Трюгве Гюлбрансен
Полъх от Планината на мъртвите (24)

24

Пролетната нощ изтичаше. Нямаше вятър, нито полъх, нито шепот, само аромат на пролет и нощ проникваше през отворената стъклена врата в Стаята на госпожицата. Пердето се извиваше и разлюляваше, както и балдахинът на леглото…

Откъслечни, неразбираеми думи идваха откъм леглото. То изскърца. Аделхайд се изправи внимателно на лакът, протегна ръце, седна, наведе се над Даг и се заслуша. Беше много неспокоен през последните нощи, въздишаше и говореше безсмислици, бореше се да произнесе думите. Бе го събуждала предишните нощи, за да го откопчи от лошите сънища. Сега седна и се заслуша. Не беше хубаво да прави това, но сега искаше да чуе какво казва. Може би това щеше да помогне и да се почувства по-добре, ако научеше какво го мъчи и после да поговори с него за това.

— Трева в потока… в гората… — мънкаше той. — Тече и тече… водата… не може да помръдне от мястото си. Водни рози в езерото… листа… плуват върху вълните… плуват… плуват на едно и също място… враснали…

Много неразбираеми думи последваха след това, но те останаха непонятни за нея, докато най-сетне той неочаквано извика сякаш разярен:

— Не, никакъв сняг… никакви върхове… души… долу в сянката… души… горе в слънцето…

Думите станаха още по-неразбираеми, а след това утихна.

Дълго време Аделхайд се вслушваше и очакваше да чуе още нещо, но дъхът на Даг вече излизаше равномерен от гърдите му, които тя бе обвила с платно и зашила. Тя се наведе и се вслуша в гърдите му. Дъхът беше чист и свободен, без да има болен хрип, а сърцето биеше равномерно и без колебание.

Но разумът му? И всички тези странни, несвързани мисли? Бе опитала да се вслуша и в тях, с практичния ум на жена така, както се бе вслушала в дробовете и сърцето му. Но звуците на разума, които можеше да се чуе чрез езика, оставаха непонятни. Трева, водни рози и души? Кой можеше да разбере това?

Със сигурност нещо в разума му още не бе оздравяло. Но той беше жив, беше топъл и дишаше. Аделхайд си легна отново, плътно до Даг. Намести главата си на рамото му, затвори очи и се пренесе в пролетната нощ.

 

 

Пред стаята й имаше беседка и двамата седяха в нея — Аделхайд и Даг. От двете страни имаше по една малка пейка, широка колкото да могат да седнат на нея двама души. Повече място нямаше.

Красивите очи на Аделхайд бяха ясни като горско езеро, а погледът й — уверен, когато го попита.

— Когато гледаше от върха към владенията на смъртта, за какво мислеше? — рече тя.

Имаше леко твърда нотка в иначе спокойния й глас.

Погледна я в лицето с широко отворени очи. Очите му бяха придобили отново нещо от предишната си сила — сини, бляскави, ясни и питащи.

— Знаеш, че съм мислил за нещо? — попита я той, а по лицето му се плъзна усмивка, която можеше да означава различни неща.

Тя бързо сведе погледа си, но не можа да спре леката червенина, която обля бузите й. Дали само на обременената й съвест се струваше така, или наистина знаеше, че го бе подслушвала? Тя не можа да разбере. Често беше недоверчив, както са недоверчиви животните…

Даг забеляза смущението й, затова отправи поглед към селището и рече, сякаш не на нея, а някъде встрани:

— Във всеки един момент човек мисли за толкова неща, и в подобен час… и… после.

Вече успокоена, Аделхайд плъзна ръка върху облегалката и се наведе към него.

— Вероятно за хората ще бъде ценно да узнаят какво впечатление оставят владенията на смъртта — рече тя с леко уморена усмивка.

— Не е редно да се говори за това на утринно слънце — отговори Даг и отвърна на усмивката й. С мрачна усмивка.

— Тогава бихме могли… да поговорим за това в тъмното легло — каза Аделхайд, — довечера.

— Хм — рече Даг и лицето му доби замислен израз, — ще трябва обаче да бъде съвсем, съвсем тъмно.

 

 

Същия ден дойде майор Баре и пак донесе новини от света. Новините не бяха всъщност съвсем нови, защото вече бяха минали тази пролет от уста на уста, а и майорът беше загатнал за тях още при предишното си посещение. Но след всичко онова, което се бе случило в Бьорндал, неговите обитатели не бяха проявявали особен интерес към събитията във външния свят. Майорът съобщи за работата на събранието в Айдсвол, за конституцията и за кралския избор, като говореше с мощен глас за бъдещето на страната.

На трапезата в залата, както винаги при посещенията на майора, така и този път поднесоха вино. Той се разгорещи от пиенето и започна да говори гръмки думи за това, как ще застанат с вдигнато чело пред Швеция и Дания и пред великите сили отвъд, как ще увеличат могъществото си по вода и суша. Да, най-после за Норвегия настъпваха отново, с развети платна, великите дни на Харалд Херфагрес и Хакон Хаконсон, и един малък викингски поход през Северно море в близките няколко години не изглеждаше, според думите на майора, съвсем в областта на невероятното.

Заразена от общото настроение, Аделхайд слушаше с отворени очи и пламнали бузи властните думи на баща си. Стария Даг също се остави да бъде увлечен за известно време, но когато майорът се закани на великите сили и изказа намерението си да завладее дори Англия, настроението на стареца се понижи. Лицето му отново върна хладното си спокойствие — с лек весел блясък в ъгълчетата на очите.

— Предлагам най-напред да се сдобием с малко пари в джоба си и малко ядене в стомасите си, преди да се говорим с такъв размах — рече той.

Нужни бяха сериозни усилия, за да бъде смутен майорът, а и той беше привикнал да чува от Стария Даг категорично изказано собствено мнение. Но пропастта между тържественото опиянение на града и трезвите истини на Даг — това беше вече твърде много за него. Занемя за продължително време, а подобно нещо му се случваше твърде рядко.

Точно срещу майора беше седнал Младия Даг, но гледаше със замислен поглед встрани от него — встрани от всички към тъмния отвор на вратата. Погледът му издаваше, че духом той не е тук, а на лицето му се беше запечатала унесена усмивка, нямаща нищо общо с всичко, което ставаше наоколо му.

Аделхайд си даде сметка, че той не трябваше да пие вино и ракия, защото още не бе съвсем оздравял.

Най-накрая майорът се съвзе от студения душ, с който го обля Стария Даг и започна да говори за други неща. Описваше значимите събития навън, войните и съдбата на Наполеон…

Аделхайд наблюдаваше мъжа си, който оставаше със същия поглед на отсъстващ човек — и със същата празна усмивка.

 

 

Прекараха вечерта седнали край малкия огън до камината на залата, понеже времето отново беше захладняло. Имаха грог в чашите си, майорът забрави скръбта, която властваше в къщата, и поведението му стана шумно и весело. Такъв си беше и никой не се изненадваше на държанието му. Аделхайд обаче гледаше с широко отворени очи, как мъжът й пиеше чаша след чаша. Това беше съвсем непривично за него.

Късно вечерта се качиха горе, Даг мина в стаята си, накладе огън в камината, седна и впери поглед в огъня. Аделхайд застана на вратата и дълго време го наблюдава. Очите й бяха изпълнени със страх, когато тя приближи тихо до камината и седна наполовина на другия стол зад него.

— Вероятно не бива да пиеш, докато имаш още проблеми с главата — рече.

Онази странна усмивка се появи на лицето му, когато той се извърна към нея.

— Какво за главата ми? — попита. — Да не би да смяташ, че ми има нещо в главата?

— Да — отвърна тихо, но твърдо тя. — Често се случва да говориш странно насън и си станал толкова мълчалив и унесен, че едва мога да те позная. И освен това, винаги се усмихваш… така тъжно.

— Ами да — рече той, — това се случва с човек, когато се изкачи на Планината на мъртвите.

— Не бива постоянно да мислиш за това — опита се да му внуши Аделхайд, — трябва да се опиташ да забравиш онзи ден.

— Онзи ден? Но то не беше само един ден. Бях много, много пъти там.

Тези думи я накараха да го изгледа уплашена и да се разтрепери от ужас. Значи разумът му беше в много по-лошо състояние, отколкото тя си мислеше. Трябваше предпазливо да го разпита и ясно да разбере докъде бе стигнал проблемът.

— Често си бил там, така ли? — попита с всичкото си възможно спокойствие.

— Да — усмихна се той отново със своята тъжна усмивка, — там, горе, има не само скали, сняг и виелица; над Планината на мъртвите тегне нещо необяснимо.

Сигурно голямото количество алкохол беше причина за неговата словоохотливост, защото той по принцип бе оскъден на думи.

— Много пъти бях там и лежах… съвсем горе, между облаците, като наблюдавах между тях. Това не е сняг, не са никакви тъмни урви… не са върхове… това са души, които са завързани с вериги в долините… някои дълбоко долу, други малко по-нагоре, а трети се издигат като скални върхове до самото слънце.

Тръпки побиха Аделхайд и студена пот изби по снагата й. Точно за това бе говорил в своя сън.

— Душите стоят гъсто едни до други като стръкове трева, седят там като растения долу в горските потоци, като водните рози в езерото. Снежният прах, който се вдига, всъщност не е сняг, бурята, която вее, не е буря… това са душите, които се носят натам, но не тласкани от вятъра. В тях е стаен копнеж към нещо непонятно и това ги движи. Те се устремяват към небето и плуват, и плуват, както тревата в потоците, както водните рози над вълните, но и душите не могат да се отместят от мястото си, те стоят сраснати там, където живеят, докато смъртта ги изненада. На дъното, долу в тъмните долини, всички те са оцветени в тъмно, но нагоре добиват други цветове. Всички видове цветове. Едни са кървавочервени, други — съвсем бели, а най-високите искрят като течно злато под светлината на слънцето. Там, отвъд, се вълнува едно безкрайно море. Така е отвъд Планината на мъртвите. На юг, към долините на живота, върхът дава гледка над целия свят. Странно е да седи човек там, горе, и да гледа… целия живот. Хората долу, на земята, са като пламъчета, някои блещукат само като светлината на светулка в лятна нощ, други светят по-силно. И всички заедно се движат към север към върха на смъртта. Някои по-бързо, някои по-бавно, но всички започват да се движат нататък веднага когато бъдат запалени. Летят едни към други, сблъскват се, някои тласват другите към смъртта с бързината на светкавица и едновременно с това и самите те летят натам… все по-близко. Денонощно над върха вали дъжд от души. Някои от живите пламъци са силни, но оцветени в ненавист. Те подкарват ята от други човешки светулки към планината, като и самите те се стремят към нея. Това става по време на войни и тогава от огромната уста на смъртта се разнася нещо като смях. Колкото и да е страховита гледката, на човек му се иска да се засмее, като я види. Всичко това е толкова неразбираемо, че никой не може да го проумее със земния си разум, когато го наблюдава там, отгоре, от лицето на смъртта. Да наблюдаваш оттам цялото това безсмислие, което става по краткия път от запалването на човешката светлина и летенето към върха, изгасването и превръщането в душа растение наред с всички други там — само това е достатъчно, за да полудее човек, щом вече веднъж го е прозрял.

На Аделхайд й се зави свят от ужас. Даг си беше ударил главата твърде лошо и наистина се бе побъркал.

Той обърна лицето си рязко към нея, весело усмихнат, и я погледна непоколебимо и убедено.

— Може би си мислиш, че съм луд, но можеш да си напълно спокойна. Горе съм бил само веднъж, но в мислите си съм се пренасял отново там. Исках да ти разкажа само за лицата, сънищата и мислите, които ме занимават оттогава насам. Те са резултат, разбира се, от изгледа, който видях там, горе, който беше направо изключителен, а може би са причинени и от падането ми, и от трескавите видения в колибата, и от всички кошмари след това. Някои образи имат навярно връзка и с книгите, които си ми давала да чета, откакто се оженихме. Но много неща от тези книги станаха за мен реалност — рече той и усмивката му изчезна. — Отидох в планините с ясното намерение да сложа край на живота си. Но когато бях вече горе и не виждах почти никаква възможност да сляза и да се върна жив, осъзнах, че вече наистина е дошъл краят и че всичко ще се приключи веднъж завинаги. Тогава се появи мисълта, че всъщност през целия си живот бях тичал стремглаво, повече от тридесет години, без да мисля за края, за неизбежния край. Никога не бях мислил за това. Бях живял като повечето хора, като че ли животът ми ще продължи хиляда години.

След тези думи пое дълбоко въздух и се облегна назад на стола. Лицето му беше отново срещу огъня, очите върнаха унесения си поглед, но на устата му липсваше усмивката.

Аделхайд беше приковала поглед в него. Въпреки страшните белези върху челото му, резултат от раните, тя си помисли, че никога не го бе виждала толкова красив. Едва сега стигна до заключението, че никога досега не го бе разглеждала като възрастен човек. В него беше останало нещо момчешко, което се проявяваше в плахостта му, в липсата на хладна сериозност, на събития, които да будят размисъл и анализ. Историята, която той й разказа сега, както и неговото спокойно настроение по време на това, я накараха да се чувства несигурна — от сега нататък щеше да бъде трудно да се прецени какво той мисли за живота.

По-рано тя изпитваше към него респект, дори нещо като страхопочитание — пред неговата голяма сила, пред неговия устрем, пред затвореността му. Сега към това се бе добавило и бремето на възрастния.

— Когато татко разказваше за новините от големия свят, защо се усмихваше през цялото време? — неочаквано попита тя.

— Защото си помислих, че хората се хабят и мъчат на земята за толкова много неща, сякаш мислят да живеят вечно, а всички ние сме всъщност само на едно късо, бързо пътешествие през живота… към вечността. Картината, за която ти разказах, е винаги така жива пред очите ми, че аз съм принуден да се усмихвам, когато хората се измъчват с безброй неща, вместо да мислят за едничката действителност: че ние сме на път към царството на смъртта. Защото това всъщност е голямата действителност в живота… едничката, която ние знаем… че живот означава смърт. Когато човек застане на върховете и погледне надолу към хората и усилията им вижда как мнозинството от тях тичат насам-натам като слепи глупци, и аз също бях един от тях.

 

 

След време Младия Даг напълно оздравя и един ден отново се запъти към гората. Трябваше да обещае на Аделхайд, че ще бъде внимателен и че повече няма да се качва на Планината на мъртвите. Той се усмихна, когато тя му казваше това, и отговори, че човек не изпитва желание да се върне отново там.

 

 

Когато разбра, че ще има отново дете, Аделхайд бе щастлива, но в същото време и притеснена. Не успя да се освободи от мисълта, че това ново същество, на което щеше да даде живот, веднага след пристигането си можеше да се отправи на път към смъртта. Дълго размишлява върху това и дори смяташе да отиде при свещеника, както му бе дала обещание някога, ако нещо започне да й тежи на душата. По време на голямото си щастие тя бе забравила обещанието си, а също и сломена от смъртта на децата, не се беше сетила за свещеника. Никой не можеше да върне мъртвите отново към живота. Сега обаче тя мислеше за свещеника — и преди всичко за Стария Даг.

Много й се искаше да му каже за бъдещия живот, който растеше в нея. Това щеше да го зарадва. Заради скръбта си по децата той видимо се бе състарил. Тя искаше да му разкаже и за разговора си с Даг, да чуе мнението му относно това. Тя се надяваше той да разпръсне мрака, който се спусна след казаното от съпруга й.

Въпреки че беше късно лято, времето остана хладно и вечер в камината на залата обикновено гореше огън. Една вечер Стария Даг беше седнал там сам и пушеше дългата си лула, когато Аделхайд се появи при него и седна с плетката си на големия стол, на който бе седяла по време на първите си вечери в Бьорндал. Отначало двамата размениха няколко думи за времето.

На Аделхайд й се искаше да научи подробности за злополуката с мъжа си, за да може да добие пълна представа, а също и да чуе от него преданието за Планината на мъртвите. Насочи разговора натам и сподели казаното от Даг, както и собствените си мисли за това, като накрая приключи с новината, че очаква дете. Той мълчеше през цялото това време, но когато тя сподели за детето, главата му сякаш се изправи в обичайната си горделива поза.

Говориха за какво ли не, докато най-накрая Аделхайд стигна до онова, което занимаваше най-много мислите й — дали е истина, че всичко се ражда, за да умре.

Тъжна усмивка се изписа на лицето на Стария Даг и той кимна в знак на съгласие с мнението на сина си. Неговите собствени възгледи за живота и смъртта бяха сходни. Но той беше доста години по-възрастен от сина си и не бе използвал живота си така безгрижно според желанията си, а беше преживял немалко превратности и беше се научил да вижда нещата от всичките им страни — в това число и самата смърт. Споделяше мнението на сина си, само че то трябваше да се представи с по-деликатни думи, за да бъде чуто от Аделхайд, предвид и сегашното й състояние. Но най-вече душата на човек притежаваше сила, която намира изход от всичко, дори и от самата смърт.

Известно време търсеше подходящите думи. За него самия разбиранията му за това бяха кристално ясни, но за да ги обясни на нея, му трябваха подходящите думи. Надигна се и започна да се разхожда напред-назад в стаята, със скръстени на гърба ръце, а лулата му се люлееше зад него в едната му ръка.

Очите на Аделхайд се напълниха със сълзи, когато погледна към Стария Даг. Тази вечер тя трябваше да му прости много неща. Той отново беше Стария Даг от преди смъртта на децата. В него избухна пламък, когато му разказа за новия живот, който носи. Той рязко бе прекарал ръка по косата си, после изправи рамене назад и вдигна глава, както се държеше по-рано.

Аделхайд го наблюдаваше отстрани, както бе наблюдавала мъжа си. Дали и лицето на сина щеше да бъде някога така изваяно от живота, както лицето на баща му? Всички грижи, всички теглила в живота му се бяха изписали по лицето му и така дълго и старателно се бяха запечатали, че да постигнат върху него този невероятно ясен израз. Човек едва можеше да откъсне поглед от него.

След като дълго кръстосва стаята, той най-после седна и започна да говори, без да обръща главата си, като че приковал очи в някакво видение сред пламъците, бавно, приглушено, но непоколебимо:

— Онова, което е казал Даг за живота и смъртта… е така. Да разглеждаме живота само като един малък миг от пътя между вечността, от която идваме, и вечността, към която отиваме — това е първото нещо, което ни е необходимо, за да осъзнаем връзката между нещата. А връзката се основава на това, че носим в себе си нещо от Бог, от вечността към вечността… ако, разбира се, не живеем като слепци в този кратък преход, който наричаме живот. Носим в себе си нещо от Бог. Това нещо човек би могъл навярно да го обобщи с трите думи от Библията: вяра, надежда, любов, но лично аз по-скоро бих използвал други думи: вяра в Бог, упование и добронамереност. Така те ми се струват по-близки една до друга, неделими. Те са онова, което ние носим в себе си от Бог и те ни издигат високо над Планината на мъртвите, Аделхайд.