Трюгве Гюлбрансен
Полъх от Планината на мъртвите (28)

28

Цяла година след раждането им близнаците в Бьорндал толкова много плачеха и беснееха, че изтощиха майка си и на следващото лято човек едва можеше да я познае. Страхът, който я бе завладял след загубата на първите й две деца, караше Аделхайд да бъде постоянно нащрек. Също, разбира се, не беше за пренебрегване и фактът, че бе родила две деца едновременно.

Двете пъргави млади същества караха Стария Даг да се смее от сърце. Прислужниците, които помагаха в детската стая, наричаха първородния „красавецът“, а брат му — просто „другият“. Ун Хамарбьо бе помагала при идването им на бял свят и бе внимавала кой щеше да бъде наследник на имението. Стария Даг често я питаше дали е напълно уверена в твърдението си и така смешно местеше погледа си от „красавеца“ към „другия“. Гледаше „другия“ с особено изражение. Ун обаче изобщо не се съмняваше кой се беше родил пръв. По-малкият, който бе кръстен с името Даг, не беше хубав. Имаше нещо ъгловато и недодялано в него не само веднага след раждането му, но и месеци по-късно. Самата Аделхайд призна това веднъж, като го повиваше.

— Не се безпокой — утеши я Стария Даг, — аз и Даг също сме били такива; излезли сме само грубо одялани от утробата на майка си, но животът после ни е шлифовал доста добре.

Едва сега Аделхайд разбра защо той постоянно повтаряше въпроса си към Ун дали е сигурна кой е първородният. Старецът очевидно щеше да се радва повече, ако вторият беше първороден.

След смъртта на госпожица Елизабет, късно през есента, Стария Даг отиде за втори път в Боргланд — сега вече не за да посети болен. Така беше нагласил нещата, че там бе получена преди това една доставка от града, за да не би при пристигането му полковникът да изпадне в неловко положение и да няма с какво да го посрещне.

Двамата разговаряха за много неща до късно през нощта, като по някое време Даг заяви, че на драго сърце би купил всички мебели и движимо имущество, които се намират в къщата, на една обща цена. Те ще станат негова собственост, но полковникът ще остане да живее тук и да използва всички тях като свои, докато е жив.

Със съжаление полковникът отвърна, че всички ценни предмети — сребърни предмети и други подобни дреболии, са били продадени лека-полека отдавна. А пък мебелите и останалата покъщнина са в много лошо състояние и заради това са почти без стойност. В края на краищата направиха договор, според който полковникът прехвърляше на Даг или неговите наследници собствеността върху цялото имущество в Боргланд, от мига, когато той и брат му бъдат погребани, както е редно.

Даг изпрати и известна сума, за да може един дърводелец да поправи всичко основно и да сложи в ред всичко в Боргланд. С това Даг си спечели правото да поддържа имуществото в добро състояние и на мястото, където бе стояло от векове — докато един ден някой влезе като собственик там. Под този „някой“ Даг разбираше по-малкия син на Аделхайд.

Да, в главата на Стария Даг се въртяха много мисли. Той се радваше на малките момчета и подреждаше всичко така, че някога да могат да станат независими свободни хора — планираше далеч, далеч напред. Но при цялата тази предвидливост не забравяше и майката на момчетата. През лятото след раждането на децата се опита да я накара да излиза на чист въздух и да се движи, но тя не смяташе да се откъсне, макар и за съвсем кратко време от момчетата. Добре виждаше как тя все повече и повече слабее, но той имаше отлична памет. Спомняше си много добре хубавото някогашно момиче, Аделхайд Баре. Принуди се да изтърпи през първото лято и последвалата зима, но в началото на идното лято в Бьорндал докараха кон от града. От време на време Даг купуваше някой черен кон, жребец или кобила, щом преценеше, че можеха да послужат за освежаване кръвта на конете в имението му. Новият кон обаче беше кафяв, с къс и огледално гладък косъм; той не беше работен кон с едри кокали, а благородно животно с високи крака и нервна хубост. Стария Даг извика Аделхайд навън, за да го види; никога в живота си тя не бе виждала такъв прекрасен кон.

— Мисля, че е английска порода — рече Стария Даг, — и съм го купил за теб. Сега ще можеш да яздиш, когато пожелаеш.

В началото Аделхайд не можа да разбере кое е накарало Стария Даг да направи това. После обаче си спомни, че му бе разказвала как някога в детството си бе препускала, като десетгодишно момиче, с баща си, и колко много се бе радвала на това яздене. Но оттогава бе изминало толкова много време, че тя се съмняваше дали вече може да язди, а и такъв един прекрасен кон бе твърде много за нея.

Колкото до язденето, каза й Даг, щом някога е можела да язди, достатъчно е само отново да започне, а иначе конят бе хубав, да, но той не бе нищо в сравнение с това, което тя бе донесла със себе си в имението. Беше още млада, а този кон вървеше спокойно и уверено.

Заедно с коня бе доставено и едно седло, като в края на краищата Аделхайд се видя принудена да се съобрази с желанието на Стария Даг и да опита няколко хода по обградения с дървета път и през селището. Животното вървеше като че ли танцуваше, така че тя започна да излиза почти всеки ден, а вятърът и слънцето облъхваха бледото й лице, което досега бе стояло затворено в стаята.

Стария Даг се присъедини към нея една вечер; вървеше редом, докато тя яздеше коня надолу по пътя. От този път, като се повървеше малко, се отклоняваше наляво едно тясно пътче и изчезваше зад храсталак, който затваряше гледката към полето. Даг й даде знак да го последва. Конят потича известно време между лесковите храсти, изведнъж обаче пред очите на Аделхайд се разкри пейзаж, какъвто тя не бе виждала никога в живота си. Тази година източната страна на имението бе в ливади, като вятърът ги милваше безкрайно нежно и меко и носеше към Аделхайд един топъл дъх от слънце, трева и от милиони цветя. Големи разлистени дървета и храсти обрамчваха пейзажа.

Една брезова гора лежеше в това море от трева с бели стъбла и шумолящи листа, светла и висока под слънцето, но с тайнствени сенки сред гъсталака. Стария Даг нагази в ливадата и даде знак на Аделхайд да се приближи към него.

Двамата преминаха пояса от цветя и каменния насип, който е бил нахвърлян тук някога, когато са били очертавани нивите наоколо, и така стигнаха до брезовата гора. Даг вървеше напред, конят беше след него. Аделхайд бе принудена да се навежда и да кара коня през ниско надвиснали клони, но въпреки това послушно следваше Стария Даг. Колкото по-дълбоко проникваха, толкова повече се разредяваха стволовете; изведнъж тя спря сепнато коня и замръзна в почуда.

Тук беше като в църква — като в светилище.

Високи и стройни се изправяха брезите в равномерен пръстен около една покрита с трева площ, а около най-вътрешния кръг от дървета имаше втори, по-величествен. Всички дървета бяха високи и прави, сякаш бяха стояли по-рано гъсто едно до друго, като са били принудени да се стремят нагоре, за да си осигурят светлина и слънце за короните си. Едни бяха млади и нежни като момичета, с блестящи, сребърно-бели стъбла, други бяха грапави от годините, ръбати и с набръчкана кора, с черни петна сред белотата — но се издигаха като вълшебни стволове, държейки гордо короните си високо в небесата.

Дърветата стояха позлатени откъм източната страна на обраслата с трева площадка под вечерното слънце, което достигаше само до края на тревата и караше цветовете на всички растения да блестят приказно.

По време на цялото им пътуване от пътя до тук Стария Даг бе мълчал, а Аделхайд го познаваше достатъчно добре, за да запази и тя мълчание, докато разбере намерението му. Но тя не успя да разгадае какво искаше той сега. Може би желаеше само да й покаже колко хубаво е тук — толкова прекрасно, че човек иска да заплаче, заради това че човешкият живот е толкова кратък, с толкова малко години.

Накрая тя рече тихо, сякаш от устата й се изтръгна само един лек полъх:

— Има ли нещо, заради което ме доведе тук?

— Да — отговори Стария Даг, — нали ми беше разказвала, че не можеш по никакъв начин да забравиш дългата брезова пътека, по която си се разхождала на кон като дете. Аз нямам брезова пътека за теб, а за да се засади и порасне бреза край моите пътища се изисква много време. Ще остарееш през това време. А и аз няма да съм вече жив, когато ще може да се язди с кон между брезите. Затова огледах миналото лято гората тук и есента накарах да отсекат някои дървета и да разредят гъсталака, да изкоренят дънерите и да заравнят земята; после през пролетта посяхме тук малко трева и разредихме дотолкова горичката, че сега човек може свободно да минава между стволовете. Можеш да яздиш във вътрешния кръг от дървета, а също и във външния — колкото искаш. А пък ако искаш да погледаш към ливадите около целия гъсталак наоколо, зад най-външния ред брези ще е приятно за яздене.

Тя гледаше надолу към Стария Даг, като гладеше предпазливо бляскавата копринена шия на коня си. Той стоеше с прибрани крака и гледан отгоре, изглеждаше доста широкоплещест — истински великан по ръст, но главата му бе странно сведена и очите му гледаха покрай Аделхайд към зелената поляна, докато вечерните лъчи се плъзгаха по стволове те на дърветата, а слънчевият блясък върху листата бавно избледняваше. Един стар човек при залез-слънце, унесен в мисли, кои то никой не можеше да разгадае, насред една черква, която бе съградена от самия Бог.

Това й беше достатъчно. С течение на годините у нея чувствата бяха станали по-силни от разума. Тя скръсти ръце върху шията на коня, наведе лицето си над тях и заплака с един плач, който прониква в сърцето на човека. Стария Даг вдигна очи към нея, но отново се извърна и продължи да мълчи.

Той заговори едва когато плачът й утихна и тя отново можеше добре да се овладее:

— Хайде да пояздиш още малко наоколо, преди да се върнем вкъщи.

С бавен ход тя подкара коня безмълвно към обградения със стволове път и обиколи край тревата зад най-предните дървета.

Докато вечеряха, Аделхайд рече:

Никога не съм виждала такова красиво нещо в живота си. Човек става по-добър, когато язди на коня там, сред брезите. Но откъде ти дойде на ум всичко това и особено за този път, който сякаш води към вечността?

— Откуп — кратко отвърна Стария Даг.

— Какво означава това?

— Попитай… свещеника — тихо отговори Даг.

Да, ето че една друга жена започна да препуска с кон по пътищата далеч в полето, година след като госпожица Елизабет фон Гал бе отишла в гроба. Аделхайд предприемаше с коня разходки до дома на свещеника и понякога посещаваше и стария полковник в Боргланд, като го канеше да поиграят карти с баща й в Бьорндал. Полковникът идваше и се чувстваше добре. Не бе длъжник никому на този свят.

Да, Аделхайд препускаше често, ходеше също и в Хамарбьо, но най-често завиваше на изток, към горичката от брези и никой друг, освен Сивер Бакпе, не биваше да се докосва до нейния кон. Той така го почистваше, че конят лъщеше като сатен и хората го наричаха копринения кон на Аделхайд.

— Стои по мъжки изправена на коня — казваше Стария Даг.

— Кавалерийска кръв — отговаряше Баре и изпълваше гърдите си.