Трюгве Гюлбрансен
Полъх от Планината на мъртвите (22)

22

Сякаш някъде отдалеч тя дочу гласове; да, вече не спеше.

— Пусни — рече гласът и това беше познат глас. Не беше звук от съновидение, от гората и планините, а истински глас. — Пусни.

Усети нечия желязна ръка върху китката си, вдигнаха я и я сложиха да легне. Насреща й нещо пламтеше и блестеше — като планинските върхове, които бе зърнала, но отвъд пламъка се появиха стени от дърво. Аделхайд се хвана за главата и седна.

На светлината на огъня пред нея стоеше Стария Даг, а до огнището бяха седнали други двама мъже. Тя разтри слепоочието си и се огледа наоколо. Не, не беше сън, там лежеше Младия Даг — мъртъв.

Вдигна умоляващ поглед към Стария Даг, като че ли очакваше от него да й каже, че това не е истина, че нищо на този свят не е истина и че всичко е само един лош сън — целият живот, и че истинският, реалният живот ще дойде по-нататък.

След това отново сведе глава и погледна към Младия Даг, видя любимото, чувствено лице и дясната му ръка, която бе от нейната страна и бе вързана с подгизнала от кръв превръзка от лакътя надолу.

Неочаквано тя се сепна, по тялото й преминаха тръпки — Младия Даг помръдна ръката си.

Хвърли смутен поглед към Стария Даг, но той си стоеше както и преди и не бе видял нищо.

— Забеляза ли? — прошепна тя.

— Какво? — попита той.

— Даг помръдна ръката си.

— Да — отговори Стария Даг и я погледна странно.

Тя скочи:

— Но той тогава изобщо не е мъртъв!

— Още… не — отговори мрачно бащата, — а ти трябва да полегнеш, за да си починеш — рече той с измъчен, отчаян глас.

Аделхайд премести поглед от бащата към сина и обратно, след което си пое дълбоко дъх и… се изправи на крака.

От първия ден, в който се бяха срещнали, до този момент Стария Даг бе смятал Аделхайд за такава, каквато изглеждаше. Красива и горда, фина и образована, с музикален и други таланти, добра и хубава като стопанка вкъщи и като майка, но децата й не бяха успели да оживеят. Бяха повалени още от първата болест, която ги бе сполетяла. Тя беше просто една мила млада жена, принадлежаща на новото по-меко време. Но тя се бе втурнала в гората, както и тук, като обезумяла — в този миг на изпитание. Само Бог знаеше как беше успяла да стигне толкова далеч. Това си мислеше той.

На Аделхайд всичко се проясни. Даг не беше мъртъв. Единствено около това се съсредоточиха всичките й мисли — тя не виждаше и не чуваше нищо друго. Че бе паднал някъде в планините, че може би е лежал там сред студа, преди да го донесат тук, за това тя нямаше потребност да пита.

За това — как се гледат болни, бе чела и чувала много, а пък и по-рано самата тя бе смятала, че разбира от това нещо и ето защо бе грабнала в раницата си най-необходимото от нещата, които бяха нужни при злополука и наранявания.

Бързо свали наметката и качулката си. Умората бе отлетяла. Не поглеждаше нито към Стария Даг, нито към останалите, а само попита дали има вода и съд за огъня.

Веднага единият от мъжете излезе, върна се и закачи голям метален котел на куката над огъня. Аделхайд отвори раницата и разви малко от платното, в което бе увила нещата. Имаше цял вързоп. Стария Даг първоначално я гледаше, сякаш очакваше тя отново да се срути или пък да направи някоя друга лудост. Не можеше да я познае. Лицето й беше леденостудено и сурово, очите й блестяха ясно, а устата й се бе превърнала в тясна, упорита черта.

Двамата мъже, които бяха намерили Даг на Оксенутен, бяха разказали на Стария Даг, че когато стигнали до високата равнина, планината имала нещо като лице на мъртвешка глава.

Това бе достатъчно Стария Даг да бъде завладян от едно тъпо безразличие. Отново думите, излезли от устата на Ане Хамарбьо, бяха истина, Планината на мъртвите действително съществуваше — разпръсна се и последното му съмнение в предсказанията й. Но щом поговорката излагаше истината за планината, тогава трябваше да бъде вярна и заплахата към онзи, който се осмели да се качи горе. Още помнеше съвсем ясно как се бе осъществило нейното предсказание за свещта до смъртното легло и ни най-малко не се съмняваше, че краят на сина му е близък. Подозираше, че Младия Даг се бе изкачил горе, за да се опълчи срещу Бог и смъртта — да се избави от всичко след смъртта на децата. А такова предизвикателство Бог не би търпял дълго време.

Всичките им прадеди, както и Стария Даг, бяха своенравни хора. Постъпката на сина му беше дръзка. Господ подтикваше рода сам да се погуби. Последният филиз, а в негово лице и целият род, се бе изправил упорито пред самата смърт, очи в очи.

Бичът на наказанието може да принуждава хората постоянно да се превиват, но все пак и постоянно да се изправят. Стария Даг бе понесъл доста изпитания в живота си и отново се бе изправял, но сега всичко бе свършено. Три млади живота от неговата плът и кръв бяха угаснали за толкова кратко време, че не можеше да го понесе.

И той бе взел заедно с провизиите си малко платно. Госпожица Крюсе се беше погрижила за това и дърварят Мартин бе превързал с него най-тежките рани на Младия Даг. Стария Даг не бе способен вече за нищо, след като бе чул за мъртвешката глава в планината. Не бе затварял очи от миналата нощ, а пък и необичайното пътуване до тук бе допринесло своето за неговата умора.

Щом Аделхайд се захвана, дърварят Мартин и другарят му се бяха оттеглили, а старецът седеше на пейката до стената. С безчувствен поглед и смъртна умора той наблюдаваше как тя свали превръзките на Даг, изми го и го избърса, след което с бързи, премерени движения му сложи нови, чисти, здрави превръзки.

Аделхайд бе спала малко през последната нощ, но тя беше млада. Никаква умора сега не можеше да я повали. Когато бе видяла Даг за пръв път, той носеше на ръката си превръзка заради борбата си с един орел. Тогава бе почувствала желание да превърже и обсипе с много грижи лютата рана и това желание беше първият кълн на любовта й към него. През четирите щастливи години на брака им той много пъти се бе връщал с драскотини и рани, никога обаче не я бе допускал до нараняванията си. Заради момчешки срам. Сега, най-накрая, той не можеше да я спре.

Днес всички щастливи мигове, всички хубави часове от първата им среща досега се съсредоточиха в нея и й дадоха сили да действа ясно, бързо и точно.

Стария Даг седеше с облегната на стената глава, клепачите му натежаха и той заспа. Аделхайд погледна бегло към него и душата й се изпълни със състрадание. Спомни си за многото часове, когато го бе виждала в пълната му сила; за славата му, която се разнасяше извън Бьорндал, чак до града. И сега той, при цялото си богатство, седеше тук, в една от старите си колиби, и спеше, с глава подпряна на стената, сломен от мъка.

Ето как съдбата можеше да се стовари с цялата си жестокост върху човек.

Дали стана чудо или на Аделхайд й се стори, но късно през нощта Младия Даг дойде в съзнание. Отвори очи и прикова смаян поглед в нея. Дълго лежа така, гледаше втренчено в подпорите на покрива и се опитваше да си спомни. Най-накрая сякаш всичко му стана ясно, той се опита да се изправи на лактите си, но се видя принуден да се откаже. Тя му шепнеше строго и респектиращо, че трябва да лежи спокойно, за да не отвори раните си. Беше загубил много кръв. Даде му да пийне вода, погали го като майка по бузата, шепнеше му мили и нежни думи, които го накараха да се просълзи.

Дишането му беше предпазливо и тя го попита дали го боли.

— Да — отговори той с едва доловима усмивка и прекара превързаните си ръце по гърдите.

— Каква е болката? — попита пак тя.

— Като че ли някъде са забодени остри ножове.

Отново се опита да се усмихне, но се получи само едно уморено движение на устните.

Тя внимателно раздвижи ръцете и краката му и не откри счупено, гърбът и вратът му също бяха здрави. Но много от ребрата му изглеждаха премазани, главата беше сериозно наранена и цялото му тяло беше отпуснато и вкочанено.

Всичко се свеждаше до това колко тежко е била ударена главата му и дали имаше някаква вътрешна рана. В този случай не можеше нищо да се направи. Даг отново изпадна в безсъзнание и дълго лежа така, без да се опомни. Тогава Аделхайд разтвори дрехите му и обви около гърдите му парче платно, за да стегне ребрата. Заши го, опъна го над гръдния кош и отново загърна дрехите върху него, после разголи едното коляно, което й се струваше, че е наранено, изми го и го превърза.

Без да осъзнава, Аделхайд полагаше усилия не само за Даг, но и за своя собствен живот.

Без да я обезпокоява и да издава, че се е събудил, Стария Даг само гледаше внимателно изпод спуснатите си клепачи. Видя как Аделхайд и Даг си шепнеха. Видя как тя зашиваше превръзката около гърдите му и как бързите й уверени ръце действаха, видя я как разбутва жарта и как лицето й изпъква, волево и твърдо, на фона на пламъците.

Отново затвори очите си. Мислеше за Аделхайд. Беше поела и дошла сама, със старото куче, до най-дълбоките горски пущинаци на север. И след дългия път още чувстваше достатъчно сила в себе си да се бори, имаше достатъчно смелост да се заеме тук с всичко това. Лицето й пред огъня породи в него тези мисли. Едно съвсем ново лице. В тази колиба очевидно се водеше мълчалива схватка. От една страна бяха суровите предсказания на Ане Хамарбьо, родът и смъртта, а от другата — Аделхайд и любовта. Защото никоя жена не можеше да изглежда така, както изглеждаше сега Аделхайд, освен когато се намира в решителна схватка за онова, което за нея е единственото в живота. Върху това лице нямаше никаква милост — към старите мъдрости и към каквото и да било друго. А където любовта е истинска, там и Господ идва на помощ — той беше убеден в това.

Изцяло потопена в грижи около Даг, Аделхайд не разбра, че Стария Даг ги е наблюдавал, а не след дълго, успокоен, се е изтегнал на пейката и заспал истински сън. Друг се беше появил този път вместо него с намерението да бъде силен и да се бори. В такъв случай той можеше най-сетне да си отдъхне.

Беше се насъбрал сняг на дебели пластове под южната стена, където бе паднал Даг. Когато той се изкачваше, при подножието на най-долния склон имаше още замръзнал сняг, но бурята от север бе помела след това планинските урви и понесеният сняг се бе натрупал на преспи в пролуката на южната страна на планината.

Животът на Даг беше спасен от бурята. Обаче старата мъдрост, която идваше от дълбините на вековете, се бе оказала ужасно вярна дори до последната дума — тя беше придружила хората, когато бяха понесли Даг към долината, и дебнеше сега около колибата, в която той трябваше да лежи в продължение на дни и нощи. Смъртта не беше твърде далеч от него.

Мартин Хогер и другите отидоха до имението, за да донесат дрехи, храна и други неща, които бяха необходими тук. Аделхайд отхвърли каквато и да е помощ. Така тримата живяха в продължение на много дни в колибата, както бяха живели техните прадеди преди много столетия. Аделхайд беше домакинята, готвеше и переше, Стария Даг носеше вода и полагаше грижи за огъня.

Дните се нижеха, пролетта пристигна в горите, като простираше ярка зеленина по склоновете и було от цветя по земята в гората, събуждаше рояк птици и ромон на потоци и изпълваше слънчевия въздух с опияняващ дъх на растеж и пролет. Така бе в горите и през двата дни, когато се отправиха по най-лесните пътеки от колибата при Свартиернкоя към Натдалсетра и от там към Бьорндал.

Когато първия път мина от тук с Бистер, Аделхайд бе тичала като сляпа. Сега тя посрещна пролетта в гората със спокойна, вълшебна радост.

Много нощи тя бе лежала в колибата и бе слушала звуците на горите — звънливи и приличащи на песента на флейта, щом вятърът от север засвиреше над върховете; прочувствени и приспивни, когато вятърът от юг задухаше. Сега тя изслуша целия репертоар на гората с всичките й песни. Преживя извисяващи неща. Имаше възможност да чуе пронизителния рев на елените и ги видя примряла, когато силните животни минаха при изгрев покрай блатото на Тролфуглсетра. Видя и птицата трол, която беше повече риба, отколкото птица, плъзваше се по водата и оставаше там учудващо продължително време, без да се вижда, след което излиташе над повърхността така бързо, че водата около нея се превръщаше във воден прах, и после надаваше такъв писък, че тръпки пронизваха човек.

Стария Даг показваше на Аделхайд следите на различен дивеч, а далеч на юг, под хълма до Грьонтиернхьогда, забелязаха пресни дири от мечка.

Следващия ден слязоха по склоновете и стигнаха до някои от селищата в периферията. Тя видя хора и деца, както и странните им къщи във Фриланд и Ския, Стярнебк и Кастет, така и в по-големи селища — Тиернсмо, Блетиерн, Барвол и Стайнрюд.

Видя и летните кошари на Бьорндал между повалените дървета, сред разцъфтелите хълмове и зелени ливади, с дървена ограда и малки вратички.

Тя занесе вкъщи цял един нов свят.