Трюгве Гюлбрансен
Полъх от Планината на мъртвите (19)

19

През следващите няколко дни след случилото се Стария Даг започна да ходи с по-решителни стъпки. Много мъка го бе сполетявала през годините, но всеки път той бе успявал да се изправи отново. Дали и сега нямаше пак да полети — той, несломимият ястреб?

Майорът пристигна и разказа за Народното събрание, което заседаваше тези дни в Айдсвол^[1] и за всички големи събития в страната и извън нея. Мъката, която бе надвиснала над този дом, сякаш не го засягаше. Той говореше за наближаваща война с Швеция и посъветва Стария Даг да почисти всички оръжия в имението, да лее куршуми и да се упражнява в стрелба по мишени.

Дали като следствие от думите на майора, или пък и други планове занимаваха Стария Даг, но се случи нещо, което не се бе случвало от години. Рано сутринта на другия ден видяха стареца да минава през двора и да се отправя с пушката си към пасбищата и гората, в която скоро потъна. Когато се върна привечер, той донесе един голям наръч диви птици. На майора рече само, че е бил в гората. Но не сподели, че е проверявал дали мерникът му все още е така точен както някога. Този път майорът си отиде твърде бързо — в Бьорндал не беше така приятно, както преди. Дъщеря му избухваше в плач и при най-незначителната дума, а Стария Даг наистина му наливаше щедро алкохол, но го оставяше да пие сам.

Стария Даг стана рано следващата сутрин след заминаването на майора. Обръсна се, макар че седмицата току-що бе започнала, излезе навън и направи една сутрешна разходка, както преди години. След това отиде в спалнята си, отвори голямата ракла и бръкна в едно от малките отделения — започна да вади едно след друго някои от лъскавите скъпи неща, но после се потопи в мисли, прибра отново всичко на мястото му и затвори.

Малко по-късно той излезе навън, до обора, и нареди нещо на Сивер Бакпе — веднага конят и файтонът бяха докарани пред него — и Стария Даг се качи, потегляйки навън.

Голямо бе учудването в Хамарбьо, когато видяха Стария Даг да кара нагоре по пътя и до вратата пред тях, после да слиза. Той поздрави любезно всички, които дойдоха да го посрещнат, и разтърси ръката на Стария Йорн, който беше над осемдесетгодишен и бе внук на Ане и баща на Ун.

Много хора живееха в Хамарбьо, стари и млади, и те влязоха един след друг в стаята, като седнаха до стената, на почетно разстояние от Стария Даг и им се искаше добре да го разгледат сега, когато бе седнал съвсем близо до тях. Всички бяха любопитни да научат причината за това посещение. Стария Йорн седна на масата, а Ун донесе ракия с две чаши — само за Даг и Йорн, не и за другите.

Стария Йорн започна да говори за обичайните неща, за времето, пролетта и работата на къра, но Даг не се впусна в разговор върху това. Той бе свел строгото си лице, като очите му бяха скрити; но под гъстите му вежди погледът му се плъзгаше и търсеше нещо по лицата край стените. Един след друг излязоха всички, които седяха там, накрая и Йорн стана, и на масата останаха само Даг и Ун. Щом като нямаше какво да си говори с Йорн — нищо за имението и стопанството, — тогава вероятно го потискаше мъката му и той желаеше да си поговори с Ун — може би за това, че тя ще трябва да отиде в Бьорндал и да поутеши Аделхайд. Който е свикнал да си има работа с хора, които са пестеливи на думи, се научава да отгатва много неща.

Думите така и не дойдоха между Ун и Даг, но докато стояха един срещу друг, в стаята влезе дъщерята на Ун. Беше на осемнадесет години и много приличаше на майка си — също като нея беше свидетелство за кръвта на Бьорндал в рода Хамарбьо. Носеше малко мезе към ракията, поклони се на Стария Даг, остави нещата и си отиде.

Никой не каза нито дума, но изведнъж челото на Ун се опъна и погледът й се промени едва забележимо. Веднага след това тя отново наведе очи и започна да говори, тихо и с дълги паузи между думите — за Аделхайд, за времето и за стопанските работи. Стария Даг й отговаряше с по една сричка тук-там, но продължаваше да бъде все мълчалив и сякаш мислите му бяха другаде.

Внезапно той стана.

— Ще си ходя — рече.

Преди да тръгне, огледа всички, които се намираха там, кимна за сбогом — на всички и на никого, и когато си тръгна, хората се запитаха защо Стария Даг бе дошъл в Хамарбьо?

Ун го изпрати по обградения с дървета път. Там тя спря и дълго гледа след него. Погледът й искреше, подозрително светъл. В стаята бе забелязала как очите на Даг, колкото и да бяха скрити под веждите, видимо светнаха, когато влезе дъщеря й. Да, той бе хвърлил един бърз поглед върху лицето на нейната дъщеря, докато тя слагаше мезето, а щом момичето си тръгна, го бе изпратил с бърз поглед. Ун Хамарбьо познаваше добре човешката душа и бе виждала много погледи през живота си.

— Горкият Стар Даг! — прошепна тя, когато файтонът изчезна между хълмовете.

Обръщайки се, за да влезе вкъщи, тя спря още веднъж, сякаш проумяла нещо в мислите си.

— Да, да — каза си тя, — та той дори няма още седемдесет.

Младия Даг се върна към предишния си начин на живот след смъртта на децата. Започна да избягва стаята си, нещо повече дори — изглеждаше, че отбягва и Аделхайд. Прекарваше времето си главно в гората и ако се върнеше за малко вкъщи, нощуваше в старата кухня. Заради разните опасни оръжия тази постройка беше забранена за децата и там нямаше нищо, което да му напомня за тях. Младия Даг бе придобил такъв мрачен и див вид, че хората се стъписваха, когато срещнеха погледа му. Така всички те — Аделхайд, Стария и Младия Даг — диреха по различни пътища непонятния смисъл на смъртта.

Мъката бе обсебила Аделхайд — и тя мислеше за скръбта си, за загубата и за самата себе си.

Стария Даг мислеше за бъдещето на имотите и на рода си, за нов живот със здрава кръв.

А Младия Даг — изобщо мислеше ли той?