Лорън Сейнт Джон
Неочаквани разкрития (13)

13.

— Предполагам, че инстинктите надделяха.

Часове след героичното спасяване на Лора Кит все още беше вцепенена от случилото се — не защото беше направила невъзможното и беше дръпнала Лора и Меденка от ръба на ронещата се скала, а по-скоро защото беше намерила смелост отново да се качи на кон.

Тарик беше описал качването й на Смело сърце със смях и възхита:

— В един момент гледах как Меденка се отдалечава с милион километра в час и се чувствах тотално безпомощен, в следващия Кит буквално ме свали от седлото. Каза ми да не се притеснявам, защото ще те спаси, ако ще да умре.

— И почти така стана — потрепери Лора. — Никога няма да мога да ти се отблагодаря, че спаси живота ми, Кит! Чувствам се виновна, като си спомня, че самата ти едва не падна от ръба.

Кит се засмя.

— Не се чувствай виновна. Не беше толкова близо. Имаше поне шест сантиметра между нас и пропастта!

Тийнейджърката седеше с кръстосани крака на леглото в разхвърляната си стая с новите си приятели. Да, наистина вече бяха приятели. Нима можеше да бъде другояче след всичко, което преживяха заедно? Кит държеше в скута си акустична китара и разсеяно подрънкваше някаква кънтри песен, докато си говореха. Стаята беше затрупана с книги за загадки и приключения. Преобразяването на момичето беше невероятно. Сякаш някой беше бръкнал в нея и беше светнал лампичка.

Баба й и дядо й бяха поразени от промяната. Един служител беше забелязал как Меденка се спуска напред и се беше обадил по радиостанцията да вдигне тревога. Уейнрайтови бяха дотичали при кариерата, очаквайки да намерят трите деца ранени и страдащи, а вместо това ги завариха да се смеят. Изуми ги един коментар на Тарик, който разказваше на Лора за впечатляващата техника на Кит:

— Качи се на гърба на Смело сърце с един скок и той определено схвана, че ситуацията е спешна. Не можеше да тича по-бързо, дори ако опашката му гореше.

Може би защото на косъм се бяха отървали от най-страшното, сега и тримата бяха щастливи и развълнувани. Всичко им изглеждаше смешно и забавно. Реакцията на Уейнрайтови и Гарт Лонгбрук, който също пристигна веднага с пикапа, очаквайки най-лошото, беше отрезвяваща. Кристин прегърна всички подред. Очите й бяха зачервени и цялата трепереше.

— Слава богу, че сте добре! — не спираше да повтаря тя. — Слава богу, че сте добре!

Блейк се извини на Лора поне сто пъти за поведението на Меденка, за която се предполагаше, че е най-спокойният кон във фермата.

— Не разбирам! — повтаряше той. — Пълна загадка! Единственото, което ми хрумва, е, че може да я е ужилила пчела. Много съжалявам, Лора! Какво ли си мислите двамата с Тарик за нас? Поканихме ви във фермата на спокойна почивка, а дотук преживяхте няколко безсънни нощи, едва не бяхте прегазени от Благородния воин, а Меденка почти те хвърли в пропастта. Не така възнамерявах да ви благодаря, задето спасихте Злати.

Главното притеснение на Гарт Лонгбрук беше, че портата към кариерата отново е била отворена. Гледаше гневно към Лора, сякаш беше виновна.

— Три пъти купувам катинар и три пъти го намирам счупен и свален! — кипеше той. — Ако хвана кой го прави, ще го изгоня от фермата до живот! Веднага щом се върна в офиса, ще се обадя на охранителната компания и ще поискам да поставят камера и аларма на тази част от оградата.

Кристин мислеше да се обади на Роберто по радиостанцията и да го помоли да върне конете в конюшнята, но Кит настоя, че тримата с Лора и Тарик ще се справят чудесно. Така Лора откри причината за необуздания ужас на кобилата. Докато сваляше юздите й, от начелника й падна малко шишенце. Кит се беше обърнала да разхлаби опаса и не забеляза, че Лора вдигна шишенцето и инстинктивно го помириса. Беше почти празно, но няколкото капки оранжева течност миришеха по същия начин, както ръкавът на якето, което бе подлудило Благородния воин. Миришеше на дива котка, на хищник!

Тя го пъхна в джоба си и като сложи отгоре ръката си, забеляза нещо интересно. От топлината пластмасата омекна. Тогава й хрумна, че всичко това е било планирано. Някой беше поставил шишенцето под начелника с намерението, когато конят се сгорещи, то да се отвори и да изтече по носа на кобилата, излъчвайки миризма, която може да накара и най-кроткия кон да обезумее. А и отворената порта към кариерата беше твърде голямо съвпадение. Някой искаше да нарани Лора. Но защо?

Единственото възможно заключение беше, че тя, както и Тарик, представляват заплаха. Тарик — защото притежаваше специална дарба, която може да помогне на Благородния воин да спечели Дербито, а Лора — защото… може би защото имаше славата на първокласен детектив. Това бяха думи на Блейк, не нейни.

„Казах на всички във ферма «Флийт», че ще ни гостува най-добрата детективка във Великобритания — беше се похвалил той с широка усмивка вечерта, преди да отлетят за Съединените щати. — Не че ще има загадки за разрешаване, след като вече намерихме Злати. Е, като изключим кой го е похитил, но едни очи повече никога не вредят. Все още нямаме отговор на много въпроси, най-вече защо изобщо е бил откраднат.“

Лора последва Кит в къщата с натежала глава. Похитителите на Злати може и да бяха зад решетките, но това не значеше, че са действали сами. Очевидно във фермата има някого — или няколко души, които не искаха никой, дори две деца, да душат наоколо.

Когато Кит отиде в кухнята да вземе три чаши лимонада с лед, Лора се възползва от възможността да осведоми Тарик за шишенцето, което беше намерила под начелника на Меденка. Вече му беше казала за миризмата на дива котка, която беше усетила върху якето.

Сега, седнала на леглото на Кит, тя осъзна, че за да стигне до истината, трябва да подложи на изпитание крехкото им приятелство. Подръпвайки нервно един конец на дънките си, Лора каза:

— Кит, може ли да те питам нещо за деня на онзи инцидент?

Американката потрепна като ударена и си пое неспокойно въздух.

— Какво искаш да знаеш?

— Какво точно се случи?

Кит остави китарата настрани и прегърна коленете си.

— Беше точно преди една година. Затова и днешните събития ми се виждат толкова странни. Сякаш съдбата е искала ти да пострадаш точно в деня на годишнината.

Лора погледна към Тарик, но каза само:

— Продължавай.

Кит се усмихна мило и чертите й се смекчиха. Косата й продължаваше да стърчи във всички посоки, но розовата тениска и седем осмите панталони в цвят каки я правеха някак по-дружелюбна. Лора за пръв път забеляза, че всъщност Кит е много хубава.

— Помагах на дядо да подготви Червения епископ — жребеца на Нейтън Пери, за Дербито. Беше нещо като традиция. Мечтаех да стана жокей, откак съм проходила, и винаги съм искала да яздя в Чърчил Даунс — хиподрума, на който се провежда надбягването. Никой не ме насърчаваше повече от дядо. Още докато бях малка, той обсъждаше с мен методите на обучение и ми говореше за формата — начина, по който се представя конят. Това е важно, но дори когато не тича добре, никой кон не е просто бройка за дядо. За него всеки кон е специален.

Когато пораснах и заякнах, дядо ми разреши да яздя някои от състезателните коне. Казваше, че никое същество на земята не реагира на честността и добротата, както чистокръвен кон.

Този ден Мич, треньорът, си имаше големи проблеми с Червения епископ. Обичайният му тренировъчен ездач беше уволнен, а конят още не можеше да свикне с новия. Бях го яздила няколко пъти и той винаги се беше държал като ангелче с мен, затова дядо реши аз да го изведа сутринта. Мич беше убеден, че не бива, още повече, че Дербито беше съвсем скоро. Едва не се скараха. Мич каза, че това била най-лошата идея, която някога е чувал. Искаше да се консултира с Нейтън — той ни е съсед и някога с дядо бяха първи приятели, но дядо беше непреклонен и каза, че познанията на Нейтън за конете няма да запълнят и пощенска марка.

Мич се отдалечи ядосан, но след пет минути се върна в много добро настроение. Дядо му каза, че иска аз да яздя Епископа, независимо дали на Мич му харесва, или не. Колкото и да е странно, Мич отвърна, че идеята аз да изведа Епископа е чудесна и няма нужда дядо да вдига толкова пара.

— Кога за пръв път забеляза, че нещо не е наред? — попита Тарик.

— На втората дължина. Епископът беше едър кон, но винаги е бил нежен великан. Знам, че е клише, но е вярно. Много обичах да го гледам как тича. Сякаш се пренасяше в някакъв щастлив негов си свят.

Тя се усмихна при спомена, но лицето й бързо помръкна.

— През първата част от тренировката препускаше страхотно, но после започна да нервничи. Виждах, че нещо го притеснява, но не можех да разбера какво. Като се замисля, държеше се общо взето като Меденка, преди да хукне. Мислех, че ще се успокои. Вместо това той се впусна в галоп, сякаш го гони свиреп планински лъв. Опитах се да го спра и той сякаш позабави ход, но после внезапно обезумя.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Това е всичко, което си спомням. Когато дойдох на себе си, дядо ми каза, че Червения епископ си е счупил крака в кариерата и се е наложило да го приспят. Никога няма да си го простя — изхлипа тя. — Зарекох се повече да не яздя и дори да не докосвам кон. И не го бях правила… До днес.

— Може би не е било по твоя вина — каза Лора. — Имам предвид случилото се с Епископа.

— Говориш също като баба и дядо. И те все това ми повтарят.

— Може би са прави.

Кит поклати енергично глава.

— Не, не са! Аз съм виновна… аз убих…

— Имаше ли нещо необичайно у Червения епископ, когато го намериха? — прекъсна я Тарик. — Знам, че е бил тежко ранен, но дали ветеринарят или някой друг не са споменали нещо особено? Например странна миризма на юздата или седлото?

Кит се скова и погледна Тарик така, сякаш изведнъж му беше поникнала втора глава.

— Откъде знаеш? С кого си разговарял?

— Просто ни кажи — обади се внимателно Лора. — Важно е!

Кит беше пребледняла.

— Знам само, че ветеринарят е казал на Кен, че юздата на Червения епископ миришела много странно, когато я свалил. Като бърлога на мечка или на пума, някакво диво животно. Питаше как е попаднала тази миризма там, но не мисля, че някой му обърна внимание. Всички бяха твърде заети с мисълта за загубата на фаворита за Дербито.

Кръвта се качи в главата на Лора. Очакваше да чуе нещо такова, но от думите на Кит й призля.

— Кит, а ако ти кажа, че ти не си виновна за смъртта на Червения епископ? Че съм сигурна, че станалото не е било нещастен случай?

Кит изсумтя.

— Ще си помисля, че си правиш доста гадна шегичка. Какво намекваш? Че някой е искал да ме рани или да убие Епископа? Че юздата му е била повредена по някакъв начин?

— Точно така — отвърна Лора. — И мога да го докажа!