Трюгве Гюлбрансен
Полъх от Планината на мъртвите (9)

9

Ризата върху гърдите на Стария Даг вече не беше така безукорно изгладена, нито толкова бяла, когато той се върна през стаята във всекидневната на новата къща. Но гърдите му бяха изпъчени, както и по-рано, дори може би още по-изпъчени. Наистина, синът му не бе произнесъл и дума, а Аделхайд не успя да изкаже всичко, което я беше развълнувало. Но и то му беше достатъчно, за да разбере, че разпоредбите му са били съвсем уместни. И сега нещата се наредиха така, че младите щяха да живеят под един и същ покрив с него, съвсем близо един до друг.

Музиката гърмеше, а танцът се вихреше в залата. В ъглите, където властваше мракът, се долавяше шепот и говор, а от стаите и трапезарията се носеха весели гласове, смях и глъчка. В трапезарията някои отново бяха започнали да ядат. Изглеждаше, че гуляят няма да има край.

За Аделхайд днешният ден не беше един-единствен, а сякаш цяла поредица от безкрайно много дни, толкова пълен бе с преживявания и напрежение, с тържественост и настроение, и… притеснение. Сега тя копнееше за тишината на своята стая. Стария Даг не беше изгасил свещта горе, тя навярно все още пламтеше на скрина, в камината имаше огън, а вратата към стаята на Даг беше отворена. И там сега със сигурност големият пън в камината беше изгорял и станал на огнена жар. По време на танците тя мислеше единствено за него. Заради това тя потърси Стария Даг. Прошепна му, че вече иска да се оттегли, рече му „лека нощ“ и му благодари за всичко. Стария Даг първо се замисли дали е редно булката да се оттегли. После кимна с глава и бръкна с ръка в джоба на жилетката си. Извади малко ключе и го сложи в ръката на Аделхайд.

— Писалището и раклите бяха заключени при предишните ги посещения. Сега всичко там ти принадлежи. Ключовете за раклите са някъде в чекмеджетата на писалището. Не, няма защо да благодариш на мен за това, то ти е наследство от Дортея Холдер. Можеш да си спомняш, ако искаш, понякога за нея. Ще я опознаеш добре, когато прегледаш подробно нещата й. Горе има също и едно наметало за теб от кожи, осигурени от Даг. Той не знаеше, че ще останеш в свещеническия дом, затова не можа да я получиш за пътуването до черквата, както искаше той.

Ръката на Аделхайд се пъхна крадешком в ръката на Стария Даг и той я стисна малко по-силно отпреди. После Аделхайд мина през салона, за да пожелае лека нощ на леля си Елеоноре, както и на баща си, ако той вече не беше в приповдигнато настроение.

Стария Даг остана на мястото си и очите му проследиха стройното тяло на булката, докато тя излезе. Междувременно погледът му се плъзна по всички присъстващи, от лице на лице, и в него светна нещо като тържество на радост. Още от най-ранното си детство, та дори и до тия късни години, той непрестанно бе чувствал пренебрежението на хората от равнината към него и неговото семейство, към планинците, и никога не бе успявал да се освободи напълно от това чувство, въпреки спечеленото си голямо богатство. И тази вечер някои от гостите бяха показали в речите на трапезата, или пък чрез необмислени изрази в разговор с него, нещо като снизхождение, което никак не му харесваше. Разказваното от Ане Хамарбьо прастаро предание, че първият от неговия род, който дошъл в Бьорндал, е бил от царска кръв, той едва ли бе смятал някога за нещо положително. В замяна на това обаче борбата, чрез която прадедите му се бяха издигнали от дивата гора, докато имението и селището станаха това, което бяха днес, той смяташе за достатъчно значително нещо, което им даваше право да се сравняват с всеки. А също и Аделхайд — произхождаше по майчина линия от род, който вероятно е бил много по-знатен от рода на който и да е от гостите, дори и нейният баща бе от уважаван род. И сега Аделхайд ставаше член на неговото семейство.

Стария Даг се надигна с целия си ръст и тръгна под обилната светлина, широкоплещест и силен. Сълзите, които Аделхайд бе проронила върху ризата му, сега му се струваха като блестящи скъпоценни камъни.

Аделхайд бе прошепнала лека нощ на трима. Баща й бе станал на крака и едва не я бе издал, че се оттегля, но се усети навреме да си прехапе езика. Той дори я придружи до залата в старата къща, преобразена някога от Йорн Мангфолди. Тя беше най-близо до новата къща. Тук майор Баре, за пръв път от времето, когато тя беше десетгодишно дете, я целуна лекичко по бузата и промърмори нещо относно това, че трябва да му прости много неща — тъй като той все пак бе военен и беше си останал военен.

Милата молба на нейния разгулен, самодоволен баща събуди в Аделхайд странно чувство. С всичките си слабости и грешки той все пак беше нейният баща и тъкмо той беше този, който я бе довел в Бьорндал. Но като се изкачи в тъмнината пипнешком по стълбището, тя веднага забрави малкото откровение на баща си, забрави всичко заради напрегнато любопитство да види стаята си — сама.

Затвори вратата зад себе си и застана благоговейно вътре. Вратата към стаята на Даг бе слабо открехната и тя можеше да различи вътре в нея само живия огън на камината. В печката на нейната стая нещо продължаваше да пращи, тя отвори вратичката и сложи нови цепеници от бреза. Вдиша аромата на дървата, които бяха стоварени до стената. Струваше й се, че тук се е насъбрала всичката топлина и целият уют на света. Бяла и нежна като коприна беше брезата, господарката на лятото, когато се издигаше около пасбищата в планината, и топла, отдаваща и благоуханна — през зимата у дома. Погали една копринено проблясваща цепеница.

После мина гордо и бавно през стаята. Да, всичко си беше като преди. Ароматът на лавандула от чекмеджетата и упояващият наситен мирис на изсушените розови листа в кутията на скрина. Навярно госпожица Крюсе ги беше прибрала там още през лятото, когато самата тя обикаляше тук толкова безкрайно отчаяна — преди Стария Даг да заговори — да, да заговори вместо нея и Даг, и да я избави от страданията й.

Сякаш с танцова стъпка Аделхайд се насочи, отиде при скрина, вдигна капака на кутията и вдиша дълбоко и продължително, приведена над розовите листа. Обзе я омая. Тези цветя бяха цъфтели през лятото — долу в розовата градина — и бяха запазили и досега полъх — на летен ден и слънце. Затвори отново капака и се огледа в огледалото над скрина — дълбоко в своите собствени очи.

Знаеше, че нещо в нея ще се промени днес — след като свещеникът я посвети в това — беше свързано с отредената й от Бог роля в любовта и живота; знаеше за двойствената природа на тази роля. От една страна, тя трябваше да стане майка, което изискваше отдаденост и грижи, а от друга, беше нещо, пораждащо у нея омая и нежност. Дали беше онова, което бяха изпитвали и баба й, и майка й, и леля й Елеоноре, преди да застине у тях?

Зае се да свали златните диадеми, които обхващаха косата й по гръцки маниер, и освободените й тежки къдрици се спуснаха на вълни около шията й.

Неочаквано си спомни за багажа си в новата къща. Как да отиде сега за него? Вглъбена в размисъл, тя издърпа най-горното чекмедже на скрина, след това следващото, после третото. Багажът й беше тук. Госпожица Крюсе, независимо от хилядите неща, за които трябваше да мисли през този ден, не беше забравила да се погрижи и за това. Аделхайд отправи взор към ъгъла, където беше леглото — там при стъклената врата. Да, наблизо беше закачена и дрехата, с която беше пътувала — а на голямото кресло беше сложена наметката „от кожи, събрани от Даг“. Тържествено и бавно, сякаш в църква, тя направи няколко крачки до там и се наведе над наметката. Това беше първият подарък, който получаваше от самия Даг. Останалите подаръци вероятно бяха от баща му, но кожите за наметката със сигурност бяха събрани от него. Посегна към нея предпазливо, вдигна я и я занесе под светлината. Да — беше от бялка — цялата наметка. Нима имаше толкова много белки на света? И макар че изобщо си нямаше понятие от лов, все пак й мина през ума, колко много страдание и зоркост трябва да са стрували всички тия кожи на предпазливите, бързи като светкавица животинчета. Допря наметката до бузата си, за да усети по-добре топлотата на меката кожа, като дълго време я опипва с ръце, обръща я насам–натам и я разглежда. Отвътре бе с подплата от плътна коприна.

Аделхайд вкара ключето в писалището, но след това отново го извади и го положи в чекмеджето на скрина, в едно от малките отделения. Тайните му можеха да почакат за друг път. Погледна дали разпятието все още виси на вътрешната стена на леглото и постави завесата така, че светлината да пада както тогава, първата вечер. Хвърли поглед в стаята на Даг, за да види дали огънят в камината гори, поседя там на един от столовете и погледа едрия чепат пън от борика, който пламтеше силно. Тази нощ той щеше да излъчи от себе си цялата топлина, насъбрана в него в продължение на цял век. След това Аделхайд огледа стаята на Даг, която беше семпла като стая на воин.

Върна се в стаята си и се приготви за нощта, но в мига, когато бе готова да си легне, й хрумна да пробва кожената наметка. Сложи я на раменете си. Почувства някаква невероятно интимна топлина — различна от всичко, което някога бе усещала. Обу босите си крака в чехлите и отвори стъклената врата; излезе вън на малкия балкон, който висеше като птиче гнездо високо на зида на къщата — излезе, сякаш искаше да пробва в хладния нощен въздух наметката, подарена й от Даг. Времето беше твърде мрачно, нямаше звезди и никаква светлина. Единствено силен полъх на есен, нощ и гора се усещаше в тъмнината; нощта бе изпълнена със звуци. Аделхайд не можа веднага да се сети какви бяха тези звуци — толкова далеч бяха в този миг всичките й мисли от сватбеното тържество. Разпозна сред нощния покой човешки глъч и музика, които идваха от новата къща, а също и от постройката на прислугата, щом музикантите в залата спираха за малка почивка.

Закопча здраво наметката, повдигна яката й и седна тук, навън, на една скамейка. Това й се струваше невероятно — да седи сама тук, горе в мрака, и да слуша празничната глъчка, да долавя екота на собствената си сватба. Глъчката от залата беше за нея като прощаване — с всичко там долу, с града, с цялото й минало. Беше финален акорд на живота й досега. А ехтенето на танца в постройката на прислугата и звукът на китарата, който запалваше емоции, й изглеждаха като притегателен повик от страна на новия живот, към който тя се бе устремила сега.