Трюгве Гюлбрансен
Полъх от Планината на мъртвите (29)

29

— Ела за малко с мен — рече Стария Даг една сутрин на Аделхайд и отвори вратата към кабинета. Тя вдигна към него леко изплашен поглед.

Бе много остарял, бе станал мълчалив и сериозен. Даже и отчаяните опити на децата, които се надпреварваха кое да припълзи по-бързо по пода и после на коляното му, не можеха да го накарат вече да се усмихне.

След като затвори вратата на стаята, в която влязоха, той тръгна с тежки крачки към бюрото. Тя вървеше след него.

Даг взе няколко тефтера и ги сложи върху бюрото до прозореца.

— Заповядай, седни — помоли я той.

Това доста я обърка. Защо трябваше да седне в креслото на стария Клинге, до неговото бюро? Стария Даг обаче не откъсваше погледа си от тефтерите и продължаваше да сочи към креслото. Аделхайд пристъпи колебливо и седна.

Старецът също седна и слънцето, което падаше отвесно над бюрото, го освети. Аделхайд го погледна отстрани. Никога до днес той не беше изглеждал толкова посивял и стар — да, даже очите му, които можеха да бъдат така блестящо сини, дори и те бяха посивели.

Даг се подпря на бюрото, с едната си ръка прокара длан по челото си, после я сложи над очите си, за да се предпази от слънцето.

— Наближава времето да приключа със земния си път, а Даг постоянно е много унесен след Планината на мъртвите… Ти, Аделхайд, си сега най-силната тук вкъщи, ти ще трябва да започнеш да се грижиш за това, което един ден ще поемат момчетата. Трябва да поразгледаш при възможност тефтерите. И ако не разбираш нещо някъде, питай ме. Видя от къде ги взех, можеш да ги върнеш отново там.

Погледът на Аделхайд се закова върху него, после върху тефтерите и накрая върху шкафа. Кабинетът с неговия голям прозорец винаги й се бе струвал толкова предразполагащ… Но сега, въпреки слънцето, което нахлуваше на златни тласъци в нея, въпреки бръмченето на мушиците и стария приятен дъх на тютюн, който бе останал навярно още от времето на Клинге, стаята изведнъж й се стори мрачна и студена — дори нещо повече: при думите на стария Даг по цялото й преминаха ледени тръпки, сякаш я лъхна отворен гроб. Промълви на пресекулки, че той без друго има още много години пред себе си, че му няма нищо и може да се каже, че е съвсем ненужно да се бърза друг да поеме тефтерите или каквото и да било друго. В крайна сметка тя се разрида над старите книжа на капитан Клинге и не знаеше какво да предприеме.

След като я изслуша, Даг стана и я помоли отново да го последва, защото имал да й показва още много неща. Гласът му звучеше уморено и глухо. Аделхайд се изправи като насън и прекрачи за пръв път прага на голямата спалня. Тук единият прозорец беше отворен, завесата се люлееше от топлия вятър, а също и балдахинът над голямото семейно легло, което беше донесено преди много години от имуществото в града на фамилията Холдер, се полюшваше тихо, тежко и с достойнство. До стената имаше една несъразмерно голяма ракла, потъмняла заради многото железни ребра.

— Всички покривки за маса и сребърни прибори на Холдер, както и тези от имението, са в тази ракла. А в едно отделение са сложени всякакви накити — рече Стария Даг. — Ще получиш ключовете някога по-нататък.

Даг отиде до леглото, извади голям лост и фенер, сложи свещ в него и я запали. После отвори катинара на една вратичка, която се намираше зад леглото и водеше към мазето, кимна с глава на Аделхайд и пръв заслиза надолу. Спарен въздух от мазето удари Аделхайд и само волята на Стария Даг, на която тя не можеше да противостои, можеше да я накара да тръгне и тя надолу. В мазето имаше празна вдлъбнатина с неправилна форма. Бе издълбана направо в скалата. Там лежаха на земята една купчина плоски камъни. Стария Даг ги премести настрана с помощта на лоста, после взе стълбата и я спусна в дупката, която се откри под камъните. Тръгна напред, Аделхайд след него и двамата слязоха в дълбочината. Там имаше два сандъка. Даг отвори единия и вдигна похлупака на едно малко отделение. Бръкна с ръка и извади много вързопи сгънати книжа под светлината на фенера.

— Ето тук има писма за закупени имоти и други документи за пари, които ми дължат различни хора — заяви той и сложи отново книжата вътре, после и похлупака над тях. Над главното отделение на сандъка имаше една кожена покривка, която той махна. — Отгоре тези пари са изгнили — рече той и започна да рови в тях, бързо и сърдито, като изхвърли на земята извън сандъка купчина книжни пари.

— Но тук отдолу има още малко сребро, отчасти от старо време, отчасти от житото, което братовчедът Холдер продаде за моя сметка. Малко сребро от сделките с жито имаме в Хамбург, то е вписано горе в документите, а разписката за него е тука при другите книжа. Получил съм и в брой известно количество сребро, то лежи тук при старото. Сега ще отидем и ще преброим част от него.

Говореше бавно и спокойно. Извади от джоба си една кесия от щавена кожа. Със същата ръка, която държеше отворена кесията, той се подпря на ръба на сандъка, наведе се над него и започна да вади, шепа след шепа, сребърни талери, като ги броеше на глас и спокойно ги слагаше в кесията. Отброи няколко стотици. Още веднъж бръкна с ръка в сандъка, а отдолу все още се чуваше звън. Но той не каза нищо, само завърза връвта и остави кесията на земята. След това събра с крака книжните пари и ги хвърли най-отгоре, простря върху тях кожената покривка и затвори сандъка. На пода останаха да лежат няколко смачкани банкноти.

Когато се качиха обратно, той изпразни кесията на масата и помоли Аделхайд да преброи отново талерите. Безмълвна, сякаш се намираше в някакъв друг свят, тя преброи невероятно голямата купчина сребро, като накрая се установи, че не липсва нито един талер от цифрата, която Даг беше назовал. Да, Стария Даг можеше добре да брои пари.

После избута купчината на края на масата и от там в кесията, след което я завърза здраво. После донесе восък и печат, откъсна къс хартия от шкафа, запали свещ и сложи на връвта печат.

— Това хората наричат съкровища — рече той със същия равнодушен глас, както и преди. — Пари за откуп — добави той.

Погледът й се задържа върху него. Той отново бе повторил тази дума, която бе казал вечерта, когато й бе показал „Пътеката на вечността“ в брезовата гора. „Откуп“ бе казал той и „Питай свещеника!“ — след това.

Сумата, която отброиха, Даг щеше да даде на Сивер Бакпе, за да отиде и да ги предаде на наместника. Тази сума Даг щеше да внесе в новата държавна банка, която трябваше да се основе в страната. Повечето хора изобщо нямаха сребро, други имаха съвсем малко, трети пък не искаха да изваждат на бял свят своето, но всеки трябваше да внесе, а когато нямаше сребърни талери внасяха по двадесет и пет книжни талера за един сребърен — наместникът имаше нужда от големи куфари и специални коли, за да пренесе всички тези книжни парцали.

— Когато сложих кесията със среброто на масата, всички си глътнаха езиците — разказваше по-късно Сивер Бакпе, — и как се ококориха, когато всички тези Кристиановци и Фредериковци с големи носове бяха отново преброени!