя главата на Смело сърце, точно до хълбока си. Очите му бяха обезумели от страх, но той препускаше с всички сили към пропастта. Лора рискува да погледне настрани. На гърба му седеше Кит и го пришпорваше. Когато главите на конете се изравниха, момичето се пресегна и грабна поводите.

— Дръж се, Лора! — извика то. После дръпна с всичка сила и отклони конете от ронещия се ръб, водейки ги в тесен кръг, докато Меденка позабави ход и накрая спря с треперещи крака.

Кит на мига скочи на земята. Лора падна от седлото право в ръцете й. В този момент се чу грохот и ръбът на скалата, от която току-що се бяха отдръпнали, се срути в пропастта. Камъните затрополиха далеч надолу. Момичетата се гледаха едно друго, без да кажат и дума. Преди да се опомнят, Тарик долетя при тях с колелото.

— Лора, Кит, слава богу, че сте добре! — викна той със сподавен глас и хвърли колелото на земята. След част от секундата трите деца се прегърнаха и захлипаха от облекчение.

Мъжът, който наблюдаваше иззад дърветата, ги видя как се държат едно за друго в здрав кръг.