Трюгве Гюлбрансен
Полъх от Планината на мъртвите (1)

1

Майор Баре не беше служил дълго; въпреки това имаше характерна за военен осанка, докато минаваше по улицата стегнато, с изправен гръб, и лекичко размахваше обкованото си с метал бастунче.

В сивия есенен ден улицата беше кална, но Баре носеше ботуши, високи до коленете, и крачеше решително. Да, той почти не забелязваше калта — защото рядко поглеждаше надолу. Беше вдигнал самоуверено гладко обръснатата си брадичка между краищата на яката над снежнобелите къдрички на жабото и гледаше съсредоточено право пред себе си; ала от време на време хвърляше крадешком поглед встрани, към къщите, в които живееха познати, или към прозорците, на които му се беше случвало да мерне любопитни женски лица, надзъртащи между завесите.

Въпреки неволите и бедността майор Баре съвсем не беше приключил с живота. Шестдесет години не значеха нищо за мъж като него. В дръзкия му, жив поглед все още проблясваше пламък, когато видеше „нещо хубавичко“, и където и да отидеше, носеше със себе си отлично настроение.

От ъгъла до пазара се зададе съдебният съветник Габе, който подскачаше от камък на камък в най-дълбоката кал. Носеше вечните си обувки с връзки и опънати върху издутите прасци чорапи, а изпод маншетите на палтото му се подаваше дантелен ръб.

Баре промърмори нещо като „стар шут“, но отдалеч го поздрави с ръка, когато съдебният съветник вдигна очи.

Габе се беше запътил към другия край на улицата, но се спря несигурно, когато зърна майора. После вдигна лорнета си и се взря изпитателно Баре. Поколеба се за момент, после се обърна и тръгна към майора. Двамата се спряха и съдебният съветник отново изгледа майора съсредоточено през лорнета, този път отблизо.

— Носят се слухове за госпожица дъщеря ви, хубавата Аделхайд — изфъфли съдебният съветник.

Приветливото лице на Баре първо доби стъписан, а после сериозен вид, и погледът му стана строг. За него слуховете означаваха лоши новини.

Съдебният съветник забеляза промяната в изражението му и бързо добави:

— Да, Аделхайд винаги е имала слабост към Русо. — Той не успя да продължи. Майорът го прекъсна със силния си глас:

— Моля, слабост към Росо? Какво, що за човек е това? Росо?

Върху синкавите устни на съдебния съветник се плъзна тънка надменна усмивчица и той вдигна вежди, така че подпухналите му клепачи станаха неестествено издължени.

— Е, е, господин майор — поде той леко снизходително, — сигурно познавате бунтовния швейцарец…

— Не, дявол да ме вземе, ако познавам някакъв швейцарец — избоботи Баре.

Съдебният съветник се огледа нервно. Този майор се палеше твърде лесно, но новината за дъщеря му — ако беше вярна — сигурно беше горчив хап за него. А съдебният съветник гореше от нетърпение да узнае истината. Той успя да обясни на Баре кой е Русо и че книгата му „Новата Елоиза“ е любимото четиво на дъщеря му Аделхайд. Майорът трябваше да признае, че този Русо не му е напълно непознат.

За да не цапа обувките си в калта, съдебният съветник предложи да изпият по чашка портвайн в клуба. По пътя той успя да изкопчи от майора, че дъщеря му наистина е сгодена и ще се омъжва на село. Съветникът тактично премълча думата „селянин“. Госпожа съдебната съветничка, която беше далечна роднина на покойната съпруга на майора, бе получила лек припадък предния ден, когато бе чула слуха за годежа на Аделхайд. С нарастващ ужас бе повтаряла думата „селянин“ и бе казала, че майката на Аделхайд и най-вече баба й, съпругата на епископ Рамер, сигурно се обръщат в гробовете си. Наистина, Аделхайд вече беше зряла дама на почти двадесет и седем години, ала не беше тайна, че бе дала дума на аптекаря Бор, именит и заможен мъж — макар и в напреднала възраст. И въпреки това тя бе отхвърлила аптекаря заради някакъв си селянин. В дома на съдебния съветник намериха само едно възможно обяснение — че Аделхайд е чела твърде много Русо.

На масата в клуба съветникът съжали, задето любопитството му го бе увлякло дотам, че да предложи компанията си на майора. След като бе получил потвърждение на слуха, си беше чиста загуба на време да седи тук с Баре, който никога не го бе интересувал и който след този случай с Аделхайд вече не можеше да се числи към кръга. От билярдния салон се чуваха удари на щеки, гръмогласен говор и звънтене на чаши, което също дразнеше съдебния съветник. Той извади златната си кутийка за енфие, на чието капаче от слонова кост бе гравирана непристойна рисунка, почука леко отгоре и си взе една щипка. Майорът прие това като повод да напълни глинената си лула и не след дълго лошият тютюн ги обгърна в облак от противен задушлив дим.

Съдебният съветник се почувства така, сякаш по погрешка се бе озовал в моряшка кръчма, и реши да говори направо. Той извади златния си часовник с тежката верига и подрънкващите печати и дълго държа разкошната вещ пред погледа на всички.

— Навярно женитбата не бърза — поде той и хвърли поглед изпод дългите си клепачи към Баре. Върху лицето му сега се четеше не само обичайният израз на приветливо безгрижие. Очите му пламтяха весело — съдебният съветник бе забелязал това още когато се срещнаха. Лорнетът отново бе изваден и притежателят му изгледа Баре изпитателно, леко раздразнено и несигурно.

— Не изглеждате особено загрижен за съдбата на дъщеря си — каза той с ясно доловим упрек в гласа.

Майор Баре извади лулата от устата си, поизправи се и погледна събеседника си бодро и уверено.

— Така е — изрече той твърдо, — за нея не се притеснявам.

Окото на съдебния съветник зад увеличителното стъкло се взираше в майора, огромно и невярващо, и Баре попремига несигурно. След дълго мълчание съветникът сведе поглед и посегна към чашата. Внезапно отново вдигна очи и попита:

— Как е името на… мястото, където отива Аделхайд?

— Бьорндал — отвърна майорът и очите му заблестяха още по-силно.

Подпухналото лице на съдебния съветник доби странно неспокоен вид и той премлясна със синкавите си устни като старец.

— Бьорндал — повтори той тихо и погледът му стана отнесен. — Веднъж си имах работа с човек на име Даг Бьорндал. Да не би бъдещият жених на Аделхайд да е негов роднина?

— Да — отвърна майорът, — той е синът на стария Даг Бьорндал.

Устата на съдебния съветник издаде звук, подобен на издърпването на тапа от бутилка, и лорнетът тупна на масата. Клепачите му, с които той иначе правеше всевъзможни многозначителни мимики и които владееше до съвършенство, сега потрепваха и придаваха на лицето му донякъде объркано изражение.

Майорът, който се бе облегнал назад, хвърли кос поглед към събеседника си и си дръпна силно от лулата, за да прикрие усмивката си.

Съдебният съветник най-после възвърна самообладанието си и взе лорнета.

— Той има ли… много… братя и сестри? — попита той колебливо.

— Не, годеникът на Аделхайд е единственият наследник — каза майор Баре ясно и спокойно. И трябваше да продължи да пуши усилено, за да не избухне в смях, защото съдебният съветник направо зяпна и придоби доста глупав вид.

— Единственият син на Даг Бьорндал — изрече той накрая, — да, трябва да призная… — Той погледна замислено масата, установи, че чашите са празни и поръча още. Вероятно вече не помнеше, че доскоро нямаше време да седи заедно с Баре. Сега той вдигна приятелска наздравица с майора, взе кутийката с енфие и мълча дълго — навярно за да подреди мислите си.

— Там ли прекарахте лятото? — попита той.

— Да, също и миналата Коледа — отвърна Баре.

— Говори се, че той, старият, притежава безкрайни богатства — стопанства… и гори… и пари — съдебният съветник говореше тихо, сякаш на себе си, — и че управлява състоянието си много разумно…

— Може би е вярно — вметна майорът.

— Обаче — поде съдебният съветник и внезапно вдигна поглед, — в дома му май е много старомодно и неуютно, а за самия него съм чувал, че е… хм… суров, много суров човек.

— О — каза Баре, — в Бьорндал има и старо, и ново, а аз няма за какво да се оплача. И аз бях чувал, че е опасно да имаш вземане-даване с Даг Бьорндал, но откакто го познавам по-отблизо, знам, че човек не би могъл да има по-добър приятел. И колкото и непреклонен да е бил навремето, не вярвам някой да може да го обвини в несправедливост. — Баре говореше оживено и властно и съдебният съветник побърза да го увери, че и той не е чул да се говори друго, след това се постара да смекчи впечатлението от думите си и накрая каза:

— И все пак… той е земевладелец, мъжът на Аделхайд. — След като изрече това, съветникът видимо си отдъхна и придоби доволен вид.

Когато чу това, майор Баре не можеше да се удържа повече. Той се разсмя с пълен глас — мощният му, тътнещ смях изпълни салона и всички присъстващи го загледаха ужасено. Съдебният съветник беше напълно слисан. Поведението му го караше да се чувства гузен — а за този смях, който предизвика такова унизително внимание, бе дал повод именно той. Не едно и две неща причиняваха неудобство на съветника. Изби студена пот под перуката му, която все още носеше заради плешивината си. Наистина, той си придаваше вид, че това не значи нищо друго, освен жест към старата, достолепна мода.

Майорът най-после се поуспокои.

— Моля за извинение, че се разсмях така, господин съдебен съветник — каза той, — но споменаването на това пренебрежително определение във връзка с бъдещия ми зет е безумно. Той чисто и просто е селянин и прекарва по-голямата част от живота си в гората, той е ловец, воин, юнак — наричайте го, както ви се харесва — само не и земевладелец.

Донесоха им нови чаши, които бяха пресушени, и съдебният съветник побърза да се прибере у дома, за да разкаже на съпругата си, че може да е спокойна за Аделхайд — и макар че майор Баре се бе надсмял над земевладелството, съветникът се постара да го изтъкне умело вкъщи. То — както и богатството на Даг Бьорндал — щеше да послужи като изкупление за много неща. Освен това мъжът на Аделхайд беше роднина на заможния търговец Холдер, чиято братовчедка бе вече покойната съпруга на Стария Даг Бьорндал. Госпожа съдебната съветничка също знаеше това. Не е за вярване колко много могат да научат хората, стига само да поискат — а сега за тях беше важно да бъдат възможно най-близки с богатата фамилия.

Съдебният съветник толкова бързаше да се прибере вкъщи, за да разкаже новините, че съвсем пренебрегна достолепната сдържаност, с която обичайно се движеше, откакто заемаше поста си. Познатите му се обръщаха след него на улицата и се чудеха какво се е случило.

Госпожа съдебната съветничка, която бе научила мъжа си какво приляга на човек с неговия пост и която имаше високо мнение за семейството си, не остана особено доволна от разказа му, ала веднага се засуети да го уверява на френски и на норвежки колко скъпа й е била винаги Аделхайд. Да, тя дори успя да пророни няколко сълзи за многобройните добродетели на Аделхайд — за езиковите й познания, несравнимия й френски, музикалните й способности, изключителната й сръчност в домакинската работа, начетеността й, изящната й красота и строгото й, съответстващо на положението й в обществото възпитание, което бе получила от баба си, съпругата на епископа, и благодарение на което Аделхайд бе останала защитена от модерните лекомислени нрави и бе съумяла да съхрани безупречна репутация. И всичко това щеше да бъде пропиляно при някакъв си селянин в затънтен край. Госпожа съдебната съветничка ридаеше отчетливо и подсмърчаше, заровила нос в парфюмираната си кърпичка.

Съдебният съветник слушаше излиянията на госпожата с растящо недоумение. Тъкмо тя често му бе говорила за надменността, префинеността и нечуваната гордост на Аделхайд въпреки бедността й. Затова у съветника се зароди подозрението, че може би все пак нещо определено в разказа му бе накарало съпругата му неочаквано да сметне Аделхайд за толкова добродетелна.